4.03.2011 г.

Източните Родопи - една източна приказка






Източните Родопи - една източна приказка

След като прекарахме 2 дни в забравената от Господ "мандришка община", се завърнахме в Ивайловград. Престоят ни там бе повече от приятен. Уютен и топъл хотел, в контраст със студеното време навън, вкусна храна и перфектно обслужване. Няма как да не спомена името му - хотел "Армира". Попаднах на него в интернет и не съжалихме за избора си.
Времето ни мина неусетно и дойде време за потегляне в посока Маджарово - една отдавнашна мечта.
Преди да тръгнем обаче, имах щастието да се поразходя из града и околността и да поснимам на воля. Плавно изкачване по 2-километров път ме доведе до табела "Защитена местност Дупката", откъдето започваше горска пътека. Тя ме отведе до един голям кръст - именно този, който бях видял три дни по-рано на влизане в Ивайловград. Кръст - пазител от зли сили.
Това, което ме впечетли, бе първо размерът му, около 6-7 метра височина, и второ - бе изграден върху стар бункер, вероятно от Втората световена война. А гледката от тази височина бе зашеметяваща. Успях да видя Кипринос, въпреки недоброто време.
Продължих по пътеката и не след дълго тя ме отведе до странна пещера, наречена Дупката. Входът и бе ограден с метална ограда, поради фактът, че тя е пропастна пещера и дълбочината и до входа е над 10 метра. Дори дочух от жена от града, че се говорело как навремето хората влизали в тази дупка и излизали...в Гърция. Надали днес някой вярва в тези приказки, но това е отделна тема. Интересен за мен се оказа фактът, че в тази защитена територия, която е с площ едва 6 ха, има над 10 вида защитени растения.
Колкото и приятно да беше, трябваше да слизам в града. Там ме очакваше "Гръцката църква" със своята уникална архитектура, която за жалост се оказа затворена. Оваряли я само на големи празници. Поне успях да я снимам отвън. До нея бе разположена и къща с красива архитектура, възстановена по проект, както успях да прочета пред нея. Къщата бе модел на типичните за района бубарски къщи - големи, триетажни постройки. Първият етаж се ползвал за стопанство, съхранение на дърва и фуражи и сено за животните. На втория етаж имало две стаи за семейството, а всичко останало било заето от сушилни и люпилни за буби. Третият етаж бил също изцяло зает от буби. Сега изглежда странно, но навремето това е било основното препитание за хората, като общината се е нареждала на трето място по производство на буби след Димотика и Софлу...
Отправих се към музея. А там ме очакваше истинска приказка. Невзрачната на външен вид сграда, където се помещава експозицията, лъже. Уредничката на музея, Величка Чорбаджиева, си върши работата перфектно и това, което видяхме, ни завладя. Първият етаж е зает изцяло от археологически находки, открити в района. Засегната е и историята на този изстрадал край.
Долният етаж представлява живо композиран възрожденски дом. Показани са и различни машини - пишещи, за производство на лимонада и какво ли още не, основно дарения от жители на града. След кратка раздумка с уредничката на музея потеглихме в посока Маджарово.
Пътят Ивайловград-Свиленград преминава през няколко малки селца, от които впечатление прави село Хухла. Разположено на хълм, 1 км. вляво от главния път, селото разкрива своите мистерии на решилите да го посетят.
Да забравиш село Хухла е невъзможно. Хухла е едно от онези дивни кътчета, разхвърляни по самата южна граница, откъдето започва България. Но то е специално - заради мистериозните явления, с които са израснали местните и с които те самите дотолкова са свикнали, че разправят за тях като за дъжда или жегата. Тишината е смазваща и непривична за градския човек. Само вятърът, чучулигите и щурците, и веднъж в месеца пощенската кола с пенсиите, я нарушават. Нощем старите пусти къщи скърцат тайнствено и сякаш някой стъпва тихичко вътре, в мрака се долавя шепот, и те полазват тръпки. Селото е направо зачертано от властите. Няма водоснабдяване, но чешмите и бойлерите не са сухи - находчивите хухленци са свързали кладенците с помпа и хидрофор и така си осигуряват водата. Местните обаче са държеливи хора и твърдят, че селото им не е изградено на случайно избрано място.
Някога Хухла е било малко селище на връх Илинденя, в римските времена се разраснало и е било гъсто населено до 1913 г., когато къщите са били опожарени, а хората - изклани. Така върхът се оголил, а после селото било възкресено в подножието на върха.
Подземни входове и пещери, в които можеш да вървиш изправен между колонадите и огромните каменни постройки, сред грамадните плочи, свидетелстват за светилище на Дионис. Физици пристигнали и замерили с лазерни устройства магнитните аномалии на върха. Оказало се , че те са с такава сила, че уредът кихнал.
Поколения хухленци са убедени, че ако си болен, само там горе на високото можеш да се изцериш. От колоните на светилището те си направили валяци за харманите, а част от старите тракийски плочи се съхраняват в столичен музей. В двора на Ивановата къща пък е поставена каменна плоча с изображението на тракийски конник, станал символ на празника „Мистериите на Хухла". С въпросната плоча преди това комшийска баба си подпирала мрежата за кокошките. Подобни артефакти са просто навсякъде в селото и хората са ги пуснали в чисто практична употреба.
Много може да се говори за селото, хората и призраците, които са станали ежедневна част от живота на хухленци, но за това - в някой следващ постинг. Сега нашата екскурзия продължаваше.
Достигнахме до стената на язовир Ивайловград - третият от хидроенергийната каскада "Долна Арда". Пътят за Свиленград минава по самата стена на язовира, която за времето, когато е строена, е внушителен паметник на инженерната мисъл. Тя е с височина 75 метра, като в самата язовирна стена се помещават турбините на водно-електрическата централа. Язовир Ивайловград пък може да се похвали с най-голямата си дължина в страната - 36 километра.
В продължение на километри пътят следваше извивките на язовира, на места се откриваха красиви панорами. Достигнахме до отклонение вляво - тесен четвъртокласен път за Маджарово. Заобикалящите ни пейзажи ми напомниха за Странджа - гъсти дъбови гори, меки форми и малко чешми, за разлика от Западните Родопи.
Изведнъж обаче след няколко километра пейзажът коренно се промени - меките извивки на планината се смениха от сурови гънки, дори напомнящи ми на алпийски релеф. Сурови скални откоси, канари и зъбери. Загатвах, че сме близо до Маджарово. Бях прав.
По информацията, която бях чел предварително за Маджарово и района, се досетих, че се намираме насред Кован кая - единствената защитена територия в общината със статут на природна забележителност, обявена с цел опазване гнездови находища на редки и застрашени видове птици. Гледката бе зашеметяваща. Скалите над нас бяха високи над 100 метра и погленеше ли човек нагоре, моментално му се завиваше свят. Тук глездят много защитени видове, за жалост в този ден не успяхме да видим нито един лешояд - явно и на тях им беше студено. Беше започнал да вали сняг, а и вятърът се усилваше.
Под нас пък бяха меандрите на река Арда, която пронизва зъберите на праисторически двукратерен вулкан, образувайки приказен каньон. Представих си каква красота е тук напролет.
След задължителните снимки се запътихме и към Маджарово, което се белееше на няколко километра пред нас. Разположено във вулканичния кратер, Маджарово е някогашно миньорско градче. Понастоящем ежегодно е посещаван от стотици туристи природолюбители от цяла Европа, дошли да се докоснат до уникалната природа на Източни Родопи. Маджарово съществува под името Ятаджик векове наред. В превод от турски “Ятаджик” означава котловина, леговище. През 1936–1937 г. селището се преименува на Дупница. През 1949 г. получава името Маджарово – в чест на воеводата Димитър Маджаров.
До 1913–1914 г. тук живее само турско население. След Балканската война държавната граница се установява на около 30 км. югоизточно от Ятаджик и селището попада вече в българска територия. На мястото на избягалите турци се заселват подгонените от Беломорска Тракия българи.
Времето ни тук бе ограничено, лргловата база в града е оскъдна, дори според някои мнения във форуми, крайно незадоволителна, а и времето ставаше все по-люто, Баба Марта пак си показваше рогата. Решихме да продължаваме в посока Хасково.
Преминахме през куп селца и по-големи села, но не пропуснахме и последната интересна забележителност в района - кромлехите при село Долни Главанак....
Много бях чел за тях, всичко ми се струваше пресилено до момента, в който не се изкачихме на хълма, близо до селото.
Това, което виждахме, наистина бе умален модел на Стоунхендж.
Самото име – кромлех – идва от бретонски език, където crom означава кръг, а lech — камък.
Вертикалните скални отломъци в кромлеха са 15 на брой, високи до 1.5 м, невинаги равноотстоящи. На места в промеждутъците между високите менхири има ниски менхири, които се издигат на не повече от 20-30 см над земята, но също са забити в нея. Може би според замисъла на строителите високите и ниските менхири е трябвало да се редуват закономерно по целия кръг, но днес тази закономерност не е реализирана изцяло. Този замисъл за редуване и до днес личи изключително ясно. Кръгът с диаметър 9-10 м. не е съвсем правилен. В южната му част има 4 големи полегнали блока, които имат вид по-скоро на плочи, отколкото на стълбове-менхири.
На 20-тина метра от кромлеха са два каменни кръга съответно с диаметри 5 м и 3 м. Те са съставени изцяло от доста по-малки обли камъни.
От табелите до кромлеха става ясно, че е открит сравнително скоро - 1998 година. До върха на хълма води приятна, маркирана пътека, а до асфалтовия път е построен посетителски център с паркинг за гости. Наистина, струва си, минавайки от там, да отделите половин час и да се качите до върха.
Слезнахме обратно, а междувременно снегът се бе засилил още повече. Идеята ни да посетим Дяволския мост под язовир Студен кладенц и крепостта при село Рабово вече изглеждаше напълно неосъществима. Успокоихме се с мисълта, че ще направим това при първото затопляне на времето и трайното настъпване на пролетта.
В нас останаха силните впечатления и емоции, които за пореден път Източните Родопи подариха на душите ни! Емоции, които човек не би могъл да преживее никъде другаде в това райско кътче, наречено България
!

Къде свършва България или... утопия за по-добър живот





КЪДЕ СВЪРШВА БЪЛГАРИЯ ИЛИ... УТОПИЯ ЗА ПО-ДОБЪР ЖИВОТ
(история с тъжен край)

-Какво щастие е да срещнеш човек по тези земи!
-Не, синко! Това не е щастие, това е събитие!...
С тези думи ни посрещна единственият жител на Ивайловградското село Сив кладенец. Денят бе понеделник, часът - 16.00. Именно от тук започна същинското ни пътешествие из "призрачните села" - едно забравено кътче от България, криещо много чар, неподозирани тайни и същевременно много страдание!

До 1934 г. Сив кладенец е носел името Гьокче бунар. Къщите през 1940 година са наброявали 200. Основен поминък на населението е било бубарството и тютюнопроизводството. Имало е училище до 4-ти клас. Понастоящем църквата е с рухнал покрив и подът и е обрасъл с дървета. Тъжната картинка се допълва и от полусрутената постройка на бивш "МАГАЗИНЪ".

До храма има запазен паметник с имената на героите от войните и с имената на жертвите от 27 септември 1913 година, когато башибозуците опожаряват читалището.

Но до ден днешен...в селото няма течаща вода. "Как може това да е село през 21 век!", бяха думите на дядото, изпъленени едновременно с възмущение и болка.

Поразприказвахме се с човека, досами граничната Луда река, където на един хвърлей е Гърция. Някак си човешкият ум не побира всички тези, натрапвани му в продължение на десетилетия, граници. Граници на глупостта и хорското малодушие, на мегаломанията на управляващите и болните им амбиции.
Над нас се извисяваше ръждясалият 20-метров скелет на старата, гранична вишка, под която кой знае колко души са намерили смъртта си в бягство към по-добър живот...

Пожелахме здраве на човека, друго и не искаше. Разделихме се с усмивка. Поразходихме се из селото, фотоапаратът ни засне полу или напълно срутени къщи, разнебитената сграда на училището и насред цялата тази пустош - една градинка с почти разцъфнали нарциси. Никой не се грижеше за тях, но те растяха напук на времето...за разлика от църквата!

Следващата точка от маршрута ни бе село Одринци. До 1934 г. името му е било Халачли. Днес има съдба на село - призрак, с население 4 души. Одринци и Сив кладенец са попадали в трета гранична зона и достъпът до там е бил невъзможен. Местното население е разполагало с открити листове, а за такива като нас днес - туристи с коли, колела или пеша и дума не е можело да стане. Между Одринци и Сив кладенец има пункт на гранична полиция - малка, тухлена къщичка, на която някой шеговито е написал "mexican border - 2 km." И наистина, човек би се заблудил къде всъщност се намира.

Към реалността ни връща голямата църква в село Одринци, която контрастира на фона на околните постройки. Ремонтирана е на скоро, има и нова камбанария, но...няма кой да я отключи. Отварят я само на големи празници, като дори за това били нужни предварителни кандърдисвания и уговорки.

Одринци е било сравнително голямо село, с много и богати къщи. Но, но, но...
Нашата разходка продължи към село Мандрица. Още на входа на селото срещу нас се зададе възрастна жена със забрадка, изглеждаше на около 71-72 години. И понеже беше първият човек, когото виждаме, се опитахме да завържем разговор с нея. Попитах я колко хора живеят в селото сега, а отговорът и ме стресна: "Ами само аз, мама и татко". Не знаех какво да отговоря, затова просто продължих, явно нещо в нея не бе както трябва...

Село Мандрица е много старо село – годината на основаването му е 1636. Основано е от братя албанци, християни, мандраджии, които снабдявали с продоволствия османската войска. Цариградското правителство им позволява да си изберат земя и ги освобождава от данъци. Според гръцки източници през 1908г. населението наброява 3500 жители. Основният поминък на населението е бубарство, отглеждане на тютюн и търговия. В Мандрица има 4 мелници, 22 мелачки за сусамово олио, 1 тухларна, леярна за камбани, оръжейни манифактури, бижутерии и т.н.

По силата на Цариградския мирен договор от 1913г. Мандрица остава в българските предели. Интересен факт е, че по онова време в регистрите се говори за мандришка община. Българските власти настаняват българите бежанци от Тракия и Македония и когато през 1919г. гръцката армия окупира Западна Тракия голяма вълна от бежанци се връща в района на Димотика в очакване, че Мандрица ще влезе в границите на Гърция, но Ньойският договор я оставя в българските предели.

Днес Мандрица е селце – призрак с население около 70 души. Част от хората все още говорят албански език. Тук са запазени стари триетажни кирпичени къщи и тухлени къщи в гръцки стил. В Мандрица е и една от най-старите църкви в Източните Родопи – „Св. Неделя”, строена през 1708г. Днес местните хора още помнят част от значителните събития тук – голямото наводнение, заляло селото, периодите на процъфтяване и развитие, но са песимисти относно бъдещето му. Смятат, че след 20 г. Мандрица ще бъде напълно изтрито от регистрите.

За разлика от Мандрица, село Горно Луково вече може да се "похвали" с това, че е напълно обезлюдено. Така пише по справочниците, вече не си правят труда да го поставят дори по географските карти. И въпреки това на някои места съм чел, че там живее един - единствен човек...Не знаех как да реагирам, когато на влизане в Горно Луково, досами първата къща стоеше мъж на средна възраст, с мустаци и пушка в ръцете си. Може би това беше Той. Може би се беше въплатил в ролята си на пазач на това безлюдно място.

Картинката тук наистина бе много тъжна, защото за разлика от другите села, където преобладават руините, тук голяма част от къщите са здрави, но заключени и празни. Колко страшно е да се разхожда човек сам из подобно призрачно село... Няма на кого да кажеш "добър ден", дори кучешки лай няма. Само пуста улица и бурен вятър.

Краят на селото, както сами предполагате, завършва с масивна триетажна постройка - бившата горнолуковска застава, както и множество помощни съоръжения - умивалници, складове, конюшни и др. Днес всичко е разграбено, дограмите са изкорубени, таваните са изпопадали, навсякъде цари разруха...

В село Долно Луково пейзажът е малко по-различен. Там има около 60 постоянни жители.
Селото е неразделно свързано с река Бяла, колкото спокойна, толкова и дива. Няколко пъти е заливала цяло Долно Луково и е нанясала огромни щети.

Високите води на реката спрели първоначално победния ход на Калоян към Димотика. Възпрепятстван от огромния разлив на Река Бяла, Калоян се оттеглил в крепостта „Лютица” и предприел мелиоративни мерки за отклоняване на реката преди окончателно да завладее Димотика. Селото помни чумна епидемия, която изтребва част от населението му през 17 в., и земетресения и голямо наводнение през 1960г., но въпреки това се запазва. Наброявало е над 300 души, но през 1958г. започва масово изселване.

Това, което на всяка цена си струва да се види, е църквата "Св. Св. Константин и Елена" от 1806 година. Тя е обявена за архитектурен паметник. Историята й е достойна за внимание. Построена изцяло от дарения за една седмица, заради султански указ, който казвал, че духовен храм с изграден покрив не се разрушавал. Построена е като селскостопанска постройка, вкопана в земята, защото имало изискване да не бъде по-висока от турски конник, яхнал кон.

Църквата е осветена на 16 март 1806г. В нея са открити надписи на старогръцки, някои от които все още не са преведени. Има мъжко и женско отделение. Интересно е, че в олтара и има издълбан 30-метров кладенец. Преди време идвали геолози и инженери за да изследват селото и споделили, че под него има цяло подземно езеро. Думите им били: "Ако знаете какво езеро имате под селото, няма да стоите и минута тук". Днес обаче кладенецът, който е свързан с подземното езеро е запечатан, защото засекли метан.

Стойностни са самите изображения по стените. Изографисването се е извършвало с растителни бои от неизвестен майстор, върху тънък слой глина, нанесена върху стените. Интересното е, че църквата е съградена за една седмица, а самото изографисване е отнело 12 години.

Тъжното е, че при предишните ни посещения на Долно Луково, винаги ни посрещаше баба Стефа, бивша учителка, но явно с напредването на годините си вече не е способна да посреща гостите и да им разказва за селото и църквата. Последната ни среща с нея бе през лятото на 2010, като беседата, която ни изнесе, бе над час и половина. Днес гостите се посрещат от кметицата на селото, но, без да искам да я обидя, тя не може да стъпи на малкия пръст на баба Стефа, която разказваше с желание и любов.

Още едно призрачно селце посетихме при тази разходка из района - Черна черква /Караклисе/. Селото е обезлюдено преди 25 години. Днес не фигурира в нито един регистър. Може да го срещнете само на някои туристически карти, показващи веломаршрути от село Сив кладенец през Черна черква до Меден бук. В селото има една - единствена здрава къща. Всичко друго е руини.
Напук на времето там живеят двама души - Тодор и Венета Делимихалеви.

Той е от Крумовград, бивш пожарникар с 300 лева пенсия, а тя е пенсионирана счетоводителка от Враца. Намерили са спокойствие в селото. Живеят в 500 - годишна къща. Наричат ги кмета и кметицата. Тодор определя шеговито себе си като господар на цялото село. Ако го попитате защо не живее в Крумовград, ще ви отговори: "Аз тук съм собственик на цяло село, а вие искате да ида в града!"

Бяхме първите им гости по случай Баба Марта. Мартеници не им завързахме, но пък им носехме кутия шоколадови бонбони - нещо, което е трудно да си купи човек в този район. Дори в селските кръчми не ги продават.

Тодор пък ни почерпи с метакса, която ни се отрази добре в студеното време.
Погостувахме им и се поразговорихме за живота, но дойде време да поемаме по обратния път. Гостоприемните домакини ни поканиха да останем за обед, но отказахме, понеже нямахме време. Венета ни изпече филии с домашно масло и чубрица и се закани, че следващия път няма да ни пусне да си ходим без да хапнем. На изпроводяк се щракнахме пред къщата им за спомен и поехме по стръмния горски път към село Меден бук.

Пътешествието ни из призрачните села завърши. Винаги си тръгвам оттам с тъга - тъгата, породена от поредната срутена църква и от поредното изтрито село. Но и всеки път нещо в този район дяволски ме привлича. Може би утопията, че нещата в страната ще тръгнат в друга посока и след години тези села ще цъфтят отново. Ще бъдат желано място за почивка и туризъм. За бубарство и тютюнопроизводство. А дотогава - ще се покланяме на измислените си идоли и ще вярваме сляпо в "световния ред"!