15.08.2011 г.

VIA DIAGONALIS





ЕКСПЕДИЦИЯ VIA DIAGONALIS
07 - 13.08.2011

Via Diagonalis е културен коридор, една от най-древните артерии по направлението запад - изток с трансконтинентално и дори световно значение.
Диагоналният път още от времето на Римската империя, та дори до днес е най-важната комуникационна ос между Запада и Изтока.

Една седмица е относително голям период. За някои това е прекалено малко време, което би изминало неусетно, когато човек е ангажиран с нещо интересно. Други биха прекарали това време в бездействие и отегчение от еднообразния си живот.

Седмицата, която преживяхме ние, измина неусетно, като същевременно успяхме да разгледаме една доста голяма територия на страната - Северозападна България. Един наистина прекрасен край!

А и през цялото време бяхме ангажирани с проблеми като оцеляване и поведение в дивата природа, което ни позволи да "проветрим" главите си до неузнаваемост!

Нашето пътешествие започна от град Трън. Независимо, че сега районът около града и прилежащите му села е обезлюден, в древността това красиво кътче на България е било по-скоро гъсто заселено.

Най-ранните следи от хора, открити из пещерите в Трънско, датират от неолита. По-късно тук живеят последователно траки, готи и славяни.

Днес картинката тук е малко тъжна - готите и славяните са заменени по-скоро от ромско население, което е намерило добро място за размножаване, а от траките са останали само преровените многократно с металотърсачи светилища и погребални могили.

Въпреки това първата среща с град Трън е по-скоро романтична. Хората са се погрижили градчето им да изглежда спретнато.

ДЕН ПЪРВИ

Пристигнахме в града в късния следобед - 16 и 30 ч., с автобус от София до Бохова (малко селце близо до границата със Сърбия). При стоварването на огромните ни раници на площада местните ни изгледаха с голям интерес и по погледите им разбрахме, че сме породили недоумение "защо че влачиме целио този багаж".

Със свежи сили поехме към Трънското ждрело, което се намира на 3 км. от центъра на града.

Самото място си струва да се посети. Ждрелото е едно от големите в България, наред с Буйновското, Триградското и Хайдушки дол. По дължина е по-късо, но високите му над 100 м. скали спокойно си съперничат с останалите. Има интересна легенда как се е образувало ждрелото - от невъзможната любов между двама влюбени, които останали вкаменени разделени на двата склона на планината, но никога не могли да се докоснат. А сълзите им образували река Ерма.

Река Ерма е интересна с това, че идва от Сърбия, просича ждрелото на българска територия и отново напуска страната ни близо до село Трънска Банкя.

За загрявка като за първи ден си избрахме да се разходим по прекрасната Трънска екопътека, която преминава над вировете и се изкачва високо горе на левия скален масив.

С тежките раници наистина си бе изпитание, а и денивелацията не е никак малка - за разстояние от около 2 км. има над 100 метра денивелация. Склонът е скалист и хлъзгав. но...гледката от върха си струва. Зашеметяващо е. На 360 градуса около нас се разкри панорама към Сърбия, скалните игли на самата граница, връх Руй (1706 м.), както и стари, изоставени махали. Час изкачване и над час - горе на върха. Не ни бе достатъчен, но трябваше да слизаме и да подготвяме лагера за предстоящата нощ.

Намерихме си равно място до самата река. Дървата бяха кът, но се справихме. Следваха задължителните баня, вечеря и сън!

ДЕН ВТОРИ

След закуска събрахме лагера и аха да потеглим, отнякъде пристигна джипът на гранична полиция. Явно им се сторихме съмнителни, защото ни наредиха да чакаме, докато колегите им проверят дали сме "чисти" по радиостанцията. Оказахме се прекалено чисти и след около 40 минутна проверка и вече приятелски разговор бяхме свободни да продължим по пътя си.

А пътят ни нямаше да е лек. Потеглихме по стар граничен път на един хвърлей от граничната бразда. Целта ни днес бяха село Банкя, водопадът Врабча и село Врабча. А след това - каквото реши Господ!

По пътя си се отбихме до махала Богойна и махала Петачинци. Навремето те са образували едно голямо село, но днес Богойна е в българска територия, а Петачинци е останала в сръбско, вече обезлюдена разбира се. Река Ерма ги разсичаше. Тъжна гледка!

На няколко пъти ни настигна същият патрул на гранична полиция - явно наистина бяхме съмнителни. Изостанаха назад обаче, когато срещнаха група от 4 циганки и един мъж с тях. По мое предположение той беше сводник, а групата се връщаше от "работа" в Сърбия. Започна разправия, но ние продължихме към целта си.

След около час и половина достигнахме село Трънска банкя. То изглежда някак си оживено, за разлика от повечето села там, може би заради минералните извори и басейна, който се намира в центъра на селото. Близо до селото се намира и страхотната екопътека "Зелени вир", наречена така заради зеления цвят на извиращата вода. А нещо, което си струва да се види, е как дворът на една от къщите в селото е разделен на две според Ньойския мирен договор.

Нямаше как да пропуснем удоволствието от разхлаждане във водите на басейна и да не изпием по една студена бира.

До тук бе пътят. Оттук следваше стръмно изкачване през гората към Врабчанския водопад и село Врабча. Отне ни около час и половина. Жегата бе сериозна, а обезводняването - още по - сериозно. Достигнахме до Врабчанския водопад. Местността представлява красив пролом, който е издълбала във варовиковите скали Врабчанската река. Водопадът е висок 4 метра. В близост до него водата е прокопала двайсет метров скален тунел. От дясната страна в скалата има карстов извор, чиято вода е годна за пиене.

След кратка почивка продължихме и към самото село Врабча. Разстоянието до там се взема за около 20 минути спокойно ходене.

Един любопитен факт за селото е, че там светва първата крушка в страната от първата вятърна електроцентрала, която е била построена навремето.

Дотук добре, както казват хората. От село Врабча поехме по стар асфалтов път до самата гранична бразда, като преминахме последователно през селата Грълова падина и Круша, и при разклона за село Несла вече бяхме навъртели около 22 км. Целта ни за деня бе град Драгоман, където щяхме да пренощуваме, а до там имаше още 13 км, но нямахме сили.

За наш късмет на разклона за село Несла има постоянен пост на гранична полиция, като нарядите се сменят в 8 сутрин и 20 часа вечерта. Беше 19 и момчетата ни казаха ако искаме да изчакаме един час да ги сменят и ще ни закарат до града. Не ни беше трудно да се съгласим. Почивахме на сянка около час и спасението дойде. Пристигнахме в Драгоман в 20. 30 часа и веднага се огледахме за подходящо за нощувка място. Уви, оказа се, че такова няма. Случайна среща с жена от града ни насочи към някакъв басейн.

Този "някакъв" басейн се оказа комплекс "Зелен свят" с огромен басейн, много зеленина, заведение, дискотека и какво ли не. Собственикът се оказа много приятен човек. Като разбра, че сме българи дори отказа да ни вземе пари. За чужденци цената е 5 евро на палатка. Малко са свестните хора като него. Каза ни да ползваме всичко - душове, басейн, шезлонги. Възползвахме се от възможността да си вземем душ с охота. След което вечеряхме в заведението му. Все пак бе редно да подпомогнем бизнеса на човека.

ДЕН ТРЕТИ

Драгоман се оказа сравнително безинтересен град със затихващи функции - като повечето малки градчета в България. Може би единственото интересно около него е Драгоманското блато и Центърът за влажните зони.

В миналото блатото е достигало до 400-450 ха площ, но днес е намаляло поради провежданото на нерентабилно отводняване.Блатото се намира на пътя на миграцията на птиците "Via Aristotelis", тук те спират в богатата блатна растителност за да отпочинат преди да полетят отново.

Целта ни днес бе Берковица, като първо трябваше да излезнем на главния път за Петрохан. Пътуването по план бе на стоп, тъй като разстоянието от Драгоман до Берковица е около 70 км. Поради фактори като обезлюдяването обаче и липсата на каквито и да било преминаващи коли ни се наложи да изминем 18 км. пеш до село Бучин проход, от където се излиза на главния път за Монтана и Лом.

Не след дълго късметът ни проработи и имахме щастието да се качим директно за Берковица, с човек, който бе в посока Лом. Меко казано останахме разочаровани от състоянието на Петроханския проход. Важна артерия за страната, но с огромни кратери, на места над половин метър. Явно за управляващите ни това не е от значение...Но все пак идват избори!

Следобедът предвещаваше приятно прекарване в града на кестените. Времето бе приятно, с лек ветрец. Решихме единодушно да прекараме тази нощ в хотел, за да се възстановим и да вземем по един ободряващ душ. Все пак за последните три дни имахме над 50 км. в актива си.

Сметнахме за добре да се разходим из града вечерта, за да можем да потеглим веднага след закуска на следващия ден.

Разгледахме старата часовникова кула от 1764 година, около която е разположен добре оформен и поддържан градски площад. На най-високата и част е имало полумесец, но на 4 декември 1877 г. руски войник привързва бронзов кръст, израз на победата над Турция.

Посетихме етнографския музей в града, който разказва доста за живота на каракачаните от района. Показани са техните носии, сватбени одежди и дарове, както и типичните им занаяти. Интересен факт е, че в града има къща-музей на Иван Вазов. Той е живял там през 1879 - 1880 година, като много от творбите му са повлияни именно от природата и хората от района.
Вечерта ни бе посветена на "дегустиране" на алкохолни напитки в местните заведения, като започнахме с мента и прясно мляко и завършихме с бира около полунощ!

ДЕН ЧЕТВЪРТИ

Събуди ни ромоленето на дъжда по перваза на прозореца. Времето се разваляше бързо, като дъждът се усилваше драстично. След импровизираната закуска в хотела не губихме време, а потеглихме към автогарата, за да хванем автобус до Монтана. Предвидлив берковски момък ни пресрещна в дъжда и ни предложи да ни закара до Монтана с колата си на цената на билета. Нямахме голям избор в този дъжд. По-добре да се придвижваме по-бързо.

След 20 минути бяхме в Монтана, като за наше щастие се разминахме с дъжда.

Пътувахме с такси към изходната точка на града, в посока Белоградчик, и ни бе интересно да слушаме разсъжденията на местен човек относно мързела на местните. Той ги оплю така, че едва ли не ги изкара най-мързеливите и мизерни хора на света. Интересно защо не вписваше и себе си в тази група.

Вече стопирахме на изходната табела, когато мургав мъж и жена му спряха пред нас и ни казаха,че може да ни закарат до село Доктор Йосифово. Не се поколебахме. За пръв път се возех на стоп в кола на роми. Човекът се оказа разговорлив и за наша изненада потвърди думите на таксиметровия шофьор колко мързеливи били местните.

След като ни остави в селото, не ни се наложи да чакаме дълго - почти веднага ни качи местен човек със сина си - отново роми! Едва се побрахме в малкото пежо с тези раници. Човекът бе приятелски настроен и си говорихме доста. Явно в този район имало и свестни роми!

В крайна сметка в ранния следобяд бяхме в Белоградчик. Градът е разположен терасовидно като при влизане откъм гара Орешец се разкрива прекрасна панорама към част от Белоградчишките скали и Калето.

Белоградчишките скали нямат аналог в света. Разделят ги на няколко големи групи. Общата площ, която обхващат, е над 80 кв. км., а не както повечето хора си мислят, че това са само скалите над града. Впечатляващи са не само със своята възраст над 230 млн. години, но и с десетките легенди за причудливите природни форми, като Мадоната, Монасите, Конникът, Ученичката, Дервишът, Мечката, Адам и Ева, Хайдут Велко, Замъкът, Кукувицата, Гъбите, Лъвът, Камилата, Тракийската богиня Бендида, Орфей и Вкаменената сватба, и мн. др.

Крепостта "Калето" е една от най-добре запазените в България. Непристъпността на скалите се е ползвала както от римляните, които охранявали пътищата си, така и от византийци и турци в по-късно време.

Явно наистина е била сериозна укрепление, тъй като вътре има огромни подземни складове за провизии, както и издълбани кладенци в скалите за снабдяване с прясна вода, като най-дълбокия е над 7 метра.

Другата интересна забележителност е джамията "Хаджи Хюсеин". Построена през 1751г., това е единствената джамия в страната с таван от българска дърворезба, изработена от майстор Стойне.

След като с истинско удоволствие разгледахме всичко това и се заредихме с положителна енергия, решихме да потеглим към Магурата и Рабишкото езеро, а не както мислехме да останем да нощуваме край Белоградчик. Време имахме, а и скалите не са от най-добрите места за нощуване с оглед на това, че районът гъмжи от пепелянки. На такава се натъкнахме и ние и замалко се разминахме без инциденти, а срещата бе досами града. В последствие дочухме, че и смоковете там не били за подценяване - с дължина над метър.

Потеглихме към Магурата и в късния следобед бяхме на брега на Рабишкото езеро. Вятърът бе доста бурен и вълните наистина напомняха на морските. Това усещане се допълваше и от няколко сърфисти в езерото.

Рабишкото езеро е най-голямото по площ вътрешно езеро в България (7,8 кв. км.). Дълбочината му достига 35-40метра. При разместването на земните пластове се оформя локална котловина, дъното на която впоследствие се запълва със значително количество вода. При геоложки сондажи е установено, че езерното дъно е постлано с водонепропускливи редуващи се от долу нагоре мергели, пясъчници и глини, покрити най-отгоре със съвременна тиня. Официално е доказано, че езерото е безотточно и събраните в него води не се оттичат по естествен път към околните равнини и долини. Също така е доказано и че езерото е с тектонски произход. В миналото обаче населението е смятало езерото за бездънно и че то както извира, така и изтича.

Вечерта идваше, а във вятъра се усещаше шепот. Онзи шепот, който ни разказваше легенди за чудовища и странни същества в езерото. Онзи шепот, който ни караше да настръхнем.

Устроихме бивака си на около 30 метра от брега на езерото, на закътано местенце между дърветата, за да избегнем поривите на вятъра. Залезът бе незабравим, а червеното небе предвещаваше, че и утрешният ден ще е ветровит.

През нощта легендите оживяха, съпроводени с блъскащия в стените на палатката вятър. Два часа, след като бяхме изгасили огъня, забелязахме, че той се е разпалил отново. Мистиката бе пълна, защото бяхме загасили жарта с вода.

ДЕН ПЕТИ

Не по-малко мистична сутрин на брега на Рабишкото езеро. Във водата плаваше малка лодка с човек в нея, извършващ странни движения с ръцете си. Пред палатката ни се прокрадна Карпатски скорпион. И макар да знаех, че в България има скорпиони, никога досега не се бях сблъсквал с такъв. Факт, че се срещнахме на Рабишкото езеро. Не зная колко отровен е, но предпочетох да не разбера. Но в последствие прочетох един любопитен факт за скорпионите - ако скорпион бъде уловен и затворен в буркан, след няколко неуспешни опита да избяга, той извива корема си и с жилото си се убожда в главогръда(точно определено място, където отровата му действа) и се самоубива.

Бе все така ветровито, дори вълните бяха по-сериозни от вчера. С бодра крачка се заизкачвахме към асфалтовия път, който води към пещерата Магурата. Преди да влезнем, се запознахме с група руски студенти, които учат в Художествената академия в Санкт Петербург и са в България на нещо като практика. Прекарали 2 седмици в района и рисували на открито, а вечерно време спели при хора от село Извоз, Белоградчишко.

Разходката ни вътре продължи повече от час. Галериите са с огромни размери, а формите са уникални. Интересното при тази пещера е, че вътре има идеални условия за отлежаване на пенливи вина и сирена. А допреди години в една от галериите на пещерата е имало санаториум за лечение на астма и белодробни заболявания, поради високата влажност на въздуха вътре. Днес всичко е просто музей. Пода и стените са покрити с плочки, а някои от леглата все още стоят.

Хвана ни яд, че галерията с популярните пещерни рисунки е заключена...от 4 години...от специалисти от БАН...Без коментар...

Следваха 11 км. пеш до град Димово - един от умиращите градове в района с население под 1000 души.

На гарата в Димово животът бе спрял. Гаровите служители се появяват на работа само, когато ще мине влак, а за денонощие минават не повече от 10 влака. Касата работи когато си иска, но над нея стои стара табела с надпис : Гарантираме ви качествено обслужване! Продавачът на билети не бе никак в настроение, защото се забавихме с избора си на дестинация, и човекът хлопна нервно гишето с думите: Ще дойда като решите какво искате, защото имам и друга работа, а тя се състоеше в това да смуче миризливия фас до полуда.

В крайна сметка си избрахме дестинация Велико Търново и се сдобихме с ценните хартийки. Влакът идваше след час. Това бе и времето ни за почивка. Излегнахме се приятно на перона върху раниците си и зачакахме събитието "идване на влак".

Изведнъж гарата се оживи, служителите се заразхождаха нервно, все едно очакваха Второ пришествие. С трясък и гръм дойде влакът от Видин за София. Качването ни с големите раници бе изпитание, наложи се да ги свалим и да ги вкарваме по специална система. А появата ни във влака събуди оживление у неколцината пътуващи, които живо започнаха да се сръчкват и да се впечатляват. Пътуването ни бе до Враца, там се наложи да слезнем и да се качим на влак до Мездра, за да можем да продължим на изток.

Влакът за Мездра не бе виждал душ от поне 20 години. Сякаш нямаше стъкла, а някакви ръждиви ламарини - такъв бе цветът на стъклата, нещо средно между ръжда и изпражнение. Устискахме да стигнем до Мездра, където се поразходихме в очакване на следващото прекачване - за Горна Оряховица.

Тук поне случихме на влак. Качихме се на международния влак от София за Москва, който взе разстоянието за по-малко от три часа. Наистина нещо нечувано за БДЖ. Бяхме в Горна Оряховица в 1 часа след полунощ, и тук дойде неприятната изненада, че за да хванем влак за Търново, трябва да почакаме няколко часа. Чакането бе на гарата. Там вечеряхме и поспахме.

ДЕН ШЕСТИ

В ранни зори ни събуди трясък на някакви машини, резачки, шлайфове, чукане, крясъци и какво ли още не. Видя се, че няма да спим повече. А бяхме дошли в парка до Стамболовия мост преди 3 часа, надявайки се, че тук ще е едно от най-тихите места за сън. Все пак имахме нужда да поспим малко след дългия път. Бяхме опънали палатката криво - ляво под един кестен. С излизането ни от нея чухме удивлени коментари:"Ама тия тука ли са спали!" с надеждата, че сме заблудени чужденци и не разбираме български. Дори се наложи да си поговорим на английски за да не се засрамят работниците! Те продължиха да си мислят, че сме чужденци!

Идеята ни бе да посетим туристически център за да решим какво ще правим. Посетихме го, но получихме толкова некадърни обяснения, че излезнахме набързо. Явно работещите там три жени и един мъж бяха за украса. Почудихме се дали да влизаме в Царевец, но входната такса от 6 лева на човек и огромните тълпи панелни туристи откровено ни отказаха и предпочетохме да ги дадем за нещо друго. А и бяхме влизали там неведнъж.

Без да губим време се отправихме в посока село Хотница и река Бохот, където се намира Хотнишкия водопад и едноименната екопътека.

Пътят ни мина през село Момин сбор, което ни впечатли с църквата "Св. Пророк Илия" - уникално творение, което за жалост днес отваря врати само на големи празници. През останалото време в селото няма поп.

Навремето на нейно място е имало джамия, в която пък е имало запазен тракийски барелеф на мъж и жена. Понастоящем барелефът е запазен в някой от музеите на страната ни.

Поизмъчихме се до Хотница, повървахме пак над 10 километра, но си струваше.

Самата екопътека започва с големия Хотнишки водопад и огромен вир под него. Кая бунар, както още го наричат, е с височина почти 30 метра. Водата, която захранва реката, извира малко преди навлизането на реката в каньона от карстов извор и цветът и е светлосин. За жалост не можахме да го видим такъв, защото два дни по рано бе валял силен дъжд и сега подпочвените води бяха с повишена мътност.

Покрай големия вир започва изкачване по самата екопътека, като теренът е изключително разнообразен и няма опасност да ви омръзне или отегчи. След изкачването следва провиране през скален процеп с ширина около 40 см., като преминаването му с раница си е истинско изпитание.

Няколлко стотин метра след началото на маршрута следва Малкия Хотнишки водопад, който е с височина 4-5 метра, но също образува огромен вир в скалите под себе си.

Така самата екопътека е проходима до едно място, след което цялата е обраснала в люляци и драки, явно отдавна никой не е минавал, и преминаването е доста трудно, а и крие опасности от падане и нараняване...Но ние решихме да преминем през целия Хотнишки каньон и да стигнем почти до изворите на реката. Това ни отне над час и половина диво лазене, катерене и промъкване между драки и тръни. Костваше ни една скъсана раница и една пробита палатка, както и изподрани до неузнаваемост ръце и крака. Наложи се да издърпваме раниците с помощта на въжетата и карабинерите, тъй като не бе възможно да си катерим по скалите с тях. С две думи - каньонът е изключително див и не е за подценяване.

На левия бряг по течението на реката има странни издълбани недълбоки пещери, а най-запомнящи се бяха двата кошера на диви пчели, построени от тях направо в пукнатините на скалите. В този момент ни се прияде мед, но си дадохме сметка какво би се случило, ако ни нападне рояк диви пчели.

Със сетни сили излезнахме от каньона и осъзнахме, че сме се придвижили почти до извора на река Бохот, тоест там, откъдето бяхме дошли. Удовлетворението ни от това бе пълно.

Следваше заслужено къпане в реката и вечеря край огъня, макар и скромна - кускус, беше досатъчно вкусна.

Тези преживелици в каньона бяха черешката на тортата, и ако всичко друго, което ни се случи, не ни бе подействало, то нямаше начин това да не окаже влияние върху нас.

Това е животът...В тази една седмица научихме много за себе си, за заобикалящата ни природа, за това, че не бива да я подценяваме и не бива да надхвърляме възможностите си в търсене на екстремни преживявания.

По пътя ни обратно към цивилизацията гледах през прозореца на автомобила. Всичко около нас изглеждаше същото. Не се бе променило. Но сякаш в нас имаше някаква промяна. Сякаш бяхме станали по-мъдри, по-добри и по-отговорни към себе си и околните.

Размишленията ми бяха прекъснати. Светофарът светна зелено.


3 коментара:

  1. Първо поздравления за наистина страхотното изживяване. Интересен маршрут сте избрали :) малко ме закопа с избора Велико Търново. Не очаквах толкова далеч да се изстреляте. Видял си мъртвилото в източните Родопи, сега видя и това в СЗ БГ, разликата е огромна. В СЗ сякаш самите хора са мъртви, някак пусто е. Инфраструктурата е е .. трагична,на места дори я няма, хората са дръпнати, селата има отвратителна визия. Лично аз този район не го харесвам. Имали сте доста късмет със стоповете, мен никога никой не ми спира :(( През петрохан не съм минавал от поне 6,7 години, защото и тогава беше катастрофално, просто се чудех как издържа колата. Май май от тогава не е правено нищо за подобряването на пътя. То като цяло в СЗ Бг пътищата са много зле. Всеки път когато ми се наложи да пътувам там ми призлява :Д а по-лошото е .... :( че съм тръгнал жена да си вземам от там хаххх

    ОтговорИзтриване
  2. @ Любомир Марковски:
    Мерси, мерси! Велико Търново беше черешката на тортата, имахме идея оттам да се изстреляме и до Русенски Лом, но...не ни стигна времето...
    Относно СЗ България - наистина е много тъжно, мъртви души...в Източните Родопи може обезлюдяването да е в по-голяма степен в някои погранични села, но хората там са живи, душите им са отворени към другите...Докато в СЗ БГ всичко е мъртво - земята, къщите, оборите, всичко...

    ОтговорИзтриване