26.03.2012 г.

ИЗ ДРЕВНИТЕ ЗЕМИ...В ТЪРСЕНЕ НА ОТГОВОРИ






Два дни по-рано в корема ми се бе настанило онова приятно чувство, което влюбените наричат "пеперуди"...

Не бях влюбен...Просто се подготвях за обиколка из Източните Родопи. Една незатихваща страст!

Два дни из древни, забравени места и светилища, тракийски златни мини, дива природа и... вятър, чийто полъх носи шепота на отдавна отминали времена!

Два дни, в които щях да изпитам истинската наслада от тежката раница на гърба си, студените ранни утрини и сладката умора в края на деня, която кара очите ти да се затварят, но дори когато се затворят, ти виждаш преживяното отново и отново! Все гледки, които не ти дават да заспиш!

И разбира се два дни, в които щях да се слея с росата, облаците и златоносните реки на Мистичните Източни Родопи!

Целта на пътуването ми бе да си отговоря на един въпрос! Дали успях?!?

В съботното утро ме бе обзело сладко спокойствие. Сега, за разлика от други пъти, не бързах. Наслаждавах се на всеки завой и всяка стойностна гледка по маршрута си! Спирах, снимах и дишах от живителния въздух, предвещаващ кацането на пролетта!

Бях степенувал красотите, които щяхме да видим със спътника ми! Искаше ми се, както винаги, да оставя най - хубавото за последния ден! И струва ми се, успях! Въпреки че в Източните Родопи е трудно да степенуваме - там просто всичко е красиво!

Започнахме с Вкаменената сватба при село Зимзелен. Феномен, образуван преди 35 млн. години. През олигоцена днешните Източни Родопи са били неспокойно дъно на дълбоко море. Чести вулкански взривове разтърсвали земята и на морското дъно се образували дебели пластове вулканска пепел, примесена с различни късове от разрушаващите се по брега скали. Утайките се уплътнявали бавно и се превръщали в пластове от туфи, в които сега е оформена Вкаменената сватба.

Интересен е и произхода на името Зимзелен. Селото е толкова малко, че къщите му се губят сред червеникаво-белите скали, с които е заобиколено от три страни. Според някои предположения името на селото – вечно зелено цвете с магическа мощ срещу злите сили, е избрано да пази хората от вилнеещите в района гневни богове, които вкаменявали всяка жива твар.

Едно от преданията, заради които тези пирамиди носят поетичното име “Вкаменената сватба” (Гелинкаяка), е посветено на древна любовна история. Момък от съседно село залюбил младо момиче. Влюбил се в очите и, защото фереджето и му пречело да види лицето и. Поболял се по нея, пратил баща си да я иска. Баща му я откупил с торба жълтици. Вдигнали чудна сватба.

Повели момата към Зимзелен. Отзад вървял щастливият жених, а отпред баща му водел нагиздената булка, качена на муле. Като минали рекичката, духнал вятър и за миг открил лицето на булката. Занемял свекърът пред хубостта й и нечисти мисли минали през главата му.

Зафучали ветрове и за миг вкаменили всички - булката, качена на магарето, свекъра и всички сватбари. Останал само момъкът. Покрусен от мъка, се помолил горещо вятърът и него да превърне в камък.

Така и станало. Застинали във вечен покой. Днес сватбарите са все още там - обагрени в бяло и розово, с дълги до земята одежди, някои - събрани накуп, други - гледащи отстрани, малки и големи, бедни и богати. Сякаш напомнящи ни, че има граници, които не трябва да прекрачваме!...

Нямах търпение да продължим, защото интуицията ми подсказваше, че предстоят още интересни места.

Последваха седемнайсет километра в посока североизток. Преминахме през няколко села, като накрая достигнахме до Бели пласт. Изведнъж, след поредния завой, пред нас изникна чудна гледка - каменните гъби! Лично за мен това е изключително странен скален феномен, а още по - странно е, че той стои там вече хиляди години. Странни по форма и цвят - с розови, сини и черни шарки, тези чудни форми ще спрат дъха ви.

Отново се намесват легендите. Една от тях гласи, че това са главите на четири сестри, които са обезглавени от поробителя. Разбира се, истината е съвсем различна. Учените казват, че каменните гъби са големи части от вулкански скали, които в продължение на хилядолетия били изложени на силните ветрове в района и така с течение на времето, вятърът и водата си казали тежката дума.

Доказано е, че тази част от Родопите е била дъно на море, което вероятно в продължение на хиляди години е подкопавало дъното и формите, които виждаме днес, са най - здравите части от скалите.

Разходихме се в района, който се оказа най - високото място наблизо. Оттук се откриваше панорама към язовир Тракиец и Хасково, а от запад и юг се спускаха величествените гънки на Родопа.

Пътешествието ни вървеше по план. Насладата ни бе голяма. Отправихме се към последната за деня цел - забравеният златен рудник на траките, носещ звучното име Иниклер! 

Признавам си, доста зор видяхме докато открием подхода към него. Попитахме двама души в село Стремци, които ни отговориха по абсолютно противоположен начин. Решихме да се оправяме сами. Бях чел описание на местоположението му и реших да се пробвам. Навлезнах в приятна елова гора. Първият опит се оказа неуспешен. 

Почти достигнахме до Рани лист. В една градина видяхме човек и го помолихме да ни упъти. Трябваше да се върнем около два километра. Бях решен да я открием.

Върнахме се до мястото. Оттук тръгваше горски път, който по думите му бе 100 метра. Оказа се, че е около 500, но това не беше проблем. Момче и момиче от Хасково също бяха дошли да търсят пещерата. Тръгнахме заедно нагоре. Те бяха прочели за Иниклер случайно в някаква карта. 

Изкачихме хълмчето, но пещера така и не се виждаше. След 15 - минутно лутане почти се бяхме отказали. Явно пак ни бяха опътили погрешно. Решихме за последно да се огледаме и от северната страна. Нали пещерата имаше 6 входа. Все трябваше да попаднем на някой от тях! 

Късметът пак бе с нас. Попаднахме на малък вход, подобен на бърлога. Тъкмо се готвех да влизам, когато другите извикаха, че са открили още един вход. Оказа се по - лесен, но бе задънен. 

Продължихме да се оглеждаме и изведнъж...попаднахме на четири вертикални шахти, вероятно служели за вентилация. Всяка от тях бе дълбока около 15 метра. Вече внимавахме къде ходим. Оказа се точно както бях чел. Имало комини и теренът бил опасен.

Наричат Иниклер Стремските лабиринти. Представлява златна мина, датирана от I-III век от н. е. Прокопана е с огън и вода в метаморфити. Единствената прилика с пещера са множеството обитаващи я прилепи. Дължината и е над 300 метра, като всички галерии са свързани. 

Струваше си да се спусне човек в златна мина. Току виж попаднал на някоя златна жила, която траките са пропуснали да извадят на повърхността. Осигуровката ми бе готова - в близост имаше здрав бук и след няколко минути 30 метровото ми въже докосна дъното. 

Спускането не бе бързо поради много мъх и хлъзгавия отвес. Озовах се в същински подземен Рай! Около себе си виждах сноповете светлина, които проникваха от съседните "комини". Пропълзях бавно надясно. Процепът се стесняваше, но се провирах спокойно. Само за няколко метра имаше 4 разклонения във всички посоки. 

Под един от комините се натъкнах на труп на животно. Не можах да определя какво е поради напредналия стадий на разлагане, но бе едро животно, вероятно сърна, паднала в отвеса, гонена от ловци или вълци. 

Разходих се из доста тунели, но не успях да обходя цялата мина. Бях сам и предпочетох да не рискувам. На повърхността ме очакваха с интерес.

Изкачването се оказа още по - трудна мисия, но все пак се справих. Светлината на повърхността ме заслепи. Имах нужда от няколко минути почивка и малко свеж въздух. Ръцете ми трепереха от вълнение.

Бе дошло време да потегляме към Нановица - районът, който щяхме да обходим утре. Изумителните пейзажи продължаваха да се сменят покрай нас. Умората в мен вече бе започнала да взема връх. Пещерата ме умори доста. 

Достигнахме селото, където прекарахме топла и тиха пролетна вечер в акомпанимента на щурци, пляскащи риби, лисичи писукания и тотално безвремие. 

ДЕН 2

Имах рожден ден. Ставах на 26 години. За разлика от друг път се чувствах прекрасно. Мислех за всичко друго, но не и за това, че остарявам. 

Закуската ни се състоеше от ароматен чай от мащерка, последван от купичка кус - кус с много сирене. 

Събрахме сили и хайде на път! По моя преценка ако местата, които щяхме да посетим днес, градираха по величие, както тези вчера, то накрая на деня щяхме да сме събрали толкова положителни емоции, колкото древните хора са събирали цял живот.

Отправихме се към Бюйюкдере - река и едноименен залив на южния бряг на язовир Студен кладенец - част от защитена местност "Средна Арда", като по пътя си преминахме през селца, в които животът наистина бе спрял. Малки къщички, пръснати по поляните, пуснати на свобода стада от коне, говеда и овце, работещи по нивите селяни - всичко това караше човек да поиска да живее тук. Имената на селцата бяха от звучни по-звучни - Гургулица, Църквица, Зорница, Момина сълза. 

Асфалтовият път бе в доста лошо състояние, но няколко минути по - късно си дадох сметка защо е така. 

Бях спрял за да снимам от високо река Големица, когато покрай нас премина огромен червен пикап Тойота. Двадесет метра по - надолу шофьорът удари спирачки и тръгна на заден ход. 

Изравниха се с нас. Свали прозореца си, питайки ме не особено дружелюбно какво правя. Отговорих, че съм спрял да снимам, а спътникът му, с видимо учудване ми отговори, че нямам право да снимам, даже нямам право изобщо да съм тук, и ме попита дали носим оръжие. 

Поклатих глава и му обясних, че сме спали в хижа Нановица и сме дошли да се разходим, при което тонът и на двамата стана приятелски и ни казаха, че тогава може да влезнем навътре по пътя. Щяли сме да видим интересни неща.

Всъщност аз много добре знаех защо е всичко това. На брега на язовира се намира Еленово стопанство "Студен кладенец", където богати западни ловци пробват мерника си. Има изградени луксозни ловни резиденции, чакала за отстрел на дивеч и изобщо всякакви екстри за разглезени пишман - туристи.

Вече бяхме навлезнали в границите на самото стопанство, когато по цялото било срещу нас видяхме стадо лопатари, спокойно пасящи свежата пролетна трева. 

Останахме като ударени от гръм. В най - смелите си мечти си бях представял, че ще видим една - две сърни или лопатари, пресичащи пътя ни. Но това, което виждахме сега - над 150 броя....!!!

Имахме бинокъл, повече от половин час не можахме да свалим поглед от тези прекрасни създания, които лекичко се отдалечаваха от нас, но по нищо не показваха притеснението си от присъствието на натрапници. Огромен елен - лопатар царствено размахваше рогата си, вероятно заканяйки ни се! 

Човек наистина се нуждае от много малко, за да се почувства жив! Гледката на спокойно пасящите животни ме изпълни с енергия и адреналин. Едва държах бинокъла и фотоапарата.

Впечатляващо бе, че по пътя ни навръщане видяхме още много сърни и лопатари на по - малко от 20 метра от асфалтовия път.

Началото на деня бе обещаващо. Времето бе с нас. Температурата започваше да се повишава. Жаждата за нови приключения - също!

Следваше Татул - Светилището на Орфей - един от най-величествените мегалитни паметници, открити по нашите земи. Светилището представлява скален масив, а върхът му - пресечена пирамида. Комплексът се състои от два саркофага, четириъгълно легло за главния олтар и триметров кладенец. Датиран е от края на Vи началото на ІV хил. пр.Хр. За това свидетелстват намерените глинени съдове в региона.

Скалната пирамида и гробниците около нея са оформени през ХVІІІ – ХІ в. пр.Хр., когато светилището преживява своя първи голям разцвет. Наоколо е оформен кръг от глинени олтари, върху които са извършвани жертвоприношенията. Открити са стотици култови предмети – глинени човешки идоли и прешлени за вретено, модели на съдове, предмети от бронз, изображения на Бога Слънце.

При разкопките през 2004 – 2007 г. са намерени и уникални предмети от глина, свързани със слънчевия култ – три колела за макети на Небесна колесница и част от златна маска.

През ХІІІ – ХІІ в. пр.Хр. светилището е пострадало при земетресения. Според историци саркофагът, пресечената пирамида и страничната камера илюстрират погребенията на Орфей и на тракийския цар Резос, който според митологията е царувал в южната част на Родопите и е взел участие в легендарната Троянска война.

През античната епоха е изградена масивна каменна стена от огромни блокове с форма на паралелепипед. Във вътрешността на светилището са разкрити няколко сгради, една от които е великолепен храм със запазени 6-метрови стени. От античната епоха е открита цяла серия от бронзови пръстени – печати.

Финалният етап от живота върху хълма край с. Татул се отбелязва от средновековния некропол, от който са проучени 8 гроба. Некрополът се датира не по-късно от средата на ХІІІ в. и бележи края на вековния живот на хълма край Татул.

Бях слушал доста, бях виждал и снимки, но нищо не може да се сравни с възможността да погледнеш това велико творение на културата на древните отблизо! Почувствах се горд, че живея в България! Колко ли кръв бе пролята тук? Какви ли прозрения бяха получили древните жреци? С колко ли труд бе изградено това светилище? 

Направи ми впечатление, че по околните върхове имаше също така странни скали и скални форми. Видно бе, че в района е имало няколко светилища, които са комуникирали помежду си посредством огън или друг начин, вероятно неизвестен на нас. 

Колко ли работа биха имали археолозите тук, ако някой ден започнат да се оптускат повече средства за разкопки и проучвания! 

Жегата набираше сила. Искаше ми се малко разхлаждане. Качихме се до една от махаличките на село Татул. Помолихме местните да ни опътят за река Сапдере и Вкаменената гора. Оказа се, че сме на прав път. Интуицията ми бе подсказала накъде да вървим. 

Спускахме се бързо. Първоначално се движехме по стръмна ливада, по която пасяха стотици овце. Постепенно навлезнахме в дерето, където растителността ставаше гъста, а скалите - от причудливи по - причудливи. Силно пресеченият терен не ни плашеше, защото усилието си струваше. Бяхме наградени с неземни гледки.

Спуснахме се уверено на дъното на каньона, където ни очакваше нереално синя вода, която в съчетание със снежно бялото дъно на реката, създаваха асоциации за пейзаж от Патагония или Нова Зеландия. 

От двете ни страни се издигаха страшни, непристъпни канари, нарязани от скални ниши и украсени с гнезда на лешояди и царски орли. 

Чувствали ли сте се някога сякаш сте на друга планета? Да? Значи разбирате как се почувствах при срещата с каньона на река Сапдере! И всичко това беше преди да видя Вкаменената гора!

Изведнъж изникна и тя! Простира се по североизточните склонове на Дамбалашкия рид, изградена от терциерни скали. Представлява множество вкаменени (сифилицирани) дървета, разположени на площ от 120 метра. Височината им достига до 1 – 1,5 м, а дебелината до 0,4 – 0,6 м. Каменните стъбла имат вид на обгорели от огън дърва. В напречен прорез ясно се виждат годишните кръгове. Предполага се, че тези скали са се образували преди 30 млн. години, като има две мнения за оформянето им. 

Според едното, вкаменената гора представлява седиментни скали, съставени от здраво споени песъчинки и скални отломки.

Второто мнение застъпва тезата, че това е било гора, разположена на крайбрежието на древното терциерно море. При започналата интензивна вулканична дейност, тя е била частично засипана и изгорена. Част от дърветата обаче са се съхранили затрупани от този огромен вулканичен материал. Високата температура е овъглила цели дървета или части от тях. При някои се е съхранил скелета на дървото. През по-късните етапи на вулканичната дейност, през тези скелети са протичали води, носещи със себе си кремъчно вещество и са запълнили кухините. Така са се получили вкаменените дървета. Двата най-големи дънера са с диаметър около 2 - 4 м. В единия има малка хралупа, пълна с вкаменени "трески", споени от риолитови туфи. 

Този феномен ме разтърси. Не вярвах на очите си, че съм свидетел на подобно нещо - на първо място така запазената природа, без каквато и да е човешка намеса, и на второ - Вкаменената гора. 

Вкаменената гора, Вкаменената гора...Дълго време ще присъства в съзнанието ми! Това е една от гледките, които наистина не могат да бъдат забравени! Никога! Отново се убедих колко сме малки и незначителни пред мощта на природата!

Не се сдържах и се потопих в един от страхотните вирове на Сапдере. Водата бе ледена. Не изтраях много. Но определено охладих пожара, който бушуваше в мен.

Имах идея да посетим още няколко места. Но прецених, че след това изживяване всичко би бледняло. Нямаше смисъл. Бяхме като опиянени. Левитирахме. 

В началото споменах, че целта на пътуването ми бе да успея да си отговоря на един въпрос! Е, вече се чудите дали успях!

Пътувахме обратно към цивилизацията. Вече знаех отговора.

Защо хората, живеещи в планината не остаряват? Защото Планината не им позволява! Защото Планината е онзи вечен източник на сила и енергия, онзи вулкан от младост, онова море от усмивки и топлота! Защото човек, който живее в планината не може да бъде лош, не може да изпитва злоба! 

Защото той се ражда, живее и умира в прегръдките и, обгърнат от любов!

Това са моите отговори! Открихте ли вашите???

4.03.2012 г.

ХОРАТА ЗАД МАСКИТЕ ИЛИ...ПЕСПОНЕДЕЛНИК В ШИРОКА ЛЪКА

Обичаят Кукерство по нашите земи води началото си от преди повече от 8000 години, а при траките се празнува по време на дните на тракийския бог на веселието Дионисий и посрещането на тяхната Нова година по време на “Сирни Заговезни” или така наречената земеделска нова година, свързана със заораването на нивите. Кукерството празнува отминаването на зимното мъртвило и настъпването на лятното плодородие.

В различните краища на България кукерите излизат по различно време - на Васильовден, на Песи понеделник след Сирни Заговезни, през месец март. Имат и различни имена: бабугери, песяци, мечкари, старци, сирвискари, кукове. Кукерите се обличат със смесица от мъжки и женски дрехи и страшни маски, окачат по себе си звънци и хлопки, и носят мечове или тояги за да изплашат и прогонят безплодната зима и злите духове и орисници, та да дойде пролетта и да е плодородна настъпващата стопанска година.

Кукерската игра пресъздава връзката между природата и човека: земя - жена, разораване - обладаване, засяване - оплождане, зърно - мъжко семе; умирането на зимата - убиването на Царя; идването на пролетта - възкръсването на Царя. Движенията на кукерите имат заклинателни значения. Мушкащите движения на червено - боядисаните мечове пресъздават оплождащите движения на половото сношение Подскачането е да накара житото да расте високо. Клатенето и повалянето - да тегне и се люлее от изобилие зърното на житния клас. Търкалянето по земята - да се зареди човек със силата й. Дрънченето на звънците и хлопките - да стряскат и прогонват лошите сили.

Кукеруването е част от игровия кръг – подготовка за семеен живот на момъка, през който той задължително е трябвало да премине за да може чрез играта да види, опознае и се подготви за живота след сватбата. Младеж, който не е коледувал, сурвакарствал и кукерувал не е можел да се ожени и е ставал “втора ръка” избор за жених, т.е. нареждал се е в редицата на нездравите и овдовелите, и нему се е полагала само “втора ръка” невеста: нездрава, овдовяла или изгонена от мъжа си жена.

Главните действащи лица в кукерската дружина са Цар, Момък и Невеста или Баба и Дядо, и кукери. Те имат двуколка или каруца, в която возят Царя; рало, с което разорават земята обредно; крина, пълна със зърно, което царят засява; дървени мечове, боздуган и кросно, които се възприемат като подобия на мъжкия член; кукла. Макар и с различия, в миналото обичаят съдържал следните общи за цялата страна действия: Кукерите, само неженени мъже, предвождани от Цар в зряла възраст, който трябва да има семейство, челяд и имот, се събират на хорището на селото, откъдето, начело със свирачите, обикалят къщите с наричания за здраве и благополучие.

Невестата се захваща да премете и подреди, но всъщност само разтуря нещата. Домакините ги даряват с храна, вино и/или пари, а булката целува ръка на стопанина за благодарност. След обиколката по къщите дружината, следвана от цялото село, се връща на мегдана, където разиграва старинния си обряд. Най-напред кукерите търчат в разни посоки като се стремят с движения и дрънчене на звънците си да изплашат злите сили.

Момъкът/ Дядото използват суматохата и “оплождат” Невестата/Бабата, а кукерите дават на Царя три залъка хляб. След това двама кукера се впрягат в ралото, един орач ги подкарва с остен и разорава обредно три бразди в кръг.

Царят върви след тях и сее зърно от крината, а групата кукери го следват, подскачайки и размахвайки саби. След заораването, Царят благославя за плодородие, a кукерът с кросното го убива, но другите кукери се събират над него и го възкресяват.

Невестата/Бабата ражда дете и кукерската веселба продължава с народни хора. Докато се играе обичая, кукерите се закачат и шегуват с наблюдаващите ги за здраве и късмет.

Върховата изява на маскарадните игри в Средните Родопи безспорно е празника „Песпонеделник” в село Широка Лъка. Това е първата неделя след Сирни Заговезни, когато се обесва злото, превъплатено според родопските митологични представи, в „бесните” кучета.

Песпонеделник е древноезичен обичай, обогатен с християнски елементи. Изпълнява се за плодородие, изобилие и здраве. Кукерските игри в с. Широка лъка са описани за първи път в средата на XX век от българския етнограф Христо Вакарелски и от Илия Калайджиев, родом от селото. В сегашния си вид датират от 1971 година.


3.03.2012 г.

Брюксел - столица на контрастите...или как Бай Ганьо отново тръгна на път






Ако Европа е странно място, то Белгия би била една малко по - странна от другите европейски държави, а Брюксел спокойно може да бъде определен за най - странната столица! Странност в положителния смисъл....е, не винаги! Ще попитате защо! Ами например защото:

1. През 1815 год. Наполеон Бонапарт е победен край Ватерлоо. След това поражение 124 града по света се наименуват с името Ватерлоо.

2. Белгийската система от магистрали е единствената в света, която се вижда от Луната през нощта, благодарение на светлините отстрани на пътя.

3. В Белгия кръвосмешението е легално.

4. Средно белгийците консумират 24 милиона таблетки екстази годишно.

5. Белгия предлага над 500 вида бира. Първа е в света по износ на шоколад. Произвежда приблизително 220 000 тона шоколад годишно.

...

Не бях пътувал из Европа точно 2 години и 5 месеца, ако не броим еднодневните риболовни излети в Гърция през този период. През ноември спечелих награда - пътуване до Брюксел, след като участвах в конкурс за нестандартно представяне на природна забележителност от областта, в която живея.

28 февруари. Срещата ни бе в 5.00 часа на Терминал 2 на Летище София. Понеже щях да летя със самолет за пръв път, вълнението ми бе голямо, дори повече от нужното.

Групата ни бе от 6 човека. След като приключихме с формалностите по регистрация на багажите, трескаво зачакахме. Времето летеше бързо и почти неусетно стана 6.30. До последно се притеснявах да не съм пропуснал нещо важно и да не мога да излетя, но притесненията ми се оказаха напразни. Всичко мина по мед и масло. В ръчния ми багаж нямаше забранени за транспортиране предмети. Щателната проверка на тялото и дрехите ми установи, че не съм терорист от Алкайда, не превозвам бомби, дрога или пък ятагани. Качихме се в самолета. Доста приятен Airbus A320 на Lufthanza, компания с добра слава сред често пътуващите със самолети... А аз откровено си гледах като индианец!

7.05 часа. След десетминутни маневри по пистата, крилата на самолета бяха обляни с мощни струи с розов цвят, вероятно за да не замръзнат, знам ли. Самолетът се нагласи в стартова позиция и с мощен рев на двигателите набра нужните му 300 км./час, за да се отлепи от земята и да полети.

И понеже в предишните няколко дни по странно стечение на обстоятелствата бях изгледал поне 3 филма за самолетни катастрофи...чувствах се доста несигурно в корема на това творение на индустриалната революция. За няколко секунди се почувствах като залепен за седалката си, не можех да помръдна напред, а в момента на издигането на самолета, страшната сила на гравитацията ме смаза и отгоре, и се почувствах като в калъп. Добре, че трая около 4 - 5 секунди. След това се понесохме уверено нагоре, като пилотът ни съобщи, че летим на 9500 м. над земята. Гледката бе зашеметяваща. Всъщност гледката бяха облаците - докъдето стигаха очите ми, всичко бе покрито с гъста, бяла пелена, която не пропускаше слънчевите лъчи до земната повърхност.

Не е приятно да усетиш турбуленция за първи път. Но за добро или зло това ми се случи! Намирахме се някъде над Австрия, когато самолетът се разтресе мощно. Гледката на тресящите се крила ме накара да си мисля за най - страшното. Това продължи около 10 секунди и слава Богу не се стигна до онези мощни пропадания от филмите, в които започва да пада багаж, разливат се кафета и хвърчи храна, хората пищят, а кислородните маски падат над пасажерите.

...

Почти неусетно бе дошъл краят на първия полет в живота ми. Надявах се да не е последен! Пилотът започна снишаване, като вече виждахме подредените немски земи под нас - старателно обработени и изорани земеделски площи, малки ферми, скътани сред зеленина и много вода.

8.10 часа. Кацане и трескаво ориентиране насред огромното летище в Мюнхен - второто най-натоварено летище в Германия и на 28 място в света. През 2007 е обявено за "Най-добро летище в Европа" и на "4-то място в света ". Докъдето стигаше погледът ми, виждах сектори, от които или излитаха, или кацаха самолети за цяла Европа, а включително такива и за Африка и Америка.

Блясъкът и луксът в кафенетата и магазините на мюнхенския аеропорт са изумителни. А съчетани с пъстротата на хора от стотици култури по света са още по - ослепителни.

Почти веднага се ориентирахме на кой сектор се намира самолетът ни за Брюксел. Указателните табели са наистина перфектни. Само можем да се учим от немците. По моя преценка човек, който не разбира и думичка чужд език, би се оправил съвсем културно и цивилизовано.

Вече на борда на самолета, бях значително по - спокоен. Все пак имах представа като как е да си във въздуха и знаех какво ме очаква. Смея да твърдя, че познавах и звуците на самолетните двигатели в отделните моменти.

Този полет бе от по - кратките - трая малко по - малко от час. Докато излети, докато кацне, и хоп - стигнахме!

Бяхме леко поуморени, но се наложи да извървим поне 500 - 600 метра коридори из голямото Брюкселско летище, за да вземем багажа си от транспортните ленти. А той беше налице, нямаше никой с изгубен багаж, и задружно потеглихме към паркинга, където ни очакваше автобуса за хотела.

Почти на изхода, при преминаването ни покрай белгийските митнически власти, явно им се сторих съмнителен, и бях помолен учтиво да се отклоня и да поставя багажа си в сканиращо устройство. Отново излезнах чист!

Хотел "Еразъм", в който щяхме да прекараме престоя си, се оказа наистина приятно място. Намираше се на около 45 минути от летището. Магистралата обаче бе в перфектно състояние, такова, с което не сме свикнали у нас, и пътуването мина почти неусетно.

14.30 часа. Вече бяхме поотпочинали, взели душ и освежени, и потеглихме на интересна разходка из центъра на град Брюксел. Пътувахме с метрото, което дава възможност за малко по - друг поглед върху населението в града. Брюкселското метро и известно като Метрополитен. Дължината му е 40 км., има 8 линии и 68 метростанции. Изградено е между 1965 и 1969 година.

Може би там е мястото, където човек може да види изключителното разнообразие на култури и етноси. Голяма част от населението на Брюксел е цветнокожо. Интересен факт е, че благодарение на разполагането в Брюксел на учреждения на Европейския съюз, НАТО и други международни организации, повече от една четвърт от населението (27,1%) на града се явяват чужденци.

След около 15 метростанции достигнахме целта си - качихме се на "горната земя" в централната част на града.

Естествено аз отново гледах като индианец. Все пак не ми се случва често да се разхождам из такъв космополитен град. Град, съчетаващ различни архитектурни стилове. Изпълнен с колорит, пъстрота и контрасти.

Разходката ни започна от Гран Плас. Малко са големите градски площади, които произвеждат такова впечатление, както когато човек пристъпи на този гигантски и единствен по рода си площад.Френският крал Луи ХІV подлага на артилерийски обстрел целия градски център през ХVІІ в., разрушавайки повече от 5000 дървени сгради. Но това, което можем да видим днес, е опустошение, превърнато в триумф.

Богато украсените барокови фасади на зданията на мощните гилдии и готическото Кметство, което датира от 1402 г., единствената сграда, оцеляла от разрушението през 1695 г., са главните забележителности, обграждащи от всички страни Гран Плас.

Площадът е с приблизителни размери 68 на 110 м. От 1998 година е част от Списъка на Световното културно наследство на ЮНЕСКО.

Сградата на Брюкселската община е построена на няколко етапа между 1401 и 1455 година в югозападния край на площада. Тя се издига на височина 96 м. и е увенчана с триметрова статуя на Архангел Михаил, убиващ демон. В противовес на този символ на общинското могъщество, между 1504 и 1536 година херцозите изграждат срещу нея друга голяма сграда, известна като Къщата на краля, въпреки че там никога не е живял крал. В съвременния нидерландски тя се нарича Хлебната къща, тъй като е построена на мястото на първите покрити пазари, един от които е за хляб.

Наистина човек трябва да си отдели доста време само за разглеждането на един площад и околностите му. Поне час изтече неусетно, докато се любувахме и снимахме с удоволствие красивите сгради с готически орнаменти.

Следваше една интересна атракция - статуята на Everard Serclaes. Известен с това, че помага за възвръщането на града във владение от притежание на фламандците. По-късно е обявен за член на градския съвет. Убит е заради това, че се изправил срещу краля на Гаасбек в опит да защити града.

Сред туристите е разпространено вярването, че докосването му носи късмет и сбъдва желания. И наистина си личат местата, по които е докосван най - много. Изглеждат като полирани. И макар в България тази статуя да не е толкова популярна, явно хората я посещават, защото в момента на пристигането ни до нас се изсипа цял автобус с източноевропейски туристи, които се бутаха в желанието си кой да се снима пръв.

По тясна уличка достигнахме и до пишкащия символ на Брюксел. Пикаещото момче (Manneken Pis), е известен още като малкия Жулиен. Представлява малък фонтан със скулптура на голо малко момче, което „пишка“ в басейна на фонтана. Дизайнът му е творение на Франсоа Дюкенуа и е поставен на мястото, където се намира през 1618 или 1619 г. Няколко пъти в седмицата малкия Жулиен се облича в дрехи по определен график, който стои отстрани на фонтана. Неговият гардероб има няколко стотици различни костюма. Някои от тях са изложени в градския музей, който е разположен на големия площад.

Представата ми за този "пикльо" бе друга. Мислех си, че е доста по - голям, но той се оказа наистина миниатюрен за мащабите на този голям град. Все пак успях да направя доста добри снимки, което ме удовлетворяваше.

Вече бяхме ходили над 2 часа, а бях гладен. Привлече ме уханието на гофрети някъде около мен. Огледах се и видях на десетина метра малко магазинче, на чийто тезгях се усмихваше мургава дама на средна възраст. В последствие разбрах, че е от Малайзия. Говореше английски сравнително добре и успяхме да се разберем. Избрах си вкусно изглеждаща гофрета, залята с бита сметана и покрита с пресни ягоди.

За цената си от 5 евро не бе нищо особено. Видът и бе много по - добър. Както и да е, поне залъга глада ми.

Не разполагахме с достатъчно време, за да седнем в някое от световноизвестните ресторантчета, из тесните павирани улички на Брюксел, тъй като програмата ни бе доста запълнена, но поне успяхме да се разходим и да видим нещо различно.

Цели улички, с надвиснали над тях разноцветни тенти от двете им страни, създаваха прекрасен уют за гостите. Менютата на ресторантите бяха от банални европейски ястия до свръхделикатесни морски, източни и западни изкушения. Странно за мен бе, че по протежение на цялата уличка имаше насядали хора на масите пред заведенията. Температурата не бе висока - 11 градуса. В България не бих си представил хора по това време на годината да са седнали навън.

Характерно за централната част е, че пространството е ограничено. Заведенията са с малък капацитет вътре, но за сметка на това, навън през лятото са разположени над 70 % от масите и столовете.

Последва кратко време за шопинг из красивите брюкселски магазини, където човек може да открие всичко - прекрасни шоколади, нечувани видове бира, уникални сувенири и...изобщо каквото се сеща.

Решихме да разгледаме и катедралата Св. Св. Мишел и Гудула. Самото и местоположение в по-високата част на града, на хълма Тройренберг, е предпоставка за приказна панорама от най - високите и части. Построена е през 1047 година. През 13 век е реновирана в готическиски стил, а самата и фасада е обогатена с типичните образи на готиката през 15 век. Внушителни са размерите и - дължината и е 114 метра, широка е 57 метра, а височината на кулите и е 64 метра. Целият град се оглася от 49 - те камбани, разположени в лявата и кула.

Не ми се случваше често да посещавам катедрали, затова за пореден път усетих как гледам като индианец. Размерите и, витражите, изобразяващи сцени от Библията, огромният орган, както и разпятието от едната страна на олтара - всичко това ме възхити и спря дъха ми. Наистина не бях виждал подобно творение досега. Отне ми повече от половин час да разгледам храма и да се полюбувам на интериора му.

Така неусетно денят, или по - скоро времето, отредено за разходка, бе към края си. Отправихме се към метрото. Пътуването бе истински ад, защото часът бе малко след 18, хората се прибираха от работа, и в подземната железница нямаше място да падне яйце.

Вечерта бе повече от приятна, допълнена с пивка бира.

Реших да дегустирам. Започнах с Jupiler. Това е една от най - популярните сред белгийците бира. За тях си е направо слаба. Не ме впечатли.

Преминах към нещо наистина много добро - Leffe Blonde. Не съжалих за избора си. Страхотно ароматна, вкусът и ми напомни за този на хвойната. Има две твърдения за тази бира, а именно – “Божествена е” и “Отвратителна е”. Хората като мен, които я харесват, твърдят, че е една от най - добрите бири правени някога. Подкрепям ги с две ръце!

Произвежда се в абатство Notre Dame de Leffe в южна Белгия. В началото се е произвеждала от свободно растящи съставки, открити в близост до абатството, по рецепта предавана от поколение на поколение. През 1460 година абатството е наводнено, следва пожар през 1466 г., който унищожава почти всичко около него. През 1735 г. войници унищожават пивоварната, което се случва отновно по време на Френската революция през 1794, след като абатството е обезлюдено.

Раздумката на по бира бе сладка, но дойде време за сън. Утре ни очакваше натоварена програма.

29 февруари. Алармата иззвъня в 8.00 часа. Хладен душ и закуска в ресторанта. Имах удоволствието да опитам от неповторимите белгийски колбаси, масло, сирена и кашкавали. Изобилието от храна бе голямо, но "хляб и сиренце" ми дойдоха много добре.

11.00 часа. След половинчасово пътуване се намирахме пред сградата на Европарламента. Няма смисъл да търся думи, за да я опиша. Достатъчна е само една - величествена. Получихме пропуските си - специални залепящи се на саката етикети, обозначаващи ни като гости, както и показващи датата, на която гостуваме. Предупредиха ни къде е позволено да се снима и къде не е.

Нашата разходка започна. Водач ни бе Ренета - асистент на евродепутата Владимир Уручев. Разгледахме заседателната зала, в която се взимат така важните решения за Европа. Огромно нещо. Снимахме се и пред знамената на всички страни - членки.

Изнесоха ни интересна презентация за структурата и дейността на Европарламента. Европейският парламент представлява 500 милиона души, колкото е общото население на 27-те държави - членки на Европейския съюз. Неговата главна роля, като движеща политическа сила, е създаването на различни инициативи. Влиянието на ЕП все повече нараства, тъй като той е призван да контролира бюджета на евроинституциите.

Членовете на Европейския парламент се избират чрез преки избори на всеки 5 години. Парламентът се състои от 736 депутати от втория по големина демократичен електорат в света (след Индия) и е най-големия международен електорат в света (342 милиона избиратели през 2004). Институцията еволюира заедно със Съюза и съществува първоначално като асамблея, а по-късно е преименувана на парламент.

Ежемесечните пленарни заседания на ЕП се провеждат в Страсбург, а извънредните и допълнителни заседания - в Брюксел. Европарламентът има офиси и в Люксембург.

Интересно за мен бе да разбера, че Брюксел е избран за седалище на ЕП единодушно, поради близостта си до първите страни - членки, както и заради факта, че там не са се водели военни действия.

Разпределението на местата в Европарламента става спрямо броя на населението на съответните държави, като Германия има най - много депутати - 99, а Малта - едва 6. България е представлявана от 18 евродепутата от различни политически партии.

Някак си по европейски, след като приключи лекцията, бяхме поканени на обяд в стола, който е само за посетители на парламента. Интересно, че снимането там бе забранено. Още по - интересно обаче се оказа вниманието, което се оказва на посетителите на тази институция. Разнообразието от ястия бе огромно. Бях привлечен от салатите - почти 10 вида, последвани от няколко вида супи и 6 вида основни ястия. А на десертите просто няма да се спирам. Явно белгийците са ценители на сладкото. Предлагаха се всевъзможни пастички, тортички и кремчета. На напитките също се наблягаше - от минерални и газирани води, през газирани напитки, до няколко вида бира и ... дори вино, бяло и червено, в половинлитрови стъклени бутилчици.

Приборите, чиниите, чашите, салфетките - всичко с логото на Европейския съюз.

Следобедът премина в трескава подготовка за тържеството "България - държава на духа и писмеността", под патронажа на Президента на България, Росен Плевнелиев. То бе част от Седмицата на България в Европейския парламент. Взехме участие в подготовката с аранжирането на щандовете с рекламни брошури, представящи възможностите за туризъм в България.

Остана ни и повече от един час - време да починем, да хапнем леко, да се настроим празнично.

Отбихме се до едно от кафенетата в сградата. Бяхме четирима и си поръчахме 4 сандвича с шунка, 1 кола и три минерални води, и платихме....7 евро! Останах ошашавен от ниските цени в сърцето на Европа. Само на няколко крачки от нас - в кафенето от другата страна на улицата това може би ще струва поне 20 евро.

Имахме щастието да надникнем в помещенията за пушене на Европарламента. Понеже хората стриктно спазват забраните за тютюнопушене, в цялата сграда, в която работят над 6000 души, има отредени няколко места за пушене. Това са големи зали с неотварящи се прозорци и пепелници, които се сменят чак когато започнат да преливат. Тази страхотна политика цели колкото се може повече хора да се отвратят от този вреден навик.

Разходихме се из 12 - етажната централна част на парламента. На 9 етаж се изненадахме взаимно с човек от G4S (охранителната компания в парламента), който скокна при излизането ни от асансьора. Попита ни какво правим и ни обясни, че не можем да правим каквото и да било на този етаж, тъй като е президентския. Побърза да ни извика асансьора и ни оптрати. Добре, че бяха баджовете ни, иначе можеше да има лоши последствия за нас.

Направиха ни впечатление хората, работещи в Европарламента - костюмирани, ведри, забързани делово. Приятна работна атмосфера.

18.30 часа. Постепенно залата се напълни с доста колоритни личности - евродепутати, гости, фотографи, телевизионни екипи, и тържеството започна. Бе открито с приветствия от Маргарита Попова и Кристалина Георгиева, както и от чуждестранни делегати.

Програмата бе страхотна и много добре отразяваща същността на българския фолклор. Силни думи се казаха за българската писменост и духа на българите.

21.30 часа. След "напрегнатия" и интересен ден, изпълнен с много динамика и контакти, вечеряхме в приятната компания на евродепутата от ГЕРБ Владимир Уручев.

Разговаряхме на доста интересни теми. Изобщо изключително приятен и земен човек. Имахме щастието да повторим снощното упражнение с бирената дегустация отново. Досега не си бях представял, че ще имам възможността да пия бира на една маса с толкова голям човек.

В хотелските стаи продължихме с бирата в компанията на Ивелина и Деси...до 3 часа сутринта...На сутринта ми се привиждаше Leffe Blonde...

6.00 часа. Бях спал само 3 часа, когато часовникът иззвъня. Трябваше да ставаме, да оправим багажите и да потегляме към летището. Положението бе немислимо без хладен, клонящ към студен душ.

Куфарите ни се оказаха малки за покупките, които бяхме направили през изминалите два дни тук. Криво - ляво ги натъпкахме.

8.30 часа. Ръмеше типичен белгийски дъждец, допълван от типична лека брюкселска мъгла. Задръстването по магистралата, по път към летището, бе започнало. Хората отиваха на работа. Ние пък си отивахме от Белгия - страната на шоколада, бирата, усмивките, доброто настроение, ведрите хора...и контрастите!

ЗА ПАМЕТТА НА ГЕРОИТЕ





Българщина или по-рядко българизъм е названието на българското национално чувство, т.е. на чувството за принадлежност към българската нация.

*****

По различен начин празнуват националните си празници хората по света. В Бавария например празникът им съвпада с началото на Октоберфест, като се набляга на пиенето на бира и яденето на наденички. В Австралия празникът на страната се отбелязва с много концерти и културни събития, а в САЩ наблягат на барбекютата в парковете.

Понеже у нас, българите, българщината я няма никаква, ние по традиция не празнуваме, не се поздравяваме за празника, не слагаме знамената на прозореца си! Такива са повечето от нас! Разни хора, разни идеали!

Аз посрещнах празника по един различен начин! На място, където наистина можеш да се почувстваш истински българин - високо в планината!

Село Ягодина е разположено в Западните Родопи. Известно е с близостта си до Ягодинската пещера и Буйновското ждрело. От 2009 година обаче селото се сдобива с още една атракция - панорамната площадка на връх Свети Илия.

А от 2007 година, вече шест години, традиция е изкачването на върха в деня на Освобождението.

10.10 часа. От центъра на селото с надморска височина 1050 м. потеглихме под напевите на три каба - гайди, водени от знаменосци, развяващи българските знамена. Групата бе над 50 човека - смолянчани, хора от селото, както и гости на селото - туристи, дошли специално за честванията, или просто озовали се в този момент в Ягодина. Времето бе с нас.

За разлика от предишни години хората бяха по - малко, отложени бяха и офроуд състезнията, които се бяха превърнали в традиция. Но дебелата снежна покривка тази зима не позволяваше подобни мероприятия. Наложи се да правим и партина до върха. Изкачването ни отне почти два часа.

През лятото местните хора предлагат една интересна атракция - разходка на туристи от селото до върха и обратно с големи, открити джипове. По пресечения терен наистина си е едно изпълнено с адреналин преживяване.

В самото подножие на върха домакините от ТД "Родопея" се бяха погрижили за комфорта на посетителите и предлагаха ароматен билков чай, който през зимата си е истински еликсир.

В последните метри до върха настигнах възрастен мъж, който се оказа бивш кмет на селото от 1999 до 2003 година. Оказа ми се и адаш. Разказа ми интересни факти за селото. Опожарявано многократно, но запазило духа си. Днес в Ягодина живеят 480 човека. Въпреки трудния селски живот има и млади.

Човекът ми разказа и за върха. Бил с изключително богата история, фронт на военни действия през няколко войни. Още си личали окопите. В подножието му минавал и стар римски път към Средиземноморието, по - късно върху него немците построили път за войските си.

Доста легенди за скрити богатства има около селото. Иманярите не са рядкост, дори преди години полицаи заловили други полицаи, въоръжени с металотърсачи и търсещи някакво гърне със сребърни монети.

На самия връх Свети Илия имало и основи на стар параклис. Бившия кмет ми разказа как преди известно време жителите на Борино поискали да сменят името на върха с турското Балабанкая. Но ягодинци са хора, нетърпящи подобни волности. Името на върха ще бъде Свети Илия, както е било стотици години назад във времето, отсекли местните.

Изкачихме се на върха, като се оказа, че за разтояние от около 3 км. денивелацията е 500 метра. Сериозна работа!

Нямаше начин да не отида до панорамната площадка. Въпреки че се бях качвал доста пъти, изживяването е неповторимо всеки път. А и наистина засега в страната ни тази наблюдателница няма аналог. Под краката ви, 700 метра надолу, остава асфалтовият път за пещерата и Буйново, а преминаващите автомобили изглеждат като кибритени кутийки.

Скалната стена на Свети Илия наистина напомня на големите, непокорими скали в Йелоустоун.

На самия връх последва слово на председателя на ТД "Родопея", хора и песни под съпровода на гайдарите. Създаде се наистина празнична атмосфера.

Най - възрастният покорител на Свети Илия бе дядо Али, на 87 години, който изкачва върха за трети път!

Показахме на голяма част от сънародниците ни, че Трети март не е поредния почивен ден, в който единственото нещо, което може да направим, е да ядем и спим! Показахме, че все пак българщината не е безвъзвратно загубена!

"...за чиста и свята Република!"