1.06.2012 г.

ОДРИН - ГРАДЪТ НА СЕЛИМИЕ, МОСТОВЕТЕ И УСМИВКИТЕ






Наричат Одрин "Градът на мостовете". Аз го наричам още "Град на усмивките". 

Пристигнахме в ранния следобед. Посрещнаха ни много дъжд и изключително усмихнати домакини. Сякаш лошото време не успяваше да повлияе на настроението им по никакъв начин. Вкусният обяд от прясна салата и традиционното köfte ни се отрази добре след няколкочасовото пътуване и митническите формалности. 

Веднага след обяд започна разходката ни из старата част на Едирне. Казват, че градът е на второ място в света по концентрация на археологически паметници и забележителности след Флоренция. Наистина бе невъзможно да разгледаме всичко за толкова кратък период, но поне бяхме сигурни, че домакините ни са подбрали най-интересните и запомнящи се места. 

Посетихме "Музеят на здравето". Още преди 520 години в Османската империя се е прилагало модерно лечение на психичните заболявания. Докато по това време в Западна Европа изгаряли лудите, тук ги лекували. И то как - с музика, ромон на вода, аромати от цветя и трудова терапия. 

Мястото, където е построен комплексът със 100-те си купола е също специално намерено – на брега на река Тунджа. Той се състои от медицинско училище, болница, гостилница, хамам, приют, кухня, склад за хранителни продукти и джамия. Построен е за по-малко от 4 години, между 1484 и 1488 г. от архитекта Хайреддин. Идеята за него принадлежи на султан Баязид Втори – осмият владетел на Османската империя. Той решил, че втората имперска столица Одрин непременно се нуждае от подобен хоспитал, където лудите да бъдат укротявани, меланхолиците – да излизат от “дупката” на депресиите, лунатиците – да стъпват по земята, епилептиците – да бъдат под постоянната грижа на докторите. 

Болницата е била специализирана и за лечение на очни болести, които също атакували поданиците. Комплексът е работил без прекъсване до Санстефанския договор от 1878 г., когато се сгромолясва Османската империя. Оттогава в продължение на 100 години той е бил напълно занемарен. Но е бил залят и от водите на разбеснялата се Тунджа, което наложило евакуацията на пациентите от одринската клиника в Истанбул. Впоследствие те били върнати обратно, тъй като там нито някой ги искал, нито намерили подходящо място за тъй деликатното им лечение. През 1910 г. уникалната клиника е била реставрирана от германския архитект Корнелиус. От 1993 г. комплексът е във владението на Тракийския университет в Одрин. 

През 2004 г. той е спечелил приза на ПАСЕ за Музей на годината – след ожесточена конкуренция с още 60 европейски културно-исторически обекти. 

Дори днес мястото е уникално за почивка и разтоварване. В центъра на сградата, под огромния купол се чува ромон от шадраван, а навсякъде звучи приятна музика. Интересен факт е, че фигурите на пациентите и лечителите са създадени от восък, по технологията на персонажите в прочутия музей Мадам Тюсо. 

Болните са лекувани чрез музиката на десетчленен оркестър, който изнасял концерти три пъти седмично. За всеки тип заболяване имало и специфична мелодия. 

Мъдри са били хората в древността. Днес наричат сградата със звучното име "Хуррем", което означава Сграда на спокойствието. Интересен факт е, че в годината на основаването си музеят е бил посетен от 3000 души, а през 2009 - от....125 хиляди туристи. Сами си направете изводите! 

Две неща са сигурни за Турция - национализмът и доброто прекарване. Бяхме там едва няколко часа, а не видяхме нито една постройка без националния флаг или без лика на Мустафа Кемал Ататюрк. Турците го тачат изключително много. Благодарение на реформите си превръща Турция в светска държава, а принципите му са известни като Кемализъм. Самото му фамилно име е прозвище, което Мустафа Кемал приема през 1934 година и означава баща на турците. 

Последва разходка до Паметникът, построен в чест на Лозанската конференция и Старата гара. Интересни места, които разгледахме съвсем набързо, за да имаме повече време. 

Имахме възможността да посетим и едната от двете действащи български църкви - "Св. Св. Константин и Елена". Тя се издига в квартал "Киришхане", в югозападната част на Одрин. Построена е през 1869 година със средства на българската общност в града. Градежът продължил по - малко от година, като датата на завършването съвпаднала с учредяването на Българската Екзархия. 

След Балканската война и масовото изселване на българите от Тракия, църквата остава без надзор и започва да се руши. След реставрация през 2008 година отново отваря врати. 

Пребиваването ни в Одрин съвпадна с откриването на изложба "Икони от Родопите", което беше и естественото продължение след посещението на "Св. Св. Константин и Елена". 

Ден втори започна обещаващо. Специално за нас домакините бяха подготвили демонстрация на Мазните борби - националният спорт на Турция. Включени са в списъка на ЮНЕСКО за опазване на нематериалното културно наследство. Участниците в борбите се наричат пехливани, което значи герой или шампион. 

Преди старта на надпреварите, пехливаните се намазват обилно със зехтин. Облеклото им е оскъдно, като трябва да бъдат задължително голи над кръста и без обувки. Облечени са единствено с прилепнали къси панталони, ръчно изработени от биволска или телешка кожа. Традиционното наименование на тези кожени гащи е къспети и може да тежат до 10-12 kg. Крачолите се зашиват с конец един за друг преди мача, за да се предотврати възможността съперникът да вкара ръката си между тях. 

Целта на състезателя е противникът да бъде туширан, като често това се оказва трудно, тъй като върху хлъзгавите тела е почти невъзможно да се приложи захват. По традиция, победител в пехливанските борби е този, който успее да обърне противника си по гръб или да го вдигне във въздуха. 

За мен бе наистина впечатляващо да наблюдавам демонстрациите, тъй като досега не бях имал подобен шанс. А и Мазните борби нямат нищо общо с борбата, която сме свикнали да гледаме. 

Обядът ни се състоя от най-големите специалитети на Одрин - тава джигер и таратор от цедено мляко. Тава джигер те кара да оближеш пръстите си. Това е приготвен по специален начин черен дроб, най - често агнешки, като за целта около 70 % от състава му се премахва, за да остане само най - крехката и вкусна част. 

Казват, че ако отидеш в Одрин и не опиташ тава джигер и не посетиш джамията Селимие, то все едно не си бил там. Джигер опирахме. Сега оставаше да видим и Селимие. Може би неслучайно домакините ни бяха оставили това чудо на архитектурата за края на престоя ни. 

Според някои мнения Селимие надминава по красота дори Света София в Истанбул. Плод е на труда на легендарния майстор Мимар Синан. Според легендата той получил вдъхновение за архитектурния шедьовър докато гледал косите на майка си. Носи името на Султан Селим Втори - син на Сюлейман Великолепни. 

Джамията е построена само за 6 години - от 1569 до 1575. Куполът и е с височина 44 метра и с диаметър - 32 метра. Тежи 2000 тона. Крепят го 8 мраморни колони. Първоначално джамията е имала 1000 прозорци, но са зазидали единия поради вярването, че 999 е магическо число. 

Минаретата на Селимие са най-високите в цяла Турция - 72 метра. Виждат се дори от България. Интересен факт е, че в строежа не е вложена арматура по простата причина, че тогава е била непозната. Въпреки това джамията е издържала 71 земетресения над 7-ма степен по Рихтер, но досега не е мръднала. 

Тежката миризма на чорапи и спарено, която се носеше още от входа, не ме отказа да вляза. Събух обувките си и чинно ги поставих на предназначения за целта стелаж. Вътре имаше стотици хора. Някои се молеха, други спяха върху персийския килим на пода. Аз разгледах с интерес и виснала челюст този архитектурен феномен. Не можах да го сравня с нищо познато. Няма да се опитвам и да го опиша, защото каквото и да кажа, ще е недостатъчно. Просто човек трябва да го види с очите си. 

Излезнах от Селимие. Дробовете ми се напълниха със свеж въздух. Навалицата ме пое и ме отведе до безистена, където имах възможността да открия интересни неща. 

Почувствах се някак си облекчен. Видях Селимие и опитах джигер. През изминалите дни имах шанса да се докосна до уникална култура. Толкова далечна. Толкова близка. Култура, която не сме осъзнали, че носим дълбоко в себе си. Може би ни липсват само усмивките!

Няма коментари:

Публикуване на коментар