24.08.2010 г.

ДИВИТЕ ЗАПАДНИ РОДОПИ - 12-14 ЮНИ 2009

Няма друга планина като Родопите. Никъде другаде човек не може да срещне топлотата, уюта, достолепието и мъдростта на едно място. Именно тук, в Западните Родопи, те се срещат. А в сърцата на хората, които са ги посетили, оставят следа завинаги.

Този път бяхме решили преходът ни да е основно по коларски горски пътища, но същевременно преминавахме през изумителни места, резервати, защитени местности и природни забележителности.

Петък 12.06.2009

Пътувахме към село Тешел, което бе начална точка от нашия маршрут. Идеята ни бе да тръгнем по стария горски път, който тръгва от стената на изравнител Тешел, част от каскадата Доспат-Въча, преминава през спиращи дъха каньони, достойни конкуренти на Триградското ждрело, заобикаля вековни гори от черен бор и достига до хижа Орфей.

В 15.30 часа достигнахме изходния пункт на нашият преход, нагласихме багажа в раниците и с бодра крачка поехме по пътя си. Старият път към хижа Орфей е неизползвам днес, въпреки че някога по него е имало дори асфалт и мантинела. Сега е занемарен, на доста места има срутвания от огромни скални късове и паднали дървета. Трудно е дори за колоездачи да преминават по него. Но това пък е спомогнало за запазването на района така девствен и чист. В самото си начало пътят набира височина и след няколко серпентини започва да се движи по левия ръб на самото ждрело, което остава под нас. На места височината там е шеметна, по моя преценка достига до около 85-90 метра. А долу се чуваше шумът на дерето, което при поройни дъждове сигурно е доста буйно и разрушително.

И така, по преценка имахме около 8 километра докато достигнем хижа Орфей. Досега не бяхме ходили там. Бяхме спокойни, защото все пак през юни денят е най-дълъг. Сред този изумителен пейзаж километрите се въртяха неусетно. Вляво от нас бдяха огоромните черни борове, при които е характерно, че нямат ясно изразен връх а по-скоро приличат на тропически дървета, а вдясно, бе отвесната стена на каньона.

Хубавото на Западните Родопи е, че има повече вода от която и да е планина в България. На всеки километър човек може да открие чешма или просто извор, който да утоли жаждата, а ако такива няма, то кристално чистата вода от потоците е прекрасна за пиене и човек без никакво притеснение може да и се наслади.

След около 6 километра по приятния път се появиха стопански постройки, в които хората гледаха животни. Това ни напомни, че се движим съвсем близо до Борино, на около 3 километра североизточно от него. Личаха си и черните пътища, които определено идваха от там.

Приближихме и хижата, но някак си спонтанно решихме, че не сме от хората, които спят на подобни места. Лично за себе, а за другите трима от групата, бих казал, че сме хора, предпочитащи да се изръбим на земята само с шалте и спален чувал, дори ако се налага без палатка, пред това да спим при някакви удобства. Все пак сме в планината и част от чара и се крие именно в това - да се събудиш с изръбен гръб, или измръзнал от нощния хлад, но да усещаш росата по кожата си и опитите на слънцето да надникне зад боровете.

Та, непосредствено преди хижата единодушно кривнахме на североизток, където според картата и компаса се намираше езерото - емблема на резервата Кастраклий. Решихме да опънем палатката си на брега на езерото, да отпочинем и да се заредим за следващия ден. След едночасово изкачване се изкачихме на билото, от което се разделяха три пътя...Стана интересно защото по използваемостта на пътищата не можахме да се ориентираме потенциално кой би ни отвел на правилното място. А на картата за беля не бе отбелязан този кръстопът. Разделихме е и всеки пое по единия от трите, но така и не можахме да определим кой е нашият път. Започна да се мръква. Ненадейно от някъде се появиха комари, които ни разказаха играта. Бяхме и потни, което явно ги привличаше. След кратко чудене решихме, както в повечето случаи се прави, да поемем по средния път. След около 500 метра обаче пътят ни доведе до чакало на ловджиите и напълно се загуби. Премина в поляна с висока трева. Време за връщане нямаше и решихме по интуиция да пресечем поляната и да се спуснем през гората до долу, където очаквахме да бъде езерото. Лошото в случая беше, че няма абсолютно никаква видимост. Така е в Родопите - за разлика от високите планини, тук дърветата пречат на видимостта и човек лесно може да се загуби в непознат терен. Спускането не беше от леките. Наклонът беше значителен, а за капак най-долу се наложи да преминем през еднометрова коприва. Само един от нас бе с дълги панталони и му се наложи да се хвърли смело напред и да ни проправи "партина".

След това препятствие пред нас се появи огромна ливада. Може би площта и бе десетки декари. Вече със сигурност стана ясно, че сме в Кастраклий, но...езеро нямаше. Нямаше и време да търсим. Почти се стъмни и ни се наложи да опънем палатката на приятно равно място, в близост до което имаше беседка и чешма с ледена вода. Това ни бе достатъчно.

Природен резерват “Кастракли” с площ 124 ха е в землището на с. Борино, той е с много благоприятен климат, предоставящ добри условия на живот и бил обитаван от траките. Обявен е за резерват: “с цел запазване девствения характер на вековната черборова гора (Pinus nigra) и красивия природен пейзаж ” Релефът на резервата се отличава със стръмен, силно пресечен характер.Най- високата му точка е 1291,3 м., а най-ниската 911м. Територията на резервата е прорязана с множество дерета, вливащи се в преминаващата през него река. Общата му площ и включва основно и глолистни и широколистни високостеблени гори.

В резервата се срещат редица ендемични и реликтни растения, както и 156 вида лечебни. Тук се среща Орфеевото цвете - силивряка. Легендата разказва, че е поникнало от кръвта на Орфей, когато вакханките го убиват. Силивряка, ако ехербаризиран и потопен във вода, отново се съживява.

Всичко бе прекрасно щом имаме равно място за палатката и вода в близост. За дървата не коментирам, тъй като в района има изобилие от паднала маса. Стъкмихме приятно огънче, палатката бе опъната. Освежихме се на чешмата и седнахме (някои полегнахме даже) край огъня. Хапването сред природата е несравнимо. Дори само хляб и сиренце да има пак е сладко. Нахранихме се и дойде време за дозата сън. Нощта не бе от най-топлите, които сме виждали, но все пак бяхме 4 в палатката, та малко или много беше добре. Но беше тясно. На етикета на палатката пишеше, че е за 3+1, но този един се оказа в повече. Както и да е - понаспахме се.

А утрото бе по-прекрасно от тези по филмите. Типичен родопски пейзаж - роса, плашещо синьо небе, зелени борове, облизващи зениците ти, лека лятна мъгла в по-ниските части...и за капак звън на чанове от близкото възвишение. Няма как човек да остане безразличен към такава гледка. Случайно моят поглед долови нещо, което ни ядоса. На около 250 метра от мястото, където спахме, се виждаше стената на езерото, което искахме да видим. Изядохме се от яд. Бяхме спали под стената му, но днес нямаше време за разглежданто му, тъй като не знаехме колко време ни е необходимо да достигнем до следващата цел - Дженевра. Докато събирахме лагера, покрай нас преминаха местни хора. Разприказвахе се. Споменаха, че Весела Лечева била построила няколко къщички за отдих на бреговете му и едва ли не езерото е нейна собственост, тя се разпореждала с него. Подразнихме се от това, но си спомнихме, че живеем в България и такива абсурди човек да си купи езеро, гора, планина или резерват са нещо нормално за управленците.

Събота 13.06.2009

Слънцето над нас вещаеше да е горещо. Потеглихме със свежи сили към следващата ни цел - Дженевра и Широка поляна. По карта пътят бе 18 километра, черен горски път, и смятахме, че ще ни отнеме около 6 часа спокойно ходене. През цялото време пътят се вие сред гора от смърчове и бял бор, покрай река Катранджидере, която води началото си именно от Дженевра. Въпреки еднообразната гледка - път, скали, гора, река, преходът е изключително приятен дори за начинаещи туристи. Наклонът е минимален и се изискват малко издръжливост и добри обувки. Оттук е близо забележителността Кемеров мост. Той е едноарков, граден от ломени камъни и спойка от бял хоросан. Части от лицевата зидария и ъглите на хубаво извитата арка са оформени с добре обработени камъни. Настлан е с настилка от дребен речен камък. Дължината на моста е 32,40 м , а ширината - 3,60м. Висок е 6 метра.Идвайки, при него туристите са докосват до историята, понеже той е част от трасето на големия римски път, свързващ Филипополис през Родопите с Никопулис ад Нестум (Неврокоп).

В следобедните часове изневиделица се разрази гръмотевична буря, която определено ни стресна. По пътя няма заслони и риска човек да бъде ударен от мълния е висок. Сякаш обаче времето ни изчакваше, защото изведнъж пред нас грейна микроязовир Дженевра. Паявата му ни накара да се успокоим. В близост имаше вили, бараки, навеси и все щяхме да намерим подслон преди бурята да се разрази. Около язовира цареше идилия. Сякаш човек попада в 19 век. Разхождаха се коне. Имаше рибари. Беше населено. но във въздуха се носеше спокойствие. Приятно впечатление ни направи чистотата в района. Тук се намира ДЛС Широка Поляна и хората, заети на работа там, полагат всички усилия да запазят мястото така приятно за посещение. На входа на язовира има бариера, която не допуска коли в района с цел да се предотвратят бракониерски набези. Чистотата е безупречна, не е позволено до язовира да се опъват палатки пак с цел да няма прояви на бракониерство. Денонощно около язовира обикаля патрул, който пази и контролира

След дълги колебания заваля. Валя упорито около два часа. Намокри порядъчно земята, но топлото време спомогна за бързото изпарение. в резултат на уговорка с патрулиращите горски опънахме палатката си на брега на язовира, но трябваше преди изгрев да я съберем, за да не видел техния директор. С две думи, направиха ни компромис.

Избрахме си местенце, напалихме си и огънче (също с компромис) и аз и Тодор се отдадохме на риболов. Той предвидливо бе взел въдицата си с него. Този път не съобразихме както трябва хранителните си запаси и те бяха намалели драстично. Беше важно да хванем риба, за да вечеряме и да имаме храна за следващия ден. Господ бе благосклонен към нас и още с първото хвърляне Тодор закачи нещо, което се оказа доста серизона риба - бял амур, по моя преценка бе над 1.5 кг. Нямахме кеп, той поумори рибата и я докара почти до брега. Вече се облизвахме колко добра щеше да стане тази рибка на жар или на тикла. Аз нагазих във водата, но явно прибързах, защото рибата използва последните си сили да се обърне мощно и да скъса влакното. Замина си поживо - поздраво. Но ние не се отказахме. До края на деня аз хванах 8 каракуди с неголеми размери, но пък идеални за печене на тикла. Майстор - говачът Вилиан, с дълъг стаж по френските ресторанти, ни показа на какво е способен и направи от нищото нещо. :) На човек се падаха по две рибки, което на фона на липсата на храна си беше деликатес. И нали сме си отворени, изросихме и по една бира от съседната компания и всичко се подреди. Хапнахме, пийнахме, попяхме и се приготвихме за сън. Аз реших да спя под открито небе тази нощ. Хем да им е по-широко в палатката, хем на мен да не ми е тясно. :) Разположих си шалтенцето под едно голямо дърво. Легнах си в чувала и погледнах над мен. Измежду клоните се появиха онези звезди, заради които си струва човек да не ляга цяла нощ. Пълната тъмнина там не създава светлинно замърсяване и небето е уникално несравнимо. Сънят ми не беше спокоен. Не беше студено, но целият район се обитава от полудиви работни коне, които сноват нощем и минат ли наблизо, човек може да си помисли, че има земетресение. Тътенът е страховит, особено ако си сънен и се стреснеш от случващото се. Така се стреснах и аз в 2.30 след полунощ, когато покрай мен претичаха 7 коня. Адреналинът ме накара да включа челника си и да се опитам да ги осветя, за да ме видят. Не знаех дали няма да ме смачкат в тъмницата. Но в последствие четох, че конят никога няма да направи подобно нещо. Просто усещали къде какво има. Междувременно бе паднала мъгла. Толкова гъста, като мляко. Стелеше се над целия язовир. Заспах. Следващото ми събуждане беше в 4 часа. Изненадващо за мен чух шум съвсем близо до себе си. Оказа се джипът на горските. Минаваха рутинно и са ме видели, че съм отвън. Попитаха какво става и ни напомниха да приберем палатката рано сутринта.

Неделя 14.06.2009

Свежестта във въздуха беше уникална. Влагата можеше да се разреже с нож. Напалихме огън. Беше 8 часа. Не бяхме събрали палатката. Горските не закъсняха. Опитахме се да се заядем, но се оказа глупаво и излишно. След няколко по-остри реплики се разговорихме с приятелски тон с единия от патрула, който се оказа че е от Батак. Оттам е и Тодор. Разказаха ни доста интересни неща за района, за настояването си да няма палатки. Оказа се, че всъщност всичко е с цел да се запази района. Нощо повече. Просто хората наистина си обичат професията и дават всичко от себе си за да имаме ние, обикновените граждани, чисти и запазени места за отдих и туризъм.

След закуската, която се състоеше от топла супичка, приготвена на огъня и малко препечен хляб на жарта, стегнахме багажа си и потеглихме към Широка поляна, която бе и крайната ни точка от маршрута.

Пътят беше от познатия горски черен път и разстоянието до излизането на главния път Доспат - Батак бе около 6 километра, които изминахме с истинско удоволствие, като се има предвид, че пътят се вие около язовир Широка поляна почти през цялото време и панорамите са незабравими. Неприятно впечатление ни направиха купищата боклук, оставени от къмпингуващите през цялото лято хора. На места имахме чувството, че се намираме на сметище. Но за жалост живеем в България.

Междувременно всички хранителни запаси бяха приключили, а гладът в нас започна да става все по-силен. Принудихме се да се примолим на група почиващи за малко хляб. Хората се оказаха щедри а и щяха да си ходят, та ни дадоха доста храна - 2 меки, топли хляба, пастет, лютеница и куп други вкусотии, които ни заситиха прекрасно.

С този прекрасен спомен завърши нашият преход Тешел - Кастраклий - Дженевра - Широка поляна.

КРАЙ




Няма коментари:

Публикуване на коментар