23.04.2012 г.

ЗА КОЛЕЛОТО НА ЖИВОТА

През краткия си живот посещаваме интересни места. Има случаи, когато видяното оставя в нас незаличима диря, сияеща години наред в съзнанието ни.

Понякога очарованието, което заживява в душите ни, се дължи не на самите места, а и на хората, чийто живот по някакъв начин е свързан с тях.

Пътуването ни до Велико Търново бе идеална възможност да посетим един от прекрасните манастири в района - Преображенският, както и да се срещнем с един интересен човек.

На шест километра северно от Велико Търново, там където река Янтра образува чудния Дервентски пролом, се намира най-големият в района и четвъртият по големина в България манастир. За жалост без монаси. Единственият му стопанин е игуменът - Архимандрит Георгий.

Преображенският манастир е основан по времето на Втората българска държава през 13-14 в. Първоначално е метох на Ватопедски манастир от Света Гора, но през 1360 г. се сдобива с автономност.

През Средновековието Преображенския манастир е бил разположен на около 400 – 500 метра южно от сегашното си местонахождение. Първоначалното място на манастира е изоставено след разрушаването му по време на завладяването на Търново в края на 14 в. След падането на България под турско робство манастирът е неколкократно опожаряван и плячкосван от турците, а впоследствие е разрушен напълно.

На сегашното си място Преображенският манастир е възстановен през 1825 г. от рилския монах отец Зотик, който през 20-те и 30-те години е игумен на манастира. 

Днешният си вид манастирът добива в периода 1858-1863 г. и е от типа на средновековните манастири-крепости. Основните постройки са издигнати в първата половина на 19 век от Кольо Фичето.
Стенописите в църквата са дело на бележития представител на самоковската живописна школа Захарий Зограф и датират от 1849 - 1851 г. Наред със славянските просветители Св. Св. Кирил и Методий, Захарий Зограф си рисува автопортрет, а храмовата икона "Преображение Господне" е с негов автограф.

Твърде интересна е голямата сцена "Страшният съд" на източната стена в притвора, на която грешните мъже и жени са изобразени в граждански костюми, а врачките и лечителките - в селска народна носия.

Забележителна е сцената "Колелото на живота", изписана на външната южна олтарна стена, която третира в религиозно-философски аспект естественото развитие на човешкия живот.

Преди 25 години огромни скални блокове са разрушили част от монашеските килии и църквата "Благовещение".

Местоположението на манастира в подножието на големия скален венец и Беляковското плато създават особено приятна атмосфера на уют и сигурност. Човек се чувства защитен и предпазен отляво от скалите, а отдясно - от урвата към коритото на Янтра. Насреща се разкрива панорама към другия скален венец и още един от манастирите в района - Патриаршеският "Света Троица", разположен в също така непристъпна местност, защитена от скали и пропасти.
...........
Архимандрит Георгий е интересен човек. Или по - скоро доста странен.

Посрещна ни в народна носия, с потури и пояс, дялащ греди за ремонта на някакъв покрив. Каза, че не сяда да говори с всеки. Много специално впечатление трябва да му направи човек, за да остави работата си и да поседне за раздумка. Почувствахме се поласкани.

Пихме ароматно турско кафе...Ядохме локум... Говорихме си много. Явно имаше нужда от това. Каза, че слиза до града само в краен случай, защото не иска да вижда всички тези хора.

Знае перфектно турски език. Често говори на турски и цитира историята. Обожава Турция. Мрази и не вярва в България. Все неща, които на пръв поглед ми се сториха неприемливи за Божи човек. Или поне дотолкова, че може да са в мислите му, но не е редно да бъдат спеделяни пред други хора. След първите 15 минути в главата ми се блъскаха куп въпроси относно мирогледа ми и разбиранията ми за света.

Чувствах се така, сякаш досега бях живял в заблуда. Нищо, в което вярвах, не бе истина. Разказа ни за живота, за Колелото на живота, за историята на манастира, за разочарованията си от света и още куп неща, които резонираха в главата ми часове наред.

Сподели ни и за Светия Синод. Според него никога не е имало такъв. Или по - скоро наистина е изпълнявал функциите си само, когато е бил в Цариград. Разбрах го какво има предвид. Каза, че не дават нито лев за манастира. Всичко идвало от дарения.

В един момент започнах да разбирам какво има предвид. Пъзелът в главата ми се подреждаше по малко и сякаш заставах на негова страна.

Наистина бе разочарован. Но имаше пълното право.

Бе с висок дух. На изпроводяк ни подари от кайсиевата си ракия - собствено производство и на думите ни: "Бързаме, защото ни чака път" отговори мъдро: "Няма смисъл да бързаме за нещо, което стои там и ни чака".

Разделихме се по тъмно. Фаровете на колата ни осветяваха криволичещия път. В купето бе тихо. Всеки бе обзет от размисли за Колелото на собствения си живот. Този път наистина не бързахме!









Няма коментари:

Публикуване на коментар