22.01.2012 г.

До Силистра и назад...



ЕДНА ИСТОРИЯ ЗА ВЕЛИЧИЕ, ХАНОВЕ...И СНЕЖНИ ПРЕСПИ

Сухият въздух в спалната ни кабина ме накара да се събудя. Бях дрямал около два часа. Часът бе 1.45 след полунощ.

Облегнах се на възглавницата си и започнах да превъртам събитията назад във времето.

Бяха изминали точно 73 дни от внезапната и непланувана среща с представител от вида Ursus arctos, която за щастие завърши по най-добрия за мен начин.

Ръцете ми ме сърбяха - не бях пътувал, не бях писал...толкова дълго време. Изминалите дни бяха нещо като време за размисъл. Време, в което нямах желание да обикалям. Нямах и кураж, признавам си! Определено бях наплашен и случката ми държеше влага.

И може би тъкмо тази липса на приключения повече от два месеца ме бе накарала да си спомня, че часовникът на живота тиктака...

Бе дошло време за пътешествие...

Петък, 20.01.2012

Някак си набързо бяхме планирали цялото пътуване, но го бяхме планирали добре. Пристигнах в София. Срещата ни бе в 20.00 часа на Централна Автогара. И двамата бяхме точни. Запътихме се към гарата за да си вземем билети. Неслучайно бяхме избрали далечна дестинация. Една от най-отдалечените в България, а именно Силистра.

Решихме да пътуваме в спален вагон до Каспичан, защото там трябваше да се прекачим в друг влак за Силистра. Речено-сторено. Имахме заветните билети. Влакът потегляше в 23.20 часа. Времето до тръгването му посветихме на вечеря и доуточняване на детайлите по пътуването ни. Планът ни този път бе да достигнем до Силистра - град с много щедра история, след което да се разходим до резервата Сребърна и Тутракан, и да завършим в Русе, откъдето щяхме да се приберем обратно. Прогнозата за времето беше добра - плюсови температури, без валежи. Всичко беше перфектно. Но нали така казват хората - "Плановете са за да се объркват!"

23.00 часа. Времето се бе изнизало неусетно. Качихме се в 41-ви спален вагон на бързия влак от София за Кардам.

Атмосферата вътре бе повече от уютна. От вратата ни лъхна топлина, нетипична за Български Държавни Железници. А по коридора на вагона цареше приятна, тържествена суетня. Напомни ми на тази от филма за Титаник. Шафнерът взимаше билетите на всеки пътник с особена важност и загриженост, като даваше нужните указания за пътуване и безопасност, а майки с деца сновяха нервно около нас. Настанихме се в трета кабина. Запознахме се със спътника си, който пътуваше за Добрич.

Топлината ни накара да свалим връхните дрехи моментално. Градусите бяха над 25 и предвид малките размери на "каютата" ни, се наложи да отворим вратата към коридора.

Нагласихме криво - ляво големите раници и всеки зае отредената му койка. Аз бях най-долу. Може би най-добрия избор предвид факта, че топлият въздух се издига нагоре и във високото е ад.

Понеже това бе първото ми пътуване в спален вагон, останах изключително впечатлен от условията. Непозната за мен чистота, бели чаршафи и приятни сини одеалца с надпис "РСВ", мивка с огледало и възможност за включване на самобръсначка във всяко купе, добра изолация на кабините и още, и още. Спалните вагони нямат нищо общо с тези, в които сме свикнали да се возим. А за цената от 35 лева от София до Силистра си струва човек да е в спален вагон. Може да не спи, а просто да дремне. Или както бе в моя случай - дори само да полежи изпънат удобно няколко часа вместо да се гърчи по седалките.

Почти неусетно бяхме достигнали до гара Шумен, когато шафнерът почука на кабината ни и каза да се подготвяме за ставане и слизане.

Облякохме се и излезнахме в коридора, за да не будим спътника си. Изчакахме около 10 минути до достигането на гара Каспичан.

Събота, 21.01.2012

6.13 часа. Петнайсетте минути чакане в студа ни отрезвиха. Дойде влакът за Силистра. Пътуването с него бе по-скоро скучно и студено. Влакът бе почти празен, а пейзажът около нас - монотонен. Около час преди пристигането ни в града започна да вали сняг. В началото ситни снежинки, примесени с дъждовни капки. Факт, който не ни зарадва.

10.24 часа. В момента на слизането ни на гара Силистра се изви виелица от парцали мокър сняг и силен вятър.

Въпреки че събота бе работен ден, градът изглеждаше доста пуст. Побързахме да намерим хотела, където щяхме да отседнем, за да оставим поне багажа си и да видим как ще се развие времето.

Получихме прекрасно обслужване. След като починахме за малко и видяхме, че времето няма да се подобри, решихме да не губим ценни минути и да поемем на обиколка из Дръстър.

Град Силистра - античният Доросторум е основан през 106 г. сл. Хр., когато по нареждане на император Траян на територията на днешния град е настанена една от елитните единици на Римската империя – ХІ Клавдиев легион. Това е началото на една забележителна и славна история. През 169 година императорът философ Марк Аврелий обявява Дуросторум за самоуправляващ се римски град – муниципиум. През епохата на Първото българско царство при хан Омуртаг в Дръстър е изграден Дунавският дворец на българските ханове, в който през 896 – 897 година се установява самият цар Симеон Велики. През 927 година градът става резиденция на първия български патриарх Дамян. Между ХІ и ХІІ век Дръстър е столица на северните български земи – Подунавие, а през Второто българско царство – митрополитска резиденция и столица на Теодор Светослав и Иванко Тертер.

Оттук насетне през вековете следват редица възходи и падения за града, превземан и освобождаван, отнеман и връщан на България. Днес Силистра е запазила богато културно - историческо наследство и макар на другия край на България, има какво да покаже на решилите се да я посетят.

Първата ни задача бе да се огледаме за Туристически информационен център. Оказа се непосилна. Попитахме поне 5 човека, които не знаеха за какво става въпрос и ни гледаха като "тряснати". Последният запитан ни каза, че има такъв и се намира зад ъгъла. След миговете надежда се оказа, че зад ъгъла се намира просто една туристическа агенция. Но явно хората не правят разлика между двете, за което не може да им се сърдим. Лошо впечатление обаче ни направи нежеланието за комуникация у повечето силистренци.

Уви, решихме, че ще се справим и без помощта на ТИЦ. Запътихме се към брега на река Дунав и Дунавската градина. Не бях виждал реката в тази част на България. Оказа се огромна. Снеговалежът затрудняваше видимостта и румънският бряг се виждаше едва - едва.

Интересно за мен бе да разбера, че по течението на реката живеят значителен процент от световната популация на птиците. А също така и, че Дунав е включена в Списъка на няколкото най-застрашени реки в света, изготвен през 2007 година.

Дунавската градина е първият обществен и дунавски парк в страната.

През 1908г. в парка е назначен агроном, който да отговаря само за него. Доставени са и първите рози от Темишоара. През 70-те години на миналия век старата част на парка и крайбрежната му ивица са включени в архитектурно-археологическият резерват “Дуросторум – Дръстър - Силистра” През 1991г. паркът е обявен за природна забележителност с национално значение.

Може би времето и годишният сезон не ни позволиха да почувстваме атмосферата на градината. Все пак бяхме почти подгизнали от мокрия сняг, който нямаше намерение да спре.

Тук, в границите на парка се намират и част от останките на античния Дуросторум и средновековния Дръстър. Дуросторум в превод означава яка, силна крепост.

Именно тук се е намирал един от водещите центрове на християнството, християнската култура и цивилизация в Добруджа. Още в края на III и началото на IV век има раннохристиянска община, в която просияват 12 светци, получили мъченическа смърт. Мъченическата слава на града е база за създаване на епископска катедрала, базилики и епископски дворец в центъра.

С идването на аспаруховите българи християнският Дуросторум се превръща в езически Дръстър, за което свидетелства откритият храм на Тангра и няколко жертвеника. След покръстването на българите през 865 г. Дръстър отново става епископски център. Силистра е митрополитски град дори през османската епоха от XV до края на XIX век.

Разходката ни продължи през централната градска част, която е запазила своя облик. Липсват много нови сгради, като за сметка на това читалището, художествената галерия, музея и общината заедно с площада пред себе си създават един прекрасен ансамбъл.

Бе дошло време да се стоплим, поизсушим и обядваме. Спряхме за почивка.

12.30 часа. Събрахме енергия и се отправихме към поредната забележителност в Силистра - Куршумлу джамия. Малко се знае за нея от хората в България. Обявена е за паметник на културата от местно значение. Сградата е строена през първите десетилетия на XVII век и отразява най-добре майсторството на османските архитекти. Името си получава от оловните листове, с които е покрит купола и. Украсата на джамията се съсредоточава в пода, покрит с килими, и в богато изрисуваните стени и тавана. Над прозорците и вратите има украса от цветни камъни.

Преди няколко години по програма със средства от САЩ е направена реставрация на интериора, но поради факта, че в града има нова джамия, Куршумлу джамия отново потъва в забвение.

По стара традиция бяхме оставили черешката на тортата за края на деня. А това бе Меджиди табия.

Турският форт "Абдул Меджиди" (Меджиди табия), намиращ се на 2.5 км. южно от Силистра, е най-запазеният от фортификационната турска система, изиграла важна роля в руско-турските воини от 1853 - 1856 и 1877 - 1878г. Нейното построяване е наложено от необходимостта за допълнително укрепяване на крайдунавските градове, когато реката се утвърждава като естествена граница на Османската империя.

Идеята за построяването на тази система от военни укрепления е дело на известния немски военен инжинер Хелмут фон Молтке, посетил града през 1837 г. Във връзка с това той пише: "Въпреки, че местността е неблагоприятна във фортификационно отношение, стратегическото значение на Силистра е толкова по-важно......Силистра може да се превърне в добро укрепление, когато се създадат четири самостоятелни укрепления..." И наистина Меджиди Tабия представлява част от укрепения четириъгълник Силистра - Русе - Шумен - Варна. (Тя е една от седемте крепости-фортове, разположени в полукръг около централната турска крепост, отбранявали Силистра по време на Кримската война).

Крепостта е градена през периода 1841-1853г. Строена е от принудително събрани 300 българи - майстори, които след това са заточени в Анадола, за да не издадaт тайната на крепостта. Със същата цел в Цариград е бил обесен комендантът на строежа Али паша, повикан там "за да получи своята награда".

Крепостта има форма на шестоъгълник, като стените и са с дебелина 3 метра, а на места височината им достига до 8 метра. Около нея има разположен ров, служещ едновременно за препятствие и маскировка.

Изкачихме се до върха по 317 каменни стъпала, които леко ни запъхтяха. До огромните порти на крепостта ни посрещна уредника. Разходката ни започна от цитаделата, която погледната отвисоко, има форма на полумесец. В нея е подредена огромна експозиция на оръжия, униформи и артефакти от изминалите войни. Цитаделата е служела като подслон за войници до 1954 година.След това обиколката ни продължи по каменна пътека, обикаляща цялата крепост от вътрешната страна, непосредствено до крепостните стени. Разбрахме колко мащабен е фортът след като ходенето с бърз темп ни отне повече от 10 минути. В самия двор има изложени оръдия, гюлета, барутни погреби, всичко аранжирано много добре. С интерес влезнахме в подземната част на крепостта - тесни тунели, по които двама души не могат да се разминат. Подът им бе остлан с кости на войници, вероятно останали непотърсени и несъбрани след войните. Оказа се, че от центъра на крепостта тръгва подземен тунел с дължина почти три километра, достигащ до града.

Доста се поразговорихме с екскурзовода, който се оказа първият по - любезен човек в града. Не скри тъгата си, че общината е вдигнала ръце от "Меджиди табия" и години наред не е отпускала никакви средства. Поддържал я сам доколкото може. А крепостта е незаслужено непозната в България.

Досами нея има и телевизионна кула, до която не можахме да се доберем, но и нямаше особен смисъл да се качваме горе, тъй като гледка нямаше заради лошото време.

....

Междувременно снегът не спираше. Напротив, парцалите ставаха по-големи, вятърът се засилваше, а температурите падаха. Типично дунавско време, както се изрази жената на рецепцията в хотела.

Получихме информация, че ситуацията около Тутракан и Русе е доста сериозна, затворени пътища, непроходими участъци...

До вечерта снежната покривка бе над 20 см. Вече бе повече от ясно, че не е разумно да пътуваме към Тутракан и Русе. С присъща нам трезвеност решихме, че ще дойдем пак, когато няма сняг, вероятно напролет и ще разгледаме целия район подробно.

Остатъкът от деня премина в хотелската стая, където сушихме обувки, якета и панталони и основната ни дейност бе да ядем!

Неделя, 22.01.2012

4.00 часа. Алармите иззвъняха. Набързо събрахме багажите си и се облякохме. Напуснахме хотела. Времето навън не бе за излизане. Нямаше незамръзнала повърхност. Градът бе като призрак. Отидохме до гарата. Нямаше жив човек. Единствените обитатели бяха две бездомни кучета, които обезпокоени от нас, ни заплашиха с лай. Касите не работеха. За миг се усъмнихме в достоверността на разписанията на БДЖ. Но в този момент светлините във влака светнаха и оттам се подаде гурлясал машинист, който бе спал вътре. Не бе особено приятелски настроен, но вече бяхме свикнали с тази черта на хората от Северна България.

Поехме към Самуил, където бе първото ни прекачване.Оттам - до гара Синдел разпределителна, откъдето щяхме да хванем влака за Пловдив.

.....

11.45 часа. Този път ме събуди студът в купето ни. Но се събудих тъкмо навреме. Влакът профуча над язовир Цонево и Чудните скали.

Отпуснах се назад. Мислех си колко малка е България. За три дни прекосихме над 1400 км. Плановете ни се пообъркаха, но бяхме доволни.

Видяхме красиви места. Заредихме се с положителни емоции. Обогатихме познанията си. За пореден път се уверих, че единственото, което се изисква, е човек да има желание да пътува и открива!

4.01.2012 г.

Животът е прекалено кратък...

...интервю на Камелия Мирчева с Александър Караджов

Той е роден на 25 март 1986 година в Смолян. Определя себе си като човек, особено силно свързан с планината. Затова и предпочита да се занимава с туризъм. Завършил е ПУ „П. Хилендарски”. Защитил е магистърска степен „Мениджмънт в туризма”. Завършил е курс за професионални планински водачи.
Занимава се с алтернативен и екстремен туризъм, основно на територията на Южна България и отчасти - Северна Гърция.
В момента работи и като барман в заведение в Смолян, но предпочита да прекарва всеки свободен миг сред природата...
Практикува скално и спортно катерене, колоездене, каньонинг, риболов и фотография...
А последната му страст е търсенето и снимането на бърлоги на мечки и други диви животни. Занимава се със спелеология. Членува в пещерен клуб „Перла” към ТД „Родопея” село Ягодина. Член на Българско дружество за защита на птиците. Автор е на множество пътеписи. Неговото име е Александър Караджов. Поводът за нашето запознанство бе национален конкурс за пътеписи „Неизвестната България”.

Господин Караджов, как бихте описали себе си в няколко изречения.
Определям себе си като рожба на природата, добър човек съм, ценя живота и създаденото от Господ. Реалист съм, на моменти съм непоправим песимист...Именно тогава, в тези мигове ми помага контактът с природата и търся спасение за душата си там. Обичам риска. Пристрастен съм към адреналина. Животът е прекалено кратък, а аз искам да опитам от всичко!

Автор сте на много пътеписи.. Разкажете ни нещо повече за тях и за новите си творчески планове.
Постепенно осъзнавах, че след всяко мое пътешествие имам нужда да опиша подборно всички случки. И понеже не обичам да говоря особено много пред слушатели, реших да пиша пред читатели. Започнах нещо като дневници на пътуванията си, но видях, че хората проявяват интерес към това, и започнах да се увличам. Всъщност хорският интерес ме зареди и подтикна да пиша. Бъдещите ми творчески планове са свързани на първо място с още обиколки из Източните Родопи (диви и неизвестни места, които не съм посещавал). Очаквам от тези пътувания да събера достойни за възхищение материали. За сега целта ми е само и единствено прекрасната България, като създавам основно пътеписи след пътешествията си. Мислел съм си и за писане на разкази...

Спечелихте награди от националния конкурс за пътеписи „Неизвестната България” – І място с пътеписа си „Къде свършва България или...утопия за по-добър живот”, и три поощрителни награди с пътеписите „Докосване до пустошта или два неуспешни опита за изкачването на Баташки Снежник”, „ Източните Родопи-една източна приказка”, и „Последите на Сабазий или как се стига до края на света”. Разкаже ни какви са впечатленията ви от конкурса, от организацията му и от творбите на другите участници.
Поздравления за конкурса. Именно подобни инициативи в тези тежки за всички ни времена ни напомнят, че има останали Хора, Човеци като вас, организаторите. Повече от страхотно и достойно за преклонение е, че някой мисли за културата, някой търпи лишения в името на тази прекрасна инициатива. Иска ми се „Неизвестната България” да се превърне в марка, да подпомага популяризирането на нови творци.
Смятам, че се проведе един оспорван и до последно напрегнат конкурс, поради стойностните материали на всички участници.

Вече е факт и в електронен вариант, а и една бройка на хартиен носител от първата Ви книга „Утопия за по-добър живот”, която включва 13 пътеписа, разкажете нещо повече за това.
За издаването на тази книга огромна заслуга има г-жа Камелия Мирчева, за което й дължа благодарности! Гордея се, че това издание е факт. Гордея се затова, че направихте всичко възможно творбите ми да се популяризират и да достигат до много хора. Мисля, че читателите ще оценят както творбите ми, така и Вашите огромни усилия за популяризирането им.

Писането на пътеписи е специфичен вид творческа дейност. Откъде тази любов към пътуването и после към прекрасното пресъздаване на разходката във формата на пътепис?
Любовта към пътуванията се зароди преди 6 години, точно когато започнах да изучавам туризъм и да се занимавам професионално с това. Всяко следващо пътуване ме пленяваше повече и повече и днес да пътувам, значи да живея. Неразделна част от мен е. А относно пътеписите – заслуга имат и родителите ми. И двамата са литератори и смятам, че генът си казва думата!

Посетили сте много места и сте написали доста пътеписи. Голяма част от тях са публикувани в блога Ви. Кое е най-впечатляващото място, на което сте бил?
За мен най-прекрасните места са некомерсиалните места. Неразработените туристически обекти. Непопулярните дестинации. Забележителностите, при които няма струпване на мутри, мутреси, силикон и джипове.

Роден сте и живеете в Смолян. Разкажете нещо повече за града, неговата история и забележителности.
Смолян е прекрасно място за живот. Цари хармония и спокойствие. Заслужено го наричат „Перлата на Родопите”. Градът и района могат да предложат всякакви атракции и занимания за туристите. Човек няма как да скучае тук.
Смолян има много стара история. Смята се, че „виновни” за създаването му са племената смолени, от които идва и името му. Около Смолян се крият големи съкровища и достижения на културата на траки, славяни и всички преминавали или живели в района племена. Жалко е, че винаги археолозите са изпреварвани от иманярите...Имаме си както природни, така и антропогенни забележителности – гори, езера, водопади, скални феномени, музей, галерия, прекрасен планетариум, уникални църкви и параклиси.

Разкажете нещо повече за професията планински водач.
„Професията на водача спада към най-красивите поприща, защото се упражнява върху късче земя, запазило девствеността си. Днес в градовете са останали малко истински неща – нощта вече я няма, нито студа, нито вятъра, нито звездите. Всичко е обезличено.
Но в планината е друго – каква странна среща на човеци и земни форми, потънали в мълчанието на забравата! Снежен склон, гладък като стъкло? Те го изкачват, оставяйки своя подпис – една нереална следа! Скала, красива като обелиск? Те не се подчиняват на земното притегляне и минават откъдето им се прииска. Това не е търсене на приключение – те живеят и вършат работата си така!” това са думи на Гастон Ребюфа и те най-добре дават отговор на въпроса.

Занимавате се с алтернативен и екстремен туризъм, основно на територията на Южна България и отчасти - Северна Гърция . Разкажете ни нещо повече за това.
Родопите, както от българска, така и от гръцка страна, са идеалното място за тези видове туризъм. Човек може да практикува каквото му се прииска – да кара колела, мотори, джипове, да язди коне или просто да ходи. Има добри места за катерене, много пещери, каньони. Важното е, човек да има желание за всичко това обаче! Аз гледам да запълвам свободното си време с най-разнообразни занимания...

Какво мислите за туризма в България и за българите като туристи?
Не мога да кажа, че в България има туризъм. Нито туристи. Богаташи и мутреси отиват за уикенда в някой луксозен хотел, ядат и пият. В момента абсурдната картинка е такава, че ние се гордеем, когато се каже, че страната ни е най-добрата дестинация за алкохолен туризъм и една от водещите за секс туризъм. До там ли го докарахме?!?... С това ли можем да се представим пред света? Страни като Гърция и Албания правят милиарди левове от нищо! Но имат желание и воля за това! През годините у нас се създаваха агенции, комисии и какво ли не за туризма. Какъв е ефектът от всичко това? Много хора напълниха джобовете си. Нищо повече! Презастроихме прекрасните си курорти. Не използваме потенциала, който имаме за алтернативни видове туризъм. А именно те могат да ни носят сериозните приходи. Защото чужденците си имат бетон. Ние не можем да ги впечатлим с тези грозни хотели. Те бягат от това и търсят нещо съвсем различно. Но кога ли ще го осъзнаем???

Кои са местата които не сте посетили досега, а бихте искали да видите?
Ооо, наистина са много. Повечето хора не подозират колко райски кътчета в България ни чакат да ги открием. По-лесно ще ми е да кажа кои места съм посетил. Искам да видя всяко парче земя от страната ни. Напоследък ме привлича Североизточна България – Силистра, Тутракан, Дуранкулак...Там смятам да е едно от скорошните ми пътешествия.

Как бихме могли да съхраним българската природа, традиции, обичаи, фолклор и българщината.
С желание. Но за сега не се виждат мераклии, които да се заемат с това. То не е толкова непосилно. Но не могат един, двама, трима да се справят. Трябва да въвлечем цялото общество. Всичко е в наши ръце. Тъжно е, че забравяме за корените си.

Какви са предимствата и недостатъците на това един човек да живее и твори в Смолян?
По принцип това е въпрос на нагласа – опитвам се да не търся недостатъци, въпреки че ги има. Предимство е, че водим спокоен живот. Стрес почти няма. А и навсякъде около нас е гора. Само да реши човек, може да се впусне в приключения. Недостатък е липсата на културни мероприятия и нови контакти. Тук сме като „Забравените от небето”. Отнеха ни киното, отнеха ни театъра...Няма духовна храна...

Определено си падате по екстремни неща - три поредни години посрещате Нова година на места, където други хора не биха си и помислили да бъдат, разкажете ни за това.
Обичам различното и нестандартното. Хората посрещат Нова година на топло до камината, с изобилие от храна и напитки. За мен 31 декември е момент, в който е редно да си дадем сметка за отминалите 365 дни. Дали сме били добри. Да обмислим постъпките си, грешките си, бъдещите си намерения. Това може да стане най-добре високо в планината, сред ветровете и студа. А може би това е и начин да изкупим греховете си чрез лишение.

Практикувате спортове като скално и спортно катерене, колоездене, каньонинг, риболов и фотография...А последната ви страст е да търсите и да снимате бърлоги на мечки и други диви животни! Какво би ни разказал Александър Караджов за мечките, за спорта за хората и за бизнеса с всичко това?
Първото, което бих ви казал е, на 8.11.2011. ме нападна мечка. Беше странно преживяване. Секундите ми се сториха часове. Интересно у хората е това търсене на адреналин и силно екстремни преживявания....Тъжно е, че се спекулира толкова много с мечките, отново в името на парите и интересите за бързо забогатяване. Мечки винаги е имало – и преди 100 години, и днес. И в миналото хората са се сблъсквали с тях, имало е жертви, имало е страдание. Мечката е най-интелигентното животно на земята. Днес, сто години по-късно, тя е пак там, в гората. Там е нейният дом. Но ние човеците станахме прекалено нахални и навлезнахме в територията й.
Медиите промиват мозъците ни прекалено много. Това е масовата психоза. Давайте да убиваме мечките, защото много зачестиха нападенията. Няма такова нещо. Лошото е, че в България е пълно с НЕспециалисти, а именно те определят съдбата на много мечки. Пак казвам, всичко това, което се случва с мечките е в резултат на „усилията” на определен кръг хора да ги унищожим (депутати, поставени от тях директори на ловни стопанства и дивечовъдни станции, и не на последно място – самото министерство на околната среда!). Защото там се въртят ужасно много пари. Бих споменал и конкретни имена – Нона Караджова, Емил Димитров и поне още две дузини продажници.
А мечката трябва да я има. Трябва да я спасим!

Какво най-често може да Ви вдъхнови? Любими теми за писане, ако имате такива.
Любими теми? По-скоро бих казал, че всичко, свързано с природата, ми е любимо...Една сърна, един изгрев, една птица, един малък камък...Всичко това ме вдъхновява. Ако имах възможност бих променил в България разбирането и отношението на хората към дивата природа! Бих ударил „звънеца за събуждане”. Дошло е крайно време да променим културата си. Най-голямото предизвикателство към съвременния човек е да устои на изкушението да продаде себе си в името на материалното.

Липсва ли вяра в живота на съвременния човек?
Не мисля. Хората вярват!

Какво е Вашето разбиране за таланта и за талантливият човек?
Таланта или го има, или го няма. Не се придобива някога във времето. Талантът според мен е онова влечение, онзи вътрешен глас, в който много рядко се вслушваме. Успехът идва с признанието на хората. Ако хората те ценят и харесват, то значи ти си успял. Може би ви изненада, че не споменах пари и материални ценности, както много хора биха Ви отговорили. Аз съм едно ниво над тези неща.

Кои са най-важните за Вас ценности?
Добротата, откровеността, коректността, спазването на дадена дума...

Кое бихте определили като най-голямото зло?
Категорично: Злобата и завистта в хората!

Смятате ли, че времето, в което живеем е интересно и с какво?
Времето, в което живеем е по-скоро бурно и неподредено! Цари хаос, липсва ред и дисциплина! Бих обърнал въпроса Ви: Интересни са ми „ценностите” и „идеалите” на хората. Толкова е объркано всичко! За какво живеят хората – да робуват на колите и вещите си, да се карат и злобеят, да се надпреварват??? Но така минават дните ни...пропилени в безсмислени неща!

Определяте ли себе си, като щастлив човек и защо?
Смятам, че съм щастлив, безкрайно щастлив! Живея в хармония със себе си и с природата, човек, който успее да го постигне, е Щастливец. Нещо подобно на Алеко Константинов!

Кои са Вашите сбъднати мечти и за какво продължавате да мечтаете?
Определено най-голямата ми мечта бе да се занимавам с туризъм, да откривам и опознавам. Тя е сбъдната. Но продължавам да я развивам и надграждам.
За какво мечтая ли – мечтая един ден, дано да е по-скоро, да имам време само и единствено за хобитата си. Да правя това, което ме влече и удовлетворява. Тогава ще съм още по-щастлив!

Какъв компромис не бихте направили?
Компромис със себе си. Не бих изневерил на себе си. Не бих се продал. На каквато и да е цена!

Нещата, които Ви радват и натъжават.
Натъжава ме отношението на човеците към този Рай, който ни е подарен. Самозабравихме се. Унищожаваме всичко хубаво. Не мислим какво ще завещаем.
Радвам се, че аз, заедно с други приятели, които ме следват, правим полезни и смислени неща. Помагаме за опазването на природата.

Какъв е смисълът на живота според Вас?
Смисълът на живота лично за мен не се крие във вещите. Не робувам на пари и коли. Смисълът е в онези стойностни мигове, преживени в Природата, които ме зареждат и съживяват!

Любима мисъл, ако имате такава.
Човешките пътища не водят до никъде. Важното е да вървиш!

Бихте ли могли с няколко изречения да опишете света, в който бихте искали да живеете?
Свят, пълен с добри хора. Без завист и злоба. Без високи технологии и постижения на човешия ум. Без този яростен прогрес, на който сме свидетели днес. Свят с по – простички неща. Надявам се един ден това да се случи. Да се върнем към природата, към първичното в нас.

Вашето пожелание към читателите.
Пътувайте. Опознавайте. Влюбвайте се. Пишете. Няма нищо по-прекрасно от това!

4.01.2012 г.