26.08.2010 г.

ПО СЛЕДИТЕ НА МЕЧКИТЕ - 12 - 14 СЕПТЕМВРИ 2008


В Родопите лятото се изтъркулва неусетно. Отстъпва място на кратката есен. Време на подготовка за суровата зима - събиране на дърва, приготвяне на зимнина. Наистина не е шега работа зимата тук. Особено в селата с надморска височина над 1700 метра. Тук хората си имат една шега: " Миналата година лятото беше във вторник, ще видим тази година кога ще е" 

И докато за някои есента е време за трескави приготовления за зимата, то ние успяхме да скатаем някой и друг ден и в средата на Септември се отправихме на тридневен преход от Смолян до село Мугла, което отстои на 26 км от града. Оттам поехме по горските пътеки до село Чамла и ЗМ Чаирски езера и достигнахме Триград. Но не се задоволихме с това. Ръцете не сърбяха да достигнем и до Буйново почти по самата гранична бразда, през село Водни пад.

Започваше нашето приключение. В късният петъчен следобед двигателят на колата ревеше мощно по единствената пътна артерия, която свързва село Мугла със Смолян. Пътят е с неголяма дължина, но занемаряването му през годините го е довело до окаяно състояние днес. Това разстояние се взима за около час спокойно каране.

Искахме да се качим до село Мугла, да пренощуваме в околностите на селото на палатки и на следващият ден да потеглим по маршрута.

Село Мугла е едно от уютните, поне за мен, села с голям туристически потенциал, но липсата на комуникации го прави почти напълно изолирано. През 1981 година населението е било 1002 жители. Днес селото е малко.


Още не е превърнато в атракция за западни туристи. Ще го намерите такова, каквото е било преди 20, а може би и преди 50 години. И в това е очарованието му!

Пътят от Девин се срутил преди 10 години и така си стои, а по пътя от Смолян два дни в седмицата идва автобус, какъвто бяхме виждали само във филми от средата на века. Друго превозно средство трудно ще издържи на дупките. Местните хора се придвижват с коне или мотори.

Двете хубави и нови къщи са на Горското стопанство. Повечето от другите постройки са стари, от времето на робството. Ако питате в БТС дали могат да ви организират нощувка, с готовност ще ви обещаят. Няма да сте очаровани обаче! Туристическата спалня над барчето в селото представлява празна стая с голи легла и прашен под. Подозираме, че е така, защото Мугла не е посещавано място. Туристите се поразглезиха, а в селото няма други атракции освен едното барче и двата магазина за хранителни стоки, в които единствено новодошлите плащат с пари. Мястото е бедно и хората живеят от помощи, но не са изгубили усмивките си. Няма работа, няма трудова заетост.


При пристигането ни в центъра на Мугла с интерес забелязахме, че температурата в сравнение със Смолян е по-ниска с около 8 градуса. Нещо, което не би трябвало да ни учудва и не би трябвало да забравяме. Все пак живеем в планината. Ясно си спомням как преди около 10 години имахме гости от Пловдив, които заведохме на риболов на пъстърва по Мугленска река. В следобедните часове заваля дъжд, който ни прогони и се наложи да си тръгнем. При изкачването ни на най-високата част от пътя, преди да започне спускането към Смолян, с ужас забелязахме че по тревата в страни от пътя има сняг. Хората се втрещиха. Беше 23 май...... :)

Това е Мугла. Изненадата ни се оказа пълна, когато забелязахме, че влагата е убийствена, времето се разваляше, в далечината видяхме светкавици. Не бе добра идея да останем под открито небе. Поне хората са гостоприемни. Приютиха ни срещу 10 лева на човек в единствената тогава къща за гости в селото - къща Павлови. Вечерта не мина без традиционните за нас печени на жар мръвки, които приготвихме на огнището в двора на къщата. Заваля. Не съжалихме, че сме се подслонили.

Сутринта ни изненада с оправилото се време, беше ясно, слънчево и свежо. Но голямата изненада предстоеше - домакинята ни посрещна с прекрасен чай от мащерка и топли мекици, които човек може да опита единствено в Мугла.А гарнирани със сладко от боровинки и сирене...мммм....нямам думи... Карат хората да се радват на живота.

Взехме си довиждане със стопаните на къщата и поехме по пътя си. От центъра на селото, вляво поема стръмна пътека, която води към Чаирските езера.

Следваше 50 минути зверско изкачване. Нямаше как. Трябваше да наберем височина, защото селото бе разположено в сравнително ниско място спрямо околностите. Но изкачването си струваше. При достигането на билото се разкриха приказни гледки - под нас бе селото, североизточно от нас се виждаше връх Голям Перелик, който стоеше като зкарилник на селото, а на юг и югозапад бяха местността Чаирите и изоставеното село Чамла.

В миналото селото е имало около 180 жители. Обезлюдено е през 80-те години, но не е прамахнато от списъците на НСИ и ГРАО. Не е електрифицирано и няма канализация.


През 2004 французинът Оливие Люк става единственият жител на селото, като прекарва приблизително една година при първобитни условия. След него испанецът Оскар Кореа повтаря авантюрата. От 2006 в селото трябваше да се проведе младежки фестивал на изкуствата "Чамла фест".Последия момент беше сменено мястото на феста поради непроходимостта в този момент с яз.Батак.

През 2002 селото е наречено иронично "Кралство Чамла" от фондацията "Дестинация България". Община Смолян предоставя селското училище на фондацията за 10 години.

Според вестниците “24 часа“ и “Труд“ (ноември 2007) собственикът на холдинга Васил Божков е изкупил от собствениците 627 дка от землището на селото (общо 1000 дка), като се очакват сделки за още 300 дка.

Селото видяхме от разстояние, нямаше време за разходка до там, но си обещахме да го посетим специално.

От билото в посока Чаирски езера пътят бе приятен. Леко спускане почти през цялото време. Пътеката бе маркирана много добре. През цялото време не бяхме видяли туристи, което ни се стори странно за така популярен маршрут. Постепенно пред нас започнаха да изникват огромни, обширни пасища. Досетихме се, че това са Чаирите (от турски чаир - обширна ливада). Бяхме в очакване и на Чаирските езера. Появи се и първото от тях, което спря дъха ни. Голямо езеро с островче по средата си, на което бе разположена кокетна беседка. А на високия бряг на езерото сама стоеше симпатична двуетажна виличка, която се оказа, че е собственост на летец от София. Нямало ток, ползвал се генератор, отдавали я под наем на туристи. Доста примамлива оферта, но като се замисли човек, че за да дойде до там, трябва да пренесе целият багаж, нужен за престоя си, на ръце и гръб, май е по-склонен да го отложи :) До самата вила видяхме възрастен човек с мустаци. Заприказвахме се. Оказа се овчар. Беше с превързана ръка. Попитахме го как е пострадал, а отговорът му ни постресна. Призна си, че вечерно време си пийва. То какво друго да прави човек като него там сам самичък. Та преди две вечери бил пийнал, но изведнъж чул шум. Излезнал от колибата си. Оказала се мечка, която опитвала да разбие вратите на обора, за да докопа някоя овчица. Извадил пиратка и я запалил, но докато я хвърли, взела че гръмнала в ръката му.


Езерата са изумително красиви, с кристална родопска вода и планинска пъстърва. Обградени са от над 2000 дка безбрежни ливади с красиви цветя на пролет, с висока трева през юни, окосени през лятото или меланхолично жълти през есента. Редица редки растителни видове са запазени на торфените острови в езерата.
Езерата са седем на брой, ако не попита човек някой местен, ще му е трудно да ги открие всичките.

Целият този район наистина създаде усещането в мен, че съм се върнал поне 100 години назад във времето. Ако попаднете там, ще поискате да останете завинаги. Времето е спряло. Аз се влюбих в това място и след това се връщах още няколко пъти там. Мястото е най-красиво през есента, когато езера, гори и небеса се сливат и не може да се определи границата между тях.

След няколкостотин метра спускане през приятна смърчова гора се излиза на още една огромна поляна, на която попаднахме на голяма постройка. На табелите пишеше "Туристическа спалня Чаирски езера" . Заинтригувахме се. Никога досега не бяхме попадали на информация за тази база. 

 След кратка раздумка, хижарят ни насочи от къде да съкратим малко път. Показа ни пътека през гората, която да ни свали долу до дъното на река Чаирска. Оказа се, че ако тръгнем по пътя ще въртим с километри, поради големият наклон в района. А пътят някога бил прокаран от военните,поради голямата близост на кльона и граничната бразда. Слизането бе приятно и след около 15 минути и доста свалена височина слезнахме на пътя, който продължаваше към Триград. Имаше разклонение и за Шабаница. Диво място, което искаме да посетим скоро.

Целият маршрут, по който се движехме, е известен сред местните хора с голямата си популация от мечки. През цялото време си бяхме нащрек и си имахме едно наум.

След кратка почивка на приятната беседка на този кръстопът поехме в посока Триград. От Мугла бяхме изминали почти половината път. Имаше още около 3 часа ходене. Редуваха се качвания и спускания. Преминахме и през Пробитата скала - място което военните не са могли да разпробият и са направили тунел за да мине пътят им. Преминахме през още приятни и обширни поляни. На едно място видяхме стар овчарник с няколко кошера на покрива си. Така правят тук за да предпазят пчелините си от набезите на мечките. По целият маршрут попаднахме на поне 20 огромни изпражнения от мечки, някои от тях съвсем пресни. Шегувахме се помежду си, че колкото повече приближаваме към Триград изпражненията стават по-пресни и все по-чести. Явно се движехме на около 30 - 35 минути след мечката. Иненадахме се, когато при едно от спусканията чухме гласове в ниското. След малко се чуха и чанове. Появи се стад от около 150 овце с двама овчари - един отпред и един отзад. Казаха, че извършват миграция с овцете от един овчарник в друг, за да се подготвят за зимата.

При следващото ни спускане отново чухме гласове - този път бяха две туристки! Каква изненада! Първите хора с раници, и то от женски пол! Първоначално помислихме, че са чужденки, чак ги поздравихме на английски отдалеч. Оказаха се софиянки обаче. Приятелите им останали в Триград, а те решили да достигнат до Чаирските езера. Предупредихме ги, или по-скоро се опитахме а ги оплашим с историята за мечката, но те бяха решени да достигнат до тази природна забележителност.

Пътят ни до Триград протече малко скучно. Колкото повече приближавахме, толкова повече се усещаще човешкото присъствие. Видяхме няколко души. С един от тях пак се поразговорихме. Спомена, че в този район имало няколко светилища. И иманяри идвали много често. Почти всяка седмица по неговите думи. Но човекът не се притесняваше от това. Напротив, бе доволен, защото след всяко гостуване на иманярите, те му оставяли големи количества храна и най-вече алкохол, които им оставали накрая.

В ниското под нас се появи Триград. Отгоре изглеждаше много приятно и сгушено в долината селце.

Няколко са легендите за произхода на името и самото село. Твърди се, че е старо тракийско селище. И никога досега от създаването си не е било преименувано независимо през какви исторически етапи преминава. Според едно от преданията името Триград идва от факта, че е горяло три пъти, но то не се приема за достоверно. Друга легенда разказва, че по време на потурчването на реката имало три греди и когато праведните минавали по тях, неверниците загивали. Трета причина за името била, че е ограден от три върха. Най-достоверно звучи легендата, че името идва от археологическите разкопки през 80-те години, когато се доказва, че тракийският произход на Триград идва от тракийското Три Ибрие - Три града. На километри от селото са открити гробищни могили, което говори, че е било голямо и известно селище. От векове е известно като място на лечебни билки и древни предания.

Местна легенда разказва, че когато Орфей засвирел, вятърът затихвал между клоните на дърветата, сякаш заслушан в неговата музика, птиците спирали във въздуха и животните спирали по горските пътеки, а зверовете се укротявали. Когато вакханките разкъсали певеца и го хвърлили в реката, всяка капка от кръвта му се превърнала в красиво планинско цвете, наречено силивряк. Силиврякът е рядък реликтен ендемит за Балканите, притежаващ уникалните свойства на амброзията. Докато пътувате из региона, можете да се полюбувате на нежните му цветове по планински поляни.

Слезнахме в селото, което ни посрещна приветливо както винаги. Починахме за кратко. И поехме към село Буйново, като преди това по преките горски пътеки трябваше да преминем през Водни пад.

Николай Хайтов пише в своя „Дневник“ за прекрасната земя и невероятните гледки, които се откриват ако се пътува от село Кожари към село Водни пад. От пътя селоТриград - село Кестен, за село Водни пад води тесен черен път. В съдебната практика от 70-те години селото е известно с шумен процес на диверсанти родом от това село.
В документ от главното мюфтийство в Истанбул, изброяващ вакъфите в Княжество България, допринасяли в полза на ислямските религиозни, образователни и благотворителни институции в периода 16 век - 1920 година, съставен в периода от 15.09.1920 до 03.09.1921 година, като вакъфско село се споменава и Водни пад (Düşükdere).
Селото е опожарено от Българската армия през 1913 година, след бунт на местните жители, инспириран от правителството на т. нар.Гюмюрджинска република. Днес в селото не живее никой. През лятото, най вече около коситба, селото приютява няколко от своите обитатели.
Една от незабравимите атракции, която се предлага от конната база в село Триград е локална езда от Триград до Кожари и Буйново през село Водни пад. Наистина е незабравима природата тук. След десетина километра и още около 3 часа през приятните горски пътеки, съвсем близо до браздата, достигнахме до Кожари, а оттам по главния път и до Буйново.

Гледката, която ни очакваше в това село, докосна сърцата ни. Пристигнахме почти по мръкване, но мястото което избрахме за лагеруване (този път на палатки) се оказа уникално.

Беше огромна поляна, ослепително зелена, галеща окото, прорязвана по средата си от Буйновската река. А реката - меандрираща и правеща изумителни, непобиращи се в границите на човешкия ум, завои. Всичко бе потънало във влага. Именно затова тревата не бе изгоряла в разгара на лятото.

Цялата тази гледка можеше да накара човек да живее 100 години...Най-малко...
С опъването на палатките и запалването на лагерният огън приказката навлезна в най-красивата си част. Спомените от преживяното през изминалите два дни. Вълненията. Красотите, които видяхме. И най-вече това, че победихме себе си и задоволихме тази постоянна страст у хората - да търсят, да откриват и да попиват красотите на природата дълбоко в сърцата си!

Дори в тези хладни, септемврийски нощи, предвещаващи началото на зимата!
КРАЙ!

Няма коментари:

Публикуване на коментар