28.04.2013 г.

СЛИВОДОЛСКО ПАДАЛО. КАНЬОНЪТ НА РЕКА СЛИВОВ ДОЛ

Запролети се. Само за два дни температурите се повишиха драстично и снегът започна да се топи усилено. А синьото, безоблачно небе ми припомни, че е време за приключения. И то не къде да е, а в позабравените напоследък от мен Западни Родопи. Вярно, бях ги оставил на заден план по една или друга причина, но бе дошъл моментът да им се реванширам. Подобаващо.

Първоначалната ми идея да прекарам уикенда в резерват "Червената стена" не се осъществи, но  дългоочакваният неделен ден дойде и в ранното утро поех на път. Пътувах повече от час до изходната си точка. Час, който мина кошмарно бавно. Завой след завой. Най-накрая паркирах колата, взех раницата и фотоапарата и се изгубих в шубраците. Не забравих и кучето, разбира се. В местности с голяма популация на кафява мечка се чувствам по-сигурно, когато Люк е с мен. 




Очите ми се наслаждаваха на зеленината около мен. Буковата гора се бе разлистила. Измежду старите двеста годишни букаци плахо надничаха младите трепетлики и кленове, които се навеждаха към земята стреснато всеки път, когато вятърът ги докоснеше с полъха си. Бяха още непривикнали към суровите закони тук. Преживели първата тежка зима в живота си, крехките им стволове започваха да заякват. Скоро нямаше да ги плаши нито студът, нито дъждът, нито леденият северняк...

Малката Сливодолска рекичка се спускаше стремглаво по склона, доста пълноводна сега, подхранвана от последните преспи сняг във високото. Синьо-зелените й води бяха наслада за очите ми. Постепенно набирах височина. Вече дори усещах приятната прохлада в каньона. Лъкатушещата пътечка разкриваше чудни панорами, преминавайки край приказни водопади - едни - по-високи, други - по-ниски, но всеки от тях красив по свое му. 

Отдавна не се бях движил в букова гора. Бях забравил това приятно чувство да усещаш някаква сигурност над главата си. В последните месеци се борех основно с драки, хвойни и къпини, и затова сега ми бе някак си приятно и уютно.




Резерват Червената стена е обявен за такъв през 1962 с цел опазването на уникални за Родопите растителни и животински видове. Това е запазило района изключително чист. Целият каньон на река Сливов дол е надупчен като швейцарско сирене. Карстовите форми са на всяка крачка, а вгледа ли се добре човек в земята, ще види стотици бликащи извори директно изпод нозете му.

След като преминах покрай няколко невисоки водопада, вече очаквах с нетърпение черешката на тортата - Сливодолското падало. Иззад един завой се появи и той. Признавам си, надмина очакванията ми. Меката бигорова скала, по която в продължение на хиляди години се бяха спускали водите му, бе придобила уникална форма. Човек би могъл да стои край водопада в продължение на часове и да открива различни форми и фигурки. Прекарах поне половин час там. Направих опит да сляза в основата му, където имаше издълбана дълбока ниша. Хлъзгавият терен и пръскащата вода обаче не ми позволиха да достигна дъното. За сметка на това се охладих доволно. 




Водопадът е висок 49 метра. Определят го като най-високият в Родопите. Това е малко пресилено обаче. Въпреки всичко си струва човек да го посети, защото поне според мен по красота се нарежда на първо място, наистина. Само преди седмица бях посетил Крушунските водопади, които преминават през подобен бигоров скален масив, но Сливодолският водопад ми хареса повече. 

След срещата с този феномен адреналинът в кръвта ми достигна върхови стойности. Нямаше как просто така да се върна обратно. Реших да продължа нагоре срещу течението на реката, за да опитам да достигна до изворите й. Знаех, че не е много разумно, защото теренът над водопада става изключително див и рядко посещаван. 

С няколко бързи скока се изкачих нагоре по десния бряг на Сливов дол. Добре, че винаги на подходящите места имаше люлякови коренища, които ми помагаха да се захващам по-здраво и да се свличам надолу по-малко. След половин час бързо и безразсъдно ходене, или по-точно провиране между люляци, букаци, офики и издънки се добрах до един от изворите на рекичката. Изпод огромната 50 -метрова скала бликаше голямо количество вода, а явно мястото бе считано за свято, тъй като над изворчето бяха поставени три икони. Този обичай ми напомни за Странджа. Изведнъж се завърнах мислено към Индипасха.

Направих опит да продължа нагоре по левия ръкав на Сливодолската река, но пътят ми бе препречен от 10-метров водопад, който нямаше как да преодолея без алпийско оборудване, което обаче този път не носех. А и прецених, че е възможно да прекъсна следобедната дрямка на някой голям, кафяв звяр. Нещо, което в никакъв случай не исках да се случи.





След кратка почивка край извора дойде време за обратния път. Разстоянието се оказа сериозно, защото ми отне 50 минути докато се върна в началната точка. А и денивелацията си я биваше. Часът бе 16.30 и сякаш не исках да се прибирам все още. 

Отправих се към Бачково и по-точно към местността Кувията и пещерата, където е намерена Чудотворната икона на Света Богородица. Разходката ми там бе изключително приятна. Срещнах се с местен човек, продаващ свещи пред аязмото. Обменихме по някоя дума. Разказа ми как открили иконата. Нещо, което не бях знаел досега.

Чувствах се някак си обогатен - емоционално и духовно. Все пак бях навлезнал в дебрите на Свещената планина. И нямаше как да е другояче. Ценностите там са съвсем други. Законите, които царят, са коренно различни. Там материалното не важи. Там е мястото на непреходното. 
Зарядът, с който дарява Родопа е неповторим. 

24.04.2013 г.

ТАМ, КРАЙ КРУШУНСКИТЕ ВОДОПАДИ...










ДЕВЕТАШКАТА ПЕЩЕРА - ЕДИН МИСТИЧЕН СВЯТ

В един априлски ден, в началото мрачен и хладен, но в последствие - усмихнат и дори горещ, поех на път. Към село Деветаки. Не ме привличаше селото, а по-скоро един феномен, разположен близо до него - Деветашката пещера. Обект, колкото познат, толкова и мистичен...



Деветашката пещера е една от най - големите в България. Дължината й е 2 500 метра, а височината й - повече от 60 метра. Уникален феномен, но неизвестно по какви причини - посещаван сравнително рядко. Може би заради безумните "изпълнения" на военните. Пещерата е поредният пример за престъпната небрежност на тази "висша" прослойка на обществото, със зелени униформи и мазни фуражки на плешивите си глави  - през 50-те години е била превърната в обект на Държавния резерв. А в нея се съхранявало не какво да е, а петрол. До днес се виждат бетонните фундаменти на огромни 30 - метрови силузи, а горивата са успели да пропият дълбоко в земните недра и до днес, още от входа, се носят неприятни миризми. Във вътрешността на пещерата е влизал дори...влак.


Природата е по-силна обаче и след премахването на резервоарите, бавно, но сигурно е започнала да се възстановява. Птиците са се завърнали и са свили гнезда в най-високите части на скалния свод. 


Интересно е, че първооткривател на пещерата е англичанинът Джон Бейкър, който попада на нея случайно през 1877 г. Почти 50 години по-късно са направени обстойни проучвания  и картиране на пещерната система от български спелеолози. Изключителен факт за Деветашката пещера, будещ възхищение сред археолозите е, че при разкопки е установено, че мястото е обитавано в продължение на седем епохи. Един от артефактите, открити в пещерата, доказва, че обитателите й са имали търговски връзки с остров Родос.


Пещерата е обитавана от огромна колония прилепи и редица други защитени растителни и животински видове, поради което посещението й през юни и юли е забранено.

15.04.2013 г.

ИЗВАЯНИТЕ СВЕТОВЕ НА КАЗАН ДЕРЕ. ШАРАПАНАТА ПРИ ГУЗОЛЛАР

Пътувах и пеех. Тананиках си някаква странна мелодия, която дори не успях да си спомня как нахлу в главата ми. Слънцето напичаше и нямаше и помен от снощните рокади на времето. Издирвах махала Въз, част от село Равен. Там знаех, че се намира Казан дере. И понеже напоследък "изръшках" всички дерета в Момчилградско, бях решил да посветя няколко часа от днешния прекрасен ден именно на него. 



Любезен местен човек ми показа от къде точно да мина, за да слезна в каньона. Друг, също толкова любезен човечец ми обясни на българо - турски, че имало кючук (малкият) и бююк (големият) казан...Разбрахме се. Само 5 минути по-късно вече се спусках почти тичайки към дъното...Очертаваше се интересно преживяване. За това ми подсказваха изумителните скални форми в ниското. Във високото над мен се зарея сокол. Спрях да го погледам. Влизаше в термиките и се издигаше с изумителна лекота във височина. Явно диреше храна.

За двадесет минути преодолях иначе изглеждащото огромно разстояние до долу. Достигнах до малкия казан. Малък, малък, но дълбочината му бе почти 8 метра. Представих си колко е голям по-големия казан тогава. Водата бе издълбала скалите по неповторим начин. Така, както може да го стори само вода.

Съвсем близо трябваше да се намира и бююк (големият) казан. Теренът бе тежък за придвижване, но бях решен да го открия. Красива гледка прикова погледа ми във височина. Наред с изваяните скални светове и издълбаните трапецовидни ниши, на една скала видях гнездо, от което ме наблюдаваха двойка черни щеркели. С интерес и доза притеснение. Явно чакаха бебе. Побързах да се изнеса, защото не исках да ги стресирам по никакъв начин.






Сто метра по-надолу останах като втрещен за пореден път...В твърдата скала имаше издълбан канал, широк поне половин метър и дълбок също толкова. Но издълбан толкова прецизно, че ми се зави свят. Вероятно бе служил за пренос на вода преди 4-5 хиляди години към някое древно тракийско селище.

Достигнах и до големия казан, който ме смая с размерите си. Дълбочината му бе поне десет метра, а площта - толкова голяма, че спокойно вътре се побираше една малка яхта. Представих си какви хубави слънчеви бани стават тук през лятото. Ееех, живот. Сега дойде време да поемам по обратния път, който ми се стори не толкова приятен като на слизане. Бе съпътстван с много потене и още повече пуфтене...

Нямах време за почивка. Достигнах до колата, но потеглих веднага. Оставаше ми последната цел за днес - една ненормално дива и отдалечена махала Гузоллар. Бях набрал скорост и исках да посетя и нея, след което щях да почивам и обядвам.

Интуицията не ме подведе и този път. Завих по разбития път към село Вряло. Карах доста време и го подминах без да се замисля. Предчувствах, че махалата, която търся, е още напред. Нямаше жива душа, но аз карах ли, карах. В един момент видях възрастен мъж, седнал на пейка насред нищото. 

- Здравей, къде е Гузоллар? На прав път ли съм?, попитах го, като вътрешно се надявах да ми отговори положително.
Човекът кимна утвърдително:
- Само направо карай!
- А къде е шарапаната?
-Кое къде е?
-Шарап таш!, повторих аз и този път човекът ме разбра.
- Ааа, карай много надолу след селото!

Пътят стана все по-лош. Карах до някъде. Оставих колата и продължих пеша. Махалата беше сякаш на покрива на света. Направи ми впечатление, че зидовете са изградени от странни камъни - някои от тях огромни и добре издялани, други - високи и плоски. На няколко места дори видях огромни хромели, служещи за огради, подпирачки и какво ли още не. Из цялото село бяха разхвърлени артефакти и хората ги подритваха. А не си даваха сметка, че това е нещо изключително ценно. Излезнах от селцето и вървях още около 2 километра без видим резултат. Скоро щях да се връщам, когато...пред мен изскочи най-запазената шарапана в България. Разтреперих се от вълнение. Толкова огромна и така запазена, а се намираше досами пътя. Как ли я бяха пощадили. 




Само на метри от нея открих подобие на кромлех, разорано и унищожено от иманяри съвсем наскоро. Попаднах и на три малки могилки, разположени така, че образуваха правоъгълен триъгълник. За жалост иманярите не ги бяха подминали.

Явно тук, в тази отдалечена махала, вреше от археология. Цяло лято не би стигнало на човек да обходи светите места. 

Час по-късно спрях на крайпътна чешма, където обядвах. Бях изразходвал доста сили и калории, но бях удовлетворен от всичко, което успях да видя. Бях благодарен на интуицията си, че не ме подведе. И този път...

ХАРМАНКАЯ - НАЙ - ДРЕВНАТА АСТРОНОМИЧЕСКА ОБСЕРВАТОРИЯ

21.00 часа. В продължение на цял един час бурята се колебаеше дали да изсипе цялата си мощ над мен или да се смили и да продължи по пътя си на изток. Мълниите раздираха небесата, а аз броях секундите от светкавицата до гръмотевицата, за да определя на какво разстояние от мен е потопът. Водният ад ту се приближаваше, ту се отдалечаваше. Сякаш буреносните облаци бяха попаднали в центрофуга. Спокойствието ми се редуваше с много напрегнати моменти. Наблизо падна гръм. Вече обмислях план за евакуация. Старата круша над главата ми трепереше. В тези мигове мой верен приятел бе металната манерчица с гроздова ракийка.

Утеши се, а аз се успокоих. Бурята бе отминала. Влезнах в палатката и се излегнах удобно. Оставих отдушника отворен и "домът" ми се изпълни с въздух, наситен с озон. Размишленията ми бяха свързани с утрешния ден. Неусетно съм заспал дълбоко.

01.45 часа. Събудих ме взривната вълна на вятъра. Ураганът бе жесток. Имах чувството, че ще изтръгне палатката ми заедно с парчето земя под нея. Този ад продължи повече от десет минути. До края на нощта се повтори още два пъти. 



Събудих се свеж в 06.45 часа, а снощи мислех да поспя поне до 9 часа. Небето бе оловно сиво, покрито с гъсти облаци, непозволяващи на слънцето да намери пролука. Измих лицето си с ледената планинска вода и се заех със закуската. Сварих си кускус - едно от любимите ми ястия в планината. Гарнирах го с много сирене и се нахраних царски. Пих и чай от диви билки. Идилия. Събрах багажа си и поех на път.

Исках да видя село Биволяне. Оказа се, че съм спал съвсем близо до него - има-няма 200 метра. Какъв само бе контрастът между селото и мястото, където бях спал. Още в началото на Биволяне ме блъсна миризма на тор, а мръсотията бе потресаваща. Къщите, дворовете, уличката - всичко тънеше в мизерия. Не толкова от невъзможност да се почисти, а по-скоро от нежелание. Явно на хората им бе добре да живеят така.

Обърнах колата и се спуснах по пътя. Спрях колата пред Елмалъ баба теке - свещеното място за алианите. Според местните текето е построено през XVII век. Казват, че няма аналог в България. Разделено е на две отделения - мъжко и женско, всяко с отделен вход. Мъжкото се нарича "Елмалъ баба" и в него има 6 гроба. Женското отделение е наречено на Фатима - дъщерята на пророка Мохамед. Поклонниците вярват, че мястото е лечебно и по време на празници тук нощуват болни и бездетни.



Разгледах текето, но побързах да си тръгна, тъй като пред портите лежеше овца със завързани крака. Очевидно се готвеха да я заколят и да приготвят курбан, защото двама мъже цепеха дърва. Не ми се искаше да ставам свидетел на подобна гледка.

10.00 часа. Едва на няколкостотин метра от Елмалъ баба отново паркирах колата. Дойде време за Харманкая. Толкова дълго бях планирал посещението му. А странното бе, че през изминалата нощ, между поривите на вятъра сънувах, че трябва да се прибирам и отново няма да мога да посетя тракийското светилище. Дали не бе някаква поличба?!?

Този път се облякох добре. Взех си и ветробрана. Очаквах времето да се развали отново. Приятен горски път се виеше сред елова горичка. На места се разкриваха красиви панорами към махалите, накацали по съседните склонове. Двадесет минутно ходене ме изведе на голяма поляна. В ниското под мен се появи Харманкая. Настръхнах. Идеален овал, с оформени концентрични полукръгове...Една от теориите е, че Харманкая е древна астрономическа лаборатория, място, където траките измервали годишния цикъл и установявали лятното и зимното слънцестоене. Обитаването и функционирането на комплекса е датирано от II-ро хилядолетие пр. Хр. 





Само след минута попаднах на огромна шарапана, служила за извършването на огнено - винени обреди. А след още минута - на втората астрономическа площадка, която се оказа доста по-голяма от първата. Изумлението ми бе пълно. Каквото и да ви разкажа сега, няма да има смисъл. Харманкая трябва да се усети.





Казват, че около светилището, което е изградено на много голямо плато, виждащо се от километри, е имало огромен тракийски град, според някои археолози дори по-голям от Перперикон. И до днес личат очертанията на помещенията, улиците и площадите. В близост до култовото място е издълбана гробница, а една от пещерите е допълнително обработена и е изпълнявала функциите на пещера - утроба. Открих дори и трон, изсечен в скалите.

Не мога да опиша емоциите си докато бях на върха на платото. За капак - гледката, която се открива в далечина, е неповторима. На югоизток успях да различа Сапдере и Вкаменената гора, а на изток - долината на Бююкдере и селцата Момина сълза, Гургулица и Постник. 
"Древните са били хитри хора. Дали са имали време да се наслаждават на гледките?", мислех си аз и се подсмихвах по пътя си обратно към колата. 

В далечината запуши коминът на Елмалъ баба. Явно вече приготвяха курбан...


КРЕПОСТТА ВИШЕГРАД. СЕЛЦЕТО С ЧУДНО ИМЕ ЛИСИЦИТЕ

Не е леко пътуването из Родопите. Особено ако пътуваш сам. Само тогава обаче душата ти се извисява, а в гърдите ти напира песен. Усещаш свободата. Започваш да задаваш въпроси и да търсиш отговори. Сам за себе си. Чувстваш се жив. На моменти се питаш: "Дали не полудявам?", но в следващия миг вдишваш въздух, който си забравил, че дори съществува. Въздух с дъх на смола, толкова чист, че дробовете ти започват да парят. В следващия миг виждаш гледка, която те кара да настръхнеш. Връщаш се в реалността. Някои я наричат Източни Родопи, а други - просто Рай. Тогава отговаряш сам на себе си: "Не, не полудявам." И продължаваш по пътя си с усмивка...Път, осеян с любов, доброта и красота...

Така се случи и с мен в поредното пътешествие из необятната планина. Още от самото начало имах предчувствието, че всичко ще върви като по мед и масло. Така и стана. Интуицията ми бе безпогрешна. Посетих места, напоени с история. Докоснах се до най-дивите и недостъпни кътчета на исполина, наречен Родопа. Разбрах, че най-важна за птиците е свободата им.

14.00 часа. Бях пътувал почти два часа и половина, когато паркирах колата в края на село Вишеград - доста странно селце, без нито една табела до него, доста цигани и мръсотия. Разположено в непосредствена близост до сметището на Кърджали. Издирвах крепостта Вишеград - един от гордите пазители на древните пътища, минавали в долината на река Арда. В продължение на доста дълъг период я бях игнорирал, все я бях оставял за последния ден, а в последния ден просто нямах сили за повече крепости.




Сега, когато бях пред портите й, съжалих, че не я бях посетил по-рано. Построена е на възможно най-високото място на десния бряг на реката, в местността "Хисар Алтъ", със запомняща се гледка към водите на язовир Студен кладенец, който по това време на годината е пълен до горе. Според археолозите е построена през XII - XIII в., като е използвала стените на антична крепост, издигната преди нея. Останките, които намираме днес, са сравнително добре запазени - височината на една от стените й достига 8 метра. Името й е със славянски произход и означава "висок град". Предполага се, че е била резиденция на областния управител на област Ахридос в миналото.  

Неприятно впечатление ми направиха бетонните основи на електрическите стълбове, които доскоро са били "побити" в средата на крепостта. Как не са могли да ги поставят на няколко метра встрани, а е трябвало да разрушат този ценен археологически паметник. Явно при консервацията и реставрацията на калето през 70-те години са преместили стълбовете. За жалост обаче никой не бе помислил за основите им, които стърчат и напомнят до ден днешен за комунистическото извратено мислене.



15.00 часа. Видях местен човек и спрях край пътя между Глухар и Островица, за да го попитам за съвет кой път да хвана към село Лисиците. Няколко минути по-рано бях видял стар въжен мост над река Върбица, който щеше да ме изведе доста бързо в селото. Човекът направи всичко възможно да ме разубеди обаче:

- Този мост не се използва от 4 години. Изгнил е. Само едни въжета останаха. Ако тръгнеш по него, ще паднеш в язовира и ще се удавиш. Няма да има кой да те чуе и да ти помогне. 

Тези думи ми бяха предостатъчни. Помолих го да ме упъти за друг маршрут. Човекът зашари с пръст на изток по гънките на планината и ме ориентира докъде трябва да стигна и къде мога да оставя колата, за да продължа към Лисиците и Соколино пеша. Обяснението му се оказа много точно. След 20 минути карах по живописно, тясно пътче, водещо към село Летовник. Тревата бе сочна и изумрудено зелена. Край мен се гонеха костенурки. Кипеше живот. Усетих, че именно това ми бе липсвало цяла зима.


Изкачих се доста високо в планината. Паркирах колата в центъра на Летовник и отново по интуиция потеглих на път. Само с фотоапарат в ръка. Времето бе доста горещо, чак задушно. Дори съблякох полара си и го носех в ръка. Знаех, че трябва да открия стар горски път, който навремето е водел към Лисиците. След като хората в селото намалели обаче, пътят спрял да се използва и започнал да се губи. Днес е трудно да се премине по него дори с джип. 

Започна приятно спускане. Бях нацелил пътя. Нямах съмнение. Знаех, че разстоянието до целта ми е около 5 км. Не бързах за никъде. Наслаждавах се на гледките и попивах всеки миг, всеки аромат по маршрута. Бях се затъжил за Лисиците. Това селце с интересно име ме грабна преди 4 години. Открих го съвсем случайно. В един горещ юнски ден се движех по релсите с огромна  раница. Изневиделица попаднах на въжен мост. Преминах на другия бряг на язовира и влезнах в селото. Хареса ми толкова много, че дори останах да пренощувам там.



Сега вървях по друг маршрут към селото. Движех се по десния бряг на язовира под тунел от зеленина, която ме предпазваше от горещината. Пеперудите изгаряха от любов. По пътя си стреснах две сърнички. Чапли бяха накацали по дърветата. Наблюдаваха ме предпазливо и отлитаха веднага, щом заподозрат опасност. Така и не успях да ги снимам. Местността бе толкова дива и запазена. Явно не минаваха много хора оттук.

Изведнъж горският път свърши като отсечен с нож. Свърши не къде да е, а в язовир Студен кладенец. Наложи се да приложа някое и друго заучено движение в стил Беър Грилз. Спуснах се по високия бряг благодарение на лианите и коренищата. Изправих се пред поток, който успях да прескоча с няколко много бързи скока по камъните.




 Влезнах в село Соколино, а веднага след това - в Лисиците. Седнах да почина и тъкмо мислех да поемам обратно към Летовник, когато небето притъмня и започна да гърми. С оскъдното си облекло реших да изчакам бурята да премине. Чаках почти час. През това време валеше ситен дъждец, но гръмотевиците се чуваха все по-близо. 

17.00 часа. Поех обратно. Бурята избяга на изток. Още ръмеше, но вече нямаше опасност. Скоро отново изгря слънце, но въздухът бе много по-свеж. Дърветата бяха натежали от водни капчици и при преминаването ми в зеления тунел бях обливан от прохлада. Единственият недостатък бе калта, която залепваше по подметките ми и ме караше да се движа като Робокоп. Почти бях стигнал до Летовник, когато заваля отново. Доста силно и неприятно. Валя около 20 минути. По закона на Мърфи спря точно, когато отключих колата.


Поех към село Биволяне, където планирах да нощувам. Отново заваля. Започнах да се притеснявам. Влагата бе сериозна. Доста се чудих къде мога да опъна палатката. И дали изобщо мога. 

Подминах село Равен и завих наляво към Биволяне. Не бях идвал тук досега. Пътят започна приятно спускане в ниското към долината на Сапдере. Дори видях табелка за Вкаменената гора оттук. Последва сериозно изкачване. Стигнах почти до селото, като преди това подминах табелките за Харманкая и Елмалъ баба теке - утрешните ми цели. Попаднах в Рая. Непосредствено преди Биволяне тревата бе толкова сочна и зелена. Бързо си харесах полянка за опъване на палатката. В близост имаше чешма. Избрах си стара круша, която щеше да ми служи за защита от дъжд, в случай, че завали отново. Събрах дърва - няколко стари черешови клона, доста изгнили, но щяха да свършат работа, и няколко драки за разпалка.

Всичко вървеше по план. Все още бе светло, а палатката бе готова. Оставаше огънят. За мое огромно учудване обаче го запалих само за няколко минути. Невидима сила бдеше над мен и се грижеше да не остана гладен. Защото щях да си приготвя вкусни наденички на жар. Излегнах се блажено край огъня. Въпреки че тревата бе мокра. Мислех си за отминалия ден. Мислех и за бъдещето. Противно на предишните дни обаче в мен се бе настанило сладко спокойствие. Нещо, което не бях чувствал доста дълго време. 

Нощта падна бързо. С нея дойде и тишината. Само приближаващите светкавици нарушиха блаженството ми и ме накараха да прекъсна вечерята си в очакване на страховита буря.