30.08.2010 г.

ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА ЛЯТОТО 29.08 - 30.08.2010





Лятото бе към края си. От метеорологичната служба обявиха 29 август за последен истински летен ден.

Решихме да се възползваме, тъй като и без друго бе неделя и не бяхме кой знае колко ангажирани. Щяхме да имровизираме в маршрута. Бяхме се запътили към "Гарга дере" между селата Кошница и Могилица, но аз реших да изненадам другите с едно интересно място, което със сигурност не бяха посещавали - Киселчовският водопад.

Ходих там преди 2 години, след като съвсем случайно попаднах на маршрута в една брошурка, издавана от някое си НПО. И останах малко разочарован от екопътеката, тъй като достъпът бе силно затруднен. Оказа се, че наскоро имало наводнение и реката отнесла мостовете. Нямало пари за нови.
Пътувахме по тесния асфалтов път, който се отклонява вдясно малко преди село Могилица и води до Кремене, Надарци и Киселчово. Криволичейки край малката рекичка, пътя бе в завидно добро състояние, имайки предвид повечето пътища в страната. Явно се оказва някаква практика главните пътища да остават неподдържани за сметка на малките, селски пътчета.

За да достигне човек до Киселчово, преминава последователно през Чокманово, Смилян и Кошница - селца в близост или на самото корито на река Арда. Все уютни и приветливи места, от които няма как да останете разочаровани. Ще ви посрещнат, ще ви нагостят, няма да ви оставят да скучаете. Погрижили са се хората да разнообразят престоя ви, за да поискате да се завърнете отново там.

Достигнахме края на асфалтовия път и бе време да походим пеша. Тръгнахме по черен, горски път, който вие из гората, прехвърля от другата страна на билото и достига в местността Герзовица. Именно по него се заблудих първия път и не открих водопадите. Този път не се объркахме, а след 100 метра по черния път свихме вляво и пресякохме малката Киселчовска рекичка. Оттук излезнахме на широка поляна със стари псотройки. В района до преди десетина години се е добивал уран, има няколко галерии, останали все още незапечатани. Именно покрай такава галерия се преминава в началото. От дълбините и блика голямо количество вода, която знае ли Бог, може и радиоактивна да е.

Някак си този пейзаж навява асоциации със Златната треска в Аляска. Точно до входа пък минава умишлено оставената мрежа от бившия кльон, с цел атракция за туристите. Пътеката навлиза в смесена гора и започва леко изкачване. Едва тогава се появява и маркировката. Най-вероятно умишлено, поради близостта на границата или с цел да се потърсят услугите на професионален планински водач, по рано по пътя няма никаква маркировка, а единствено указателни табели с надпис "Водопада". Пътечката лъкатуши сред чудна борова гора, до скоро недокосвана от човека, поради разположението си зад кльона. Местните казват, че имало доста пъстърва в рекичката преди години, защото никой не ходел, а войниците допускали зад телените ограждения само хора от селото. Днес е по-различно. Повече хора ходят там, но като цяло районът е девствен и запазен.

Силно впечатление ми направи мостче, което минаваше над реката. Явно нещата се бяха променили от последното ми идване тук. Помислих, че само то е оправено, но изненадата ми бе пълна като видях и второ, и трето, съвсем нови мостчета. Този път бяха направени малко по-високо от старитем явно с цел да не бъдат отнесени отново. Движихме се около 30 минути до достигането на водопада, като в последните метри имахме чувството, че се движим в истински каньон. Двата бряга бяха абсолютно отвесни и разстоянието между тях бе не повече от 6-7 метра. Височината им на места надхвърляш 15 метра.

Достигнахме до водопада, който за неекипирани с алпийско оборудване е крайната точка от екопътеката. Въпреки ча разполагахме с такова, не беше достатъчно за да се изкачим по хлъзгавата скала до водопада, висока около 12 метра. Иначе маршрута продължава и след това, като има още два водопада и красиви вирове. Но местните казаха, че имало и мечки. Въпреки трудността се опитахме да се изкачим по левия бряг, като заходихме трийсетина метра под водопада, надолу по течението, но не успяхме да наберем нужната височина.

Този бърз щурм обаче ни разгорещи и решихме да се потопим в ледените води във вира под водопада. Предпазливо го измерихме и се оказа, че е над два метра. Предпочетохме да стоим в по-плиткия му край. Но се оказа доста приятно начинание. Постепенно се свиква със студената вода и успяхме да издържим около 5 минути вътре. Последва моментално излизане на слънце. Отново обаче ни се прииска да влезнем. Искахме да използваме максимално пълноценно последния топъл ден за тази година. Предвещаваха рязко падане на температурите, а в планината веднъж паднат ли, няма качване. Колкото и топло да е отсега, шанс за къпане в студените планински реки няма да има. Потопихме се още веднъж и тръгнахме обратно по маршрута, защото имахме още какво да правим.

При връщзнето ни надолу една усойница силно изплаши Вилиан, който почти я настъпи. Бързата му реакция го спаси от ухапване. Отскочи назад и двамата продължиха, всеки по своя път.

След около половин часово шофиране в посока Смилян, достигнахме следващата точка от маршрута си - уникалното Гарга дере. От главния път, вляво, тръгва приятна пътека, която върви по десния бряг а река Есенска. На самия път има беседка и указателни табели. На реката, досами пътя навремето е изграден бент, който прегражда реката. Там е имало и рибарник. Днес целият район е вододайна зона. Водата зад стената на бента е със смарагдов цвят - уникален синьозелен нюанс, който не сте виждали никъде другаде със сигурност.

Водата зад бента е с доста голяма дълбочина, въпреки че в горната си част има доста наноси. Дължината на това изкуствено езерце е над 250 метра по моя преценка. През цялото време пътеката върви по брега му, следва уникален мост в стил Тарзан :) и се преминава от левия бряг на реката. Изобщо момчетата от спелеоклуб Мурсалица са се постарали и са направили нещо истинско и уникално. Атракциите, които предлагат са посещение в необлагородените пещери Голубовица 1 и Голубовица 2, спускане по алпийски тролей и така популярната напоследък виа ферата. Тролеят представлява въжена алпийска линия с дължина 140 метра, свързваща двата ската на Гарга дере. Той ви връща в близост до изходния пункт на маршрута.

Via Ferrata е метален път в скалата, изграден от железни стъпала, осигурително и парапетно въже. Екстремният вертикален преход е с дължина 140 метра и е възможен единствено със специалното оборудване, предоставено от клуба. В пещерите не влизахме, но с нетърпение се закачихме за осигурителното въже и поехме по отвесната скала. Изживяванете бе несравнимо. Мисълта, че си на 40 метра над земята е много силна. Вкопчваш се с все сили в скалите и въпреки че си с осигуровка, не смееш да отхлабиш хватката и да си починеш нито за миг.

Държах се с все сили. Накрая чувствах ръцете си болезнено схванати. Не съм бил на много такива съоръжения, но тази виа ферата се оказа наистина жестока. Ще помня дълго емоцията, която преживяхме. Благодарихме на момчетата, които се погрижиха за доброто ни прекарване и слезнахме обратно по пътеката до колата.

Бе дошло време за най-сладката част - печените на жар наденички и чушки. Намерихме си симпатична беседка с чешмичка близо до пътя. Няма нищо по хубаво от огъня на открито. Колко сладко хапва човек сред природата.

Умората си бе казала думата и определено след хапване силите ни се поизчерпиха.

Общото мнение на всички бе, че сме изпратили подобаващо последния истински летен ден. Нашите преходи и експедиции няма да спрат до тук. Напротив - тепърва започват! Но на несравнимото къпане в студените планински вирове ще можем да се наладим чак догодина! Дотогава ще гледаме снимките от лятото и ще въздишаме!

28.08.2010 г.

Момчил юнак - Хайдушки поляни - Манастир - Лъки - Брайковица - Пашалиийца - Павелско - Смолян

Пролетта на 2009 година не бе от най-топлите. Не бе особено разумно, както сме правили предишни години, да открием сезонът на палатките през Април.

Отложихме го за месец Май. Денят бе 8 Май. Пътувахме на стоп в товарното отделение на един джип - пикап към Момчиловци, от където смятахме да потеглим по маршрута. В пикапа беше забавно. Вятърът бе доста силен при скорост на колата от около 50 км/час. Но предпочетохме да се придвижим по светло до мястото, което щеше да е изходният ни пункт към Манастир в събота. Начинът на придвижване не бе от значение сега.

Оказа се обаче, че човекът който ни вози, всъщност е за Момчил юнак, което ни зарадва. Спестявахме около 12 километра ходене, което би ни отнело 3 часа. Тръгнахме по прашния, черен път, който се отклонява от асфалтираното шосе към Лъки. Движението по тези 3 километра бе достатъчно за да се понатъртим и напълним устите си с прах.

От Момчил юнак се спуснахме, вече по-спокойни че имаме достатъчно време за подготовка на лагера, до Хайдушки поляни за около 35 минути спокойно ходене. Още от далече си набелязахме приятно местенце на брега на красивото езеро, което е символ на местността и създава асоциации у хората, когато чуят "Хайдушки поляни".

„Хайдушки поляни” е едно от средищата на боевете за освобождението на България. Неслучайно е изграден паметник на преображенци-илинденци, в чест на участниците в Илинденско-преображенското въстание през 1903 год. Тук се намира и музея на П. Шишманов – знаменосец на четата на К.Шишманов – Ахачелебийски окръг. Има красив параклис „Света Богородица” построен от даренията на жителите в околността.

Мястото, което си избрахме, бе на брега на самото езеро, с чешмичка наблизо, зад нас бе гъстата смърчова гора. Идилия. Там опънахме палатките, събрахме дърва от близката гора. За разлика от други планини, в Родопите винаги може да се разчита на дърва. Наскоро проведохме един преход до Осогово, където за зла беда ни заваля и се наложи да палим огън за да съхнем. Но на височина над 1750 метра е абсурдно да откриеш хвойна или клек, та камо ли дърво. Видяхме доста зор, но все пак се правихме. Това е тема на друг пост.

Лагерът бе готов, огънят се разгоря. Започна да се смрачава, настанихме се на шалтетата и полегнахме приятно на една страна да поизпънем телесата.

Поразприказвахме се и решихме в 22 часа да си лягаме, за да сме със свежи сили на следващият ден. Изведнъж застудя драстично. Наистина настъпи зверски студ. Все пак надморската височина там е над 1500 метра и времето не е стабилно, особено в началото на пролетта. Решихме да не гасим огъня, а да се редуваме през 2 часа да го поддържаме, защото студът си бе сериозен, а без огън в това време не е работа. По моя преценка температурата бе не повече от 6 градуса в 23 часа.

И така аз останах пръв до огъня. В студеното време и поддръжката му бе трудна. дървата, които бяхме събрали, се овлажниха и се налагаше да се сушат дълго преди да влезнат в огъня. В противен случай се вдига такава пушилка, че свят да ти се завие. :)

Двата часа минаха много бавно. До огъня бе топло, но на 2 метра от него вече ставаше студ. Дойде моят ред да подремна. За спане не можеше да се говори в това време, щеше да бъде просто дрямка. Опитах се да се отпусна. Беше адски студено. Дори в спалния чувал, сякаш всичко бе влажно.

Задрямал съм. Събуди ме силен рев. В просъница се стреснах и не знаех какво става. Изскочих от палатката. Ревът идваше от отсрещния бряг на езерото. Поуспокоих се. Предположих, че е сръндак. Но ако го чуе човек, който не обикаля често из горите, би се уплашил много.

Кулминацията на студа дойде в 4 часа сутринта. По принцип тогава е най-студената част от денонощието. Сигурно беше около 3 градуса.

Едва дочакахме утрото. В 7 часа наизскачахме от палатките. Отново събудени от странен рев. Този път идваше от гората зад нас. На около стотина метра. И звучеше като от малко мече. Нямаше спор. Никой не се осмели да отиде да порвери. :) Хората от хотела наблизо потвърдиха рева, като споменаха, че преди няколко дни видели майка с малкото в района. Чак след като затихна мечешкичт плач, случаен поглед към палатката насочи вниманието ни натам. Цялата палатка бе в скреж. Представете си студа, който сме брали цяла нощ. :)

Побързахме да се изнесем от мястото преди някоя по-голяма мецана да се е появила на проверка. Не дочакахме палатките да изсъхнат. Прибрахме ги влажни.

Потеглихме към село Манастир, до което имахме 7 километра. Приятен черен път, завой след завой ни откриваше тайна след тайна от тази невероятна планина. По сенчестите места все още имаше сняг - преспи с дебелина почти метър. Отвсякъде течаха малки струи вода, които прерастваха в деренца и накрая се сливаха и образуваха Манастирската река.

Поляните бяха като килими от цветя.

След поредния завой пред нас се откри голяма табела - Резерват Кормисош. Малко се постреснахме. Бяхме чували доста истини и легенди за тези места.

Резерватът Кормисош е едно от легендарните места за ловуване в цяла Европа. Намира се близо до с. Борово и заема площ от около 42 000 хектара. Обитаван е от необикновено богато разнообразие от животински видове – от мечки до муфлони, от сърни до глухари. Признат е за мястото с най-голяма популация на кафяви мечки, вълци, елени и диви кози в българските планини. Именно в този резерват е отстрелян глиганът, на чиито бивни беше отсъден световен трофеен рекорд. Освен невероятното разнообразие от представители на фауната, Кормисош се отличава и с изключително богатата си флора и предлага невероятни гледки – изоставени села, стърчащи върху скалите, много върхове с невероятни гледки. По Байтошово време хранели мечките, но в един момент парите свършили и ги пуснали на свобода. И днес ясно виждаме резултата от тази необмислена постъпка. Тази година станахме свидетели на многобройни набези на мечки. Имаше и две нападения над хора, едното от които завърши фатално. Специалистите казват, че навремето са внасяни мечки от Карпатите. Тукашната кафява мечка се е кръстосала с Карпатската и се е получила сравнително дребна, но много агресивна кръстоска мечки.

След още някоя серпентина пред нас изникна и Манастир. По някои данни то е най-високо разположеното село в България. поред преданието селото е основано върху останките на старо селище, близо до срутен манастир, оттам идва и името му. Основателите на Манастир са преселници от село Давидково, чиито домове след Освобождението са останали отново в границите на Османската империя. В желанието си да избягат от оковите на робството, те преминали билото, по което минавала границата с Турция. Така се озовали на родна земя и изградили селото.

След кратка почивка и раздумка с местните хора, сметнахме, че до Лъки има доста път - 22 километра. Преки пътеки нямаше. Големият наклон не го позволява. Започнахме спускането по асфалтовия път и след около час два часа ходене и изминати около осем километра, зад нас се чу кола. Обърнахме се да махнем. И както казват хората " Светът е малък", оказа се познат от Смолян. С радост се качихме. Колко хубаво е да видиш познат на такова място, където хората са рядкост. Пламен, с неговата служебна лада ни спести доста време, което и без това ни бе ценно. Слезнахме в Лъки. Градче, което винаги ми е било някак неприветливо и спушено, там някъде в дъното на долината, забравено от Бога, постепенно обезлюдяващо се. Днес функционират само два рудника и обогатителна фабрика, което е предпоставка за изскачането на града много напред в класацията с безработицата в страната.

Нямаше и какво да се види там, кратка почивка, зареждане с вода и газ към Пашалийца. Попитахме една баба за пътя и тя ни упъти, като идеята ни бе отново да хванем преките пътеки и да съкратим с някой и друг километър. В последствие всички, които видяхме, най-вече възрастни хора, като ни попитаха накъде сме тръгнали и чуеха Пашалийца, възкликваха: "Оооо, ама то много път до там, бе, баба!" или " Ами, днес няма да можете да стигнете до там, има мечки, внимавайте къде нощувате!" . Тези възклицания не ни уплашиха много. Не един път бяхме замръквали по средата на нищото, а и все пак познавахме силите си.

Пряката пътека, по която тръгнахме, премина в коларски път...Изкачихме няколко сериозни серпентини. Лъки остана под нас, бяхме ходили вече повече от два часа, а сякаш бяхме изминали минимално разстояние. Градът си стоеше под нас, но постепенно тежките метални звуци от замиращата му промишленост заглъхваха, което бе най-точният знак, че се отдалечаваме. Достигнахме Брайковица. Не разбрахме село ли е или махала. Имаше няколко къщи. Имаше и доста обезлюдени и заключени такива. До селската чешма мернахме жена, която плевеше някаква градинка. Не беше дружелюбно настроена и предпочетохме да продължим по пътя си. Коларският път продължи. Достигнахме до телевизионния ретранслатор на селото. Видяхме двама с преработен москвич, който можеше да се конкурира с високопроходимите джипове. Попитахме ги на прав път ли сме, те кимнаха с глави и продължиха. Продължихме и ние. След 300 метра видяхме табела, която ни насочваше към Пашалийца. Успокоихме се. Всъщност се оказа, че това е последната табела за маршрута. От Лъки до тук видяхме не повече от три табели.

Поехме по пътека, която се движеше сред букова гора. Изгубихме се, пътеката се оказа без изход. Обзе ни доза паника. времето летеше, а по карта имахме над десет километра до Пашалийца, а в този пресечен терен километрите се изминават бавно. Върнахме се около километър, което ни изяде 20 минути. Направихме силово изкачване на едно билце. Искахме да наберем височина, за да се огледаме и да добием по-ясна представа къде сме и на къде да продължим. Изкачването ни взе здравето. Но имаше светлина в тунела. Започнахме движение по самото било, което след около километър премина в коларски път. Наистина се успокоихме, защото след още някой километър видяхме и маркировка. Изненадахме се, че някой от БТС или от местните дружества си е направил труда да постави една табела, която би спестила много главоболия на заблудени туристи.

Последваха приказни гледки от високо, отново към Лъки.

Започна сериозно изкачване, което спря дъха ни. Движихме се над 2 часа и половина и изминахме около 6 километра. По пътя започна да си личи, че има засилено присъствие на горски работници. Доста материал бе свален от високото. Доста камиони бяха преминали и издълбали дълбоки коловози там.

Вече бяхме в очакване да видим хижата. Часът бе около 20 и след всеки завой поглеждахме с надежда, че тя ще се появи. И това се случи. Ненапразна бе надеждата ни.

Излезнахме на голяма поляна сред борова гора. Посрещна ни куче. Като го видя, че тръгва към нас, набрало скорост, хижарят се появи от някъде, изцапан с автомобилно масло. Каза, че ремонтирал някакъв джип.

Попитахме го дали може да нощуваме на палатки в района. В началото ни изгледа малко критично и недоброжелателно, но се оказа свестен човек. Показа ни къде можем да нправим лагер. Имаше огнище и дърва в изобилие. Опънахме палатките, поизмихме се на чешмата пред хижата. Напалихме си огънче за да поопърлим някоя и друга наденичка. Като ни видя хижаря, ни каза да отидем вътре на топло да се храним, но ние предпочитахме да хапнем под звездите. Едва след като хапнахме, се присъединихме към него и жена му, които вечеряха в столовата.

Поразговорихме се, от къде идваме, кои сме, що сме...

Човекът се изненада, че сме тръгнали от Лъки. Каза, че рядко идвали хора оттам. Маршрутът бил тежък и малко били мераклиите. Повечето идвали с колите си до хижата от Хвойна и Павелско. Аман от пишмантуристи. От своя страна ние му споделихме, че маркировката е под всякаква критика. Той бил наемател на хижата отскоро. От БТС му я дали срещу "скромния" наем от 700 лева на месец. Човекът се бе хванал за главата вече. Но имаше оптимизъм в него. Обеща, че напролет ще мине от Лъки с АТВ и ще маркира целият маршрут до хижата. Изпихме по един горещ чай преди лягане и отидохме при палатките. Бяхме капнали от умора и недоспиване през предишната нощ. На излизане от столовата, хижарят ни предупреди ако имаме храна, да я закачим високо на някое дърво. Идвали диви животни. Преди дни до самата хижа дошла и мечка...Вече нито мечките, нито сръндаците ни стряскаха. Бяхме толкова уморени, че изпълнихме чинно предупреждението му, закичихме торбата с храната на високо, далече от палатката, и заспахме като къпани.

Вечерта бе или по-топла от предишната, или просто умората бе във върхови стойности, че не усещахме студ.

Нощта премина сравнително спокойно, като изключим два мощни звука, които раздепиха нощта. Първият отново бе от сръндак, но този път съвсем близо до нас. Вторият звук бе от сова. Той наистина ни накара да настръхнем. В християнството совата символизира силите на тъмнината. Крясъкът на совата е песента на смъртта. Както и да е. Не можехме да отворим клепачите си от умора и спахме до сутринта.

Събудихме се в 9 часа. Навън бе отново толкова спокойно, както го намерихме вчера. Нямаше следа нито от сови, нито от сръндаци, нито от мечки.

Хапнахме и събрахме лагера. Потеглихме към Павелско. Пътят ни дотам бе 18 километра. Но намерихме приятна горска пътека, която съкрати доста километери. На едно сенчесто, равно място поседнахме да починем, но постепенно осъзнахме, че сме полегнали. Дремнахме около час в приятната прохлада насред боровата гора. Почти през целия път ни направи неприятно впечатление как някой бракониер събира смола от дърветата. Стотици, да не кажа хиляди дървета бяха грозно нащърбени. Кората им бе издълбана по специална схема. Почти до земята бе закована ламаринена купичка, в която по всички улеи се събираше смола. Явно ставаше въпрос за нелегален бизнес, в който са заети не един и двама.

Неусетно, в късния неделен следобед пристигнахме в Павелско. Оказа се спретнато и приятно място. Досега само бях слушал за него, но вече го и видях.

Павелско е най-старото село в Рупчос, което заема една част от северните склонове на централните Родопи. Първото му поселение не е било на това място, където е сега, и е носело името на махалите, пръснати в околностите на селището. Намерените в района на селото археологически находки са доказателство, че там е имало поселища още в древността. При създаването на историческата карта на България за периода преди V в. от новата ера, от селата са отбелязани само на Павелско и Гела. Още от римско време през селото са минавали пътни артерии от Пловдив за Беломорска Тракия. Павелско е заселено на днешното си място към 1660 г. от бегълци от с. Борово. То е най-голямото рупчовско село.

Изпълнени с положителни емоции и заредени с енергия за предстоящата работна седмица, сега трябваше да се прибираме, очаквайки с нетърпение предстоящите ни приключения из необятните Родопи.

26.08.2010 г.

ПО СЛЕДИТЕ НА МЕЧКИТЕ - 12 - 14 СЕПТЕМВРИ 2008


В Родопите лятото се изтъркулва неусетно. Отстъпва място на кратката есен. Време на подготовка за суровата зима - събиране на дърва, приготвяне на зимнина. Наистина не е шега работа зимата тук. Особено в селата с надморска височина над 1700 метра. Тук хората си имат една шега: " Миналата година лятото беше във вторник, ще видим тази година кога ще е" 

И докато за някои есента е време за трескави приготовления за зимата, то ние успяхме да скатаем някой и друг ден и в средата на Септември се отправихме на тридневен преход от Смолян до село Мугла, което отстои на 26 км от града. Оттам поехме по горските пътеки до село Чамла и ЗМ Чаирски езера и достигнахме Триград. Но не се задоволихме с това. Ръцете не сърбяха да достигнем и до Буйново почти по самата гранична бразда, през село Водни пад.

Започваше нашето приключение. В късният петъчен следобед двигателят на колата ревеше мощно по единствената пътна артерия, която свързва село Мугла със Смолян. Пътят е с неголяма дължина, но занемаряването му през годините го е довело до окаяно състояние днес. Това разстояние се взима за около час спокойно каране.

Искахме да се качим до село Мугла, да пренощуваме в околностите на селото на палатки и на следващият ден да потеглим по маршрута.

Село Мугла е едно от уютните, поне за мен, села с голям туристически потенциал, но липсата на комуникации го прави почти напълно изолирано. През 1981 година населението е било 1002 жители. Днес селото е малко.


Още не е превърнато в атракция за западни туристи. Ще го намерите такова, каквото е било преди 20, а може би и преди 50 години. И в това е очарованието му!

Пътят от Девин се срутил преди 10 години и така си стои, а по пътя от Смолян два дни в седмицата идва автобус, какъвто бяхме виждали само във филми от средата на века. Друго превозно средство трудно ще издържи на дупките. Местните хора се придвижват с коне или мотори.

Двете хубави и нови къщи са на Горското стопанство. Повечето от другите постройки са стари, от времето на робството. Ако питате в БТС дали могат да ви организират нощувка, с готовност ще ви обещаят. Няма да сте очаровани обаче! Туристическата спалня над барчето в селото представлява празна стая с голи легла и прашен под. Подозираме, че е така, защото Мугла не е посещавано място. Туристите се поразглезиха, а в селото няма други атракции освен едното барче и двата магазина за хранителни стоки, в които единствено новодошлите плащат с пари. Мястото е бедно и хората живеят от помощи, но не са изгубили усмивките си. Няма работа, няма трудова заетост.


При пристигането ни в центъра на Мугла с интерес забелязахме, че температурата в сравнение със Смолян е по-ниска с около 8 градуса. Нещо, което не би трябвало да ни учудва и не би трябвало да забравяме. Все пак живеем в планината. Ясно си спомням как преди около 10 години имахме гости от Пловдив, които заведохме на риболов на пъстърва по Мугленска река. В следобедните часове заваля дъжд, който ни прогони и се наложи да си тръгнем. При изкачването ни на най-високата част от пътя, преди да започне спускането към Смолян, с ужас забелязахме че по тревата в страни от пътя има сняг. Хората се втрещиха. Беше 23 май...... :)

Това е Мугла. Изненадата ни се оказа пълна, когато забелязахме, че влагата е убийствена, времето се разваляше, в далечината видяхме светкавици. Не бе добра идея да останем под открито небе. Поне хората са гостоприемни. Приютиха ни срещу 10 лева на човек в единствената тогава къща за гости в селото - къща Павлови. Вечерта не мина без традиционните за нас печени на жар мръвки, които приготвихме на огнището в двора на къщата. Заваля. Не съжалихме, че сме се подслонили.

Сутринта ни изненада с оправилото се време, беше ясно, слънчево и свежо. Но голямата изненада предстоеше - домакинята ни посрещна с прекрасен чай от мащерка и топли мекици, които човек може да опита единствено в Мугла.А гарнирани със сладко от боровинки и сирене...мммм....нямам думи... Карат хората да се радват на живота.

Взехме си довиждане със стопаните на къщата и поехме по пътя си. От центъра на селото, вляво поема стръмна пътека, която води към Чаирските езера.

Следваше 50 минути зверско изкачване. Нямаше как. Трябваше да наберем височина, защото селото бе разположено в сравнително ниско място спрямо околностите. Но изкачването си струваше. При достигането на билото се разкриха приказни гледки - под нас бе селото, североизточно от нас се виждаше връх Голям Перелик, който стоеше като зкарилник на селото, а на юг и югозапад бяха местността Чаирите и изоставеното село Чамла.

В миналото селото е имало около 180 жители. Обезлюдено е през 80-те години, но не е прамахнато от списъците на НСИ и ГРАО. Не е електрифицирано и няма канализация.


През 2004 французинът Оливие Люк става единственият жител на селото, като прекарва приблизително една година при първобитни условия. След него испанецът Оскар Кореа повтаря авантюрата. От 2006 в селото трябваше да се проведе младежки фестивал на изкуствата "Чамла фест".Последия момент беше сменено мястото на феста поради непроходимостта в този момент с яз.Батак.

През 2002 селото е наречено иронично "Кралство Чамла" от фондацията "Дестинация България". Община Смолян предоставя селското училище на фондацията за 10 години.

Според вестниците “24 часа“ и “Труд“ (ноември 2007) собственикът на холдинга Васил Божков е изкупил от собствениците 627 дка от землището на селото (общо 1000 дка), като се очакват сделки за още 300 дка.

Селото видяхме от разстояние, нямаше време за разходка до там, но си обещахме да го посетим специално.

От билото в посока Чаирски езера пътят бе приятен. Леко спускане почти през цялото време. Пътеката бе маркирана много добре. През цялото време не бяхме видяли туристи, което ни се стори странно за така популярен маршрут. Постепенно пред нас започнаха да изникват огромни, обширни пасища. Досетихме се, че това са Чаирите (от турски чаир - обширна ливада). Бяхме в очакване и на Чаирските езера. Появи се и първото от тях, което спря дъха ни. Голямо езеро с островче по средата си, на което бе разположена кокетна беседка. А на високия бряг на езерото сама стоеше симпатична двуетажна виличка, която се оказа, че е собственост на летец от София. Нямало ток, ползвал се генератор, отдавали я под наем на туристи. Доста примамлива оферта, но като се замисли човек, че за да дойде до там, трябва да пренесе целият багаж, нужен за престоя си, на ръце и гръб, май е по-склонен да го отложи :) До самата вила видяхме възрастен човек с мустаци. Заприказвахме се. Оказа се овчар. Беше с превързана ръка. Попитахме го как е пострадал, а отговорът му ни постресна. Призна си, че вечерно време си пийва. То какво друго да прави човек като него там сам самичък. Та преди две вечери бил пийнал, но изведнъж чул шум. Излезнал от колибата си. Оказала се мечка, която опитвала да разбие вратите на обора, за да докопа някоя овчица. Извадил пиратка и я запалил, но докато я хвърли, взела че гръмнала в ръката му.


Езерата са изумително красиви, с кристална родопска вода и планинска пъстърва. Обградени са от над 2000 дка безбрежни ливади с красиви цветя на пролет, с висока трева през юни, окосени през лятото или меланхолично жълти през есента. Редица редки растителни видове са запазени на торфените острови в езерата.
Езерата са седем на брой, ако не попита човек някой местен, ще му е трудно да ги открие всичките.

Целият този район наистина създаде усещането в мен, че съм се върнал поне 100 години назад във времето. Ако попаднете там, ще поискате да останете завинаги. Времето е спряло. Аз се влюбих в това място и след това се връщах още няколко пъти там. Мястото е най-красиво през есента, когато езера, гори и небеса се сливат и не може да се определи границата между тях.

След няколкостотин метра спускане през приятна смърчова гора се излиза на още една огромна поляна, на която попаднахме на голяма постройка. На табелите пишеше "Туристическа спалня Чаирски езера" . Заинтригувахме се. Никога досега не бяхме попадали на информация за тази база. 

 След кратка раздумка, хижарят ни насочи от къде да съкратим малко път. Показа ни пътека през гората, която да ни свали долу до дъното на река Чаирска. Оказа се, че ако тръгнем по пътя ще въртим с километри, поради големият наклон в района. А пътят някога бил прокаран от военните,поради голямата близост на кльона и граничната бразда. Слизането бе приятно и след около 15 минути и доста свалена височина слезнахме на пътя, който продължаваше към Триград. Имаше разклонение и за Шабаница. Диво място, което искаме да посетим скоро.

Целият маршрут, по който се движехме, е известен сред местните хора с голямата си популация от мечки. През цялото време си бяхме нащрек и си имахме едно наум.

След кратка почивка на приятната беседка на този кръстопът поехме в посока Триград. От Мугла бяхме изминали почти половината път. Имаше още около 3 часа ходене. Редуваха се качвания и спускания. Преминахме и през Пробитата скала - място което военните не са могли да разпробият и са направили тунел за да мине пътят им. Преминахме през още приятни и обширни поляни. На едно място видяхме стар овчарник с няколко кошера на покрива си. Така правят тук за да предпазят пчелините си от набезите на мечките. По целият маршрут попаднахме на поне 20 огромни изпражнения от мечки, някои от тях съвсем пресни. Шегувахме се помежду си, че колкото повече приближаваме към Триград изпражненията стават по-пресни и все по-чести. Явно се движехме на около 30 - 35 минути след мечката. Иненадахме се, когато при едно от спусканията чухме гласове в ниското. След малко се чуха и чанове. Появи се стад от около 150 овце с двама овчари - един отпред и един отзад. Казаха, че извършват миграция с овцете от един овчарник в друг, за да се подготвят за зимата.

При следващото ни спускане отново чухме гласове - този път бяха две туристки! Каква изненада! Първите хора с раници, и то от женски пол! Първоначално помислихме, че са чужденки, чак ги поздравихме на английски отдалеч. Оказаха се софиянки обаче. Приятелите им останали в Триград, а те решили да достигнат до Чаирските езера. Предупредихме ги, или по-скоро се опитахме а ги оплашим с историята за мечката, но те бяха решени да достигнат до тази природна забележителност.

Пътят ни до Триград протече малко скучно. Колкото повече приближавахме, толкова повече се усещаще човешкото присъствие. Видяхме няколко души. С един от тях пак се поразговорихме. Спомена, че в този район имало няколко светилища. И иманяри идвали много често. Почти всяка седмица по неговите думи. Но човекът не се притесняваше от това. Напротив, бе доволен, защото след всяко гостуване на иманярите, те му оставяли големи количества храна и най-вече алкохол, които им оставали накрая.

В ниското под нас се появи Триград. Отгоре изглеждаше много приятно и сгушено в долината селце.

Няколко са легендите за произхода на името и самото село. Твърди се, че е старо тракийско селище. И никога досега от създаването си не е било преименувано независимо през какви исторически етапи преминава. Според едно от преданията името Триград идва от факта, че е горяло три пъти, но то не се приема за достоверно. Друга легенда разказва, че по време на потурчването на реката имало три греди и когато праведните минавали по тях, неверниците загивали. Трета причина за името била, че е ограден от три върха. Най-достоверно звучи легендата, че името идва от археологическите разкопки през 80-те години, когато се доказва, че тракийският произход на Триград идва от тракийското Три Ибрие - Три града. На километри от селото са открити гробищни могили, което говори, че е било голямо и известно селище. От векове е известно като място на лечебни билки и древни предания.

Местна легенда разказва, че когато Орфей засвирел, вятърът затихвал между клоните на дърветата, сякаш заслушан в неговата музика, птиците спирали във въздуха и животните спирали по горските пътеки, а зверовете се укротявали. Когато вакханките разкъсали певеца и го хвърлили в реката, всяка капка от кръвта му се превърнала в красиво планинско цвете, наречено силивряк. Силиврякът е рядък реликтен ендемит за Балканите, притежаващ уникалните свойства на амброзията. Докато пътувате из региона, можете да се полюбувате на нежните му цветове по планински поляни.

Слезнахме в селото, което ни посрещна приветливо както винаги. Починахме за кратко. И поехме към село Буйново, като преди това по преките горски пътеки трябваше да преминем през Водни пад.

Николай Хайтов пише в своя „Дневник“ за прекрасната земя и невероятните гледки, които се откриват ако се пътува от село Кожари към село Водни пад. От пътя селоТриград - село Кестен, за село Водни пад води тесен черен път. В съдебната практика от 70-те години селото е известно с шумен процес на диверсанти родом от това село.
В документ от главното мюфтийство в Истанбул, изброяващ вакъфите в Княжество България, допринасяли в полза на ислямските религиозни, образователни и благотворителни институции в периода 16 век - 1920 година, съставен в периода от 15.09.1920 до 03.09.1921 година, като вакъфско село се споменава и Водни пад (Düşükdere).
Селото е опожарено от Българската армия през 1913 година, след бунт на местните жители, инспириран от правителството на т. нар.Гюмюрджинска република. Днес в селото не живее никой. През лятото, най вече около коситба, селото приютява няколко от своите обитатели.
Една от незабравимите атракции, която се предлага от конната база в село Триград е локална езда от Триград до Кожари и Буйново през село Водни пад. Наистина е незабравима природата тук. След десетина километра и още около 3 часа през приятните горски пътеки, съвсем близо до браздата, достигнахме до Кожари, а оттам по главния път и до Буйново.

Гледката, която ни очакваше в това село, докосна сърцата ни. Пристигнахме почти по мръкване, но мястото което избрахме за лагеруване (този път на палатки) се оказа уникално.

Беше огромна поляна, ослепително зелена, галеща окото, прорязвана по средата си от Буйновската река. А реката - меандрираща и правеща изумителни, непобиращи се в границите на човешкия ум, завои. Всичко бе потънало във влага. Именно затова тревата не бе изгоряла в разгара на лятото.

Цялата тази гледка можеше да накара човек да живее 100 години...Най-малко...
С опъването на палатките и запалването на лагерният огън приказката навлезна в най-красивата си част. Спомените от преживяното през изминалите два дни. Вълненията. Красотите, които видяхме. И най-вече това, че победихме себе си и задоволихме тази постоянна страст у хората - да търсят, да откриват и да попиват красотите на природата дълбоко в сърцата си!

Дори в тези хладни, септемврийски нощи, предвещаващи началото на зимата!
КРАЙ!

24.08.2010 г.

ДИВИТЕ ЗАПАДНИ РОДОПИ - 12-14 ЮНИ 2009

Няма друга планина като Родопите. Никъде другаде човек не може да срещне топлотата, уюта, достолепието и мъдростта на едно място. Именно тук, в Западните Родопи, те се срещат. А в сърцата на хората, които са ги посетили, оставят следа завинаги.

Този път бяхме решили преходът ни да е основно по коларски горски пътища, но същевременно преминавахме през изумителни места, резервати, защитени местности и природни забележителности.

Петък 12.06.2009

Пътувахме към село Тешел, което бе начална точка от нашия маршрут. Идеята ни бе да тръгнем по стария горски път, който тръгва от стената на изравнител Тешел, част от каскадата Доспат-Въча, преминава през спиращи дъха каньони, достойни конкуренти на Триградското ждрело, заобикаля вековни гори от черен бор и достига до хижа Орфей.

В 15.30 часа достигнахме изходния пункт на нашият преход, нагласихме багажа в раниците и с бодра крачка поехме по пътя си. Старият път към хижа Орфей е неизползвам днес, въпреки че някога по него е имало дори асфалт и мантинела. Сега е занемарен, на доста места има срутвания от огромни скални късове и паднали дървета. Трудно е дори за колоездачи да преминават по него. Но това пък е спомогнало за запазването на района така девствен и чист. В самото си начало пътят набира височина и след няколко серпентини започва да се движи по левия ръб на самото ждрело, което остава под нас. На места височината там е шеметна, по моя преценка достига до около 85-90 метра. А долу се чуваше шумът на дерето, което при поройни дъждове сигурно е доста буйно и разрушително.

И така, по преценка имахме около 8 километра докато достигнем хижа Орфей. Досега не бяхме ходили там. Бяхме спокойни, защото все пак през юни денят е най-дълъг. Сред този изумителен пейзаж километрите се въртяха неусетно. Вляво от нас бдяха огоромните черни борове, при които е характерно, че нямат ясно изразен връх а по-скоро приличат на тропически дървета, а вдясно, бе отвесната стена на каньона.

Хубавото на Западните Родопи е, че има повече вода от която и да е планина в България. На всеки километър човек може да открие чешма или просто извор, който да утоли жаждата, а ако такива няма, то кристално чистата вода от потоците е прекрасна за пиене и човек без никакво притеснение може да и се наслади.

След около 6 километра по приятния път се появиха стопански постройки, в които хората гледаха животни. Това ни напомни, че се движим съвсем близо до Борино, на около 3 километра североизточно от него. Личаха си и черните пътища, които определено идваха от там.

Приближихме и хижата, но някак си спонтанно решихме, че не сме от хората, които спят на подобни места. Лично за себе, а за другите трима от групата, бих казал, че сме хора, предпочитащи да се изръбим на земята само с шалте и спален чувал, дори ако се налага без палатка, пред това да спим при някакви удобства. Все пак сме в планината и част от чара и се крие именно в това - да се събудиш с изръбен гръб, или измръзнал от нощния хлад, но да усещаш росата по кожата си и опитите на слънцето да надникне зад боровете.

Та, непосредствено преди хижата единодушно кривнахме на североизток, където според картата и компаса се намираше езерото - емблема на резервата Кастраклий. Решихме да опънем палатката си на брега на езерото, да отпочинем и да се заредим за следващия ден. След едночасово изкачване се изкачихме на билото, от което се разделяха три пътя...Стана интересно защото по използваемостта на пътищата не можахме да се ориентираме потенциално кой би ни отвел на правилното място. А на картата за беля не бе отбелязан този кръстопът. Разделихме е и всеки пое по единия от трите, но така и не можахме да определим кой е нашият път. Започна да се мръква. Ненадейно от някъде се появиха комари, които ни разказаха играта. Бяхме и потни, което явно ги привличаше. След кратко чудене решихме, както в повечето случаи се прави, да поемем по средния път. След около 500 метра обаче пътят ни доведе до чакало на ловджиите и напълно се загуби. Премина в поляна с висока трева. Време за връщане нямаше и решихме по интуиция да пресечем поляната и да се спуснем през гората до долу, където очаквахме да бъде езерото. Лошото в случая беше, че няма абсолютно никаква видимост. Така е в Родопите - за разлика от високите планини, тук дърветата пречат на видимостта и човек лесно може да се загуби в непознат терен. Спускането не беше от леките. Наклонът беше значителен, а за капак най-долу се наложи да преминем през еднометрова коприва. Само един от нас бе с дълги панталони и му се наложи да се хвърли смело напред и да ни проправи "партина".

След това препятствие пред нас се появи огромна ливада. Може би площта и бе десетки декари. Вече със сигурност стана ясно, че сме в Кастраклий, но...езеро нямаше. Нямаше и време да търсим. Почти се стъмни и ни се наложи да опънем палатката на приятно равно място, в близост до което имаше беседка и чешма с ледена вода. Това ни бе достатъчно.

Природен резерват “Кастракли” с площ 124 ха е в землището на с. Борино, той е с много благоприятен климат, предоставящ добри условия на живот и бил обитаван от траките. Обявен е за резерват: “с цел запазване девствения характер на вековната черборова гора (Pinus nigra) и красивия природен пейзаж ” Релефът на резервата се отличава със стръмен, силно пресечен характер.Най- високата му точка е 1291,3 м., а най-ниската 911м. Територията на резервата е прорязана с множество дерета, вливащи се в преминаващата през него река. Общата му площ и включва основно и глолистни и широколистни високостеблени гори.

В резервата се срещат редица ендемични и реликтни растения, както и 156 вида лечебни. Тук се среща Орфеевото цвете - силивряка. Легендата разказва, че е поникнало от кръвта на Орфей, когато вакханките го убиват. Силивряка, ако ехербаризиран и потопен във вода, отново се съживява.

Всичко бе прекрасно щом имаме равно място за палатката и вода в близост. За дървата не коментирам, тъй като в района има изобилие от паднала маса. Стъкмихме приятно огънче, палатката бе опъната. Освежихме се на чешмата и седнахме (някои полегнахме даже) край огъня. Хапването сред природата е несравнимо. Дори само хляб и сиренце да има пак е сладко. Нахранихме се и дойде време за дозата сън. Нощта не бе от най-топлите, които сме виждали, но все пак бяхме 4 в палатката, та малко или много беше добре. Но беше тясно. На етикета на палатката пишеше, че е за 3+1, но този един се оказа в повече. Както и да е - понаспахме се.

А утрото бе по-прекрасно от тези по филмите. Типичен родопски пейзаж - роса, плашещо синьо небе, зелени борове, облизващи зениците ти, лека лятна мъгла в по-ниските части...и за капак звън на чанове от близкото възвишение. Няма как човек да остане безразличен към такава гледка. Случайно моят поглед долови нещо, което ни ядоса. На около 250 метра от мястото, където спахме, се виждаше стената на езерото, което искахме да видим. Изядохме се от яд. Бяхме спали под стената му, но днес нямаше време за разглежданто му, тъй като не знаехме колко време ни е необходимо да достигнем до следващата цел - Дженевра. Докато събирахме лагера, покрай нас преминаха местни хора. Разприказвахе се. Споменаха, че Весела Лечева била построила няколко къщички за отдих на бреговете му и едва ли не езерото е нейна собственост, тя се разпореждала с него. Подразнихме се от това, но си спомнихме, че живеем в България и такива абсурди човек да си купи езеро, гора, планина или резерват са нещо нормално за управленците.

Събота 13.06.2009

Слънцето над нас вещаеше да е горещо. Потеглихме със свежи сили към следващата ни цел - Дженевра и Широка поляна. По карта пътят бе 18 километра, черен горски път, и смятахме, че ще ни отнеме около 6 часа спокойно ходене. През цялото време пътят се вие сред гора от смърчове и бял бор, покрай река Катранджидере, която води началото си именно от Дженевра. Въпреки еднообразната гледка - път, скали, гора, река, преходът е изключително приятен дори за начинаещи туристи. Наклонът е минимален и се изискват малко издръжливост и добри обувки. Оттук е близо забележителността Кемеров мост. Той е едноарков, граден от ломени камъни и спойка от бял хоросан. Части от лицевата зидария и ъглите на хубаво извитата арка са оформени с добре обработени камъни. Настлан е с настилка от дребен речен камък. Дължината на моста е 32,40 м , а ширината - 3,60м. Висок е 6 метра.Идвайки, при него туристите са докосват до историята, понеже той е част от трасето на големия римски път, свързващ Филипополис през Родопите с Никопулис ад Нестум (Неврокоп).

В следобедните часове изневиделица се разрази гръмотевична буря, която определено ни стресна. По пътя няма заслони и риска човек да бъде ударен от мълния е висок. Сякаш обаче времето ни изчакваше, защото изведнъж пред нас грейна микроязовир Дженевра. Паявата му ни накара да се успокоим. В близост имаше вили, бараки, навеси и все щяхме да намерим подслон преди бурята да се разрази. Около язовира цареше идилия. Сякаш човек попада в 19 век. Разхождаха се коне. Имаше рибари. Беше населено. но във въздуха се носеше спокойствие. Приятно впечатление ни направи чистотата в района. Тук се намира ДЛС Широка Поляна и хората, заети на работа там, полагат всички усилия да запазят мястото така приятно за посещение. На входа на язовира има бариера, която не допуска коли в района с цел да се предотвратят бракониерски набези. Чистотата е безупречна, не е позволено до язовира да се опъват палатки пак с цел да няма прояви на бракониерство. Денонощно около язовира обикаля патрул, който пази и контролира

След дълги колебания заваля. Валя упорито около два часа. Намокри порядъчно земята, но топлото време спомогна за бързото изпарение. в резултат на уговорка с патрулиращите горски опънахме палатката си на брега на язовира, но трябваше преди изгрев да я съберем, за да не видел техния директор. С две думи, направиха ни компромис.

Избрахме си местенце, напалихме си и огънче (също с компромис) и аз и Тодор се отдадохме на риболов. Той предвидливо бе взел въдицата си с него. Този път не съобразихме както трябва хранителните си запаси и те бяха намалели драстично. Беше важно да хванем риба, за да вечеряме и да имаме храна за следващия ден. Господ бе благосклонен към нас и още с първото хвърляне Тодор закачи нещо, което се оказа доста серизона риба - бял амур, по моя преценка бе над 1.5 кг. Нямахме кеп, той поумори рибата и я докара почти до брега. Вече се облизвахме колко добра щеше да стане тази рибка на жар или на тикла. Аз нагазих във водата, но явно прибързах, защото рибата използва последните си сили да се обърне мощно и да скъса влакното. Замина си поживо - поздраво. Но ние не се отказахме. До края на деня аз хванах 8 каракуди с неголеми размери, но пък идеални за печене на тикла. Майстор - говачът Вилиан, с дълъг стаж по френските ресторанти, ни показа на какво е способен и направи от нищото нещо. :) На човек се падаха по две рибки, което на фона на липсата на храна си беше деликатес. И нали сме си отворени, изросихме и по една бира от съседната компания и всичко се подреди. Хапнахме, пийнахме, попяхме и се приготвихме за сън. Аз реших да спя под открито небе тази нощ. Хем да им е по-широко в палатката, хем на мен да не ми е тясно. :) Разположих си шалтенцето под едно голямо дърво. Легнах си в чувала и погледнах над мен. Измежду клоните се появиха онези звезди, заради които си струва човек да не ляга цяла нощ. Пълната тъмнина там не създава светлинно замърсяване и небето е уникално несравнимо. Сънят ми не беше спокоен. Не беше студено, но целият район се обитава от полудиви работни коне, които сноват нощем и минат ли наблизо, човек може да си помисли, че има земетресение. Тътенът е страховит, особено ако си сънен и се стреснеш от случващото се. Така се стреснах и аз в 2.30 след полунощ, когато покрай мен претичаха 7 коня. Адреналинът ме накара да включа челника си и да се опитам да ги осветя, за да ме видят. Не знаех дали няма да ме смачкат в тъмницата. Но в последствие четох, че конят никога няма да направи подобно нещо. Просто усещали къде какво има. Междувременно бе паднала мъгла. Толкова гъста, като мляко. Стелеше се над целия язовир. Заспах. Следващото ми събуждане беше в 4 часа. Изненадващо за мен чух шум съвсем близо до себе си. Оказа се джипът на горските. Минаваха рутинно и са ме видели, че съм отвън. Попитаха какво става и ни напомниха да приберем палатката рано сутринта.

Неделя 14.06.2009

Свежестта във въздуха беше уникална. Влагата можеше да се разреже с нож. Напалихме огън. Беше 8 часа. Не бяхме събрали палатката. Горските не закъсняха. Опитахме се да се заядем, но се оказа глупаво и излишно. След няколко по-остри реплики се разговорихме с приятелски тон с единия от патрула, който се оказа че е от Батак. Оттам е и Тодор. Разказаха ни доста интересни неща за района, за настояването си да няма палатки. Оказа се, че всъщност всичко е с цел да се запази района. Нощо повече. Просто хората наистина си обичат професията и дават всичко от себе си за да имаме ние, обикновените граждани, чисти и запазени места за отдих и туризъм.

След закуската, която се състоеше от топла супичка, приготвена на огъня и малко препечен хляб на жарта, стегнахме багажа си и потеглихме към Широка поляна, която бе и крайната ни точка от маршрута.

Пътят беше от познатия горски черен път и разстоянието до излизането на главния път Доспат - Батак бе около 6 километра, които изминахме с истинско удоволствие, като се има предвид, че пътят се вие около язовир Широка поляна почти през цялото време и панорамите са незабравими. Неприятно впечатление ни направиха купищата боклук, оставени от къмпингуващите през цялото лято хора. На места имахме чувството, че се намираме на сметище. Но за жалост живеем в България.

Междувременно всички хранителни запаси бяха приключили, а гладът в нас започна да става все по-силен. Принудихме се да се примолим на група почиващи за малко хляб. Хората се оказаха щедри а и щяха да си ходят, та ни дадоха доста храна - 2 меки, топли хляба, пастет, лютеница и куп други вкусотии, които ни заситиха прекрасно.

С този прекрасен спомен завърши нашият преход Тешел - Кастраклий - Дженевра - Широка поляна.

КРАЙ




10.08.2010 г.



Из дневниците на "Изкачване на планинските първенци на България" - "ПЛАНИНА С ПЛАНИНА НЕ СЕ СРЕЩА, НО ЧОВЕК С ЧОВЕК СЕ СРЕЩА"
02.08 - 08.08.2010

02.08.2010
Приятно е да знаеш, че в следващите осем дни ще бъдеш далеч от цивилизацията, ще спиш под открито небе, ще докосваш звездите, къпането ще бъде в леденостудени реки и езера, ще се храниш с това, което даде Природата, и само ако Тя е благосклонна, ще имаш уникалната възможност да погледнеш България от най-високите места или казано на професионален жаргон - от покрива. Тази възможност имахме ние. Природата ни допусна до себе си, но с това ни научи на много уроци - неща, които в друго измерение биха изглеждали дразнещо смешни и банални.

Пътувахме към връх Богдан - първата точка от нашето приключение. Бяхме с висок дух, готови на всичко.
Голям Богдан, или само Богдан, е най-високия връх в Средна гора (1604 м). Връх Богдан носи името на легендарния хайдутин — Богдан войвода. Пътят до там не бе лек, но беше просто една лека загрявка за следващия ден. Покорихме връх Богдан за около 2 часа. Оказа се, че самият връх е доста обраснал и гледката, която описват по книгите, не съществува. Но мисълта, че първата ни цел е покорена, ни радваше. Слизайки към подножието преминахме до тъжно разпадналата се и разграбена хижа. От нея всъщност очаквахме да получим печати, удостоверяващи подвига ни, но..уви...
Наложи се да си направим кратка разходка до Копривщица. Изненадата ни беше пълна, когато разбрахме, че печатите не са в туристически център, а в една от кръчмите в града - Старата круша...Интересна приумица на някой от членовете на БТС. Е, все пак печати имахме, заредихме се с провизии, и отпътувахме към Паниците - мястото ни за лагеруване и подходът ни към следващия от върховете.
Бивакът си разположихме на прекрасна поляна, до коята преминаваше река Тунджа, в своя зародиш разбира се. Удоволствие е след тежък ден да се охлади човек в някой от вировете и - там където все още тя тече кристално чиста. Аз имах щастието да се охладя и освежа във водите и.
Опънахме палатките си, събрахме дърва, накладохме приятен лагерен огън, около който обменихме по някоя сладка приказка, хапнахме сладко - сладко - нали знаете колко хубаво се яде сред природата. Обсъдихме изминалия ден. Всичко бе минало гладко, в график, и най-важното - времето бе с нас. Малко след полунощ изгасихме огъня и петромакса и потънахме в дълбок сън.

03.08.2010
Обзети от нетърпение за предстоящия преход, събудихме се в 6.30 часа. Няма по-приятно нещо от това да изпиеш чаша бульон, надробен с препечена филийка хляб. Затопля организма след сън, а и дава сили за ходене. След закуска обсъдихме стратегията за деня. Поради голямото натоварване и продължителността на ходенето, решихме да оставим лагера и за тази вечер, защото се предполагаше, че ще се приберем след мръкване.
Дадено. В 7.30 ч. групата потегли към втората си цел - връх Ботев.Ботев е най-високият връх в Стара планина с надморска височина 2376 м. Намира се в община Карлово, Пловдивска област. До 1950 г., когато е преименуван на името на Христо Ботев, се нарича Юмрукчал.

Върхът се намира в Централна Стара планина, близо до гр. Карлово и гр. Калофер. Той представлява обширно пасище с гранитна основа, страдащо от значителна ерозия, причинена от мащабното строителство и полагането на множество кабелни трасета. На връх Ботев е изградена метеорологична станция и телевизионна кула (отворена на 10 юли 1966 г.), която покрива с телевизионен и радио сигнал над 65% от територията на България.
Набрахме височина и излезнахме на поляна, обозначаваща навлизането ни в Национален парк "Централен Балкан". Личеше си добрата поддръжка на парка и безупречната чистота навсякъде. Имаше указателни табели, описващи позволеното и забраненото. В далечината насевер от нас се показа заветната цел - връх Ботев. Всъщност изглеждаше близо поради чистотата на въздуха, но GPS-ът показа друго :). Продължихме да набираме височина. Откриваха се все по-завладяващи гледки - скали, чукари, водопади, непристъпни места, наистина припомнящи за суровата слава на тази планина. След около час се срещнахме с надзирател на НП "Централен Балкан". За втори път се почувствахме европейци при вида на охранителя - с хубава, нова униформа с инициалите на парка, дружелюбен и компетентен в обясненията си относно избора ни на маршрут към върха и обратно. След кратка раздумка се разделихме и продължихме с покоряването на следващото билце. Целта ни беше достигането до заслон Маринка, където да хапнем, да се заредим с вода и най-вече да отпочинем. Но заслонът не идваше и не идваше, часовете минаваха, километрите се навъртаха, натрупахме и умора. Оказа се, че разстоянието, което сме изминали за целия ден е 34 километра. Звучи добре. Появи се и заслонът...след часове. Беше грозно разбит и пълен с отпадъци от пишмантуристите, които за жалост са много напоследък. Чистата снобия кара някои простаци да се качат на луксозните си джипове и да заведат силиконовите си кукли до някой връх, който "бил популярен напоследък". А на върха има парадиране от сорта на: "Вижте ми новия мобилен телефон и силиконовите устни на жена ми, които са и подарък за това, че успя да изкачи предишния връх". Само че, поради планинска болест ли, не зная защо, тези сноби забравят да си съберат отпадъците и създават потенциални сметища.
След кратката почивка за обяд и освежаването на крайниците с ледената вода на Маринка чешма, се отправихме към върха, който изглеждаше все по-близо. Видяхме това интересно метеорологично явление на издигане на въздушните пари във височина, охлаждането им, сгъстяването им и кондензацията им. Така от северните склонове на Стара планина имаше непрогледна мъгла, която свършваше на самото било, докато от юг времето бе слънчево и топло.
На около километър от върха падна сериозна мъгла. Планината си показа рогата. Застудя и задуха силен вятър, но ние бяхме подготвени за това. Достигнахме върха, ликувайки, че след 7 часа ходене най-после сме горе. Поснимахме интересните обекти - телевизионните кули, апаратните на телевизията и на БАН. Единственият човек, който се появи, бе метеоролог от БАН, който прекарва по 1 седмица горе на върха и след това почива 3 седмици. Но зимата било различно. Разказа ни, че вятърът навявал по 12 метрови преспи и се налагало да копаят тунели. Доста често прекарвал повече от месец на върха, докато успеят да разчистят пътя догоре. Пихме невероятно вкусен чай, който човек може да открие само високо в планината. Обменихме по някои приказка с метеоролога, който отговори на въпроса ни "Защо никой от работещите на върха не се показва" така: "Защото тук всички ни мислят за луди" :)
Тръгнахме, защото обратният път бе дълъг. Преминахме по известната сред планинарите "Тарзанова пътека", която си бе заслужила името и Райските скали - невероятно място за катерене и екстремни спортове. Черешката на тортата се криеше някъде в скалите - Райското пръскало. Райското пръскало или Калоферското пръскало е най-високият водопад на Балканския полуостров. Той е разположен в Стара планина под връх Ботев. Намира се в Национален парк „Централен Балкан“ в природния резерват Джендема. Събира води от снежните преспи, разположени под върха, които образуват река Пръскалска и има височина 124,5 метра. Водопадът дава началото на приток на Бяла река, чийто водосбор влиза в резерват Джендема. Не можахме да откъснем поглед от това чудо на природата повече от половин час...Но ни чакаше още много път. Минахме покрай хижа Рай - истински Рай, след което навлезнехме във вековна букова гора. Дърветата имаха обиколка над 2 метра, а височината им беше около 20 метра. Исполини.
Със сетни сили, в 23.00 часа, достигнахме до лагера. И слава Богу, че не трябваше тепърва да опъваме палатки. Имахме сии дръвца от миналата вечер. Програмата бе силно съкратена - къпане в реката, хапване, оперативка за следващия ден и здрав сън. Сладко е да имаш покрив над главата си в студените старопланински нощи.

04.08.2010
Умората ни попречи да станем рано днес, но все пак, след тежък преход 8 часа е добро време за ставане, миене, и закуска в стил скаутски лагер:). Сварихме си супичка, гарнирахме с малко сиренце и салам, лютеничка и кашкавал, хапнахме добре и започнахме да събираме лагера. Предишната вечер установихме с интерес, че докато ни е нямало няколко палатки бяха пострадали - счупени рейки и измъкнати колчета, както и разпиляна чанта с отпадъци близо до лагера. Навярно животни бяха преминали покрай лагера. Натоварихме се и потеглихме към следващия първенец - черния Черни връх. По пътя трябваше да минем през Карлово да потърсим аптека, тъй като имаше настинали, както и да се позаредим с провизии.
Наближавахме София, преминавайки по подбалканската магистрала през Клисура, и Буново. В далечината югозападно от нас проблясваха светкавици и небето притъмня. Това не ни хареса, защото именно там бе целта ни. Преминахме през прашна и мръсна София, изкачихме се до Алеко и се подготвихме за покоряване. Времето бе хладно и мъгливо, прокапваше дъжд. Не се уплашихме. Решихме да сложим дъждобраните и да щурмуваме без багаж, само със съвсем лека раница.
Потеглихме, като направихме скоростно изкачване под един от лифтовете. Набрахме височина и достигнахме до черния път с маркировка, който води до метеорологичната станция и до заслона на самия връх. На около километър под върха времето рязко се влоши. Загърмя и заваля, а фактът, че се движим до железните колове, маркиращи маршрута, ни притесни. Все пак, качихме се до горе, постоплихме се в приятната чайна, пихме по един от онзи хубавия чай, хапнахме и поизчакахме бурята да премине. В далечината все още се чуваха гръмотевици, но трябваше да слизаме. Бяхме доста мокри, тревата и камъните бяха много хлъзгави, а всеки знае какви бели стават, ако човек се подхлъзне и падне някъде между морените.
При слизането ни ни посрещна приятна новина - ще нощуваме в хотел. Всички бяхме мокри и това бе разумно, с оглед, че ни очакваха още дни, трябваше да изсушим дрехите си и да се заредим със свежи сили.
Потеглихме към Боровец. Пътувахме приятно в затопления микробус. Неусетно пристигнахме в Боровец, който ни направи изключително приятно впечатление. Че е презастроено, спор няма. Но някак си всички тези хотели се вписват по-добре от хотелите на Пампорово и от тези на Банско. И инфраструктурата е много по-добра. Имат си хората перфектен път, дълги писти, много лифтове и влекове, и най-вече паркинги, където да може да паркира човек.
Намерихме хотела, който за цената си се оказа доста приятен. Явно и тук ги е ударила кризата и хората се чудят как да привличат туристи. Разтоварихме се и взехме по горещ душ - нещото, което ни бе липсвало последните дни. Вечерта премина в сушене на дрехи и обувки с всякакви подръчни материали. Обувките бяха натъпкани с вестници. Из стаите се разхождаха примуси, простори и изобщо всичко беше като след война. Криво - ляво се поизсушихме и слезнахме в ресторанта, където женската част от екипа бе подготвила трапеза, достойна за снимка :) Хапнахме, пийнахме и ракийка за възстановяване на силите, обсъдихме предстоящия ден и заспахме като къпани.

05.08.2010
Колко е добре да имаш покрив над главата си. Събудихме се в ранни зори. Свежестта навън бе удивителна. Планината си е планина. Всичко бе потънало в зеленина и свежест. След закуска се запътихме към лифта Боровец - Ястребец, който щеше да ни изкачи на почти 2000 метра, за да можем да покорим Мусала за един ден и след това да се върнем обратно в Боровец. В 8.45 ч. групата ни се качи в две кабинки и запъплихме нагоре по склона. Гледката беше много приятна, а и се замислхме, че зимно време кабинковите лифтове дават много по-голям комфорт. Пътят до горе бе окло 5 километра, които взехме за 25 минути. От Ястребец се видя и заветната ни цел - Мусала.
Мусала̀ е най-високият връх в България и на целия Балкански полуостров с височина 2925 m, измерено от равнището на пристанище Варна.На върха е изградена метеорологична станция на Националния институт по метеорология и хидрология към БАН.Според някои мнения името му произлиза от „Мус Аллах“, или „място за молитва“, „молитвен връх“, "близо до Аллах" и е дадено по време на владението на Османската империя. През периода 1949-1962 г. е носил името на съветския вожд Сталин.
Пътят ни тръгна по черен коларски път, водещ до хижа Мусала и няколко красиви езера. До там бе леката част. Трудното дойде след хижата, когато наклонът се увеличи драстично. Маркираната пътека закриволичи между скални исполини, отвесни зъбери и кристални синьозелени езера. Надморската височина си каза думата и времето заапочна да захладнява. Срещнахме се с двама спасители от ПСС, които ни казаха, че в следобедните часове се очаква буря и е добре да побързаме. С чести и кратки почивки се изкачихме до заслон Еверест, където събрахме сили за последният най-тежък етап. Заслонът е доста приятно и чисто място. Има места за спане за 30 души, електрифициран е, но няма вода. Намира се до Леденото езеро, в което се оглежда Мусала.
Оттук започва и най-стръмният участък към върха. Разделихме се на две групи. Някои предпочетоха лятната, а други - зимната маркировка. Качването и по двете е тежко, но след около 40 минути бяхме на върха. Гледката беше незабравима. Езера, отвесни скали и пропасти. Виждаше се язовир Бели Искър. Неописуемо. На върха има метеостанция и станция за ядрени изследвания към БАН. Поснимахме, подпечатахме книжките си и хайде обратно, защото очаквахме бурята. Обратният път не бе лек, слизането по тези остри камъни е изключително изпитание.
Малко преди хижа Мусала заваля и задуха силен вятър. Идваше предвещаната буря. Едри капки западаха от небето. След малко преминаха в суграшица. Стигнахме хижата и сеподслонихме. За наше
щастие вятърът отнесе бурята другаде. Засега. Продължихме по пътя си. За минута усетих как вдигам температура. Беше ме наваляло на гърба и внезапното охлаждане ме разболя. За секунди вдигнах висока ттемпература, а имаше доста път. Отпаднах. Със сетни сили се добрах до лифтстанцията, където си поръчах един чай и изядох един цял лимон - доказан лек срещу настинки. Едва се движех. Качихме се на лифта и обратно в Боровец. Групата ми влезна в положение и решихме да останем още една нощ в хотела. Беше немислимо да спя на палатки. Прибрахме се в хотела. Веднага взех горещ душ и легнах. Горях. Цялото легло плувна в пот. Смених втори комплект чаршафи. В 21 часа се събрахме за вечеря. Бях малко по добре. Хапнахме и обратно по леглата. Всички бяхме изморени от днешният преход. Цялата нощ бях потен, но се надявах, че на сутринта всичко ще е отминало.

06.08.2010
Навън всичко тънеше в свежест и зеленина, а вътре - в пот. Събудих се и бях значително по-добре. Кратка закуска, почти на крак. Изядохме по едно прясно мляко, надробено с бисквити. Денят беше отреден за почивка и пътуване към Кюстендил и Трите Буки, където ни чакаше Руен. Пътьом, покрай Сапарева Баня, решихме да се качим с лифта до Седемте Рилски Езера, но надутата цена от 15 лева на човек ни отказа. Продължихме назапад. Почивката ни бе в Кюстендил, който се оказа доста приятно градче, потънало в зеленина. Там събрахме нужните ни печати, заредихме стомасите и навлезнахме в полите на Осогово. Местността Трите Буки е разположена югозападно от Кюстендил. Много приятно местенце, на 14 км. от връх Руен. Избрахме си място за палатков лагер. Идеята бе да покорим върха рано на следващата сутрин, но внезапно някой предложи да тръгнем в 16 ч., да сме горе по залез и да слезнем до към 1 часа след полунощ. Малко ни трябва на нас. Идеята узря, опаковахме багажите и тръгнахме към върха. Пътят до горе е коларски, много приятен, с неголям наклон. След около 3 часа достигнахме до първия заслон. Това бе първият заслон в толкова добро състояние за целия ни маршрут. Бяхме приятно изненадани. Имаше печка, легла, малко провизии, оставени от други туристи. В този момент от някъде се появи зеленият джип на Гранична полиция. Патрулиращите полицаи бяха изключително любезни и дружелюбни. Нещо, което се вижда все по рядко. Записаха данните ни, тъй като вече се движехме в гранична зона. Разменихме няколко приказки. Споменаха, че в района имало голяма контрабанда на цигари и наркотици от Македония. Миналата година заловили 55 мастербокса македонски цигари. На изпроводяк си пожелахме всичко добро и момчетата казаха да внимаваме, че било пълно с усойници към върха. Поехме нагоре. След час закапаха едри капки дъжд. Духаше вятър и всички бяхме спокойни, че дъждът ще се размине. Уви. Бисер, един от участниците, спомена, че ще има буря. Усещал някакъв шум във въздуха. Заслушах се, но явно слухът ми не бе пригоден към тези честоти. Точно след 10 минути заваля дъжд, какъвто отдавна не бях виждал. Страшен порой с гръмотевици и вятър, който караше дъжда да вали хоризонтално. Бяхме чисто мокри. Заслонът беше на пповече от километър. Двама от групата се отделихме и избързахме да подготвим огън за да се стоплим и изсушим. Достигнахме заслон "Шапка" на 2108 м. надм. вис., но се изненадахме неприятно. От заслон днес беше превърнат в обор. Нямаше прозорци и врати, а вътре бе пълно с конски ипзражнения. но все пак имахме покрив над главите си. Падна гъста мъгла. На всяка цена трябваше да спрем. С подръчни материали и с една изкъртена каса от врата напалихме огън, сварихме супа да се сгреем. Поизсушихме се криво - ляво. Стояхме там около час. GPS-ът показа, че върхът е на 2.7 км от нас. Но мъглата бе страховита. За доброто на всички решихме, че е по-добре да се върнем обратно. Върхът си е там. Няма да избяга. И догодина може да го покорим. Важното е да слезнем живи и здрави. По едно време в мъглата се чу шум и видяхме джип с трима ловци, които бяха тръгнали незнайно къде в тази мъгла. Казаха, че това било най-доброто време за лов. Звучеше наивно. Но всеки избира пътя си.
Обратният път не бе приятен. Стана тъмно. Движехме се с челници. Бяхме мокри. Почти настъпих усойница, която бе навита на кълбо по средата на пътя. Явно и на нея и бе студено. Направихме няколко хубави кадъра и продължихме. Бяхме на мястото на лагера в 22.45 часа. Макар и уморени, опънахме палатките, напалихме огън. Долу се оказа, че не било валяло. Беше топло и ясно. Само в далечината проблясваха светкавици, които ни напомняха за преживяната буря. С подръчни средства направихме простор до огъня, с който се изсушихме. Седнахме на раздумка. Обсъждахме дълго. Всички достигнахме до извода, че сме подценили върха. Важното бе, че сме направили заключения, всеки за себе си и може би няма да повторим грешките, които направихме тогава.
Спахме спокойно.

07.08.2010
По нищо не личеше, че вчера е имало буря. Събудихме се в 9.00 ч.Определено бяхме настроени за почивка. Не ни се бързаше. Закусихме. Полежахме. Отправихме се на път преди обяд. Днешната ни цел бе Банско и след това хижа Бъндерица. Пътят бе дълъг. в Банско направихме обедна почивка. Оказа се, че цените там дори по средата на лятото са безумно високи и в заведенията е лукс за обикновения човек да се храни. Хапнахме по някой сандвич на крак и потеглихме навътре в планината. Навлезнхме в Национален Парк Пирин. Навсякъде беше ужасно претъпкано с хора, търсещи разхлаждане сред природата. Снимахме се до Байкушевата мура - истински феномен на Майката Природа. Казаха, че е на 1300 години. Колко ли истории може да разкаже това дърво. Какво ли е видяло. Достигнахме Бъндерица, но останхаме разочаровани, че всичко е пълно с хора, като на събор. Не може да усети човек природата. Хора, палатки, скари, кебапчета, крясъци. Миришеше на сноби.
Продължихме до хижа Вихрен с надеждата да е по-спокойно, но не познахме. Същата селяния и претъпканост. Нямаше места за паркиране. Имаше табели "Забранено опъването на палатки", което ни наведе на най-различни мисли.В хижата бе пълна мизерия. За цената от 12 лева получаваш гол дюшек и одеяло. Няма начин. Отказахме се от този вариант.
Направихме кратка разходка до езерото Окото. Тъжното бе, че въпреки забранителните табели, на които изрично казват "Риболова забранен", имаше рибари по реките. Българската действителност 2010.
Върнахме се до хижата, където вечеряхме. Цените бяха дразнещо високи. Хапнахме и обсъдихме покоряването на Вихрен. Прогнозите бяха за бури. Решихме да го изкачим на следващия ден рано сутринта, разбира се ако времето позволи. Слезнахме обратно до Бъндерица, където поне имаше опънати палатки, та и ние до тях да се наместим да поспим няколко часа. Започнахме да се разполагаме, когато от близкото заведение изскочи един бабаит, типичен простак от Банско, и каза, че ако опънем палатките си тук, щял да мине да ни събере по 2 лева такса от човек. Мястото било негово. Даде напълно алогични обяснения относно правата си да събира такса и след като го попитахме дали ще ни издаде фактура, така и не се появи повече. Нямахме сили за раздумка. Опънахме палатките и налягахме да почиваме. Щеше да е студена нощ.

08.08.2010
Беше най-студената нощ. Все пак спахме на почти 1900 метра надморска височина. Имаше роса. Палатките бяха чисто мокри. Нямахме време да ги чакаме да съхнат. Чакаше ни ходене. Събрахме багажа на две-на три и се качихме до хижа Вихрен. Оттук имахме 3 часа в едната посока и три - в другата. А за разстоянието от три километра денивелацията беше километър, което си е сериозна цифра. Сериозното изкачване започна още от самата хижа - стръмна пътека с много камъни. Представихме си какво ли е през зимата тук в тази дива планина. В един момент падна гъста мъгла, която ни накара да се замислим дали да продължим. Почакахме малко и за щастие мъглата се вдигна. Продължихме. Качихме се на билото. Оттук се откри хубава гледка към няколко езера и съседните върхове.Оттук започна и истинският зор - едночасово жестоко качване до върха. Имаше толкова много хора по пътеките и на върха, дори бебета. Беше си същински панаир. За необичащите претъпканите места това не е добр адестинация. Аз лично не ги предпочитам. Обичам спокойните и безлюдни места като Източни Родопи например, където за разстояния от 20 км може да видиш жив човек.
Със сетни сили качихме върха и за зла беда пак падна гъста мъгла, не се виждаше нищо. Постояхме, поснимахме се горди от подвига си и заслизахме по също толкова трудният път обратно. Достигнахме хижата с подути крака в ранния следобяд, Охладихме се на леденостудената чешма, където забележете, пишеше: "Миенето забранено" :) и потеглихме обратно по маршрута.

Цялостната организация на мероприятието беше безупречна, нямаше никакви инциденти, благодарение на компетентната намеса на председателя на ТД "РОДОПЕЯ" - с. Ягодина, д-р Тодор ТОДОРОВ