Валящият дъжд навън и работещото парно в колата създаваха приятно чувство за уют и сигурност. Пътувахме в посока Харманли, преминахме през стената на язовир Ивайловград и спряхме за кратка почивка. Турбините в централата работеха с пълна пара и бълваха огромни количества вода в коритото на реката. Цялата стена се тресеше. Човек би се уплашил дори.
След още няколко километра подминахме село Дъбовец и завихме вляво към Бориславци и Маджарово. Пътят бе доста изровен след отминалата зима. Достигнахме Бориславци и спряхме за почивка край водите на язовира. Точно тук е най-достъпната част на водохранилището. Красивите и плитки заливи са любимото място на стотици черни и бели щъркели, чапли и дори пеликани. Три от тях стояха величествено в средата на язовира, в плитчина, която предполагаше много храна. В момента на приближаването ни обаче пеликаните се отдалечиха като големи платноходи във вътрешността на езерото.
Природата бе толкова красива, че ни се искаше да останем да нощуваме тук. Времето обаче се влошаваше за пореден път и бе по-добре да потърсим място с укритие в близост. Продължихме към Маджарово. Преминахме през моста, който взе две жертви през февруарските наводнения. Не бе възстановен, но бе направен обходен път.
Навлизахме в Маджаровския пролом на река Арда. Пътят се стесни. Възвишенията добиваха все по-алпийски вид. На един от завоите ме спря табелата към Хладната пещера. При едно от миналите ми посещения тук опитах да я намеря, но неуспешно. Заваля и сняг, теренът стана кален и хлъзгав и се отказах. Но...сега бях решен да я открия. Въпреки че не бе по-малко хлъзгаво и кално, а и драките бяха в изобилие. Явно скоро никой не бе минавал по пътеката и тя бе доста обрасла.
Силом се провирахме между клоните. Във вратовете ни се изливаше водата от листата на дърветата. Пресякохме малкото деренце, което сега бе придошло и водата му бе ледена. Изгубихме маркировката, но продължихме уверено напред и скоро се озовахме на десния бряг, на около 20 метра над дерето. Тъкмо оттук започваше див и недостъпен каньон. В скалния венец на левия бряг на дерето бе входът на Хладната пещера. Наричат я така, защото целогодишно от недрата на земята лъха студен въздух. Тя е плитка пещера, образувана в седиментни скали от рушителната дейност на водата. Не е проучена, което бе предпоставка да я посетим отново при следващи обиколки на района. В околността има няколко групи трапецовидни тракийски ниши, което още повече пробуди интереса ми.
Завърнахме се до колата и продължихме към Маджарово. Времето напредваше. Подминаваше 19 часа. Лошите атмосферни условия допълнително намаляваха видимостта и създаваха дискомфорт в нас. Все пак трябваше да намерим място за бивак, да опънем палатка, да сготвим и ако има как да направим всичко това по светло.
Навлезнахме в Кованкая - една от многото защитени местности в района. Раят за лешоядите. Спряхме над Меандрите на река Арда. Там е направена масата на Флинтстоун - интересно хрумване на хората от града. Маса с две пейки, изцяло направени от камък. Оттам се открива чудна панорама както към реката, така и към кръжащите над главите ни птици.
Над нас се рееха 4 лешояда. Подобна гледка не се вижда всеки ден, а чувството е уникално. Размахът на крилете на белоглавия лешояд в небето е над 2 метра.
Вече наистина закъснявахме. Поехме към града, който бе на 2 километра. Обиколихме в търсене на добро място за къмпинг, но не открихме такова. След 20 минутно лутане се върнахме в началото на Маджарово и решихме да се настаним край Тракийския мемориален комплекс. Той е построен в памет на избитите край Ятаджик 2000 бежанци от най-големия погром над българите в Източна Тракия през 1913 година. Мястото бе спокойно, имаше доста дървета, а и навес в случай на поредното избухване на времето.
Нощта бе изключително топла и приятна. За наше огромно щастие не заваля.
.............
Още със ставането си видяхме ятата лешояди, които се рееха над Кованкая и Патронка в търсене на храна. Закусихме набързо и се подготвихме за приключения. Отбихме се до ПЗЦ Източни Родопи за да се видим със старите приятелки Нуша и Сание. Сание наблюдаваше красивите птици през наблюдателната тръба. Сподели удоволствието си с нас, като ни показа белоглавите лешояди и гнездата с малките им. Над нас прелетя египетски лешояд с храна в клюна си. Зарадвах се, когато разбрах, че тази година гнездуващите двойки лешояди са с 4 повече в сравнение с миналата. Което ще рече, че 8 нови лешояда са избрали за свой дом скалите край Маджарово. Видно е, че усилията на БДЗП се увенчават с успех.
Сигурно малцина от вас са чували за Маджарово бийч. След като се налюбувахме на летящите гиганти се запътихме именно натам. Непосредствено до града речното течение е акумулирало огромно количество пясъци и резултатът днес е една прекрасна плажна ивица с дължина над 100 метра, която е може би най-оживеното място през лятото.
Първоначалната идея за риболов се провали, тъй като реката бе огромна и ледена. Съсредоточихме се върху търсене на интересни и уникални камъни по плажа. Един с друг не си приличаха. Всеки бе изключителен. Колко ли милиони години водата ги бе извайвала, за да достигнат до нас днес и да им се възхищаваме. Колко ли история носеха със себе си.
Продължихме надолу по течението и попаднахме на плитко разливче, което се бе напълнило с риба, вероятно подготвяща се да хвърля хайвер.
По брега имаше човешки стъпки и заострен кол, с който явно някой бе опитал да лови риба по първобитен начин. Е, и ние опитахме, понеже нямаше друг вариант за хващането и. Оказа се обаче, че доста трябва да потренираме, за да не останем гладни следващия път. Въвлякохме в това начинание дори кучето Люк, което имаше тежката задача да подплаши пасажа с риба от единия край и да го докара към мен. Аз самият стоях с навити до коленете панталони в средата на гьола и замахвах с импровизираното копие като идиот. Безрезултатно.
След това енергоемко занимание се разходихме до едно тайно дере, в което аметистите са толкова много, че човек се спъва в тях. Умишлено няма да издам къде се намира то, защото още утре от полускъпоценните камъни няма да има и помен.
Слънцето напичаше болезнено, напомняйки ни, че ще вали отново. С капеща от челата ни пот, повече от час чоплихме мократа земя в търсене на трофейни камъни. Намерихме интересни образци.
Бе време за следобедна почивка, която прекарахме в ухаещата градина на природозащитния център. На сянка, с бира в ръка. Следобедът се изтърколи неусетно.
Привечер решихме да се качим високо в Патронкая и да погледаме птиците от наблюдателницата. Гледката бе върховна. Притихналото градче изглеждаше някак призрачно на фона на оловнотежкото небе и буйната Арда. От запад идваше буря. Сериозна буря. Почти по същото време получихме информация за метеорологичната обстановка. Синоптиците предвиждаха сериозни валежи през цялата нощ. Тайно се надявах, че ще ни подминат. Интересно бе как всичко бе притихнало. Нямаше и помен от лешоядите. Сякаш предчувстваха бурята и се бяха спотаили в гнездата си. На сигурно.
Тръгнахме и към Кованкая, но само след няколкостотин метра се върнахме на бегом в ПЗЦИР, защото небето започна да се раздира от мълнии. След това отново се настани познатото от предните дни тихо време и дъждът нямаше изгледи да спира. Бяхме решили да нощуваме в близост до центъра. В 20 часа опънахме палатката в гората наблизо, като предвидливо я покрихме с найлон.
В 23 часа, след освежаващ душ, се нагласихме в спалните чували и задрямахме под топлината на найлона, покриващ превантивно "юртата" ни. Въпреки че бе влажно, не валеше.
В 3 часа се събудих от мощния рев на дъжда, биещ яростно по тавана. Постепенно започна да се случва и най-лошото. В следващите 40 минути дъждът не спря, а палатката започна да се пълни с вода бавно, но сигурно. Какъвто и найлон да имаше пороят бе толкова силен, че нищо не го спираше. Чувалът ми се накваси и след още два часа вече сам човек трудно можеше да го вдигне. Подът, шалтетата, дрехите, всичко бе мокро. Нямаше вариант за намиране на сухо място в палатката. Криво - ляво дремнахме до 7 часа след което станахме, за да се преоблечем и изсушим след среднощната баня. Беше едно от най-неприятните преживявания в световната история на къмпингуването.
В ранни зори потеглихме на запад към Смолян, мокри и настинали, но носещи в съзнанието си спомени за впечатляващи гледки, преживявания, емоции и срещи с добри приятели.
Няма коментари:
Публикуване на коментар