25.08.2012 г.

ГОЛУБОВИЦА И КАНЬОНЪТ НА РЕКА ЕСЕНСКА






Запалихме челниците си и един по един влезнахме в пещерата. Първите метри бяха хлъзгави, налагаше се да се движим полусвити, но никой не се притесняваше от това. Всички предусещахме приключението, което ни очакваше в дълбините на земята.

Бяхме екипирани добре - гумени гащиризони, спасителни жилетки и непромокаеми якета. Наложи се едноминутно приспособяване на зрението ни към тъмнината, след което закрачихме уверено, газейки в подземната река. Краткото разстояние, което изминахме, ни доведе до водите на голямо подземно езеро. Очакваха ни три лодки. Щем - не щем, трябваше да прекосим ледените карстови води с "ладиите". Друг път нямаше.

Един по един се престрашихме и водачите ни превозиха до отсрещния бряг. "Отсрещният бряг" е много разтегливо понятие. За да се достигне до него се преминава през няколко тунела, като на места таванът е толкова ниско, че челникът ми престърга влажния, наръбен от водите на течащата хилядолетия наред бясна река таван. Утехата ми бе въжето, опънато по дължина на цялата скала по маршрута, който всъщност е над 50 метра.

Благодарение на ловките движения на водача се озовахме на твърда земя едва след няколко минути. Чувството бе хубаво. Особено след като разбрах, че в най-дълбоката си част езерото надминава 3 метра. И то не каква да е, а почти леденостудена вода, с температура около 5 градуса по Целзий.

Оттук поехме срещу течението на река Есенска, която в тази част на годината е най-маловодна. Водачът започна с лекцията си за пещерата. Голубовица 1, 2 и 3 е огромна и все още непроучена пещерна система. Ние се намирахме в Голубовица 2 - най-вълнуващата от трите. Все още с неизвестна дължина. Пещерата е сравнително млада, което определя липсата на скални образувания. Но, признавам си, усещането да си във водна пещера е уникално!

Движихме се около 20 минути, като изминахме разстояние от 400 метра, изцяло срещу течението на реката. Сега малка, но бясно ревяща при дъждове и снеготопене. Водачът ни показа височината, до която достигат водите, а тя наистина е сериозна - над 4 метра. На места таванът бе на повече от 20 метра височина, което ми припомни мисълта за капката и постоянството. Колко упоритост бе нужна на водата да издълбае твърдата скала.

Газехме във вода до коленете, но на два пъти се наложи сериозно нагазване до над кръста, което определено вдигна адреналина ни. Ледената вода поохлади телата ни. Дъното стана неравно, осеяно с еврозионни котли. Наложи се да забавим ход и да сме по-внимателни. Падане в подобна вода със сигурност би било неприятно, въпреки горещините навън.

Достигнахме до първия сифон, където всъщност свършва и маршрутът. По-нататък се продължава единствено с водолазна екипировка. Тук е разположено друго огромно езеро с голяма дълбочина и липса на въздушни джобове над водната повърхност, което е пречка за продължаване "с голи ръце".

Именно дотук стигнал и Димитър Райчев през далечната 1967 година, при първия си опит за проучване на пещерата след сифона. Тогава, облечен единствено с дебела вълнена блуза и захапал маркуч в уста, той направил опит за проникване. За жалост завършил с неуспех едва след няколко метра.

До момента са проведени 4 пещерни експедиции, като краят на пещерата не е достигнат. Малко по малко напредвали с всяка следваща година, но като цяло процесът е труден. Разбрали, че има 3 сифона, още езера и големи каменопади, налагащи използването на алпийско оборудване за пресичането им. А всичко това забавя работата на водолазите, тъй като цялото оборудване трябва да се пренася под вода, през сифоните.

Според спелеолозите пещерата е с дължина около 4 километра. Интересно е, че не знаели точното място, от където реката влиза под земята, но имали обща представа. Свидетелство за това са дребните парченца дървесина, които се отлагат по дъното на реката - показател, че входът не е голям и през него се процеждат само дребни органични материали.

Странен кабел навлизаше в дълбочина, а краят му се губеше някъде. Водачът ни обясни, че възнамеряват да пуснат телефонна връзка през сифона до мястото, което са предвидили да бъде базов лагер за бъдещи проучвания.

Връщането ни обратно бе не по-малко вълнуващо. Сякаш виждахме съвсем нови и различни неща и форми по стените и тавана на Голубовица.

Горещината на повърхността ни върна към реалността, но за да продължим с разхлаждането, решихме да походим из Есенския каньон. Идеята ни бе каньонинг. Не се осъществи напълно поради малкото вода, но изживяването бе на ниво. Особено когато навлезнахме в същинската част на каньона, където човек може да докосне двете отвесни стени ако разпери ръцете си.

След около километър попаднахме на интересна находка - поредната меча бърлога. Забравихме за каньонинг, пещери и приятни преживявания. Побързахме да се върнем по обратния път...Добре, че се оказа празна, защото нямаше място за бягство!