31.05.2012 г.

Бориславци, Хладната пещера и Маджарово





Валящият дъжд навън и работещото парно в колата създаваха приятно чувство за уют и сигурност. Пътувахме в посока Харманли, преминахме през стената на язовир Ивайловград и спряхме за кратка почивка. Турбините в централата работеха с пълна пара и бълваха огромни количества вода в коритото на реката. Цялата стена се тресеше. Човек би се уплашил дори.

След още няколко километра подминахме село Дъбовец и завихме вляво към Бориславци и Маджарово. Пътят бе доста изровен след отминалата зима. Достигнахме Бориславци и спряхме за почивка край водите на язовира. Точно тук е най-достъпната част на водохранилището. Красивите и плитки заливи са любимото място на стотици черни и бели щъркели, чапли и дори пеликани. Три от тях стояха величествено в средата на язовира, в плитчина, която предполагаше много храна. В момента на приближаването ни обаче пеликаните се отдалечиха като големи платноходи във вътрешността на езерото.

Природата бе толкова красива, че ни се искаше да останем да нощуваме тук. Времето обаче се влошаваше за пореден път и бе по-добре да потърсим място с укритие в близост. Продължихме към Маджарово. Преминахме през моста, който взе две жертви през февруарските наводнения. Не бе възстановен, но бе направен обходен път.

Навлизахме в Маджаровския пролом на река Арда. Пътят се стесни. Възвишенията добиваха все по-алпийски вид. На един от завоите ме спря табелата към Хладната пещера. При едно от миналите ми посещения тук опитах да я намеря, но неуспешно. Заваля и сняг, теренът стана кален и хлъзгав и се отказах. Но...сега бях решен да я открия. Въпреки че не бе по-малко хлъзгаво и кално, а и драките бяха в изобилие. Явно скоро никой не бе минавал по пътеката и тя бе доста обрасла.

Силом се провирахме между клоните. Във вратовете ни се изливаше водата от листата на дърветата. Пресякохме малкото деренце, което сега бе придошло и водата му бе ледена. Изгубихме маркировката, но продължихме уверено напред и скоро се озовахме на десния бряг, на около 20 метра над дерето. Тъкмо оттук започваше див и недостъпен каньон. В скалния венец на левия бряг на дерето бе входът на Хладната пещера. Наричат я така, защото целогодишно от недрата на земята лъха студен въздух. Тя е плитка пещера, образувана в седиментни скали от рушителната дейност на водата. Не е проучена, което бе предпоставка да я посетим отново при следващи обиколки на района. В околността има няколко групи трапецовидни тракийски ниши, което още повече пробуди интереса ми.

Завърнахме се до колата и продължихме към Маджарово. Времето напредваше. Подминаваше 19 часа. Лошите атмосферни условия допълнително намаляваха видимостта и създаваха дискомфорт в нас. Все пак трябваше да намерим място за бивак, да опънем палатка, да сготвим и ако има как да направим всичко това по светло.

Навлезнахме в Кованкая - една от многото защитени местности в района. Раят за лешоядите. Спряхме над Меандрите на река Арда. Там е направена масата на Флинтстоун - интересно хрумване на хората от града. Маса с две пейки, изцяло направени от камък. Оттам се открива чудна панорама както към реката, така и към кръжащите над главите ни птици.

Над нас се рееха 4 лешояда. Подобна гледка не се вижда всеки ден, а чувството е уникално. Размахът на крилете на белоглавия лешояд в небето е над 2 метра.

Вече наистина закъснявахме. Поехме към града, който бе на 2 километра. Обиколихме в търсене на добро място за къмпинг, но не открихме такова. След 20 минутно лутане се върнахме в началото на Маджарово и решихме да се настаним край Тракийския мемориален комплекс. Той е построен в памет на избитите край Ятаджик 2000 бежанци от най-големия погром над българите в Източна Тракия през 1913 година. Мястото бе спокойно, имаше доста дървета, а и навес в случай на поредното избухване на времето.

Нощта бе изключително топла и приятна. За наше огромно щастие не заваля.

.............

Още със ставането си видяхме ятата лешояди, които се рееха над Кованкая и Патронка в търсене на храна. Закусихме набързо и се подготвихме за приключения. Отбихме се до ПЗЦ Източни Родопи за да се видим със старите приятелки Нуша и Сание. Сание наблюдаваше красивите птици през наблюдателната тръба. Сподели удоволствието си с нас, като ни показа белоглавите лешояди и гнездата с малките им. Над нас прелетя египетски лешояд с храна в клюна си. Зарадвах се, когато разбрах, че тази година гнездуващите двойки лешояди са с 4 повече в сравнение с миналата. Което ще рече, че 8 нови лешояда са избрали за свой дом скалите край Маджарово. Видно е, че усилията на БДЗП се увенчават с успех.

Сигурно малцина от вас са чували за Маджарово бийч. След като се налюбувахме на летящите гиганти се запътихме именно натам. Непосредствено до града речното течение е акумулирало огромно количество пясъци и резултатът днес е една прекрасна плажна ивица с дължина над 100 метра, която е може би най-оживеното място през лятото.

Първоначалната идея за риболов се провали, тъй като реката бе огромна и ледена. Съсредоточихме се върху търсене на интересни и уникални камъни по плажа. Един с друг не си приличаха. Всеки бе изключителен. Колко ли милиони години водата ги бе извайвала, за да достигнат до нас днес и да им се възхищаваме. Колко ли история носеха със себе си.

Продължихме надолу по течението и попаднахме на плитко разливче, което се бе напълнило с риба, вероятно подготвяща се да хвърля хайвер.

По брега имаше човешки стъпки и заострен кол, с който явно някой бе опитал да лови риба по първобитен начин. Е, и ние опитахме, понеже нямаше друг вариант за хващането и. Оказа се обаче, че доста трябва да потренираме, за да не останем гладни следващия път. Въвлякохме в това начинание дори кучето Люк, което имаше тежката задача да подплаши пасажа с риба от единия край и да го докара към мен. Аз самият стоях с навити до коленете панталони в средата на гьола и замахвах с импровизираното копие като идиот. Безрезултатно.

След това енергоемко занимание се разходихме до едно тайно дере, в което аметистите са толкова много, че човек се спъва в тях. Умишлено няма да издам къде се намира то, защото още утре от полускъпоценните камъни няма да има и помен.

Слънцето напичаше болезнено, напомняйки ни, че ще вали отново. С капеща от челата ни пот, повече от час чоплихме мократа земя в търсене на трофейни камъни. Намерихме интересни образци.

Бе време за следобедна почивка, която прекарахме в ухаещата градина на природозащитния център. На сянка, с бира в ръка. Следобедът се изтърколи неусетно.

Привечер решихме да се качим високо в Патронкая и да погледаме птиците от наблюдателницата. Гледката бе върховна. Притихналото градче изглеждаше някак призрачно на фона на оловнотежкото небе и буйната Арда. От запад идваше буря. Сериозна буря. Почти по същото време получихме информация за метеорологичната обстановка. Синоптиците предвиждаха сериозни валежи през цялата нощ. Тайно се надявах, че ще ни подминат. Интересно бе как всичко бе притихнало. Нямаше и помен от лешоядите. Сякаш предчувстваха бурята и се бяха спотаили в гнездата си. На сигурно.

Тръгнахме и към Кованкая, но само след няколкостотин метра се върнахме на бегом в ПЗЦИР, защото небето започна да се раздира от мълнии. След това отново се настани познатото от предните дни тихо време и дъждът нямаше изгледи да спира. Бяхме решили да нощуваме в близост до центъра. В 20 часа опънахме палатката в гората наблизо, като предвидливо я покрихме с найлон.

В 23 часа, след освежаващ душ, се нагласихме в спалните чували и задрямахме под топлината на найлона, покриващ превантивно "юртата" ни. Въпреки че бе влажно, не валеше.

В 3 часа се събудих от мощния рев на дъжда, биещ яростно по тавана. Постепенно започна да се случва и най-лошото. В следващите 40 минути дъждът не спря, а палатката започна да се пълни с вода бавно, но сигурно. Какъвто и найлон да имаше пороят бе толкова силен, че нищо не го спираше. Чувалът ми се накваси и след още два часа вече сам човек трудно можеше да го вдигне. Подът, шалтетата, дрехите, всичко бе мокро. Нямаше вариант за намиране на сухо място в палатката. Криво - ляво дремнахме до 7 часа след което станахме, за да се преоблечем и изсушим след среднощната баня. Беше едно от най-неприятните преживявания в световната история на къмпингуването.

В ранни зори потеглихме на запад към Смолян, мокри и настинали, но носещи в съзнанието си спомени за впечатляващи гледки, преживявания, емоции и срещи с добри приятели.


Меандрите на Бяла река, Ликана и Скалните коридори при Свирачи





Горещината в палатката бе започнала да измества среднощния хлад. Бе 8 часа и трябваше да ставам. Когато спътникът ми се събуди и подаде рошавата си глава от "резиденцията" чаят бе готов и ухаеше ароматно в чайника на газовия котлон.

След закуска събрахме лагера си и се отправихме към Меден бук и Меандрите на Бяла река. Още по пътя към селото останахме неприятно изненадани, защото само за нощ река Бяла бе променила цвета си и в момента спокойно можеше да я прекръстят на Бозаджидере, поради силно кафявата вода, която течеше в коритото. Вярно, от двайсетина дни и тук не бе спирало да вали. Но при вчерашното ни пристигане реките бяха бистри, въпреки че водата беше много.

Сега за няколко часа се бе случила "случка". Пристигнахме в Меден бук и веднага се запътихме към брода над селото. До последно вярвах, че ще можем да го пресечем. Ударихме греда. Нямаше начин. Въпреки широкият около 30 метра брод, водата сега бе с дълбочина над метър и половина, а скоростта и спокойно можеше да повлече човек. Може би най - страшното от всичко бе, че на отсрещния бряг снощи се бе настанила група къмпингуващи, опънали палатките си под черниците. Само за няколко часа водата бе придошла, вероятно докато са спали, и сега пътят им обратно бе блокиран. Не бяха притеснени.

След първия неуспешен опит поехме нагоре срещу течението, по десния бряг на реката, в отчаяно търсене на удобно за пресичане място. Знаех, че няма такова, защото течението се засилваше, а речното легло се стесняваше, оформяйки на места вирове с дълбочина до 5-6 метра. Подминахме местността "Сините камъни" и набрахме височина. Огледахме се отвисоко и решихме да се връщаме.

Спуснахме се ниско на юг, в каньона на Казълчалдере, един от по-сериозните притоци на Бяла река. Почти пресъхваща през лятото, сега бе пълна до неузнаваемост река с огромни вирове и трудни за пресичане бродове. Водата бе ледена. А преди няколко дни правех планове за къпане в реките. Абсурд. Трудно се издържаше дори минута.

За сметка на това се върнах до колата и взех мухарката. Използвах случая да хвана няколко зашеметени от студа кефали, които спокойно можеха да бъдат и обядът ни. Решихме да ги пуснем все пак. Радвах се, че поради придошлата Бяла имахме щастието да разгледаме по-подробно Казълчалдере.

След около час паркирах колата на "входа" на Защитена местност "Ликана" - една от гордостите на община Ивайловград. Табелата бе счупена от вандали.

"Ликана" е най-малката по площ защитена територия - едва 3 ха. За сметка на това приютява завиден брой ценни представители на флората. Тук се намира единственото открито находище на диворастяща орхидея в България. Освен нея под закрила са още 14 вида орхидеи. Разходката из местността продължи дълго, тъй като природата тук е изключително запазена и на човек не му се тръгва. Дивата гора е в непосредствена близост с границата с Гърция и най-вероятно това е една от причините за запазването и.

Неприятна гледка ни сепна на няколкостотин метра след като навлезнахме в защитената местност. Вляво от нас попаднахме на изкоп, с размери 4 на 2 метра, който очевидно бе изкопан от иманяри. Стотици парчета керамика и кости /вероятно човешки/ стърчаха от стените на изкопа. Явно този, който е копал, е намерил каквото му е трябвало и е оставил керамиката. А може и нещо да го е уплашило и да си е тръгнал.

Имахме щастието да снимаме няколко вида орхидеи, които цъфтят точно сега. Исках да видя и Белополянската пещера, но решихме да я оставим за следващия път. Върнахме се обратно и поехме към Свирачи. Чакаше ни още "работа"!

Влезнахме в Свирачи и се спуснахме в ниската част на селото, като минахме покрай гробищата. Интересно бе, че има нови, но и много стари гробове. Свирачи е едно от големите села в общината. И от старите, също така. Не се знае кога е създадено. Казват, че едно от старите му имена е Зорназан или Зорлузан. Според едни това идва от трудното обработване на земята /зор/, а според други - в селото имало много свирачи на зурли. Днешните жители са преки потомци на българите, живели в Мала Азия до Балканските войни.

Открихме сравнително бързо това, което търсехме, а именно Скалните коридори край селото. Не присъстват като забележителност в нито един пътеводител, но си струва да се видят. Голяма скала с платовидна форма, чиято основа от изток е надупчена от множество коридори с различна дълбочина. Преброих над 15 дупки, като най-плитките са до половин метър, а най дълбоките две са с дълбочина по над десет метра. Единият "услужливо" е превърнат в бункер от "Гения" на Българска Народна Армия. Входът му е зазидан с камъни, като е оставено място за поставяне на картечница. Промитите мозъци от годините преди демокрацията са унищожили куп забележителности с бункерите, които са поставяли на удобни за тях места. Най-фрапиращият случай, на който станах свидетел, бе през септември 2011, както вече съм ви казвал. Една от отбранителните кули на крепостта Неутзикон край село Мезек бе "закичена" от идиотите с бункер на върха си.

Както и да е. Въпросната скала е надупчена от отвори, а в основата си е заобиколена от крепостна стена, от която днес виждаме само останките. Ясно личи обаче съвършената зидария, опасвала светилището. Явно мястото е било цял култово - религиозен комплекс, от който жреците са отправяли своите молитви и заклинания. Имаше особена енергия. А земята и тук бе осеяна с останки от керамика. Явно иманярите не бяха пожалили и това място.

Времето захладня. Задуха силен вятър. Притъмня. Идваше поредната буря. Поехме към Лютица. Искахме да направим опит за изкачването и.
Отново неуспешен. Първоначално смятах, че вятърът ще издуха облаците. Уви, над нас се настани тихо време. Заваля есенен дъжд, подобен на този от разказа за Белчо и Сивушка. Силен, студен и без изгледи за спиране.

Обядът ни премина под големия чинар до манастира "Св. Св. Константин и Елена". Почакахме около час, но изгледи за спиране нямаше. Решихме да не губим повече време и поехме към Ивайловград за дозареждане с провизии.

Междувременно кърлежите се активизираха. Не знам защо, може би от влагата, но хванах два на яката си, които се готвеха съвсем скоро да се впият в мен.

........

Поехме към Маджарово.











30.05.2012 г.

БРУСИНО, ПЛЕВУН, ОДРИНЦИ И СИВ КЛАДЕНЕЦ





Доста се чудех как да започна разказа си! Дали да спомена отново, че се бях затъжил за Източните Родопи и че нямах търпение да ги видя. Може би щях да се повторя и потретя! Затова ще започна така: Пътувах на изток, далеч на изток. Играех си на гоненица. С бурята. Или със самия себе си. Може би пак бягах от нещо!

Търсех онова спокойствие, с което ме даряват малко места в България. Мислех за непреходното в живота ни. И тайничко се радвах, че съм успял да открия стойностните неща.

И до ден днешен за мен е необяснимо привличането към обезлюдените села. Хората бягат от тях, а аз броя дните до почивката си за да мога да ги видя.

Изпълват ме с тъга и носталгия, но същевременно и с доза спокойствие. Може би по-скоро измамно!

Пътят на изток винаги минава неусетно. Почти бях достигнал Ивайловград, когато погледът ми бе прикован наляво.. Ударих спирачки и обърнах колата. Навлезнах по черен път и след около 2 километра бях в село Брусино. Чудно селце, което незнайно защо не бях забелязал досега. Приказната природа, зелените поляни, застлани с килими от цветя и цъфналите шипки ярко контрастираха на фона на разрушените къщи.

Селцето днес наброява около 30 къщи... и само 2 жители. Срещнахме се случайно с единия от тях - Рамадан, 55 - годишен мъж. Трябва да си със силна воля, за да живееш тук. Сред ловните полета на чакалите.

Не криеше тъгата и огорчението в душата си. Работел в една от многото кариери за ивайловградски камък в района. Но работодателите му били крайно некоректни. Не плащали осигуровки. А и заплатите забравяли често. Ръката му бе пострадала наскоро и в момента се възстановяваше.

Каза, че нощем странна сила обладавала Брусино. Шумове от местенето на предмети го стряскали в съня му. Но за тези места това са напълно нормални неща. Хората са свикнали да споделят живота си с призраци и паранормални явления.

Разделихме се с усмивка и Рамадан ни покани да му гостуваме следващия път.

Продължавахме да се надхитряваме с бурята. Въртеше се ту пред нас, ту до нас през цялото време. Този път се отклонихме вдясно към село Плевун и май я излъгахме.

Бях чел за долмените. Бе време да ги видя. Представляват тракийски гробници, ориентирани в посока изток - запад, като входът им е от изток. Състои се от голяма гробна камера, преддверие, предгробна камера и дромос /коридор/. Дължината му е 7.50 метра, а формата му е съвършено правоъгълна. Построен е с големи гнайсови плочи, поставени вертикално и вкопани в земята.

Долменът е със сложен план, непознат сред другите проучени паметници. Служел е за погребения на тракийската родова аристокрация и свидетелства за развитието на държавността сред тракийските племена.

Тъкмо се върнах при колата и бурята, която висеше над мен със злоба, изрева. Може би ми завиждаше, че отивам в Рая и се опитваше да ме вкамени с мълниите си. Започна Част първа от съпътстващите ни четири дни стихии.

.......

40 минути по-късно бях в Одринци. Селцето ме посрещна приветливо както винаги. Сякаш прикриваше тъгата си от останалите в него едва седем жители, и лекичко се усмихваше. А аз бях на седмото небе от щастие, че отново съм тук. За славната история на селото съм ви разказвал, затова няма да се повтарям. Посетих една от любимите си църкви - Св. Архангел Стефан, която е сравнително нова, построена е през 1939 година, но е с много интересна архитектура. Преди няколко години е реставрирана, но за жалост парите не стигнали докрай. Днес я отварят само по празници.

Следваше разходка из това приказно и същевременно призрачно селце. Повечето къщи бяха необитаеми. Сякаш животът бе спрял преди 100 години, а ние бяхме свидетелите на това нямо съществуване днес. И въпреки обезлюдяването има особена топлота и уют в района. Трудно си тръгвам от Одринци.

На "изпроводяк" току до една от къщите видях възрастна жена, която дойде до нас. Оказа се баба Руса. Тя твърдеше, че ме познава от някъде. Знам ли, може би от предишен живот.
Доста си поприказвахме. Оказа се, че за 80-те си лазарника е съвсем в час и акъла и не е изфирясал все още.

Няма как пътуването из този край на Родопите да мине без посещение и на Сив кладенец. Това мистично селце, чиито покрайнини се къпят от водите на Лудата река...Истински рай за ценители на дивото...За хора, които разбират от туризъм...Старата, полуразрушена църква в центъра, притихналият бор до нея, тъжният едва крепящ се МагазинЪ, на който давам максимум още една зима живот, след което ще се сгромоляса под товара на снега и силните пориви на вятъра. Все декори от едно щедро и блестящо минало, един живот, изпълнен с детски викове и радост. А днес тънат в забрава, самота и прахоляк.

Денят се бе изтърколил неусетно. Поехме в посока Долно Луково, където щяхме да нощуваме. Не ни отне много време да си намерим място за бивак - голяма чешма в близост до селото, с равно място, удобно за опъване на палатка. Влагата бе голяма. Все пак повече от две седмици дъждът не бе спирал. Но тръпката си е тръпка. Палатката бе разпъната за нула време. Вечеряхме.

След вечеря реших да се разтъпча. Сетих се, че наблизо се намира Долнолуковската гробница. Овчар в близост ме упъти. Поех на север. Движих се около 2 км., след което завих по слаборазличим черен път на запад, който се изкачваше стръмно нагоре в планината. Тъй като нямаше каквато и да било маркировка, следвах думите на овчаря, който ми обясни, че трябва да завия наляво след около 2 км. Дотук добре. Изкачвах се по въпросния път, разсъждавайки, че тази гробница е в най-високата точка на възвишението.

Такава не открих. За сметка на това ме откриха чакали. Кучето бе с мен и се уплаших от приближаващите ме от няколко страни заплашителни писъци и рев. На всяко мое подсвиркване отвръщаха с хиеноподобни звуци. Явно бяха два или три и имаха смелост.

Наложи се да импровизирам в маршрута си обратно към лагера, тъй като не желаех да се срещам с чакали точно в момента. Навлезнах в толкова дива гора - плетеница от драки, люляци, къпини, шипки и изобщо всичко, което има бодли. Източнородопската гора може да бъде крайно коварна и опасна. Отне ми повече от 40 минути провиране между шубраци, хлъзгане по камъни и дерета и одиране на всички крайници. Бях със сандали и не знаех върху какво стъпвам. Добре, че бе хладно и се предполагаше, че големите влечуги са се скрили в дупките си. Само преди около 3 часа, по пътя след Ивайловград, видях най-голямата змия през живота си - почти двуметров смок, чийто вид не можах да определя. Успях обаче да видя, че докато пресичаше асфалтовия път, заемаше половината от пътното платно.

Отгоре на всичко загубих и ветровката си из дивите шубраци в бягството си от чакалите.
Завърнах се издран и мокър в лагера, но по пътя си попаднах на узряла череша, която ме изкуши. Ядях плодовете и направо от дървото.

Не успях да открия гробницата, но се уморих и сънят ми бе здрав. Очертаваше се приказна вечер. Дъждът бе спрял, небето бе ясно, а звездите - хиляди.

Нощ, предвещаваща интересни приключения през следващите дни!

1.05.2012 г.

ДЕН III: Н КАТО НЕБЕСКА






Бяхме спали спокойно. Отминалата нощ бе приказна. Изпълнена с аромат на билки и диви цветя. Сънят ни бе прекъснат един или два пъти, но не от дразнители, а от песента на птиците и щурците. В близост до нас спокойно пасеше магаре, което се изкашля няколко пъти, а след полунощ около палатките ни дойде сърна. Все шумове, които не те стряскат, а те успокояват и те карат да потъваш в още по-сладък сън.
.......
Небеска. Неописуемо място. С неописуемо име. На покрива на света. Под небето. Близо до звездите. 

Снощидойдохме тук, опътени от кмета. Каза ни, че имало хубава полянка с вода в близост. Не сбъркахме. Опънахме палатките си на равна поляна в началото населцето. Хората, живещи тук, наистина са малко, но са изключително дружелюбни иприятелски настроени. Посрещна ни баба с висок дух и чувство за хумор. 

В Небеска живеят постоянно едва три семейства, но полуразрушените къщи свидетелстват, че тук е кипял живот. „Децата ни избягаха в града!”, каза с тъга бабата. Разбираемо, какво да правят тук! 

Лагерният ни огън хвърляше отблясъци до звездите. Вятърът утихна. А ние се чувствахме като в приказките. След вечеря продължихме раздумката си, и макар да ни се спеше, искахме да се наслаждаваме на топлината по-дълго време. Всеки споделивпечатленията си от изминалите два дни. Динамиката бе голяма и не бяхме ималивреме да си говорим. За пореден път достигнахме до извода, че сме щастливци. 

Изчакахме да се стъмни, за да си вземем по един душ на селската чешма. Отрази ни се идеално. Спахме като къпани.

Утрото бе още по-неописуемо от вечерта. Събудих се около 8 часа. В палатката ми започваше да става горещо. Излезнах и се разходих из селото. А то, притихнало под меката топлина на слънцето, сякаш едва доловимо се усмихваше.

Малки каменни къщички, небрежно разхвърляни по склона, хора, работещи в нивичките си, крави и овце, хрупащи свежата трева. Идилия. По-хубаво от приказка дори. Бяхме на покрива на света, а тревата тук бе повече от жива. Спокойствието, което цареше тук, ни разтопи. 

Закусихме.Събрахме багажа и палатките си с тъга. Знаехме, че трябва да си тръгваме скоро.Разходихме се до светилището край Небеска. Невероятни скални форми, изветряни в продължение на милиони години. Изобилие от трапецовидни ниши и скални кухини,вероятно използвани като погребални съоръжения. 

Структурата на скалите даваше възможност за лесна обработка. На един от големите камъни открихме издялани стъпала. 

Интересното бе, че светилището на Небеска бе разположено на същата височина като Асаркая, и вероятно между тях е съществувала комуникация. Какви ли неща се бяха случвали тук през хилядолетията. Какви ли заклинания бяха произнасяли жреците. Само можеше да гадаем. Земята бе пропита с история.
Събрахме много впечатления. Видяхме уникални места през изминалите три дни. Места, които не са популярни и се откриват трудно, но за сметка на това са само за истински ценители. Тръгнахмеси от селото с нежелание. Не искахме да се разделим със спокойствието тук. Небескабе истинският Рай. Място, което едновременно те облагородява и ти подарявачастица от себе си. Частицата, която те кара да се връщаш тук отново и отново.

Нещо потрепва в мен, когато си спомня за Небеска!

ДЕН II: МИСИЯ: ПО ВОДА КЪМ ПАТМОС И БЕЗДЮВЕН






Въпросните 30 туристи се погрижиха да ни събудят сравнително рано в неделното утро. Бяха тръгнали към Утробата и възгласите им на възторг от красотата на тази уникална планина се сляха в едно мощно изригване, което ме изкара от палатката с полуотворени гурливи очи и кисела физиономия. След мен наизскачаха и другите, но туристите не се почувстваха виновни нито за миг и продължиха с ревовете си.

Може би за хубаво се събудихме по-рано. След неуспешния опит да се свържем с хижаря за сделката за превоз, явно от свежия сутрешен въздух се сетих, че имам номера на Ердун – местен овчар, който превозва туристи от бряг до бряг при повикване. Разбрахме се за нула време. Ердун каза, че след час ще ни чака при скалата, под трансформатора. Не знаехме къде е, но щяхме да се оправим. 

Имахме час, в който сготвихме закуска, измихме се и събрахме багажа и палатките си и потеглихме обратно в търсене на Трансформатора! Все пак отделих 3 минути да се кача до захраненото място. Оказа се, че храната е на мястото си. Не бе докосната. Явно чакалите не са били гладни.

Бе дошъл големият момент, който планувах повече от няколко месеца. Патмос. Самото изричане на името му ме накара да настръхна. Бях при скалите, когато бялата лодка на Ердун се подаде иззад полуострова. Загаси двигателя и с помощта на греблата се приближи до брега, като внимаваше да не я удари. Запознахме се. Оказа се страхотен човек. Качи ме в лодката и понеже другите не бяха дошли, потегли и ми каза, че ще се върне за тях след като ме остави на отсрещния бряг.

Лодката се разтресе, лек дим се издигна от задната и част, където бе двигателя, и аз, Ердун и още един пътник поехме на път. Плаването мина неусетно. Все пак разстоянието между двата бряга е около 200 метра. Остави ме на брега и ми заръча къде да изчакам другите. Те вече чакаха на отсрещния бряг. Видях ги с бинокъла. 

Седнах на брега. Наслаждавах се. Никога преди не бях виждал язовира от тази гледна точка. Зеленината, с която бяхме отвикнали цяла зима, допълваше приказността на пейзажа.

Дойде и останалата част от групата. Ердун ни насочи накъде да вървим. Разбрахме се да ни превози обратно следобед. 

Бе 10 часа сутринта. Бяхме спестили над 7 километра ходене през шубраци и драки. Денят бе пред нас. Започнахме изкачване към крепостта. 

Отне ни около половин час да достигнем портите на крепостта. Патмос е строена през десети век. Охранявала е важните пътища, които са минавали в долините на Арда и Боровица. Мястото, където Боровица се влива в Арда, е било изключително стратегическо и оживено. 

Казвал съм и друг път, че имам любими крепости. Вече мисля, че Патмос ми е фаворит. Много запазена и в същото време не толкова посещавана поради трудния достъп крепост.

Останките и са внушителни. Попаднах на две бойни кули, както и голяма трикорабна базилика. Около базиликата има и други помещения – вероятно складови. Западната крепостна стена е била с изумителна дължина – над 120 метра, а на юг защита е играела отвесната 50-метрова скала, която на практика е непревземаема. Дори и днес. По цялата дължина на крепостните стени личат ясно отводнителни отвори, които са правени по неизвестен за мен начин. 

А гледката от върха? За нея не искам да говоря, защото каквото и да кажа, ще бъде недостатъчно! Уникално, неповторимо, спиращо дъха изживяване! На запад, север, юг и изток човек вижда зелените околни хълмове и гънките на Родопа, плавно потъващи в сините води на язовир Кърджали. Tрябва да се види.

Доста време не можахме да откъснем погледи от тази красота. Но имахме още цели за деня, а горещината набираше сила. Спускахме се обратно и преценяхме в движение къде точно да се проврем през дъбово – церовата горичка. 

Следваше сериозно изкачване. 800 метра денивелация звучи добре, но да е на чужд гръб. Признавам си, разказа ни се играта, докато наберем височина. Движехме се през ливади с храсталаци и малки дръвчета, които не вършеха никаква работа в адския пек. А адският пек ставаше все по- нетърпим. Катерехме се към Бездювен.

Връх Бездювен, или по-често Бездивен, е едно от неповторимите места в Източните Родопи. Височината му над морето е 1140 метра, а формата му се забелязва отдалеч. На мен ми прилича на нещо като гърбици на камила. Или като високо плато. Хубаво е да се качи човек на него, за да си „свери часовника”, както се казва. 

След голямото катерене нагоре поехме по прохладна пътечка в сенките на дърветата. Излезнахме в подножието на Бездивен. Оставаха последни метри до най-високата точка. Последни, но наистина сериозни. Пъплехме нагоре едва – едва. Катерехме се по алпийския метод за преодолояване на големи височини чрез движение на зиг-заг, натоварвайки краката си равномерно. Около 25 минути ни отне този последен напън. Но както се казва: струваше си! Гледката бе неземна. 

Намерих си интересен артефакт – ръждиво полуострие, вероятно от някоя битка, водена на върха. Поне така ми се искаше. Но Ердун ни спомена, че тук наистина е имало светилище. Иманярите обаче се намесили и вече светилище няма. 

Странно бе как на самия връх имаше изпражнения от крави. Как се бяха качили тези животни дотук за мен остава загадка!

Пътят надолу бе повече от приятен, съпроводен от подкрепящ обяд. За нула време бяхме на брега на язовира. Да се чуди човек как го бяхме изкачили цялото това разстояние на идване.

Ердун ни очакваше. Без много – много суетене се качихме в лодката и поехме към отсрещната суша. Мисията ни бе изпълнена успешно.

Наистина имахме нужда от почивка. Бяхме се презаредили с емоции и впечатления. 

Краткият престой край една чешмичка ни се отрази добре. Изпихме по студена бира и свърнахме душа, както казват старите хора. Време бе да поемаме към Боровица и Женда, но преди това се отбихме за няколко минутки вляво, на брега на язовира, където ни чакаше една страхотна шарапана.

Шарапаните (винарски камък "Шарап таш") са скални вдлъбнатини, направени от хората преди 2600-2800 години. Археологически разкопки датират тези находки около VIII-VI в.пр.н.е. Това са изкуствено направени вдлъбнатини в скалите с дълбочина 20-70 см. и диаметър 50-180 см. Всяка шарапана се състои от две нееднакви басейнчета с наклонен под и открито или закрито каналче. Името шарапана идва от турската дума шарап и означава вино. Това показва, че в тях обитателите на тези места са преработвали грозде за вино. Счита се, че шарапаните са свързани с култа към бог Дионисий.

Съществуват две теории за използването на тези интересни съоръжения: според едната това са винарни (за мачкане на гроздето за вино), а според другата – при рудодобив, за пречистване на стритата руда с вода.

Има и една, недотам популярна, но според мен съвсем достоверна – използвани са като жертвеници, а именно по въпросните улеи се е оттичала кръвта на принесения в жертва човек или животно.

Всичко вървеше по план. Температурата на въздуха също се повишаваше по план и в 16 часа, когато е най-горещият момент от денонощието, вече достигаше 35 градуса на слънце. Нещо, което не е типично за април. Карахме със стърчащи от прозорците глави в търсене на по-хладен въздух.

Достигнахме стената на язовир Боровица. Този стратегически обект до скоро не присъстваше на нито една карта на България, поради опасността от атентат или замърсяване на водите му. С идването на демокрацията обаче нещата се промениха. Язовир Боровица се използва за водоснабдяване на град Кърджали и няколко околни селца с питейна вода. Събира водите си от няколко реки, които се славят с изумителна чистота поради липсата на населени места и замърсители. 

Охраната му и днес е сериозна. На стената му има бариери, а 24 – часовата охрана не пропуска никого без щателна проверка на самоличността му. Под стената на язовира се намират и пречиствателните станции, от които водата поема по над 20 км. водопровод към града.

Под стената се разделят два пътя – единият се изкачва в планината към Безводно, а вторият, който в случая ни интересуваше, поема към Женда и Комунига, откъдето се свързва с главния път Асеновград – Кърджали.

Стръмното 6 - километрово изкачване ни отведе на върха на планината, откъдето се разкри чудна гледка към долината на река Боровица и Боровишкия ръкав на язовир Кърджали. Погледът ни достигна до Бездивен и Патмос. Места, на които бяхме едва преди няколко часа. Замислих се колко малка е България. Обикаляхме по шосето над 25 километра, а колко незначителни бяха разстоянията по права линия. 

Още по - интересна бе гледката на североизток – спокойно се виждаха големи села в полето, както и част от Хасково.

Намирахме се близо до село Женда. Търсехме едно от тракийските светилища тук, а именно Асаркая. Доста черни пътища се разклоняваха във всички посоки. По описанието трябваше да завием нядясно. Решихме да се спуснем до Женда за да попитаме някой местен, но когато тръгнахме по пътя, вдясно от нас се показа неповторимото плато Асаркая с изветрения камък под себе си. 

Обърнахме и паркирахме колата близо до асфалта. По интуиция поехме по горски път в посоката на светилището. Не бяхме сбъркали, защото след около 20 минути се изправихме пред разрушената крепостна стена, градена преди векове от струпани камъни без хоросан. Може би целта и не е била отбранителна, а по – скоро значение е имал култовият комплекс в близост.

Мястото е уникално. С особена енергия. Малко хора го посещават, но това го е съхранило. Огромната скала е надупчена от трапецовидни ниши, соларни кръгове и ритуални кладенци. Стотина метра под нея се намира Изветрения камък, чиято форма е повече от абстрактна. В основата си камъка е с диаметър около 5 метра, а в наи широката му част диаметърът достига 12-13 метра. Застане ли човек под него, има чувството, че камъкът ще се стовари отгоре му. Отгоре на всичко, ако човек има въображение, може да открие всякакви форми – човешки лица, животни и предмети. Целият камък е надупчен от трапецовидни ниши. 

Най-новата теория за произхода на нишите, която се налага напоследък, е, че те не са дело на траките, а на прототраките – хора, живели по тези земи много преди заселването на тракийските племена. А начинът, по който са издълбавани в скалите, е още по – впечатляващ. Казват, че прототраките са владеели левитацията. Нещо, за което не бих се учудил.

Заредихме се особено силно. След тежкия ден и изтощаващите горещини се чувствахме така, сякаш не бяхме ходили толкова много. 

Вече имах усещането, че районът на село Женда е също така наситен със светилища и мегалитни паметници, както районът около село Долно Черковище.

Краят на деня наближаваше. Искахме да си намерим място за бивакуване и да се подготвим за нощта по светло. Така и стана. Попаднахме на кмета на село Женда, който ни даде добра идея.

ДЕН I: ИЗТОЧНОРОДОПСКИЯТ ЧУДЕН МОСТ И ЗЕМЯТА НА КОСТЕНУРКИТЕ





В Била – Кърджали цареше суматоха. Разбираемо. Бе събота – първият от четирите почивни дни. Хората се суетяха между стелажите с препълнени колички и бързаха да се доредят до касите.

Срещата на трима ни бе именно тук. За пореден път се уверих, че когато пътешествието ми започне от това място, финалът е забележителен.

Бяхме напазарували необходимите ни за следващите дни продукти, когато се спряхме пред една от хладилните витрини. Видяхме голям пакет с кокали на символична цена. И тримата се спогледахме сякаш разчитахме мислите в очите си. Сложихме го в количката.

Вече излизахме от града и се движехме на запад – към целта си. Говорехме оживено и правехме планове за следващите три дни.

Пътят се виеше приятно на северния бряг на язовир Кърджали и напомняше за Ривиерата, до която никой от нас не бе ходил още.

Подминахме село Дъждовница и след двукилометрово спускане спряхме до беседка, която според описанията бе изходната ни точка към Костинския скален прозорец.

Попитахме трима души за феномена, но никой не знаеше за него. Явно наистина не бе често посещаван. Поехме на риск нагоре по дерето, но видяхме маркировка, което ни успокои. Преминахме и през сипея, който бе описан в пътеводителя на Източните Родопи. Изминахме около 3 километра през приятна иглолистна гора, в която видяхме над 20 костенурки. Интересното бе, че почти всички бяха по двойки. Явно и при тях кипеше любов.

Пътеката започна стръмно изкачване, вървяхме през уникален скален терен. Човек можеше да открие полускъпоценен камък всеки път, когато се наведе. Събрах шепа с ахати и аметисти. Искаха само малко шлайфане.

Пред нас се появиха къщи. Видяхме и човек. Извиках го да изчака и го помолих да ни упъти. Стреснах се, когато ме погледна. Беше с едно око. Но беше добър човек. Обясни ни, че се намираме в село Крушка. Бяхме подминали Скалния прозорец и се наложи да се върнем около километър. Бил е под носа ни, но маркировката ни е подвела.

Върнахме се и слезнахме в дерето. Оказа се, че наистина сме го пропуснали за стотина метра. Каньонът се стесняваше. Наложи се да преминем от единия на другия бряг няколко пъти, тъй като скалите бяха доста отвесни и търсехме най-удобните места. Изведнъж се оказахме пред феномен, идентичен на Чудните мостове в Западните Родопи. Височината му е 10 метра, а ширината му – около 15 метра. Образуван е под въздействието на бурната вода, дълбала скалата милиони години. Учените казват, че е връстник на Каменните гъби и Вкаменената сватба – около 30 млн. години, като начинът на образуването му е сходен с този на Чудните мостове.

Прохладата в дерето бе прекрасна, на фона на горещината през деня. Охладихме се в рекичката, но за жалост чистотата на водата бе под съмнение. Доста пластмасови отпадъци бяха натрупани по двата бряга, вероятно от близкото селце Крушка. Колко ли малко хора живееха, а какви непоправими поразии могат да нанесат на природата!

Часът бе почти 18, поехме по обратния път към колата, като този път се спускахме с бързо темпо и почти не говорехме. Около нас отново бе пълно с костенурки. Оглеждахме се и за знаци, оставени ни като наследство от траките – трапецовидните ниши, а тук те бяха наистина в изобилие. Почти нямаше ненадупчена скала. Нещо, което човек може да види единствено в Източните Родопи.

Поехме към хижа Боровица, като идеята ни бе да спим някъде в района на хижата, на палатки разбира се. Преди да я подминем, решихме да се отбием и да попитаме хижаря дали предлага транспорт с лодка в язовира.

Хижа Боровица е разположена на едно от най-красивите места по крайбрежието. Работи целогодишно и предлага прилични условия за почивка. Поне така изглеждаше отвън. Чистият двор с наклон към язовира, спретнатата овощна градинка и местата за палатки и каравани ни накараха да помислим за миг дали да не останем тук, но автобусът, от който се изсипаха 30 туристи в момента на пристигането ни, ни отказа бързо.

Поехме на север покрай язовира в търсене на място за къмпинг. Хижарят не ни даде твърд отговор за лодката и решихме да опитаме отново утре.

Не след дълго намерихме удобно и спокойно местенце с чешмичка, която бе важна за вечерния ни тоалет след убийствената априлска жега.

Скоростното десетминутно разпъване на две палатки и събирането на куп дърва съвпадна с падането на мрака.

Очертаваше се спокойна нощ. Щяхме да спим спокойно. А чакалите щяха да пируват. Пакетът с кокали бе за тях. Те ловуват при слаба светлина – на зазоряване и привечер. Моногамни са. Една двойка защитава ревностно територията си, като я маркира с фекалии и урина.

Намерих удобно място за захранване на сто метра от палатките – малка височинка, изглеждаща обитавана от диви животни. Последната работа преди вечерята и банята бе да оставим кокалите, които да привлекат гладниците.

Вечерята ни бе почти царска  - наденица на жар, препечен хляб и малко кайсиева ракия. Преди съня да ни завладее окончателно си взехме хладен „душ” и се унесохме в сладък и едновременно напрегнат сън в очакване на чакалите. Фотоапаратът бе в готовност.

Единственото, което ни събуди през нощта, бе вятърът, който излезна незнайно откъде. Духа, духа, духа до съмване.