5.01.2013 г.

ЙЕДИ КЪЗЛАР ДЖАМИСИ ИЛИ ДЖАМИЯТА НА СЕДЕМТЕ МОМИ

След скалния феномен край Фотиново поехме към Кирково. Искахме да разгледаме село Шумнатица. Интересни неща бях чел за него - стари къщи, стари воденици, римски мостове, римски път. Хубаво, но мръсотията, която видяхме в селото, ни потресе. Затова не смятам да отделям време за популяризирането на Шумнатица. Поне докато не почистят коритото на рекичката, която минава през цялото село. Какво ли не видяхме да плува в нея...

Искахме да разгледаме дървената джамия край село Подкова. Затова и не губихме повече време и поехме на път. А пътят ни мина неусетно, заобиколени от красиви и неповторими панорами, селца, долинки и горички.

Интересното на Подкова е, че тук е краят на една от дългите жп линии в България - Русе - Подкова. Навремето е имало идея да продължи до Гърция, но засега не е осъществена. Някой ден - може би...

В Подкова нямаше какво толкова да правим. Няма какво да види човек там. Било е огромно село. Днес наброява по-малко от 400 души. Младеж ни упъти към Дървената джамия, която се оказа на края на селото. Оградена, дори се стреснахме, че няма да може да я разгледаме. Хубавото на Родопите обаче е, че храмовете винаги са отключени - било за молитва, било за подслон, но човек може да разчита.

Дървената джамия е известна още като Йеди къзлар джамиси или Джамията на седемте моми. Тя е един от най-старите мюсюлмански храмове в България. Построена е през 1438 г. без нито един пирон в конструкцията й. Има легенда, заради която се нарича "Джамията на седемте моми". Храмът бил построен от седем момичета, чиито любими не се завърнали от война. Продали зестрата си за да закупят материали. Построили джамията за една вечер и никой никога не ги видял отново.







Местен човек ни разказа как през Балканската война било наредено джамията да бъде запалена. Вътре обаче имало хора, които се криели. Изневиделица се появило стадо мисирки, които започнали да гасят огъня, а командирът, наредил запалването, получил пареза на лицето и не можел да говори до края на живота си.

Джамията е уникално творение на старата архитектура. Хубаво е човек да я посети. Независимо от това в какво вярва. Важното е да вярва. Защото именно вярата на хората в този край е запазила този шедьовър почти 600 години.

ФОТИНОВО - ЦЕНТЪРЪТ НА ПРОТОТРАКИЙСКАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ

Зимните дни не са най-доброто време за палатки и дълги преходи, но това съвсем не означава, че трябва да седнем край камината вкъщи и да гледаме студа от прозореца. Зимните дни са идеално време за нови открития из необятните Родопи...

Набързо бяхме нахвърлили няколко интересни местности и селца, които бяха попаднали по една или друга причина в полезрението ми напоследък. До последния момент се чудех в каква последователност да ги подредим за да вървим към най-интересното. Но този път всичко бе импровизация и карахме малко на посоки. Е, все пак се получи интересна разходка.

Някъде по пътя след Бенковски решихме първото място, което щяхме да посетим, да бъде село Фотиново. Интерес не представляваше селото, а интересни скални образувания в близост до него. Не знаехме с точност къде се намират, но само една снимка бе достатъчна, за да ме накара да настръхна. Наричаха ги скалните костенурки. А този, който бе дал името им, трябваше да бъде награден. Преценката му бе безпогрешна.

Понеже и тримата идвахме в селото за пръв път, решихме да попитаме местните да ни упътят. Още с първия ударихме на камък. Човекът не знаеше нищо. Препрати ни в заведението отсреща. Вторият човек, когото срещнахме, каза, че знае къде са скалните костенурки. Упъти ни към обора.

-"Оооо, знам ги, знам ги, по този път ще се качите и като стигнете обора, там ще видите и камъните!", каза приятелски човекът.

Някак си обнадеждени, поехме уверено към "обора". Не само, че не открихме обор, но дори следващите четирима души, които попитахме за местонахождението на този интересен феномен, с който би следвало всеки местен да се гордее, не можаха да ни отговорят. Някои от тях едва говореха български, втори наистина не знаеха, а трети просто се страхуваха...

За пореден път се уверихме, че в никакъв случай човек не трябва да разчита на местните за каквато и да е информация или за помощ. Решихме да се оправяме сами, разчитайки на интуицията си. Изкачихме се на голямо скално плато, северно от селото, което се оказа...много голямо. Първоначално си мислехме, че има няколко отделни скали, но очевидно грешахме. Разделихме се в търсене на скалните костенурки. Всеки от трима ни попадна на куп интересни находки - камъни, всичания, трапецовидни ниши, стълби. Голяма част заличени от времето, но все още напомнящи за могъществото и блясъка на скалното плато.




Какви ли тайни криеше мястото. Оказа се огромно скално светилище. След като не открихме никакви форми на костенурки, наподобяващи тези от снимките, реших да заобиколя боровата гора над нас и да излезна на изходната ни точка, но от друга страна. Все пак исках да открием "животинките", и реших да обходя максимално голям район, за да съм спокоен. Попаднах на толкова уникални изсичания в скалата. Поех по дирите на дълъг канал, изкопан в самата скала. Вървях стотици метри. Каналът се раздвои, а вляво от него се появи скално стълбище, вероятно водещо към олтар. 

Просто онемях от това, което виждах. Над мен имаше още един скален венец. Скалата под краката ми бе набраздена от канали, ями, щерни и шарапани. Представих си, че ако това светилище се разкрие от археолозите, на бял свят ще изникне нещо поне 5 пъти по-мащабно от Белинташ...

Но скални костенурки така и не открих. За сметка на това бях полазен от половин дузина кърлежи по панталона си, които вероятно още празнуваха Нова година. Разбрах се с другите да се чакаме при колата. 

Още една група скали ни направи впечатление близо до река Върбица. Обходихме и тях, открихме още няколко шарапани, но отново ударихме на камък. И помен нямаше от костенурки. Вероятно бяха избягали на юг.

Оставаше една последна възможност - в другия край на село Фотиново. Поехме натам. И какво се оказа! Паркирахме колата спрямо указанията на единствения адекватен местен, който срещнахме. Каза ни да намерим спирка с чешма и да спрем. Речено - сторено. Само на три метра от нас "грейна" гърба на първата костенурка. Оказаха се около 6-7 броя огромни костенурки, които си "пасяха" кротко в поляната.

Това най-вероятно бе другата част на огромното скално светилище. Очевидно са си комуникирали, тъй като видимостта между тях бе отлична. Може би тук е било истинското място, където са се извършвали огнено - винените ритуали на прототраките, тъй като издълбаните канали и жлебове бяха с дължина стотици метри. Пъплеха измежду костенурските гърбове. Костенурска му работа.

Няма начин всичко това да не бе дело на човешка, или по-скоро на свръхчовешка ръка. 

Сега бяхме изключително доволни от себе си, защото ги открихме. Разочарова ни обаче мръсотията около светилището. Как не се научихме да пазим! Как не проумяхме, че тези феномени могат да ни носят приходи! 

Поехме към Подкова.

2.01.2013 г.

ПИЯНАТА ГОРА

Доста са интересните, и в същото време не толкова познати места в Родопите. Едно подобно място е Пияната гора, намираща се между селата Мугла и Триград. Тя е част от местността Чаирски езера. 

Гората е наклонена поради свличане на земните пластове, на които е израснала. Дърветата са наклонени в различни посоки, много от тях са наполовина изкоренени, но живи и растящи напук на времето. Свлачищните процеси в тази част са много бързи и горният земен слой постоянно се измества. Това води до изкривяване на дърветата. А те, стремейки се да възстановят вертикалното си положение спрямо земята, придобиват зигзагообразни и други странни форми.