25.04.2012 г.

КАНЬОНЪТ НА РЕКА НЕГОВАНКА







Били ли сте в село Емен и околностите му? Не? Според мен това е едно от местата в България, които трябва да посетим на всяка цена през живота си!

Виждал съм доста каньони, но този определено ми скри шапката! Признавам си! Естественото допълнение след посещението на Преображенския манастир и разговорът, който имахме с архимандрит Георгий, бе разходката из Негованския каньон. Тя успя да ме накара да се замисля още повече за живота, който живеем. Изумителното чудо на природните сили ми припомни колко незначителни сме ние, хората...

Село Емен се намира на 25 километра северозападно от Велико Търново, на 8 км. от първокласния път София - Търново.

Река Негованка е десен приток на река Росица. Произходът на името Негованка има две известни тълкувания. Първото е, че идва от латински език и означава "къса река с близък извор". Според втората версия названието на реката се свързва с пълководец от времето на хан Омуртаг - заратракана Онегавон.

Интересна е с големите колебания в температурата си - от 0 до 23 градуса, в течение на годината.

Екопътеката, изградена в каньона на реката, се нарича Еменска или Негованска. Каньонът, за да не се чуди някой, също се нарича Еменски или Неговански. Това на практика е първата екопътека в България. 

Над петдесетметровите отвеси, венци, ниши, сводове, водопади, пещери и др. са изненадваща гледка за равнинния терен, сред който се намира каньоньт. През 1980 г. Еменският каньон е обявявен за защитена територия. 

Разходката започва с приказната Негованска пещера и завършва с язовир Негованка, няколко километра по-надолу. 

Маршрутът е много приятен и с невисока трудност. Преминава се през красивия водопад Момин скок, който е с височина около 10 метра и образува чуден вир под себе си. 

Дължината на каньона е почти километър, което си е сериозна големина за мащабите на страната ни. Негованският каньон съвсем спокойно може да бъде определен както към най-красивите, така и към големите каньони, наред с няколко значими такива в Родопите и Стара планина.

Най-голямата атрактивност на Негованския каньон е в най-тясната му V-видна част- редуващи се прагове, водопади, еворзионни котли и отвесни до 80 метра височина скали. 

Разочарованието ни бе свързано с това, че атрактивните дървени мостчета над шеметните скални откоси бяха затворени за преминаване. Нормално е да е така. Няма нищо вечно. Но никой не се бе постарал да обяви това по-рано. Навсякъде из мрежата са показани красиви снимки от каньона и, ще, не ще, човек малко или много се настройва за нещо наистина екстремно.

Все пак успяхме да се насладим на уникалността на този край на България. Горещо препоръчвам на всеки, минал по една или друга причина в околностите, да се отбие и да разгледа Еменския каньон. Преживяването си струва!

23.04.2012 г.

ЗА КОЛЕЛОТО НА ЖИВОТА

През краткия си живот посещаваме интересни места. Има случаи, когато видяното оставя в нас незаличима диря, сияеща години наред в съзнанието ни.

Понякога очарованието, което заживява в душите ни, се дължи не на самите места, а и на хората, чийто живот по някакъв начин е свързан с тях.

Пътуването ни до Велико Търново бе идеална възможност да посетим един от прекрасните манастири в района - Преображенският, както и да се срещнем с един интересен човек.

На шест километра северно от Велико Търново, там където река Янтра образува чудния Дервентски пролом, се намира най-големият в района и четвъртият по големина в България манастир. За жалост без монаси. Единственият му стопанин е игуменът - Архимандрит Георгий.

Преображенският манастир е основан по времето на Втората българска държава през 13-14 в. Първоначално е метох на Ватопедски манастир от Света Гора, но през 1360 г. се сдобива с автономност.

През Средновековието Преображенския манастир е бил разположен на около 400 – 500 метра южно от сегашното си местонахождение. Първоначалното място на манастира е изоставено след разрушаването му по време на завладяването на Търново в края на 14 в. След падането на България под турско робство манастирът е неколкократно опожаряван и плячкосван от турците, а впоследствие е разрушен напълно.

На сегашното си място Преображенският манастир е възстановен през 1825 г. от рилския монах отец Зотик, който през 20-те и 30-те години е игумен на манастира. 

Днешният си вид манастирът добива в периода 1858-1863 г. и е от типа на средновековните манастири-крепости. Основните постройки са издигнати в първата половина на 19 век от Кольо Фичето.
Стенописите в църквата са дело на бележития представител на самоковската живописна школа Захарий Зограф и датират от 1849 - 1851 г. Наред със славянските просветители Св. Св. Кирил и Методий, Захарий Зограф си рисува автопортрет, а храмовата икона "Преображение Господне" е с негов автограф.

Твърде интересна е голямата сцена "Страшният съд" на източната стена в притвора, на която грешните мъже и жени са изобразени в граждански костюми, а врачките и лечителките - в селска народна носия.

Забележителна е сцената "Колелото на живота", изписана на външната южна олтарна стена, която третира в религиозно-философски аспект естественото развитие на човешкия живот.

Преди 25 години огромни скални блокове са разрушили част от монашеските килии и църквата "Благовещение".

Местоположението на манастира в подножието на големия скален венец и Беляковското плато създават особено приятна атмосфера на уют и сигурност. Човек се чувства защитен и предпазен отляво от скалите, а отдясно - от урвата към коритото на Янтра. Насреща се разкрива панорама към другия скален венец и още един от манастирите в района - Патриаршеският "Света Троица", разположен в също така непристъпна местност, защитена от скали и пропасти.
...........
Архимандрит Георгий е интересен човек. Или по - скоро доста странен.

Посрещна ни в народна носия, с потури и пояс, дялащ греди за ремонта на някакъв покрив. Каза, че не сяда да говори с всеки. Много специално впечатление трябва да му направи човек, за да остави работата си и да поседне за раздумка. Почувствахме се поласкани.

Пихме ароматно турско кафе...Ядохме локум... Говорихме си много. Явно имаше нужда от това. Каза, че слиза до града само в краен случай, защото не иска да вижда всички тези хора.

Знае перфектно турски език. Често говори на турски и цитира историята. Обожава Турция. Мрази и не вярва в България. Все неща, които на пръв поглед ми се сториха неприемливи за Божи човек. Или поне дотолкова, че може да са в мислите му, но не е редно да бъдат спеделяни пред други хора. След първите 15 минути в главата ми се блъскаха куп въпроси относно мирогледа ми и разбиранията ми за света.

Чувствах се така, сякаш досега бях живял в заблуда. Нищо, в което вярвах, не бе истина. Разказа ни за живота, за Колелото на живота, за историята на манастира, за разочарованията си от света и още куп неща, които резонираха в главата ми часове наред.

Сподели ни и за Светия Синод. Според него никога не е имало такъв. Или по - скоро наистина е изпълнявал функциите си само, когато е бил в Цариград. Разбрах го какво има предвид. Каза, че не дават нито лев за манастира. Всичко идвало от дарения.

В един момент започнах да разбирам какво има предвид. Пъзелът в главата ми се подреждаше по малко и сякаш заставах на негова страна.

Наистина бе разочарован. Но имаше пълното право.

Бе с висок дух. На изпроводяк ни подари от кайсиевата си ракия - собствено производство и на думите ни: "Бързаме, защото ни чака път" отговори мъдро: "Няма смисъл да бързаме за нещо, което стои там и ни чака".

Разделихме се по тъмно. Фаровете на колата ни осветяваха криволичещия път. В купето бе тихо. Всеки бе обзет от размисли за Колелото на собствения си живот. Този път наистина не бързахме!









8.04.2012 г.

УСТРА, СЧУПЕНАТА ПЛАНИНА, ОВЧЕВО И МЪЖЕНЦИ






Преди около 10 века хората са живеели по съвсем друг начин. Имали са коренно различни ценности, а близостта им до Бог е била техният вечен стремеж. Затова изграждали крепостите и светилищата си нависоко. Там се чувствали защитени, но също така горе, в мрачния силует на танцуващите облаци, човек се пречиства и живее пълноценен и смислен живот.

Това бяха едни такива, мои лични разсъждения, по стръмния път към Устренската крепост. В моментите, в които се дивях на майсторството на древните, на волята им да бъдат недосегаеми, на прецизността на изчисленията им, допринесли за възможността 1100 години по-късно ние да стоим пред почти непокътнатите крепостни стени на една от най - значимите крепости в Източните Родопи. Една от пазителките на важния търговски път към Константинопол.

Още бяхме на половината път, когато високо над главите ни, измежду разцъфващите дървета, стените и проблясваха! Устра изникваше пред нас с цялата си мощ!

Това е една от най-запазените крепости в Родопите. Построена на продълговат, скалист връх, на 1015 метра надморска височина. Гледката от върха е неописуема - на запад видимостта е около 60 км., като погледът на човек достига до връх Перелик и връх Снежанка, на север с просто око се виждат връх Чиляка и Бездювен, а на юг - сините гънки на Гюмюрджинския снежник с връх Вейката и Ючбунар.

Крепостта се е простирала на 1 300 кв. м. , като дължината на цялата крепостна стена е 111 метра, а запазената височина на стените и е над 10 метра. Внушително е как в продължение на повече от 1000 години тези камъни са устояли на ураганните бури, снеговете и убийствените горещини на това място.

Разположението на крепостта е предпоставка за непревземаемостта и. Може би именно затова е така запазена до днес, при това без намесата на реставраторите.
Отбраната на Устра се е осъществявала посредством три кули - една полукръгла и две правоъгълни. Те са били триетажни, като първият им етаж е служил за водохранилище. Стените на резервоарите били измазани със смес от хоросан, натрошени тухли и едри парчета керамика.

Историята на крепостта е завидно богата. Строена е през X век с цел охрана. Има данни, че по-късно е завладяна от Симеон I, а в последствие и от Иван Асен II.

Районът е изключително богат на риолитни скали, които вероятно са били добивани и ломени на място, като най-големите късове са служели за основа на стените и.

Пътят към крепостта е изключително приятен, тръгва от източния край на село Устрен и след около 30-минутно изкачване достига до хижа Устра, която за жалост не работи. От едноименната хижа се поема по горска пътека и след 20 минути се достига до входовете на крепостта.

Посетил съм доста крепости, особено в Източните Родопи. Досега фаворит ми бе Мнеахос, но мисля, че Устра надделя. Чувството на върха е неописуемо и няма как човек да не се почувства горд от историята ни, брулен от безмилостния устренски вятър!

Бързото ни спускане обратно до селото бе продиктувано от метео прогнозата. Всички водещи синоптици бяха предсказали обилни дъждове и бурен вятър днес. Вярно, от запад се подаваха купести облаци, което бе почти сигурен знак, че дъждът няма да ни се размине.

Отправихме се в посока Джебел. Преминахме през интересни места, селца и хубави гледки. Вече влизахме в планинското градче, когато малка синя табелка ни отклони вляво. Точно него търсехме - село Воденичарско.
Тук щяхме да разгледаме няколко места, но засега се спряхме на Счупената планина. Времето напредваше, а ни чакаше още път и емоции.

Счупената планина е един от най - странните феномени, които съм виждал в живота си. Намира се непосредствено преди село Воденичарско. Както си карате, пред вас изскача планина, но не като планините, които сме свикнали да виждаме, а Половин планина. Къде е другата половина ли? Ами и аз се чудих доста. Казват, че през 1900 година мощно земетресение разтърсило района. Била есенна нощ. От няколко дни не спирало да вали. Чул се жесток грохот. Половината от планината се свлекла. На нея имало и село, но половината потънало, само малка част от къщите останали.

Отдалече е странна гледка, но още по-странна е, когато човек се приближи. Провирахме се с мъка през гъста смесена гора - ели, брези, драки, лиани и всевъзможни пречки затрудняваха придвижването ни. Намирахме се на около 200 метра от асфалтовия път, но вече си личеше как тук нормален човек не е стъпвал отдавна. На моменти лазехме на четири крака.

Достигнахме до безкрайно голямо поле от каменни блокове - големи, малки и средни, откъртени от самия склон при въпросното свличане. Придвижването бе истински ад. Най-странното от всичко бе къде е отишла цялата тази свлечена маса! Въпросните скални късове бяха просто една малка част от това мега - свлачище. Вече ни бе страх да се движим. Решихме, че под нас се намира огромна кухина, която е погълнала голяма част от камъните. Огромна пещера, която можеше да погълне и нас, ако не внимаваме къде стъпваме.

Още по-страшно ми стана, когато забелязах, че почти под всеки камък има бърлога, вероятно на чакали или вълци. За това съдех по множеството разхвърлени по дъната на дупките кости от изядени животни.

Вече се гласяхме да се връщаме, когато остър писък ни накара да настръхнем. Идваше от гъсталака пред нас. Може би от чакал, който се бе почувствал застрашен. Не пожелахме да мерим силите си с него.

......

Вятърът се засилваше, облаците се сгъстяваха, но засега дъжд нямаше. Решихме да направим кратка обедна почивка на приятна крайпътна чешма. Обядът ни - домати и сирене, ни се отрази чудесно в горещината.

Следващата ни цел бе село Овчево. Бях чел, че в близост се намират тракийски скални гробници. Достигнахме до селото, но първият човек, когото попитахме, поклати глава и каза, че не бил чувал за подобно нещо. На 50 метра от него друг мъж ни показа посоката на светилището, което се оказа накрая на селото, досами къщите. Явно първият не пожела да ни упъти, нямаше как да не знае за тези погребални съоръжения.

Постепенно се оказа голям мегалитен култов комплекс. Първоначално открихме две сферични гробници, издълбани една до друга в меката скала, но в последствие открихме издълбано в скалата стълбище, използвано от местните практични хора да водят магаретата си по него към близката ливада, както и няколко трапецовидни скални ниши.

Освен това всяка скала бе "маркирана" по странен начин. Сякаш кодове, казващи ни важни неща.

Разочарова ни мръсотията обаче. Близостта до селото си казваше думата. Досами скалите бяха изхвърлени всевъзможни буклуци. Отказах се да се разхождам. Може би щяхме да открием още интересни места, но сметището ме отврати.

Странен шум ни накара да се спрем по пътя ни навръщане. Заслушахме се. Монотонно потропване. Идваше от къпинака до нас. Гъсто растящите къпини не ни позволяваха да видим какво се случва, но шумът прдължаваше. Притаихме дъх. Оказаха се костенурки. Две. Вероятно мъжки. Категорично водеха борба. Вероятно за територии.

Едната, може би по-силната, блъскаше с корубата си втората, като периодично захапваше предния и крак с уста. Конфликтът между тях ескалира, като в един момент по-слабата загуби равновесие и се плъзна по склона. Борбата им продължи. Оставихме ги да се разбират по костенурски.

Ние трябваше да поемаме, защото имахме още една планирана забележителност, а от запад небето бе притъмняло и се чуваха гръмотевици.

След около 40 минути навлезнахме в окото на бурята, някъде около село Устрен, но бурният вятър бързо я раздуха и отново се разминахме.
Достигнахме до село Мъженци, което бе последната цел за деня.

От центъра на селото започва интересна археологическа пътека, която разкрива тракийски скални гробници, жертвени кладенци, трапецовидни ниши и интересни скални образувания.
Разходката ни не трая дълго, защото едри капки започнаха да падат от небето, но все пак успяхме да видим основното. Въпреки че на тези места човек почти винаги може да се окаже откривател на нещо съвсем ново и непознато досега.

Направи ми впечатление как до една от скалите в района имаше две счупени коруби от малки костенурки. Явно сокол или орел ползваше твърдостта на камъка за свое "оръдие" и с хитрост чупеше непробиваемите иначе черупки. Това го бях чел само в учебниците по Природознание, но сега го видях с очите си.

Капките дъжд ни върнаха в селото. Оказа се, че сме дошли навреме. Започна да вали. Бе отминал още един вълнуващ ден, наситен с незабравими преживявания. Насред вечните ловни полета на древните траки!