25.12.2012 г.

КАНЬОНЪТ НА ДЮШУНДЕРЕ

Колкото и приятен да бе, престоят ни в Ивайловград бе към края си. Коледа наближаваше, а ние трябваше да поемаме по обратния път. И преди съм споделял как обичам да оставям най-интересното за последния ден. Този път стана неусетно, признавам си...

След закуска поехме в посока Крумовград. Щяхме да се отклоним двайсетина километра и да потърсим един интересен каньон - този на Дюшундере. Бях попаднал на информация за местността преди доста време. Чел бях за няколко водопада, интересни скални образувания и пр., но все не ми оставаше време да го посетя. Тоест, всеки път мястото оставаше някак встрани от маршрута ми и го пренебрегвах.


В момента, когато го видях, съжалих как може да съм го игнорирал толкова дълго време.

Подминахме село Джанка и няколко километра по-надолу по пътя намерихме удобно място, където оставихме колата и огледахме района. В началото ми се стори доста сизифовска задача да тръгнем срещу течението на реката в търсене на водопадите. Теренът бе див и труднодостъпен...но Караджов не си поплюва! 

Речено - сторено. Пет минути ни бяха необходими за да подредим багажа си и да поемем на път. Пресякохме бетонния мост над реката, за да преминем на десния бряг. Първоначално нямаше пътека. Движехме се през камъни, скали и драки, но в един момент уцелихме утъпкана пътека, водеща към една от изоставените махали на село Красино.


Ходихме почти час и вече бяхме на път да се откажем от начинанието. Времето напредваше, а до дома имахме три часа път. Решихме да ходим най-много половин час и ако не изскочи нищо интересно, да се връщаме. Бяхме преминали през скрити пътечки, поляни, оградени с плетове от драки, каменопади, сипеи и какво ли още не, когато...

В един момент голямата река започна да шуми по-особено. Личеше си, че приближаваме нещо интересно. Каньонът се стесни. Скалите бяха с височина почти 15 метра. Пред нас се изправи ревящ водопад. Казанът под него бе достоен за номинация. Имах чувството, че ако човек попадне в него, няма начин да излезе жив. Водата бе бяла, ледена и бучаща.



Това бе първият от трите водопада, за които бях чел. Височината му бе около 20 метра. Скалите около него бяха разхвърлени като детски играчки. Сякаш човешка ръка ги бе наредила преди хиляди години. Открих какви ли не форми, но най - интересната за мен наподобяваше Сфинкс.


Ако до тук се бяхме затруднили с придвижването си, то оттук нагоре ходенето бе почти непосилно. Сянката в каньона не бе позволила на снега да се стопи. Камъните бяха замръзнали и хлъзгави, а стотици метри над главите ни, там, където лъчите светлина огряваха и разпукваха ледения щит, едри скални отломки се откъртваха и сгромолясваха в краката ни. С риск да ни убият. 

Достигнахме до още един малък водопад. Странно място, странни скали, издълбани от течащата милиони години вода по странен начин. Странен шум се носеше около нас. Вече почти не чувахме гласовете си, въпреки че бяхме на не повече от десет метра един от друг. 


Вляво от нас имаше две пещери, вероятно скални гробници, а над главите ни се извисяваше скала, надупчена от трапецовидни ниши, неподчиняваща се на закона за гравитацията. Водопадът пред нас бе запречен от няколко тонна скала, която се бе сгромолясала тук вероятно преди хиляди години. До тук достигнахме. 




Решихме да бъдем разумни и да оставим цялостното проучване на каньона през пролетта и лятото, когато водата е по-малко, достъпът е по-лесен, а скалите над нас - по-здрави.

Каквото и да ви разказват за Дюшундере, просто не им вярвайте. Отидете и го вижте с очите си. Ще се уверите, че е едно от райските кътчета на България.

СЛЕД КРАЯ НА СВЕТА...ИЛИ НА КРАЯ НА СВЕТА...ВСЕ ТАЯ

Там, където отивахме, никой не се притесняваше от Края на света. Просто защото той бе настъпил преди четвърт век. Пелената на забравата и разрухата бе обвила района, а хората...Хора вече нямаше. Там живееха призраци.



Предколедно решихме да се разходим из призрачните села. Защо ли? Себе си ли търсехме?

Предната вечер имахме по-различни планове за днешния ден. Искахме да изследваме едно мистично село на самата гранична бразда - Емерлер, след което да се качим на връх Ветреник. Когато достигнахме в Одринци обаче, рязко сменихме посоката и поехме към Сив кладенец. Коментарите са излишни. Селцето бе по-тъжно и призрачно от всякога. Нямаше жива душа. Само кучешки лай отекна някъде в далечината. 





Винаги се чудя какво ли ме привлича по тези места. И до ден днешен нямам логичен отговор, но мога да се връщам отново и отново там. Дори на следващата вечер сънувах разрушената църква на Сив кладенец. Сънувах, че я ремонтират и плачех от радост.

Глинените къщи се "разтапяха", подложени на зимната влага. От много от тях вече бяха останали само каменните основи. Всичко бе изравнено със земята. 



От една полусрутена къща се показа човек. Попитахме го шеговито:

- Има ли живи след края на света тук?
Отговорът му се сля с яростния лай на кучето-пазач. Куче, което бе свикнало да се бори с вълци и чакали.

Спряхме в Одринци. Там, на пейката пред църквата. Където до преди години бабите и дядовците бяха седяли на сладка следобедна раздумка. Но сега и тук бе пусто. Църквата и тук отдавна не функционираше. Нямаше го радостният звън на камбаните, известяващ хората за идването на доброто. 

Качихме се и до Горно Луково - онова щастливо каменно селце, разположено на най-огледното и огряно от слънцето място. Вятърът виеше между каменните зидове. Или по-скоро между останките им.




Нямаше жива душа, а вятърът продължаваше да свисти. Дори гробищата бяха пусти. Никой не бе помислил за мъртвите преди празниците. 



В една от къщите самотно стоеше портрет на мъж и жена, закачен на полусрутената стена. Втренчих се в него, но бях прекъснат от злокобен шум. Вятърът затръшна зад гърба ми един от капаците на прозореца в стаята. Последващото скърцане смрази кръвта ми. Побързах да напусна къщата. Побиха ме тръпки.




Стоях в средата на селото. Зави ми се свят. Чувствах се като герой от компютърна игра, който трябваше да намери изхода от призрачен лабиринт.

Задачата ми бе непосилна. Времето бе спряло...

ДЪЛГИЯТ ПЪТ КЪМ ЛЮТИЦА


 Някак си предколедно не ме свърташе. А и суетнята на хората допълнително ме натоварваше. Затова най-добрият вариант бе да поема към някое безлюдно и спокойно място. Не ми трябваше много време за да реша къде. Имам си идеална за целта дестинация.

След няколко часово пътуване и известни перипетии из източнородопските непочистени от сняг пътища, достигнахме заветната цел – Ивайловград. Беше прекалено оптимистично да спим на палатки този път, въпреки че бяха неотлъчно с нас. Решихме да се настаним в приятен хотел в града, чийто фасаден термометър услужливо показваше температура на въздуха -7 C.


Програмата относно това как да протече днешният ден бе готова още в движение. Всичко вървеше по план. След подсилващ обяд се качихме в колата и тръгнахме в посока квартал Лъджа. Искахме да стигнем поне до манастира „Св. Св. Константин и Елена”, а оттам – нагоре към крепостта Лютица. Голям калено-леден участък обаче ни подсказа, че е по-добре да не предприемаме подобни рисковани маневри и да кротуваме, защото в противен случай можеше още днес да приключим с пътешествието си.


Оставихме колата и поехме пеша, добре екипирани разбира се, защото времето не се шегуваше. Бръснещият вятър създаваше у нас чувство на дискомфорт и още по-голяма студенина. Но този път трябваше да се качим до крепостта. Миналият ни опит се провали след като юлската горещина порази един от спътниците ни, а и водата ни привърши по никое време. Но сега нямаше връщане назад.

Планувах качване за около 2 часа и половина, разглеждане на крепостта и слизане обратно към колата по тъмно, с помощта на челниците. По някаква причина обаче развихме такава скорост, че само за първите 20 минути изминахме 2.5 километра. Отклонихме се до дъното на река Армира. Малкото поточе, което през лятото едвам пъпли между камъните, сега бе сериозна река с дълбоки вирове и силни бързеи.



Поехме срещу течението в търсене на Атеренския мост. Срещнахме и първото препятствие по пътя си – трябваше да пресечем реката, тъй като левият бряг изведнъж стана отвесен. Или трябваше да се събуем и да я прекосим, или да търсим път по камъните. Избрахме втория вариант, тъй като никой от нас не искаше да усеща ледената вода. Целият бряг бе осеян с пресни следи от животни – вероятно сюрия диви прасета, които бягаха от нещо. Достигнахме моста, който е построен на стар път, водещ към крепостта. Изключително запазено съоръжение, датирано от XV век. Направихме по някой и друг кадър и продължихме по стръмния път нагоре към крепостта. Времето напредваше.

В подножието й се срещнахме с група ловци. Ето от кого бягаха глиганите. Показаха ни откъде да минем, за да достигнем най-бързо до крепостта. Снегът започна да става все повече и повече. При портите й вече беше над 20 сантиметра. Оказа се, че бяхме направили скоростно изкачване до Лютица за 1 час и 45 минути. Това си бе рекорд, в студеното време, което раздираше дробовете ни, в този сняг, който затрудняваше ходенето ни, с отклонението до Атеренския мост. Бяхме изминали почти 9 км. в едната посока.

Лютица ни смая с размерите си. Тя е една от най - запазените крепости в България с площта си от цели 26 декара. Имала е 14 бойни кули, а във вътрешността и са открити две църкви, строени една върху друга по различно време. Тук е живял боляринът Лютица, а крепостта е обитавана цели 34 века – от 16 в. пр. Н. е. до 18 в. сл. Хр. Обходихме почти цялата крепост по външната й стена, като в дълбокия сняг си бе истинско изпитание. Почти 40 минути ни отне обиколката и снимането. Видяхме куп интересни и запазени неща – огромен кладенец, който е служел за събиране на питейна вода, една отлично запазена бойна кула и др.




Вятърът на върха ни вледени, бяхме изпотени и не бе добра идея да стоим продължително на едно място. Поехме по обратния път, като темпото ни отново бе за завиждане. След час и половина и няколко комични истории със същите тези ловци, които продължаваха да дебнат в пустошта, достигнахме до колата. И то точно, когато стана съвсем тъмно и вече не се виждаше нищо.

Вечерта прекарахме на топло, с ракийка и хубаво мезе, както си му е реда след подобни тежки преходи. И планирахме приключенията за следващите дни.