30.08.2010 г.

ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА ЛЯТОТО 29.08 - 30.08.2010





Лятото бе към края си. От метеорологичната служба обявиха 29 август за последен истински летен ден.

Решихме да се възползваме, тъй като и без друго бе неделя и не бяхме кой знае колко ангажирани. Щяхме да имровизираме в маршрута. Бяхме се запътили към "Гарга дере" между селата Кошница и Могилица, но аз реших да изненадам другите с едно интересно място, което със сигурност не бяха посещавали - Киселчовският водопад.

Ходих там преди 2 години, след като съвсем случайно попаднах на маршрута в една брошурка, издавана от някое си НПО. И останах малко разочарован от екопътеката, тъй като достъпът бе силно затруднен. Оказа се, че наскоро имало наводнение и реката отнесла мостовете. Нямало пари за нови.
Пътувахме по тесния асфалтов път, който се отклонява вдясно малко преди село Могилица и води до Кремене, Надарци и Киселчово. Криволичейки край малката рекичка, пътя бе в завидно добро състояние, имайки предвид повечето пътища в страната. Явно се оказва някаква практика главните пътища да остават неподдържани за сметка на малките, селски пътчета.

За да достигне човек до Киселчово, преминава последователно през Чокманово, Смилян и Кошница - селца в близост или на самото корито на река Арда. Все уютни и приветливи места, от които няма как да останете разочаровани. Ще ви посрещнат, ще ви нагостят, няма да ви оставят да скучаете. Погрижили са се хората да разнообразят престоя ви, за да поискате да се завърнете отново там.

Достигнахме края на асфалтовия път и бе време да походим пеша. Тръгнахме по черен, горски път, който вие из гората, прехвърля от другата страна на билото и достига в местността Герзовица. Именно по него се заблудих първия път и не открих водопадите. Този път не се объркахме, а след 100 метра по черния път свихме вляво и пресякохме малката Киселчовска рекичка. Оттук излезнахме на широка поляна със стари псотройки. В района до преди десетина години се е добивал уран, има няколко галерии, останали все още незапечатани. Именно покрай такава галерия се преминава в началото. От дълбините и блика голямо количество вода, която знае ли Бог, може и радиоактивна да е.

Някак си този пейзаж навява асоциации със Златната треска в Аляска. Точно до входа пък минава умишлено оставената мрежа от бившия кльон, с цел атракция за туристите. Пътеката навлиза в смесена гора и започва леко изкачване. Едва тогава се появява и маркировката. Най-вероятно умишлено, поради близостта на границата или с цел да се потърсят услугите на професионален планински водач, по рано по пътя няма никаква маркировка, а единствено указателни табели с надпис "Водопада". Пътечката лъкатуши сред чудна борова гора, до скоро недокосвана от човека, поради разположението си зад кльона. Местните казват, че имало доста пъстърва в рекичката преди години, защото никой не ходел, а войниците допускали зад телените ограждения само хора от селото. Днес е по-различно. Повече хора ходят там, но като цяло районът е девствен и запазен.

Силно впечатление ми направи мостче, което минаваше над реката. Явно нещата се бяха променили от последното ми идване тук. Помислих, че само то е оправено, но изненадата ми бе пълна като видях и второ, и трето, съвсем нови мостчета. Този път бяха направени малко по-високо от старитем явно с цел да не бъдат отнесени отново. Движихме се около 30 минути до достигането на водопада, като в последните метри имахме чувството, че се движим в истински каньон. Двата бряга бяха абсолютно отвесни и разстоянието между тях бе не повече от 6-7 метра. Височината им на места надхвърляш 15 метра.

Достигнахме до водопада, който за неекипирани с алпийско оборудване е крайната точка от екопътеката. Въпреки ча разполагахме с такова, не беше достатъчно за да се изкачим по хлъзгавата скала до водопада, висока около 12 метра. Иначе маршрута продължава и след това, като има още два водопада и красиви вирове. Но местните казаха, че имало и мечки. Въпреки трудността се опитахме да се изкачим по левия бряг, като заходихме трийсетина метра под водопада, надолу по течението, но не успяхме да наберем нужната височина.

Този бърз щурм обаче ни разгорещи и решихме да се потопим в ледените води във вира под водопада. Предпазливо го измерихме и се оказа, че е над два метра. Предпочетохме да стоим в по-плиткия му край. Но се оказа доста приятно начинание. Постепенно се свиква със студената вода и успяхме да издържим около 5 минути вътре. Последва моментално излизане на слънце. Отново обаче ни се прииска да влезнем. Искахме да използваме максимално пълноценно последния топъл ден за тази година. Предвещаваха рязко падане на температурите, а в планината веднъж паднат ли, няма качване. Колкото и топло да е отсега, шанс за къпане в студените планински реки няма да има. Потопихме се още веднъж и тръгнахме обратно по маршрута, защото имахме още какво да правим.

При връщзнето ни надолу една усойница силно изплаши Вилиан, който почти я настъпи. Бързата му реакция го спаси от ухапване. Отскочи назад и двамата продължиха, всеки по своя път.

След около половин часово шофиране в посока Смилян, достигнахме следващата точка от маршрута си - уникалното Гарга дере. От главния път, вляво, тръгва приятна пътека, която върви по десния бряг а река Есенска. На самия път има беседка и указателни табели. На реката, досами пътя навремето е изграден бент, който прегражда реката. Там е имало и рибарник. Днес целият район е вододайна зона. Водата зад стената на бента е със смарагдов цвят - уникален синьозелен нюанс, който не сте виждали никъде другаде със сигурност.

Водата зад бента е с доста голяма дълбочина, въпреки че в горната си част има доста наноси. Дължината на това изкуствено езерце е над 250 метра по моя преценка. През цялото време пътеката върви по брега му, следва уникален мост в стил Тарзан :) и се преминава от левия бряг на реката. Изобщо момчетата от спелеоклуб Мурсалица са се постарали и са направили нещо истинско и уникално. Атракциите, които предлагат са посещение в необлагородените пещери Голубовица 1 и Голубовица 2, спускане по алпийски тролей и така популярната напоследък виа ферата. Тролеят представлява въжена алпийска линия с дължина 140 метра, свързваща двата ската на Гарга дере. Той ви връща в близост до изходния пункт на маршрута.

Via Ferrata е метален път в скалата, изграден от железни стъпала, осигурително и парапетно въже. Екстремният вертикален преход е с дължина 140 метра и е възможен единствено със специалното оборудване, предоставено от клуба. В пещерите не влизахме, но с нетърпение се закачихме за осигурителното въже и поехме по отвесната скала. Изживяванете бе несравнимо. Мисълта, че си на 40 метра над земята е много силна. Вкопчваш се с все сили в скалите и въпреки че си с осигуровка, не смееш да отхлабиш хватката и да си починеш нито за миг.

Държах се с все сили. Накрая чувствах ръцете си болезнено схванати. Не съм бил на много такива съоръжения, но тази виа ферата се оказа наистина жестока. Ще помня дълго емоцията, която преживяхме. Благодарихме на момчетата, които се погрижиха за доброто ни прекарване и слезнахме обратно по пътеката до колата.

Бе дошло време за най-сладката част - печените на жар наденички и чушки. Намерихме си симпатична беседка с чешмичка близо до пътя. Няма нищо по хубаво от огъня на открито. Колко сладко хапва човек сред природата.

Умората си бе казала думата и определено след хапване силите ни се поизчерпиха.

Общото мнение на всички бе, че сме изпратили подобаващо последния истински летен ден. Нашите преходи и експедиции няма да спрат до тук. Напротив - тепърва започват! Но на несравнимото къпане в студените планински вирове ще можем да се наладим чак догодина! Дотогава ще гледаме снимките от лятото и ще въздишаме!

1 коментар: