УСТРА, СЧУПЕНАТА ПЛАНИНА, ОВЧЕВО И МЪЖЕНЦИ

Преди около 10 века хората са живеели по съвсем друг начин. Имали са коренно различни ценности, а близостта им до Бог е била техният вечен стремеж. Затова изграждали крепостите и светилищата си нависоко. Там се чувствали защитени, но също така горе, в мрачния силует на танцуващите облаци, човек се пречиства и живее пълноценен и смислен живот.

Това бяха едни такива, мои лични разсъждения, по стръмния път към Устренската крепост. В моментите, в които се дивях на майсторството на древните, на волята им да бъдат недосегаеми, на прецизността на изчисленията им, допринесли за възможността 1100 години по-късно ние да стоим пред почти непокътнатите крепостни стени на една от най - значимите крепости в Източните Родопи. Една от пазителките на важния търговски път към Константинопол.

Още бяхме на половината път, когато високо над главите ни, измежду разцъфващите дървета, стените и проблясваха! Устра изникваше пред нас с цялата си мощ!

Това е една от най-запазените крепости в Родопите. Построена на продълговат, скалист връх, на 1015 метра надморска височина. Гледката от върха е неописуема - на запад видимостта е около 60 км., като погледът на човек достига до връх Перелик и връх Снежанка, на север с просто око се виждат връх Чиляка и Бездювен, а на юг - сините гънки на Гюмюрджинския снежник с връх Вейката и Ючбунар.

Крепостта се е простирала на 1 300 кв. м. , като дължината на цялата крепостна стена е 111 метра, а запазената височина на стените и е над 10 метра. Внушително е как в продължение на повече от 1000 години тези камъни са устояли на ураганните бури, снеговете и убийствените горещини на това място.

Разположението на крепостта е предпоставка за непревземаемостта и. Може би именно затова е така запазена до днес, при това без намесата на реставраторите.

Отбраната на Устра се е осъществявала посредством три кули - една полукръгла и две правоъгълни. Те са били триетажни, като първият им етаж е служил за водохранилище. Стените на резервоарите били измазани със смес от хоросан, натрошени тухли и едри парчета керамика.

Историята на крепостта е завидно богата. Строена е през X век с цел охрана. Има данни, че по-късно е завладяна от Симеон I, а в последствие и от Иван Асен II.

Районът е изключително богат на риолитни скали, които вероятно са били добивани и ломени на място, като най-големите късове са служели за основа на стените и.

Пътят към крепостта е изключително приятен, тръгва от източния край на село Устрен и след около 30-минутно изкачване достига до хижа Устра, която за жалост не работи. От едноименната хижа се поема по горска пътека и след 20 минути се достига до входовете на крепостта.

Посетил съм доста крепости, особено в Източните Родопи. Досега фаворит ми бе Мнеахос, но мисля, че Устра надделя. Чувството на върха е неописуемо и няма как човек да не се почувства горд от историята ни, брулен от безмилостния устренски вятър!

Бързото ни спускане обратно до селото бе продиктувано от метео прогнозата. Всички водещи синоптици бяха предсказали обилни дъждове и бурен вятър днес. Вярно, от запад се подаваха купести облаци, което бе почти сигурен знак, че дъждът няма да ни се размине.

Отправихме се в посока Джебел. Преминахме през интересни места, селца и хубави гледки. Вече влизахме в планинското градче, когато малка синя табелка ни отклони вляво. Точно него търсехме - село Воденичарско.

Тук щяхме да разгледаме няколко места, но засега се спряхме на Счупената планина. Времето напредваше, а ни чакаше още път и емоции.

Счупената планина е един от най - странните феномени, които съм виждал в живота си. Намира се непосредствено преди село Воденичарско. Както си карате, пред вас изскача планина, но не като планините, които сме свикнали да виждаме, а Половин планина. Къде е другата половина ли? Ами и аз се чудих доста. Казват, че през 1900 година мощно земетресение разтърсило района. Била есенна нощ. От няколко дни не спирало да вали. Чул се жесток грохот. Половината от планината се свлекла. На нея имало и село, но половината потънало, само малка част от къщите останали.

Отдалече е странна гледка, но още по-странна е, когато човек се приближи. Провирахме се с мъка през гъста смесена гора - ели, брези, драки, лиани и всевъзможни пречки затрудняваха придвижването ни. Намирахме се на около 200 метра от асфалтовия път, но вече си личеше как тук нормален човек не е стъпвал отдавна. На моменти лазехме на четири крака.

Достигнахме до безкрайно голямо поле от каменни блокове - големи, малки и средни, откъртени от самия склон при въпросното свличане. Придвижването бе истински ад. Най-странното от всичко бе къде е отишла цялата тази свлечена маса! Въпросните скални късове бяха просто една малка част от това мега - свлачище. Вече ни бе страх да се движим. Решихме, че под нас се намира огромна кухина, която е погълнала голяма част от камъните. Огромна пещера, която можеше да погълне и нас, ако не внимаваме къде стъпваме.

Още по-страшно ми стана, когато забелязах, че почти под всеки камък има бърлога, вероятно на чакали или вълци. За това съдех по множеството разхвърлени по дъната на дупките кости от изядени животни.

Вече се гласяхме да се връщаме, когато остър писък ни накара да настръхнем. Идваше от гъсталака пред нас. Може би от чакал, който се бе почувствал застрашен. Не пожелахме да мерим силите си с него.

......

Вятърът се засилваше, облаците се сгъстяваха, но засега дъжд нямаше. Решихме да направим кратка обедна почивка на приятна крайпътна чешма. Обядът ни - домати и сирене, ни се отрази чудесно в горещината.

Следващата ни цел бе село Овчево. Бях чел, че в близост се намират тракийски скални гробници. Достигнахме до селото, но първият човек, когото попитахме, поклати глава и каза, че не бил чувал за подобно нещо. На 50 метра от него друг мъж ни показа посоката на светилището, което се оказа накрая на селото, досами къщите. Явно първият не пожела да ни упъти, нямаше как да не знае за тези погребални съоръжения.

Постепенно се оказа голям мегалитен култов комплекс. Първоначално открихме две сферични гробници, издълбани една до друга в меката скала, но в последствие открихме издълбано в скалата стълбище, използвано от местните практични хора да водят магаретата си по него към близката ливада, както и няколко трапецовидни скални ниши.

Освен това всяка скала бе "маркирана" по странен начин. Сякаш кодове, казващи ни важни неща.

Разочарова ни мръсотията обаче. Близостта до селото си казваше думата. Досами скалите бяха изхвърлени всевъзможни буклуци. Отказах се да се разхождам. Може би щяхме да открием още интересни места, но сметището ме отврати.

Странен шум ни накара да се спрем по пътя ни навръщане. Заслушахме се. Монотонно потропване. Идваше от къпинака до нас. Гъсто растящите къпини не ни позволяваха да видим какво се случва, но шумът прдължаваше. Притаихме дъх. Оказаха се костенурки. Две. Вероятно мъжки. Категорично водеха борба. Вероятно за територии.

Едната, може би по-силната, блъскаше с корубата си втората, като периодично захапваше предния и крак с уста. Конфликтът между тях ескалира, като в един момент по-слабата загуби равновесие и се плъзна по склона. Борбата им продължи. Оставихме ги да се разбират по костенурски.

Ние трябваше да поемаме, защото имахме още една планирана забележителност, а от запад небето бе притъмняло и се чуваха гръмотевици.

След около 40 минути навлезнахме в окото на бурята, някъде около село Устрен, но бурният вятър бързо я раздуха и отново се разминахме.

Достигнахме до село Мъженци, което бе последната цел за деня.

От центъра на селото започва интересна археологическа пътека, която разкрива тракийски скални гробници, жертвени кладенци, трапецовидни ниши и интересни скални образувания.

Разходката ни не трая дълго, защото едри капки започнаха да падат от небето, но все пак успяхме да видим основното. Въпреки че на тези места човек почти винаги може да се окаже откривател на нещо съвсем ново и непознато досега.

Направи ми впечатление как до една от скалите в района имаше две счупени коруби от малки костенурки. Явно сокол или орел ползваше твърдостта на камъка за свое "оръдие" и с хитрост чупеше непробиваемите иначе черупки. Това го бях чел само в учебниците по Природознание, но сега го видях с очите си.

Капките дъжд ни върнаха в селото. Оказа се, че сме дошли навреме. Започна да вали. Бе отминал още един вълнуващ ден, наситен с незабравими преживявания. Насред вечните ловни полета на древните траки!