13.09.2011 г.

ПОСЛЕДНИЯТ МОХИКАН И МАСТЕЙРА






(Източни Родопи - Сакар, Септември 2011)


Колко хубаво е да пътуваш сам през Родопите...Това си мислех в ранното съботно утро, напускайки Маджарово. Преживелиците ми през изминалите два дни бяха незабравими. Почувствах природата по-близо от всякога. Престоят ми бе наситен с много стойностни мигове.


Сега бе време да напусна Мастейра, което на древен език означава Свещена Планина...

07.33 часа. Събота.

Поех надясно в посока Бориславци. Слънцето бе изгряло скоро и яростно ме заслепяваше. Движех се на изток. Зад мен останаха Кованкая и Патронкая заедно с легендите, носени от полъха на западняка, а под мен - меандрите на Арда, пазещи хилядолетните тайни на реката.

За разлика от последния път, в който минах по този път, сега бе в доста по-добро състояние. Дупките бяха закърпени и скоростта, с която може да се движи човек, бе значително по-висока. Очакваше ме тежък ден, наситен с много емоции, доста километри и посещение на изключителни места.

Подминах Бориславци и Малки Воден. Нивото на язовир Ивайловград бе значително по-ниско и покрай пътя се бяха открили доста грозни гледки - големи кални пространства, в които щъркели и чапли чоплеха в търсене на храна.

08.05 часа.

Излезнах на главния път Ивайловград - Свиленград. Влечеше ме към Ивайловград. Но не бе разумно сега. Щях да загубя поне 4 часа, ако се отклоня до там.

Завих наляво и почти неусетно слезнах в равнината, като преди това преминах покрай огромния тракийски култов комплекс "Глухите камъни". Не спрях, въпреки че бях слушал интересни истории за него от приятел археолог, който от няколко години работи по разкопки в Източните Родопи. Достигнах до село Сива река, откъдето прецених, че ще е по-разумно да се отклоня за село Мезек.

Пътищата в тази част на страната са изключително прави. От Сива река до Мезек нямаше почти нито един завой, а карането бе приятно под сенките на орехи и тополи, правещи нещо като тунел над шосето.

8.52 часа.

Пристигнах в село Мезек. Намира се на 11 км. югозападно от Свиленград, в последните гънки на Източните Родопи, непосредствено до долината на Марица. Близостта му до използвания от векове път от Европа към Мала Азия го прави притегателно за заселване място още от дълбока древност. И името му не е избрано случайно. Мезек винаги е бил средище, среда, кръстопът /meze - межда, среда/.В него са били съсредоточени важни административни, обществено-икономически и военно-политически функции.

Една от легендите разказва, че обилен извор бликал от подножието на последните склонове на Родопите. Именно той бил една от предпоставките за формирането на селището. Всяка година напролет водата му придобивала червен цвят за няколко дни. Хората вярвали, че изворът имал свой "стопанин", който живеел на връх Дервишка могила в Сакар. Причината била, че принасял жертва, кръвта на която оцветявала водата.

През 2008 Мезек е обявено за екоселище, като близо 350-те му жители отказват да ползват полиетиленови торбички, а само такива от плат.

През 2009 селището получава златен печат за уникално европейско селище, присъден му от "Официалното представителство на уникалните селища в Европа".

Ориентирах се лесно. Нямаше никакви табели към това, което търсех, но интуицията ми каза да завия надясно. Поех по стръмен път като след около 1 км. излезнах на широк паркинг с Туристически информационен център и указателна табела, че след още 300 метра следва крепостта Мезек.

Това е най-запазеното отбранително съоръжение в Родопите, Последният Мохикан, наречен от мен така поради факта, че тук Родопите свършват в долината на река Марица и това е най-източната планинска крепост по древния път.

Крепостта огражда площ от 7 дка., като отбраната и е подсилена от девет кули със заоблена фомра и височина над 10 метра. Интересно е, че част от кулите са имали кръгов обстрел и са могли да бъдат защитавани, дори когато противникът проникне в укреплението. Дебелината на стените е над 2 метра.

Интересен е и входът на крепостта. Построен е така, че нападателите да попаднат в клопка на площадка, която може да бъде обстрелвана от две страни.

Археологическите разкопки показват, че крепостта е от времето на Император Алексий I Комнин (1081-1117 г.). В нея е кипял активен живот. Разрушена е значително около 1900 година, когато от нея са взимани камъни за строителството на турски казарми.

През 1968 г. крепостта е обявена за архологически паметник с национално значение. По неизвестно чия приумица обаче, в североизточния и край на мястото на разрушената отбранителна кула, нечий болен мозък е дал нареждане там да се изгради бетонен бункер за картечари....Без коментар! Иначе гледката от върха е приказна. Местните казват, че при ясно време се вижда и Бяло море.

Времето, предвидено за разглеждането на крепостта изтичаше, а и слънцето започваше да показва мощта си...Трябваше да тръгвам.

9.40 часа.

Озовах се пред Тракийската куполна гробница на село Мезек - най-голямата и една от най-интересните и внушителни куполни гробници от микенски тип в Тракия.

През 1908 г. местен човек, орящ нивата си, открива огромен бронзов глиган с тегло 177 кг. Духовете сред местните жители са разбунени. Човекът отчупва крака му с надеждата, че е пълен със злато. Оказва се кух.

По това време територията е била под юрисдикцията на Турция. Присъединена е към България чак през 1912, след Балканската война. Турската полиция конфискува глигана и оригиналът днес се намира в Истанбул, а на табелка под него пише: "Намерено край Едирне". Ирония на съдбата!

Самата гробница е открита през 1931 година. Местен овчар, пасящ добитъка си в района, се облегнал на тояжката си, когато почвата под краката му започва да пропада. Така с помощта на местни жители се разкрива входът на могилата. Когато я отварят, целият под бил покрит с една педя златен прах. Откритите в нея множество златни и сребърни находки днес са изложени в музеите в София и Хасково.

Датировката на гробницата е от IV век пр. Хр. Дължината и е 32 метра, което я прави най-голямата открита досега в България и на Балканския полуостров.

Днес тя е запазена в автентичния си вид. Учените смятат, че се е ползвала като фамилна гробница и в нея са извършени най-малко 6 погребения.

Наистина запазеният и вид, такъв, какъвто е бил преди хиляди години, кара човек да се замисли и да си даде сметка, че цивилизацията на траките, нашите предци, е била стократно по-развита и съвършена от нашата.

Времето не ми стигаше...Не знаех какво по-напред да правя - да снимам ли, да се възхищавам ли...Беше нещо невиждано. Една от малкото неосквернени от иманяри могили. Добре, че са я открили навреме, преди да попадне в неправилни ръце.

10.30 часа.

Пристигнах в Свиленград. Отне ми малко време докато се ориентирам в града. Преминах по стария Свиленградски каменен мост, построен през 1529 година, по времето на Сюлейман Великолепни. Днес мостът е единствения запазен елемент от едновремешния цялостен комплекс от джамия, чаршия, кервансарай и хамам.

Не знам дали си внушавах, но дали поради близостта до Гърция или заради нещо друго, в Свиленград цареше гръцка атмосфера. Добре асфалтираните улици в центъра, палмите по тротоарите и надписите на гръцки заради туристите ми напомниха на Елада. Повъртях се няколко пъти из централната част. Табели за околните села така и не видях. Наложи се да питам местни хора за пътя към село Маточина. Предположих, че селцата са забравени от хората и никой вече не знае къде дори се намират. Поредния дядо, когото попитах за пътя към Маточина, ми отговори така: Карай направо...ама ти даваш ли си сметка колко далече е Маточина? Отговорих му кратко и ясно: 40 километра...След което той кимна утвърдително.

10.40 часа.

Пътят започваше задоволително - колата бе ниско полегнала на новия асфалт. Носех се с висока скорост към първата спирка от маршрута си - село Щит. Пътят се оказа добър само до село Димитровче обаче. След това си личеше, че коли не минават, и може би затова не го поддържат. Вече се бях подготвил, че това, което ще видя в селата по границата, ще ме разочарова.

11.00 часа.

Паркирах колата в центъра на село Щит, наточих си вода от селската чешма. Селото не ми се стори толкова зле, колкото очаквах.

Странно ми бе името му...Поразпитах местните от къде идва то, но никой не можа да ми отговори. Свързах го с ключовото му местоположение на границата с Турция.

Почти в центъра на селото, от югозапад границата прави чупка, приближавайки се на не повече от 200 метра от последните къщи. Говорим за самата гранична бразда, не за кльона. И понеже досега се бях разхождал основно по границата между България и Гърция, този път ми стана интересно каква драстична разлика има. Границата с Турция се охранява зверски. А и е близко до ума, че е така, тъй като Турция не е член на ЕС. Просто не се бях замислял за това досега. Впечатлен от всичко, се изкачих на едно хълмче на края на селото. Под мен бе браздата, добре поддържана и оградена от двете страни с бодлива тел. Именно от село Щит тя е прокарана по абсолютно права линия в продължение на над 20 км. на изток. Вперих поглед докъдето ми стигат очите, и видях подредените гранични наблюдателни вишки, накацали на всеки следващ хълм.

Превалих хълмчето и пред мен изникна друга изненада - още една вишка със специален уред за нощно наблюдение и голям прожектор, осветяващ може би на няколкостотин метра. Любопитен бях да се кача, но разумът надделя. Бях почти сигурен, че от някой съседен хълм ме наблюдават. Нямаше как да не съм се набил в наблюдателните очи на граничните полицаи с червения цвят на колата.

Направих доста снимки, надявах се никой да не конфискува апарата ми, тъй като това е строго забранено на такива места.

Видях и движещите се до самата бразда турски и български патрулиращи джипове.

Продължих по пътя си и след около двайсетина минути вече влизах в село Маточина. Заветната ми цел бе крепостта Маточина, или наричана още Букелон. Видях я североизточно от мен, кацнала на хълм над селото. Усетих пулса си да се ускорява. Не случайно я бях оставил за последния ден. Бе черешката на тортата. Мечтаех да я видя отдавна. Може би след като гледах филма "Мила от Марс", сниман в Ивайловградско и Свиленградско. И понеже бях обходил всички места в Ивайловградско, сега ми оставаше само Букелон.

Издигната е през IV век от византийците като важен опорен пункт, защитаващ подстъпите към Егея и Константинопол. През Х в. твърдината е разрушена. Две столетия по - късно върху руините й е построена нова крепост със сложен план от три свързани помежду си секции. Имало е и малък християнски параклис.

Местността се свързва с епичната битка от времето на Втората Българска Държава. Тук през 1205 г. войската на цар Калоян разбива армията на Рицарите Кръстоносци и пленява император Балдуин.

Иначе село Маточина има тъжната съдба на повечето крайгранични села. Днес почти обезлюдено, в миналото е наброявало над 400 жители, които са преминавали през серията от заграждения бодлива тел само при показването на т.нар. открит лист. А за обикновени туристи като мен достъпът е бил невъзможен. Не само, че не биха ме пуснали, а направо биха ме застреляли като куче в името на "идеалите".

Днес голяма част от т. нар. "инженерно - технически съоръжения", за които навремето са се харчели луди пари, стоят непокътнати. Покрай пътя има изоставени застави със звучни имена като "Юнак", "Хала", "Граничар" и други подобни. Огражденията са почти навсякъде покрай пътя. На местата, където телената мрежа пресича асфалтовия път стоят зелените ръждясали скелети на граничарските будки и изкорубените портали, през които са пропускали превозните средства.

Навръщане от Маточина се отбих и до едно доста неизвестно селце - Михалич. Това, което ме отведе там, бе...скалната църква край селото.

Малко хора знаят, че освен в Иваново, скална църква има и край Маточина, а също и до село Михалич. А именно последната е най-старата скална църква в България. Датирана е от 9 век, когато на власт е Княз Борис, Покръстителят.

Самата църква е "построена" в голямa варовикова скална тераса. Изумително творение е. Уникалността и се състои в това, че се отличава от всички скални църкви със своята сложна триконхална форма. Планът и наподобява този на градените кръстокуполни църкви. Куполът е с диаметър 5,5 м. и е висок 6 метра. В църквата се влиза по 14 изсечени в скалата стъпала. Днес стенописи липсват, вероятно поради нетрайността на боите, с които са си служили майсторите - зографи тогава. Предполага се, че църквата е използвана от монаси и отшелници, последователи на различни ереси през неспокойните години на девети век.

Отне ми няколко минути докато се приспособя към тъмнината. Едва тогава разбрах колко голяма е църквата. Носеше се странна миризма, а остър писък ме накара да настръхна. Сепнах се и навързах събитията. Оказа се, че съм смутил намиращите се вътре прилепи. Поглеждайки към пода, осъзнах, че съм нагазил в гуано. Ето от къде идваше "приятната" миризма. Явно това бе уютният дом на колония летящи бозайници.

Неусетно завърши и тази приказка. Времето, прекарано по тези мистични места, се бе изнизало както изтича пясъкът в пясъчния часовник. Насладата, която Мастейра (Свещената Планина) ми подари за пореден път, бе божествена. Осъзнавах, че в живота си човек наистина има само една голяма любов. Моята бе България...

12.09.2011 г.

КРАТЕРЪТ НА ЛЕШОЯДИТЕ








СВОБОДАТА ДА ПЪТУВАШ САМ В РОДОПИТЕ
(9-10.09.2011)


Петък. Ден като всички останали. Нормално скучен за работещите, които с нетърпение очакват края на работната седмица. Аз обаче го очаквах с нетърпение, защото предвещаваше началото на едно интересно пътешествие.

Предстояха три дни, в които щях да бродя из забравените тракийски светилища, да се слея в едно с дивото, да се любувам на белоглави лешояди и царски орли и най-вече да се скитам без часовник из Източните Родопи...Защото само там човек наистина е способен да забрави за понятието време...


Петък, 14.38 часа.

Потеглих от паркинга на БИЛЛА в град Кърджали. Бях спрял да се заредя с основните ми необходими провизии. Преминах през куп интересни села, някои - тъжни и почти без останали жители, други - все още не знаещи какво е това обезлюдяване. Но като цяло "вълната на обезлюдяването и безнадежността", идваща от югоизток малко по малко започваше да се усеща и тук. Всяко следващо пътуване из Източните Родопи носи в себе си доза тъга!

Гледайки хората, борещи се с последни сили за оцеляването си, човек се задушава!

Село Рудина бе едно от тези села, които определено ме накараха да спра и да се замисля...Извадих фотоапарата. Пред мен стоеше скелета на стара църква, вероятно разрушена, а може би просто незавършена докрай. Разпадащите се тухли и бетон на камбанарията контрастираха драстично с минарето на новопостроената джамия, за която вероятно Ахмед Доган лично бе дарил "някой лев". Тъжна гледка.

Навсякъде около мен се чуваше турска реч от жените, насядали на сянка и нижещи тютюн...Дадох си отговор на въпроса защо никой не се е погрижил за църквата.

Движех се по северния "ръб" на Родопите. Пътят между селата Сестринско и Зимовина бе построен така, че на северозапад от мен нямаше повече възвишения и съвсем спокойно се виждаше Хасково. Замислих се колко малка е България.

Достигнах и до село Силен. Отне ми доста време да се уверя кой път трябва да хвана. Старата синя и олющена табела бе покрита с ръжда. Стрелката наляво сочеше град Маджарово, а напред - село Маджари. Именно него търсех. Явно навремето е било пълно с маджари, населявали района тук.

Оттук пейзажът се промени коренно. Меките форми и дъбово - церовите горички се смениха с лунен пейзаж. Усетих, че вече съм дълбоко в каньона на река Арда.

17.10 часа.

Пред мен изникна и село Рабово, с крепостта Ефраим над него. Колко ли истории може да ни разкаже тя днес. И тя е част от тази система крепости и укрепления по двата бряга на река Арт (Арда), за която вече споменах. Ефраим, или още наричана Асара е имала отлично местоположение, непристъпност и видимост, което я прави важен пост в опазването на Източните Родопи и пътя към Византия. За изключителната и здравина говори фактът, че част от споените с хоросан камъни от предната стена са паднали, като са останали здрави на земята. В близост има скална пещера, в която и днес могат да се видят човешки кости.

От село Рабово пътят прави дълга извивка първо на югозапад, после - на северозапад, в търсене на най - доброто място за прекосяване на тази "лунна" долина. Такова обаче не е намерено. Затова шосето преминава... през самата язовирна стена на язовир Студен кладенец, кръстен на едноименното село под него. Внушително е да преминеш по стена с дължина 350 метра и височина 70 метра. Не се препоръчва за хора със страх от височини.

На десния бряг на река Арда следват аналогични извивки на пътя в посока североизток, през целия този каньон, до отварянето му при село Поточница. Идеята ми сега бе да разгледам изключително непопулярната местност Дяволски мост, която много хора бъркат с Дяволския мост при град Ардино. Уточнявам, че този Дяволски мост е скално образувание, изключително дълбок каньон с дължина около 700 метра, ширина в най-тесните места - 3-4 метра и дълбочина над 17-18 метра на места. Получен е в следствие на врязването на водите на река Арда в меките вулканични скали през годините, преди да построят язовирната стена. Оттам е текла самата река, като в месеците на пълноводие тази местност е била наистина като бучащ казан от Ада, а местните хора казват, че грохотът на водата се е чувал на повече от 5 км. в тихите зимни нощи. Днес мястото е интересно за наблюдение с каяк, с който може да се навлезне почти до края на каньона.

Целият район около Дяволския мост е застлан с невиждани другаде от мен скали - с едра, нееднородна, зърнеста структура.

Оттук надолу под стената на язовира започва Раят за каякарите. Водата е с добър дебит, особено, когато ВЕЦ-ът работи. До вливането на Арда в язовир Ивайловград има над 20 км., през които човек може да преживее незабравими емоции, съчетавайки рафтинг, риболов, бърдуотчинг, къмпингуване и какво ли още не!

След кратък неуспешен риболов с изкуствена муха и шнур в търсене на едри кефали трябваше да поемам по пътя за село Долно Черковище. Щях да нощувам в района - комплекс Арда, разположен на самия бряг на реката...Този път бях решил така - за да имам повече време за разглеждане и за да спестя време в направата на бивак, щях да спя в хотел.

Който и да попитате, било местен, било някой археолог, всеки би ви отговорил по един начин: село Долно Черковище е едно от местата в България с най-голяма концентрация на тракийски паметници и светилища около себе си. Било е едно от средищата на тракийската обредност, цял център, обединен около едно светилище, разположено на близък хълм - Аул кая. Самата скала, на която е светилището, е с форма на лъвска глава.

Около Аул кая се намират масивите Кованкая и Хамбаркая с над 100 трапецовидни скални ниши, скални гробници, ритуални пещери, некрополи и крепости. Тук в близост се намира и единственият известен досега в Родопите монашески скит - Попмартинова дупка. Може би цяло лято не би било достатъчно на човек да разгледа всички тези уникални места по поречието на Арда.

Почти се мръкваше, а аз бях разгледал едва половината, като се има предвид, че всички те са в съвсем малък периметър, не повече от километър и половина. Бях се изкачил до Аул кая и до тракийските скални гробници на Хамбаркая. Ща не ща, трябваше да си оставя и за сутринта. Настаних се в комплекс Арда - приятно местенце, направено с вкус, но отношението на управителя(перача на пари на ДПС, както разбрах в последствие) към персонала беше отвратително. Едва ли някой би останал равнодушен.

Вечерта прекарах в прохладната лятна градина край басейна, както и на верандата на бунгалото ми, в компанията на студена бира. Правех планове за следващия ден от пътешествието си.

Събота. 8.00 часа.

Събуди ме алармата на мобилния. Бях спал сравнително спокойно. След хладен душ се отправих към ресторанта за закуска.

Пообменихме по някоя приказка със сервитьорката Байрие - местно момиче от Долно Черковище. Споменах и за лошото впечатление, което ми е направил шефа и. Каза, че това е нещо нормално за него.

Опитах да изкопча информация за местността, но Байрие си призна, че не познава добре района. Грабнах апарата и тръгнах да дообиколя това, което не можах вчера.

Бях привлечен от масива Кованкая. Слънцето го огряваше и моментът бе идеален за снимки. Повече от 100 трапецовидни ниши, разположени несиметрично по скалата, ме изумиха. Кой бе правил всичко това? Как бе направено? Споменавал съм в предишни пътеписи относно теориите за предназначението на тези ниши - една от тях е, че там са поставяли урни с праха на мъртвите, друга теория гласи, че са поставяни дарове към Богинята Майка, или дори, че нишите са се ползвали като начин за изпитване на мъжеството при младите момчета. Според мен най-реалистичната теория, която разбира се не е обоснована от археолозите, е, че тези ниши са таен код за местоположението на златни рудници в близост. Поогледах се, искаше ми се да видя входа към някой рудник. Уви!

Срещу мен бе масивът Каракуруз с огромната пещерна арка Саръкая. Местен човек ми каза, че под свода спокойно можели да се поберат 500 овце. Нямах време за нея сега. Същият този човек ми разказа някои неща за района. Оказа се местен овчар. Спомена ми, че под нас имало огромна пещера, в която той някога влизал. Била дълга около километър, но днес иманярите са я запушили с тоновете пръст, изкопана в търсене на имане. Така и не го открили обаче. Някога в пещерата имало огромни жаби, по-големи от котка. За мен лъжа, за него - истина. Знае ли човек!

Попитах го за пътя за Маджарово. Посъветва ме да хвана прекия през Бряговец и Странджево. Бил черен, но все пак ми спестяваше над 20 км. Пожелах му здраве и се отправих до една интересна пещера с формата на конус. Бе дълбока около 6 метра и накрая завършваше с тесен сифон. Странно място - вероятно пещ или старо погребално съоръжение. В този момент телефонът ми звънна, но блокира. Около 5 минути се опитвах да проведа разговор, но неуспешно. За мен обяснението бе силното магнитно поле, излъчвано от скалата. Тези неща не са рядкост тук и за хората това е нещо напълно нормално.

9.37 часа.

Заредих се с вода за изпът и поех с мръсна газ към Маджарово. След мен се вдигна дълъг черен облак прахоляк. Излезнах на асфалт и преминах през уникален железен мост, странна конструкция, вероятно от военно време. Пишеше, че издържа до 20 тона. Съмняваше ме. Оттам се разклоняваха два пътя. Единият към Крумовград и Ивайловград, а вторият - към Маджарово. Започваше добре. Имаше асфалт. И то добър. До село Бряговец. Оттам - черен път, но очевидно доста ползван, тъй като състоянието му беше задоволително. Вече всякакви притеснения изчезнаха от мен. Карах смело. Вляво течеше Арда. А в тази част от течението си струва да я види човек. Уверена, пълноводна, с огромни разливи и пенливи бързеи...А над нея - старите светилища и калета от времето на предците ни.

Не издържах. Спрях за почивка и кратък риболов. Този път - успешен. За около час хванах десетина едри кефала, което ме наведе към плануване на следващото ми посещение, пак там, но специално за риболов.

Пътят си чакаше обаче, а и бях планирал за посещение доста места днес. Потеглих, като скоро стъпих на асфалт. Старият асфалтов път от Маджарово до мините. Две от галериите бяха досами шосето. Хората бяха проявили практичност и бяха зазидали входовете им до половина, като по този начин се получаваше един огромен, незнайно колко дълбок и дълъг резервоар за вода. От него излизаше тръба, отвеждаща водата до бетонни корита, където кравите утоляваха жаждата си, а и охлаждаха страстите си. До колко тази вода се отразява добре на животните, само те си знаят! Все пак рудниците са оловно - цинкови и уранови.

11.50 часа.

Пристигнах в Маджарово. Изненадаха ме много кафененца в градчето. По последни данни там живеят 500 души. Дали за всяко кафене има работа?
Следваше студена бира.

12.24 часа.

Опитах се да получа информация за туристическия център. Влезнах в общината, където услужливо по вратите бяха накичени табелки с имената и длъжностите на служителите. Учудих се как община с 900 души население се ръководи от толкова много хора. Почуках на първа, втора, трета врата. Нямаше никой. Успокоих се, че явно са в обедна почивка. Дано да е само за почивката!

Отправих се към село Сеноклас в търсене на едно от светилищата. На импровизиран паркинг на 6 км над Маджарово поех вляво по черен път, както ми казваше табелката. След още 4 км. пеша светилище така и не открих, но за сметка на това попаднах на ....кълбо смокове, които се разпълзяха в различни дупки, когато ме чуха. Върнах се леко изнервен в Маджарово.

Според някои Маджарово днес е доста тъжно място. Преди да закрият рудниците, тук са живели 7500 души. Днес са 15 пъти по-малко. Старите хора го определят като умиращ град, а статистиците - малко по-меко, като градче със затихващи функции.

Аз го определям като уникално за алтернативен туризъм. Спокойствието и тишината биха дошли в повече на несвикналите с тях. Разположен в кратера на угаснал вулкан, днес градът може да предложи всякакви занимания. Арда си е проправила път между Кованкая и Патронкая (внушителни и непристъпни скални масиви), образуваща красиви меандри. Кованкая и Патронкая са убежище на уникални за България лешояди и орли. Човек може да прави каквото се сети - бърдуотчинг, каране на колела, каяци, рафтове, пешеходни турове, риболов, скално катерене и не на последно място - винаги може да бъде полезен чрез някое добро дело в името на дивата природа, ставайки доброволец в БДЗП!

Наистина Господ е бил щедър, когато е създавал природата там. Помислил е да има планини, чукари, гори и реки. С две думи, помислил е за всички и ако човек обича заниманията сред природара, това е правилното място.

След неуспеха ми със Сеноклаското светилище и невъзможността да открия ТИЦ бях почти решен да поемам пътя към Свиленград. Малко ми трябваше. Добре, че се въздържах.

14.40 часа.

Спрях колата. Вдясно от мен видях параклисче "Света Петка" и тракийски пантеон - място, наподобяващо парк. На паметна плоча в него разбрах защо градчето е кръстено Маджарово, като старото му име е било Дупница.

На 4.10.1913 година край Маджарово турския башибозук избива зверски 1800 българи. Малката рекичка се задръства от трупове и дни наред тече кървава.Войводата Димитър Маджаров с четата си спасява обаче над 20000 други бежанци от явна гибел.

14.55 часа.

Намирах се в Природозащитен център "Източни Родопи". Посрещнаха ме аниматорите Сание Мюмюн, 19 годишно момиче от Момчилград, работеща като доброволец към БДЗП, и Ицо - координатор на проекта Новото Тракийско Злато.

С Ицо не можахме да поговорим, защото заминаваше да пази тарпаните, но Сание се оказа изключително общителна и компетентна. Разказа ми за БДЗП, за дейността им, за птиците. Българското дружество за защита на птиците е водещият авторитет в областта на опазването и информацията за птиците в България, както и за опазването на значимите за птиците места и местообитания. БДЗП е първата в най-ново време и най-голямата неправителствена организация за опазване на биологичното разнообразие. Основано е на 3 юни 1988 г. и се е утвърдило като национална организация. Единствената НПО в България, постигнала стабилни природозащитни резултати в районите на действието си. БДЗП е партньорът на BirdLife International в България.

Сание ми редложи да отидем до Кованкая и да наблюдаваме лешояди вечерта. Приех с удоволствие. Докато се освободи от работа аз се отдадох на хобитата си - малко риболов, малко пешеходен туризъм. Изкачих се високо на Патронкая, където има изградени наблюдателници, от които човек може спокойно да наблюдава и да снима ценните птици. Любопитен е фактът, че на територията на Маджарово обитават 32 от общо 34 вида грабливи птици, срещани в Европа.

Разходих се страхотно! Колкото и време да има човек горе, не би му било достатъчно за да се наслади на гледката! Стоях на Патронкая до залез, изчаквах умишлено, за да мога да направя добри снимки. Неусетно мина времето ми горе, но трябваше да слизам към Природозащитния център, защото не бях взел челника си със себе си.

18.38 часа.

Бях в механата към Природозащитния център. Там си поговорихме с Нуша - момиче от Маджарово, грижещо се за заведението. Вечерях вкусен омлет (надявам се не от яйца на лешояди), споделях впечатления. Нуша се оказа разговорлива и с радост ми разказа за Маджарово. Един от малкото млади хора, решили да останат в родното си място. И най-вече - тя се чувстваше прекрасно от този факт. Хвала!

19.20 часа.

Сание бе свършила работния си ден.
Във въздуха се носеха ухания, предвещаващи незабравима нощ.

19.35 часа.

Карахме планински бегачи към Кованкая, 3 км. извън града. Спряхме на една от наблюдателните площадки край реката, над меандрите на Арда, където Сание ме запозна с белоглавия и египетски лешояд. Показа ми ги. Разказа ми интересни факти от живота на птиците. Спомена, че размахът на крилете на зрелите лешояди достигал и надхвърлял 2 метра. Изумих се. Представих си такава птица в небето над мен. Личеше си, че обича работата си и прави всичко с желание. Бе близо до природата. Снимахме. Навръщане ми предложи да търсим минерали. Заведе ме до малко деренце, където навремето са изсипали тонове изкопна пръст от рудниците. Веднага попадна на минерал (яспис) - красив синьо - лилав камък, който ми подари. Усетих, че нямам нюх за тези неща, а и нощта падаше.

21.00 часа.

Върнахме се по тъмно в Природозащитния център, където нашата сладка раздумка с Нуша, Сание и местна жена продължи. Говорихме си почти до полунощ. Не ми се лягаше.

23.30 часа.

Мислено правех равносметка на изминалия ден в палатката си. Сметнах, че съм спечелил много повече, като дойдох тук. Не съжалих, че пропуснах доста от местата, които бях планирал да посетя. Научих много. За птиците. За себе си. За връзката ни с тях.

Вътрешният глас ми казваше, че ще се връщам тук отново и отново. Нещо в мен се бе променило след днешния ден.

Унасях се в сладка дрямка на полянката пред Природозащитен център "Източни Родопи". Трябваше да събирам сили за следващата част от пътешествието си - Сакар.

00.07 часа.

Стреснах се от странен писък. Смок - мишкар бе уловил малко полско мишле. Задушаваше го в схватката си.



2.09.2011 г.

СТРАЖИТЕ НА РЕКА АРТ (Източнородопските крепости, Част I)




































Река Арт е древното наименование на река Арда. В долината и се намират останките на много тракийски и византийски крепости, отбранявали важната пътна артерия, свързваща Родопите с Константинопол.

След 24-часово стомашно разстройство всеки нормален човек би взел мерки за възстановяването си, оставайки си вкъщи! И аз бих направил така, но някой друг път! Сега пътувах към любимите ми Източни Родопи! А идеята на това ми пътуване бе най-после да започна поредицата си "Източнородопски и Сакарски крепости" - тема, която ме заинтригува все повече и повече напоследък.

В не толкова ранното утро на втория септемврийски ден колата се носеше по пътя към Кърджали. Гумите свиреха на завоите, а денят предвещаваше да един от много горещите. Прозорците, широко отворени, не помагаха кой знае колко за нашето охлаждане. Няма значение. Място за отказване нямаше, въпреки че знаехме, че в най-горещата част от деня ще се катерим по склоновете на една от най-значимите крепости в Източните Родопи. А там горещината е безмилостна.

Град Кърджали ни посрещна приветлив, както винаги и след кратката ни почивка се отправихме право на изток, в посока село Широко поле. Пътуването ни мина неусетно. Движихме се около 15 минути по пътя, в посока Перперикон, когато кафява табела отклони вниманието ни и спряхме на нещо като паркинг - уширение вдясно от пътя, от което се отклонява тесният асфалтов път към крепостта. Повярвайте ми, много мръсно място. Явно всеки спрял да се облекчи, не пропуска да изхвърли и боклука от кочината си, наречена кола. Не искам да си спомням за всевъзможните отпадъци там. Табелката, описваща величието на крепостта бе едва забележима сред тях.

След около 2 км. тесният асфалтов път, изкачващ се стръмно нагоре, ни доведе до нещо като подстъп към върха. Тук имаше паркинг и няколко химически тоалетни. Похвално. Не бяха заключени. Имаше и посетителски център...но не работеше. Явно е от светлото минало на крепостта, когато е имало още пари за усвояване. Не бяха пропуснали да споменат, че реставрацията е извършена със средства на ЕС. Но явно някой е прибрал "рестото" и няма пари за "излишни харчове" като поддръжка на информационен център.

Оттук малка табела сочеше, че до върха има 4 км. Взехме фотоапарати и малко вода за изпът и поехме нагоре през приятна елова горичка. Километрите бяха по-малко от 4. Категорично. С бодра крачка и едноминутни почивки за регулиране на дишането се изкачихме до входа на крепостта за около 25 минути. А наклона наистина си го биваше.

"Влезнахме" през западните порти. До тях е запазена част от наблюдателна кула. Крепостта Мнеахос (Мнеакос) е датирана от XII - XIII век и е една от най-големите и най-високите крепости в Родопите. Разположена е на 586 м. н. в., като мястото, на което е построена, се нарича Шеста крепост. Разпростира се на повече от 50 дка. върху вулканичните скали на рида Асара. Пазела е безмилостно долината на река Арт (Арда) и древния път към Константинопол, който премивал през каньона Железни врата. Имало е наблюдателници и отбранителни кули, a от изток достъпът е бил практически невъзможен поради естесвения отвес. Крепостта е била византийска, в последствие превзета от рицари по време на Кръстоносните походи. След Четвъртия кръстоносен поход рицарите се завръщат и превземат крепостта за пореден път.В подножието на Моняк рицарите разбират за гибелта на своя император Бодуен Фландърски. Тук се провежда Баронския съвет, който избира Хенрих за император на Латинската империя.В по - късните периоди местното население от долината е ползвало крепостта като укритие при военни действия и конфликти. Обитаването им е подпомогнато от огромните складове за храна и наземните резервоари за вода, чието съществуване е доказано след археологически разкопки.

Крепостта е реставрирана по проект на община Kърджали от 2007 г. – “Планината и морето – съвместни усилия за консервирането и насърчаването на културното наследство на регионите Кърджали, Самотраки – Родопи Еврос”. Стойността му е близо 263 000 евро, като едва ли някой може да каже къде са отишли тези пари. Личи си, че нещо е направено, но едва ли на тази стойност. Днес всичко е много занемарено, в границите на обекта се разхождат крави и други домашни животни, което е непростимо. Останалите тук - таме ръждясали табели по - скоро биха объркали, отколкото упътили човек. Но за жалост това е действителността!

Всички тези негативи се компенсираха от зашеметяващата гледка под нас. Като на длан се виждаха язовир Студен кладенец, устието на река Върбица, село Островица, село Лисиците с крепостта над него, село Широко поле и части от живописната железопътна линия Русе - Подкова, която в този участък преминава на метри от водите на язовира. Удоволствието бе несравнимо и единият час, прекаран горе, се изниза неусетно. Бяхме забравили за жегата и жаждата.

Обратният път до колата ни се стори по-дълъг от самото изкачване. Поехме към Широко поле.

Бе дошло време за по бира. Това бе най - сладката бира за цялото лято. Явно се бяхме обезводнили доста. Разочарованието ни от местните дойде след като помолихме жената в магазинчето да ползваме тоалетна. Отговорът и бе бърз и категоричен: Питайте жената в съседния магазин. Вие си купихте бирата от там! Оказа се, че магазинчетата били две, едно до друго. Онемяхме. Що за отношение? Май по книгите и справочниците пишеше, че хората там били изключително гостоприемни. Объркали са се!

Стана време да продължим с изпълнението на плана си за деня. Целта ни бе село Лисиците. Оставихме колата на края на Широко поле и поехме пеша...по железопътната линия. Беше забавно, екстремно ...и много горещо.На моменти се чувствахме като в доменна пещ. Ходихме около половин час. Достигнахме до спирка "Лисиците". Следваше приятна борова горичка, която ни изведе до...българският "Голдън гейт"! Така наричам този мост.

Първата ми среща със село Лисиците бе преди три години. Там направихме бивак при едно от странстванията ни из Източните Родопи. След това доста често говоря за него. Впечатли ме много. Разположено на десния бряг на язовир Студен кладенец, до селото няма път. А и самото му име - Лисиците...Някак си романтично. Хем странно, хем хубаво е, че все още има места, които не знаят какво е това глобализация. Да се зачуди човек как са го построили хората.

Стояхме в началото на Голдън гейт...или по-скоро Wooden Gate (Дървената врата)...

Пред нас имаше 250 метра полуизгнили дъски, а под нас - студените води на язовир Студен кладенец, дълбоки в тази част повече от 10 метра. Духаше вятър. Но това бе нашият единствен път към селото и крепостта. Това е и единственият път за жителите там, които днес не са много - около 20.

Няколко минути адаптация и тръгнахме бавно по моста. Внимавах да не уцеля някоя от изгнилите дъски. Шестте минути, за които стъпих отново на твърда земя, ми се сториха безкрайни. На другия бряг ни посрещна дружелюбен 55 - годишен местен, който се представи като Мехмед. Поразговорихме се. На въпроса ни колко старо е селото той отговори, че хората не помнят от кога съществува. Гробищата били много - много стари. Върна се назад във времето до живота на дядо му и прадядо му. Не можа да си спомни повече. Поговорихме си и за Мнеахос. Каза, че иманярите го съсипали, много неща открили - монети, печати, стрели...През 90 - те дори гърмели бомби през нощта! Ех, тази страст за бързо забогатяване! Отново ще попитате къде е държавата! Ами тя винаги се намесва постфактум, когато вече няма нищо останало за консервация.

Помолихме го да ни упъти към другия страж на река Арт - калето Читкая... Посочи ни с пръст посоката. Не е далече, каза, има много стари дупки там, никой не знае траките ли са ги копали или някой друг! Това бе обяснението му за нещата. Предположих, че говори за тракийските скални ниши на върха.

Имах спомен за хубава чешма в "центъра" на селцето. Искахме да се заредим с вода. Уви, и тя бе пресъхнала. Наложи се да точим живителна течност с кофа от дълбок кладенец. Поутолихме жаждата си и поехме стръмно нагоре към билото. Пътека нямаше. Вероятно се движехме по следите на малкото останали кози и овце. Билото изглеждаше близо, но ни отне почти половин час, докато се изкачим на върха.

Цялото било бе осеяно с камъни, странни по структура и по форма. Коренно се отличаваха от скалите отсреща - Мнеахос. Скални гъби, глави на птици, и какви ли не причудливи форми бе изваяла природата тук. Нарича се Читкая (чит на турски означава стена, зид, а кая е камък). Вероятно има и други наименования, които са забравени с времето. Останало е само турското. Площта на Читкая е около 1200 кв. м. Любопитен факт е, че там не са правени археологически разкопки. Явно археолозите си знаят, че вече са изпреварени отдавна. Читкая не фигурира официално и като туристически обект.

Билото е разположено на изключително стратегическо място - вливането на река Върбица в река Арда. Със сигурност е изпълнявало целите си - да наблюдава и брани долините на реките. Най - западният скален откос е осеян с тракийски скални ниши, щерни и погребални съоръжения. Странното тук е, че се наблюдават скални ниши от север - нещо, което не се случва често, защото знаем за почитането на Слънцето и култа към него, издигнат от траките. Повечето култови съоръжения като скални ниши и пещери - утроби са с ориентация на юг.

Един час не ни стигна да се налюбуваме на това свещено за траките място. Панорамата към околностите беше зашеметяваща. Като надморска височина Читкая е доста по-ниско разположено от Мнеахос, но чувството, че човек лети, е също толкова силно като на отсрещното било.

Спуснахме се до селото много бързо. А и времето се готвеше да се разваля. От запад небето потъмня, а силният вятър ми напомни, че 250 метра от пътя ни е над вода. Взехме разтоянието почти тичешком.

На жп спирка "Лисиците" бе дошло малко самоделно тракторче, от което стовариха провизии, вероятно за местните - чували с брашно и стекове с ориз и захар. Беше странно човек да види подобна гледка. Пътят ни навръщане по релсите бе по-приятен от одеве - сега бе значително по - прохладно. Започнахме "безсмислен" според мен спор дали бихме чули евентуално идващ зад нас влак. Аз бях категоричен, че влаковете на БДЖ се чуват поне от половин километър. Но явно за да разбера, че не съм прав, в този момент като на кино чухме зад гърба си острата свирка на приближаващ влак. Отскочихме моментално встрани, а влакът бе на не повече от 30 метра от нас. Добре, че машинистите гледаха релсовия път пред себе си. Явно силният вятър имаше заслугата да не чуем приближаващата мотриса. Поредната доза адреналин за деня!

Беше достатъчно за днес! Събрахме много емоции, много впечатления! Напълнихме въображението си с цветни картини! Заредихме се с енергия! Може би получихме и доза от мъдростта и смелостта на древните обитатели - господарите на тези земи! Гордите пазители на река Арт!