28.05.2013 г.

ПЛАТОТО НА ВЕЧНОСТТА ПРИ СЕЛО КОВИЛ

След двудневен престой край Меандрите на Бяла река, в съботния късен следобед поех на югозапад в търсене на нови приключения. Оглеждах се за подходящо място за бивак, като идеята ми бе да остана да нощувам някъде край село Гугутка. 

Последователно преминах през Железино и Ленско. Идвах тук за пръв път. Впечатлиха ме пейзажите, горите, полята и гордият Коджаеле, въздигащ снага току пред мен. Гугутка се оказа много приятно и уютно селце, в което за жалост не намерих достатъчно закътано и усамотено място за бивак, с течаща вода наблизо, разбира се. Явно претенциите ми бяха много. Карах, воден от някаква интуиция. Достигнах и до Бял градец, където също нямах късмет. А исках да разгледам крепостта Бял град. Примирих се, че ще е някой друг път. След Бял градец пътят започна сериозно изкачване на югозапад, високо по десния бряг на Хамбардере. До последно се чудех дали въобще има път към следващото населено място - село Казак. На всички карти бе обозначен като черен. Уви, оказа се чудесен, тесен асфалтов път.

Навъртах километри, ала така и не откривах подходящо място за бивак. Но сякаш нещо ме теглеше напред и напред, завой след завой. Подминах и Казак дори. Отказаха ме две неща - липсата на вода и силният вятър, който излезе по високото. Все пак се намирах в подножието на връх Ветреник. Следващото интересно селце бе Чукурите. Бях слушал много за него. Това, което ме впечатли най-силно обаче, бе рязката промяна в растителността - от широколистна, гората рязко премина в иглолистна. Явно се бях изкачил доста високо.След като и в Чукурите упражнението се повтори - никакво добро място, където бих могъл да пренощувам, вече нямах особен избор.




Цел: Черничево

Оставаха седемнадесет километра до Черничево, като въобще не знаех дали има път до там. Наложи ми се да карам по пътища, по които при нормални условия дори не бих си помислил да премина. Дива, гъста растителност. Никакви признаци на живот. Бях много близо до границата с Гърция. Между дърветата видях ветрогенераторите около Коджаеле и гръцкият връх Тсолия. Изведнъж обаче просветна и непроходимият лес бе заменен от поляни. Влязох в Черничево. Вниманието ми бе привлечено от няколко много стари турски гроба, разположени току до пътя.


Тук няма нужда да споменавам, че отново не открих място, което да ми се хареса. Слънцето потъна дълбоко зад Звездел. Сякаш телевизионната кула гореше. Започна да пада мрак. А аз започнах да се притеснявам. Непосредствено преди село Голямо Каменяне открих Моето място. Бях навъртял над 40 километра в търсене на нещо. Дори се ядосвах на себе си. 

Тишината в случая бе най-важното нещо за мен, тъй като мястото се намираше на 50 метра встрани от пътя. Имаше чешма, която щеше да ми послужи за къпане малко по-късно, а и бирата ми имаше къде да се изстуди. Избрах най-равното място за "юртата" си. Събрах дръвца. Или по-скоро клони. Но щяха да свършат работа.

Вечерта...Вечерта бе вълшебна. Исках да лежа край огъня цяла нощ. Не исках да влизам в палатката. Кучето ми хъркаше блажено край мен, като не изпитваше никакви угризения да ме избута от шалтето. И то като мен гледаше да е по-близо до огъня. Примирих се и му отстъпих половината. Отидох за още дърва. Над мен се намираше скалиста местност. На пръв поглед бе потънала в сън, но се оказа, че кипи от живот. На всяка крачка виждах гигантски костенурки, мишки и съсели. 


Отдавна бе подминало полунощ, когато и последното дърво догоря. Захладня и се наложи да се преместя в палатката зад мен. Увих се в спалния чувал и заспах безпаметен сън.

Събудих се късно. Нетипично за мен. Часът бе подминал девет и явно това, което ме накара да се събудя, бе засилващата се горещина в палатката. На светло бе по-лесно да намеря дърва. Сварих си чай. Дълго се чудих накъде да поема, тъй като имах цял ден на разположение. Вниманието ми се прикова от село Ковил. През зимата на 2012, навръх Бъдни вечер преминах покрай селото, но бързайки да достигна до каньона на Дюшундере, го подминах. Сега обаче Ковил ме очакваше. 

Да си призная, нямах големи очаквания за това, което ще видя. Което се оправда напълно. Започнах разходката си по скалистия хребет от село Ковил в посока почти идеален север. Изумлението ми започна да нараства от самото начало. Досами къщите попаднах на два огромни резервоара, издялани в скалата, със съвършена форма. Личеше си, че са на хилядолетна възраст. Вдигнах глава и какво да видя...огромен плосък каменен блок, издялан във формата на фалос. Крепеше се на три опорни точки. Вероятно бе стоял така хиляди години. Върху горната му повърхност бяха издялани две огледално разположени малки шарапани.


Адреналинът в мен започна да повишава стойностите си. Движех се бързо, като внимавах да не настъпя някоя пепелянка по нажежените скали. Превалих билото и на север от мен се разкри красива гледка. Забелязах голямо скално плато. Погледът ми бе привлечен и от второ скално плато вляво от първото. 

Почти тичах. Запъхтян. Изкачих се на скалата, която се оказа...огромна...Всъщност огромна не е достатъчно. Размерите на платото бяха поне 10 декара. Простираше се чак до съседното село Джанка. За пръв път виждах толкова огромен скален комплекс. Разстоянието между Ковил и Джанка е около 3 километра. Три километра, които бяха заети изцяло от огромното светилище. Обичам градацията. След Беланташ посетих светилището при Фотиново, което се оказа много по-мащабно, но това, което виждах сега, спря дъха ми. 




А цялото това плато бе набраздено от всичания, канали, ями, щерни и шарапани. Според мен това е най-голямата звездна карта в България, та дори и на Балканите. За да добие представа човек, просто трябва да погледне от високо. В противен случай мозъкът не би могъл да възприеме видяното.

Платото на вечността. Така го нарекох веднага, щом го видях. Хилядолетия наред тук бе кипял живот, бяха извършвани ритуали и предсказания, бяха умирали и се бяха раждали хора. Мястото бе пропито с мистика. Бе съществувало хиляди години назад във времето. Щеше да съществува хиляди години и в бъдещето.

Върнах се и към платото вляво. Оказа се, че в храстите се крие неподозирано величествен скален комплекс със скални гробници, жертвени кладенци, шарапани и най - интересното - астрономическа обсерватория като тази при Харманкая, но вероятно по - стара и от нея.



Всичко тук бе събрано на едно място. За пръв път попадах на нещо подобно. Не бих се учудил ако в древността Ковил е бил центърът на цивилизацията. 

27.05.2013 г.

В ТЪРСЕНЕ НА ПРИЗРАЧНИТЕ СЕЛА 2

Бяха изминали две години и десет месеца или точно 1035 дни от първото ми докосване до най-югоизточната част на Родопите. 1035 дни, в които преосмислих доста неща. 1035 дни, в които не намерих покой. 1035 нощи, в които ми се присънваха изумрудено зелените гънки на Родопа, сънувах песента на щурците и чувах въздишките на старите дъбове. 1035 безсънни нощи, в които долавях далечния вой на зурлата и глухото думкане на тъпана от разказите на местните. Дни и нощи, в които бях в непрестанен плен на мистерията на този край. Нощи и  дни, които се сливаха и се размиваха. Дни, в които бях като в транс. Нощи, в които се събуждах облян в пот от сънища и спомени.

Доста пъти се връщах там. И всеки път откривах уникални места. Случваха ми се удивително странни неща, които обаче само засилваха желанието ми да посещавам района често. Този път мисията ми бе да продължа с издирването на призрачните села, с които тази част на Родопите изобилства. По една или друга причина...

ДЕН I 

Бях сам. Датата бе 24-ти май. Пътувайки си мислех, че в деня на българската просвета и култура отивам на място, където просветата отдавна бе останала само спомен. Обстоятелствата бяха такива, че деца почти няма, а и възрастните по тези места вече са на изчезване.


Както винаги бях добре подготвен. Целта ми, като за първи ден, бе по-лек, загряващ преход. Пристигнах в Меден бук след едно изключително приятно пътуване през Родопите. Зареден с енергия и приятни мисли за предстоящите почивни дни, въпреки леко валежното и хладно време. Ама нали си го знаем - всяка година на 24-ти май вали дъжд. Като за начало реших да се разходя по бързейчетата на Бяла река и да проверя дали кефалите са гладни. Явно предусещаха развалянето на времето и се хранеха доста активно. Два часа минаха неусетно в надлъгването с този красив хищник. Реших да оставя риболова за утре и поех на път.



Посоката ми бе село Железари, а селцето, което дирех, се намираше по средата на пътя между Меден бук и Железари. Името му бе Малино. Някои го наричат Малиново. Часът клонеше към 17, облаците се разотидоха и горещината нямаше намерение да намалява. Пътешествието ми започна с пресичането на големия брод на Бяла река - единственото място, където човек може да пресече безопасно дори и в по-голяма вода. Първоначално преминах покрай няколко големи ниви, засадени с тютюн. Стопаните им се суетяха насред изпръхналата пръст. Отдавна не бе валял хубав, напояващ дъжд. А земята се нуждаеше отчаяно от влага. Тази плодородна земя, която бе изхранвала десетки поколения. Хората и земята тук бяха свързани в едно. Раждаха се, прекарваха целия си живот на нивата, и пак там умираха - под тежката, лепкава пръст.

Постепенно набирах височина. Обичам тази част на Родопите, защото където и да се намира човек, видимостта, която има, е изключително добра и може да се ориентира сравнително лесно. А гледката, която се разкрива пред очите на пътешественика, е изумителна.







Бях се движил около 50 минути, когато се натъкнах на 4 гроба с надгробни камъни, вдясно от черния път, лъкатушещ сред дъбовата горичка. Личеше си, че бяха стари. Вече не се използваха подобни. Тъкмо си мислех, че може би съм близо до целта си, когато в следващия миг вдигнах поглед и...замръзнах. Пред мен стояха скелетите на десетина къщи. Малино. Настръхнах. Гледката бе колкото величествена, толкова и призрачна. Огромно, голо плато насред пустошта, където някога бе имало село. Някога тук бе кипял живот. Малино не е било никак малко, размишлявах аз, усещайки пулса си дълбоко в слепоочията. Все още личаха ясно останките от две махали.

"Боже, колко мъка има по тоя свят!"... Защо ли го бяха изоставили? Какво ги бе накарало да си тръгнат от това райско място? Всичко бе толкова силно и завладяващо, сякаш миналото оживяваше около мен. Преминах покрай голяма къща с разрушен чардак. Сигурно тук на сянка, под старата смокиня, в летните горещини се бе излежавал блажено местен големец - бубар, а край него се боричкаха половин дузина деца, играещи си с котило новородени котенца. Майка им бе разточвала корите за баницата със зеле и лапад, която щяха да изядат за вечеря. Тук на чардака, на фона на песента на дъждосвирците и синигерите, под игривите пламъчета на свещника те щяха да вечерят задружно от вкусния зелник и да пият леденостуден айрян, изстуден в зимника.

Продължих напред. Сякаш нещо ме проряза. Вляво от мен бе сградата на селското училище. Или по - скоро останките й. Покрив отдавна нямаше, но каменните зидове не бяха мръднали. Кои ли златни, работливи ръце бяха съградили тези здрави стени. Времето бе непосилно пред тях. Сякаш дворът на селското школо бе пълен с деца. Едни играеха на чилик. Други рисуваха кротко на дъсчиците си. Бе шумно, изпълнено с радост и надежда. Къде ли по света се бяха пръснали всички тези деца. Дали изобщо някога са предполагали какъв жесток живот ги очаква.


Обзе ме тъга. Седнах на един крайпътен камък. Мисълта ми се луташе ту в миналото, ту в бъдещето. Стоях там повече от половин час. Реших, че бих могъл да се пробвам да достигна и до село Железари, където живеят десетина старци на преклонна възраст. Към селото водеше приятна, лъкатушеща пътечка. Само след първите сто метра обаче погледнах краката си. Бях почернял от кърлежи до коленете си. Почти на галоп опитваха да се доберат до някоя по-нежна част от кожата ми и да се впият смъртоносно в нея. Изтръсках се и на секундата се обърнах кръгом. Прецених, че няма смисъл да рискувам...

Изпитвах смесени чувства по пътя си към Меден бук. Върнах се при колата и реших да се огледам за някое закътано местенце за нощувка. Исках да се слея с нощта, някъде край меандрите на Бяла река. Тази вълшебна река...

Върнах се по пътя към Долно Луково. След един завой видях голяма чешма с беседка край нея. Водата бе в изобилие. На 50 метра над пътя се намираше параклисът "Св. Георги", реставриран наскоро. Местните разказват, че след като построили параклиса преди години, изпод него бликнала студена вода. И изградили чешма хорицата. И то чешма за чудо и приказ, с много вода. Такава, каквато е трудно да срещнеш в Източни Родопи.

Събрах дърва, опънах палатката, сготвих си супа. Идилия. Край мен премина младеж с мачете и раница. Заговорихме се. Оказа се, че също като мен е фен на този край. Цял ден обикалял да дири рядък вид гущер. Намерихме доста общи теми и си побъбрихме. Оказа се, че са трима и са опънали лагера си на двеста метра от мен. Дори ме поканиха да се присъединя към компанията им. Но сякаш не ми се искаше. Исках да остана сам със себе си. С нощта. С пълната луна. С птиците, смоковете, щурците, мишките. С непреходното. С онова, което малцина разбират...


ДЕН II

Мисията ми за днес бе ясна. Трябваше да издиря още едно призрачно село, а ако ми останеше време следобед, щях да се кача срещу течението на Бяла река, там, където човешки крак рядко стъпваше. Времето бе адски горещо, а часът бе едва девет сутринта. Закусих, събрах лагера си и поех на път. Върнах се до Меден бук, където оставих колата под сянката на стара черница край реката. Знаех, че ме чака доста път до призрачното село Жълти чал. Голямо изкачване. Първоначално мислех да тръгна срещу течението на Казълчал дере, което сега бе почти сухо, и на удобно място да подсека левия му бряг, изкачвайки се до Жълти чал. Когато бях на място обаче, прецених, че без мачете и GPS мисията ми ще претърпи провал. Знаех стар, прикриващ път, останал от "святото" време, когато малоумниците с промити мозъци са пазели границите на родината с нечовешки фанатизъм. Пътят водеше до Жълти чал, а след това - до Ботурче и Бежанци. След Жълти чал обаче бях почти сигурен, че трудно бих могъл да го открия.


В продължение на шест километра направих сериозно изкачване, като почти през цялото време вървях по открит терен без сянка. Пътят ту се губеше, ту се появяваше. Ориентирът, който трябваше да намеря, бе стара чешма край пътя с арабски надписи. Чешма нямаше и нямаше. Завой след завой надеждата ми умираше. Дори започнах да мисля, че съм пропуснал някоя отбивка и съм поел по друг път, вероятно водещ към Юруците. Срещах много костенурки. В един момент пред мен изскочи и чешмата. Отдъхнах си. Водата чучуреше едва - едва, но за сметка на това бе ледено студена. Презаредих манерката си. Кучето ми също се умори. Бе толкова прегряло, че си позволи да легне в коритото на чешмата. Надписи на арабски наистина имаше, но някой "националист" си бе позволил да счупи мраморната плоча, която сега лежеше до коритото.

Няколко завоя по-късно се появи и Жълти чал - родното село на Боян Саръев. Селото е заличено от картата на България с указ от 04.04.1986 г. До 1934 г. името му е било Казъл чал - също като на рекичката, по която исках да се изкача.


Не по-малко тъжно е и тук. Имало е две махали - Долната и Горната. Видях останките от около 15 къщи. Успях да вляза в една полусрутена постройка, която се оказа къща на богаташ - с голям вътрешен двор, чардак, много прозорци и много долапи. В една от одаите имаше легло. И юрган. А на тавана над него лястовиците бяха свили гнездо. Сигурно се чувстваха добре тук. Не и аз. Побързах да изляза от тази прокълната къща.


Разходих се из селото, но всичко бе толкова обрасло. След няколко години нямаше да има следа от това място. Не случайно наричат селото Жълти чал - огромна поляна насред дъбовете. Гората обаче бе започнала да превзема уверено чала.

Спускането бе по-кратко. Върнах се в Меден бук за час и половина, като пътят ми бе пресичан многократно от смокове и костенурки. След кратка почивка под черницата реших да поема срещу течението на Бяла река.


И друг път бях ходил по реката, но този път бях решен да стигна колкото се може по-нагоре. Навлезнах в дивото. Пътеките свършиха и на няколко пъти ми се наложи да пресичам реката в търсене на удобно място за придвижване. Подминах местността Сините камъни. Оттук нагоре хора все по-рядко минаваха, а реката и скалите около нея даваха убежище на редица ценни видове - видри, орли, соколи, влечуги, пеперуди и много други животински и растителни видове. Във вировете се напичаха огромни риби, а брястовете по брега впиваха корените си дълбоко в каменистата почва.





Завърших прехода със заслужено къпане във все още не достатъчно топлите води на реката. Но за горещи дни като днешния температурата им бе идеална. След час се завърнах при колата. Реших да поемам в търсене на място за нoщувка. Преди това обаче обядвах на мястото на снощния ми бивак. Трудно ми се разделяше с него. Това спокойствие, тази тишина. За изминалата нощ бяха минали едва две коли. Нямаше шумове. Нямаше дразнители.

Минавайки през Ивайловград се заредих с живителна бира. Поех на югозапад в очакване на нощта и нови приключения из необятните Източни Родопи.



4.05.2013 г.

ЕКСПЕДИЦИЯ САКАРИЯ: КОГАТО ПЪТИЩАТА СВЪРШАТ, ОСТАВАТ САМО СЛЕДИТЕ...

Не съм сигурен дали ще успея да ви разкажа за приключението, което преживяхме, по начина, по който ми се иска. Защото всичко това просто трябва да се изживее. Приключение, което докосна не само очите ни, но и дълбините на душите ни. Приключение, което ни накара да се замислим сериозно дали сме достойни наследници на предците ни и същевременно ни вдъхна воля да бъдем техни подражатели. Приключение, което ни разтърси и промени завинаги. Въпреки всичко ще опитам да ви направя съпричастни с нашата неповторима "Сакария".

С нетърпение очаквахме празниците и съпътстващите ги почивни дни. За зла беда обаче този път до последно нямах идея къде да отидем. Така се случи, че пообиколихме България и почти нямаше място, където не сме били. Утре поемахме на път, а в главата ми все още бе сериозна главоблъсканица. Исках съчетание от дива природа, тракийско наследство, красиви гледки и тотално спокойствие. В България това се случва на три места - Източни Родопи, Сакар и Странджа. Първият вариант отпадна моментално, тъй като в последните три години пребродихме Родопа надлъж и нашир. Третия вариант отложихме за есента.

Сакар. Обзе ме вдъхновение. Нужни ми бяха два часа съсредоточаване и в края на последния ден преди голямото празнуване вече имахме готов четиридневен приключенски маршрут. Обещаващо добър...

ДЕН I 

Натоварихме колата с всичко необходимо за едноседмичен живот в пустошта и поехме на изток точно по пладне. Прогнозата бе за стабилно, горещо и сухо време. Устройваше ни идеално. Трябваше да пропътуваме почти 200 километра през Родопите и Сакар до достигането на началната точка от пътешествието ни. Бяхме доста развълнувани от мисълта за предстоящите дни. В последния момент разбрахме, че към нас ще се присъединят още две "луди глави" от Ямбол. Уговорихме си среща с тях в село Черепово, около 19 часа.

Преминахме над река Марица и навлезнахме в Сакар. Сякаш попаднахме в друг свят. По-различен, по-спокоен, по-истински. Преминавайки през село Богомилово, погледите и на двама ни бяха приковани от нетипична за тази планина постройка. Движехме се без закъснение и решихме да се отбием и да я разгледаме. Оказа се тюрбе. Селото бе притихнало и  заради горещината не се мяркаше жив човек. Дочухме метален шум иззад един от оборите. Появи се дрипав човечец, вероятно земеделец, с когото завързахме разговор.


-Каква е историята на тази странна постройка?, попитахме в един глас със спътника ми.
-Това е теке, мюсюлмански храм. Построил го Хазър баба - един от големите земевладелци из този район в миналото. Не случайно село Богомил се е казвало Текето до 1906 година, поясни човекът. След Освобождението обаче го превърнали в християнски храм. Изрисували го със стенописи и кръстове. В последствие отново го превърнали в теке, а църковните книги и утвар никой никога повече не видял. Вероятно местните ги скрили някъде.

Историята ни натъжи, защото днес уникалната постройка просто пустееше. Държавата не правеше опит да се погрижи за съхранението й за бъдещите поколения.

След село Богомил продължихме на изток. Съвсем скоро достигнахме и до Черепово. Вече станахме четирима. Стана и по-весело. Спряхме се пред селския магазин за по бира. Веднага почувствахме живителното й действие. На мегдана станахме ходещата атракция за половин дузина роми, които виждайки фотоапаратите, веднага пожелаха да ги снимаме:

- Бате, бате, ела и мене да снимаш, заедно с бабата!
- Каква баба, бе, човек?!?, запитах с недоумение аз. Виж каква млада булка имаш!
- Да, бе, бате. Аз така й викам на любовно!

Избухнахме в смях. Обсъдихме плана за следващите дни, както и къде ще нощуваме. Всеки сподели "болежките" си и след кратко суетене се върнахме на два километра западно от селото. Щяхме да нощуваме край красив язовир, в поляна с диви малини, насред дивия Сакар. Неслучайно бяхме избрали Черепово за отправната си точка. Селце с изключително дълга и богата история, щедро към онези, дръзнали да се докоснат до тайните му. На пръв поглед името му смразява кръвта. Асоциацията с черепи обаче е по-скоро погрешна. Турското му име е Гюделери, което буквално означава място, където има "чирепи", т.е парчета от счупени глинени съдове. Когато стане дума за Черепово, няма как да пропуснем и легендите за Индже войвода, за когото се счита, че се е подвизавал в района през кърджалийския период. Изклал почти цялото население, опожарил църквата и цялото село.

Мистерията, която ни привличаше и заради която бяхме тук обаче, бяха долмените. Около селото днес има следи от 18 долмена. За жалост повечето от тях на са успели да устоят на силата на времето и стихиите, и днес са полуразрушени.




Първата сакарска нощ ни опияни с ароматите, шепота и въздишките си. Стояхме край огъня почти до полунощ. А нощта бе от онези, които не искахме да свършват. Топла, с много звезди и пълна луна. Някои от нас решиха, че в нощи като тази няма смисъл да се затварят в палатките. Прекарахме я край огъня, който тля до ранни зори.

ДЕН II

Отдавна не се бях събуждал така свеж. Забелязаха го и спътниците ми. В 7.30 часа бях на крак. Разпалих огъня и приготвих чай и закуска. Всъщност май нощта се бе отразила добре на всички ни. Един по един наизскачаха от палатките и се наредиха около огнището със зейнали от глад гърла. Храненето ни наподобяваше церемония. Никой не бързаше. Закуската се проточи почти два часа, след което събрахме катуна си и поехме на юг в търсене на един от долмените.

Долмените са мегалитни съоръжения, изградени от няколко отвесно положени каменни плочи, и покрити с друга каменна плоча. Свързани са с религиозните вярвания на древните и са датирани към бронзовата и ранножелязната епоха. на територията на Сакар, Странджа и Родопите има регистрирани около 1000 долмена. За жалост много от тях днес са разрушени. Наричат ги още "змейови къщи".

След сравнително дълго лутане в южна посока видяхме тракторист, който ни упъти. Обясни ни, че трудно ще открием долмена, тъй като се намирал в една изорана нива встрани от пътя. Аз обаче имах интуиция и знаех, че ще го открием. Половин час по-късно се отклоних вляво от пътя и само след 150 метра видях малката табелка, поставена така услужливо, че никой турист да не може да я види. Подсвирнах на другите, които доприпкаха с ентусиазъм при мен. Сякаш бяхме очаквали да видим нещо повече. Долменът не бе в идеално състояние, но въпреки всичко добихме представа как са изглеждали в далечното минало. След кратка фотосесия и среща с една гигантска костенурка, пасяща кротко насред полето, се отправихме по обратния път. Горещината започна да си играе с нас. Нямаше и капка милост. Със сетни сили допъплихме до мястото, където бяхме лагерували снощи.



Плановете ни днес бяха изцяло свързани с долмените. Бяхме проучили, че най-добре запазеният долмен се намира край село Хлябово, в местността Бялата трева. Потеглихме натам. Според учените той е най-големият в цяла България. Неслучайно го наричат Царския. Датировката му е към 1050 г. пр. Хр. Смята се, че долмените са били предназначени за хора с висок обществен статус и са предшественици на гробниците.




Царският долмен се оказа великолепно запазен. Явно все пак някой бе положил усилие за съхранението му. Маркировка обаче липсваше. Ако не са местните, почти невъзможно е човек да открие местонахождението на каквото и да било в Сакар. Толкова коварна за придвижване планина.

Над нас закръжаха двойка орли. Местните ни разказаха, че наскоро направили опит за възстановяване популацията на царския орел в Сакар. Птиците се развивали отлично. Имало подходящи условия и изобилие от храна. А за щастие на хората числеността на змиите намаляла значително. Нещо, което аз лично не успях да почувствам за петте дни в Сакар.

Жегата ни изтощаваше сериозно. Докато тримата си почиваха на сянка край долмена, аз реших да се спусна в ниското, където течеше Хлябовското деренце. Исках да пресека рекичката и да се изкача високо на десния й бряг, където забелязах интересни скални образувания. Предполагах, че може да се натъкна на още долмени. Колкото по-ниско се спусках, толкова по-гъста и непроходима ставаше гората - съчетание от люляци, драки, шипки, брястове и нискорасли дъбчета. Бях облечен съвсем леко, а вече оливах от пот. Придвижвах се едва - едва, пазейки очите си от драките с една ръка, с другата си проправях път сред клонаците, като същевременно гледах в краката си, защото не знаех какво би могло да ме изненада в шубраците.

След продължителна борба с една къпина, която упорито отказваше да ме пусне, усетих, че водата е близо. Запътих се, защото знаех, че пресека ли реката, растителността ще се разреди и придвижването ми ще се улесни. В момента в който правех крачка с левия крак...замръзнах. Само на сантиметри от мен, измежду папратите и шумата, забелязах внушително дебелото тяло на змия...Еднометров пъстър смок, изпънал се блажено на хлад. Не помръдна дори сантиметър. Погледите ни се засякоха. Впи очи в мен с цялата студенина, на която бе способен. Побиха ме тръпки. Усещах пулсиращата му зеница. Почувствах все още добре прикриваната му ярост. Бях навлезнал в територията му и сега очаквах атака. Змията нямаше никакво намерение да отстъпи. Нито пък аз...



С бързо движение я хванах за опашката и я вдигнах високо, далеч от тялото си. Изфуча яростно. Вече знаех, че ми е ужасно разгневена. С помощта на пръчка притиснах главата й за да мога да я хвана безопасно. Не се даваше лесно. С дясната си ръка я хванах зад главата и усетих могъщото й тяло, което само за част от секундата се уви и стегна костите ми в здрава хватка. Личеше си, че е гладна и ядосана. Не се бе хранила скоро. Силата, с която стегна ръката ми до лакътя, ме накара да се притесня за миг. След няколко кадъра я пуснах, като предварително огледах терена около себе си. Очаквах всичко. Дори атака от нейна страна. Моментално се сви на кълбо и зае заплашителна поза, фучейки гневно. Имах чувството, че съскането й ще пробие тъпанчетата на ушите ми.

Пътищата ни се разделиха. За щастие. Не пожелах да търся долмените. Исках да излезна по-скоро от това диво дере. Върнах се при другите. След кратка почивка продължихме към целите си.

Неусетно денят бе преминал. Бе горещ и запомнящ се ден. С настъпването на прохладата птиците започнаха да пеят. Това ни напомни, че след няколко часа ще падне нощта. А ние трябваше да намерим място за бивак. Изкачихме се до едноименното селце Сакарци. Все пак човек трябва поне веднъж да нощува тук, когато дойде в Сакар планина. Разположено е в подножието на връх Вишеград. Населението му днес е по-малко от десет души, а спокойствието напомня за това на селцата, сгушени край Ивайловград и Крумовград. Интересен факт за селото е, че до 1960 година местните хора отглеждали камили и биволи.



И Сакарци е от селцата, които се славят с богато археологическо минало. Край селото има римски път и дузина долмени, някои от тях - запазени, други - не толкова. Имахме желание да ги посетим, но местните бяха категорични, че сами няма как да ги открием. Всичко било обраснало и подивяло. Преценихме, че ще бъде мисия невъзможна да ги намерим, затова решихме да прекараме двата часа, оставащи до залез слънце, в приготовление на бивака. Намерихме приказно място за лагеруване - красив дол с вековни дървета и изворче, бликащо до тях.

Втората ни нощ в Сакар бе не по-малко завладяваща. Студеният душ на изворчето ни се отрази ободряващо. Последваха вечеря и раздумка до малките часове на нощта. Там, под вековните брястове на село Сакарци, всеки от нас правеше равносметката си за видяното и преживяното през отминалия ден. Заспахме спокоен сън. Само кукувичата песен звучеше в нощта...

ДЕН III

Още нямаше девет часа, а жегата вече бе непоносима. На камъка край нас се напичаха два големи зелени гущера. Не ги обезпокоиха нито шумът, нито светкавиците на фотоапаратите. Понечих да хвана единия, но си спомних, че тези "гадинки" хапят изключително болезнено. Днешната ни цел бе Забравеният град на мъртвите - Палеокастро. Всички тръпнехме в очакване на едно незабравимо преживяване.

Потеглихме от Сакарци с надеждата, че някой ден ще се върнем отново тук. Местен човек ни показа къде се намира светилището. Зашарихме с погледи по високото. Очевидно бе, че няма да е лека задача. Първо трябваше да прекосим Голяма река, след което по десния й бряг да се изкачим високо на билото. Денивелацията бе повече от 200 метра. Въоръжени единствено с вода и пръчка - змиегонка, се спуснахме в дола на реката - една от пълноводните в Сакар. С усилие я пресякохме. Дори с момчетата се разбрахме на връщане да построим мост от падналите дървета, за да могат да преминават по него туристите. Макар че по всичко си личеше, че туристи тук не идват. Това бяха и думите на един от местните хора, който ни поздрави за ентусиазма и спомена, че такива като нас посещавали района изключително рядко. Тези думи още повече ме накараха да си припомня, че местата, които са труднодостъпни, са уникални и наистина си струва човек да положи усилие, за да се докосне до тях.

Започнахме изкачване. Без пътека и без маркировка. Поне не видяхме такива. Движехме се по интуиция, въпреки че в гъстата дъбова гора, в която попаднахме, дори интуицията бе разтегливо понятие. Още в началото попаднахме на долмен. Стените му се бяха срутили, но бяхме единодушни, че става въпрос за "змейова къща".

Горещината все още не бе пробила в гъстия лес, което създаваше у нас приятно чувство на прохлада и спокойствие. В един момент започнахме да се движим на посоки. Трудно си проправяхме път сред гъстата топлолюбива растителност. Натъкнах се на доста дълъг смок мишкар с тъмен цвят. Повторих упражнението от вчерашния ден - хванах го здраво за опашката и го вдигнах. Този път обаче късметът не бе на моя страна. С бързо движение мишкарят сви мускулатурата си до болка и се добра до ръката, която го бе хванала. Впи зъбите си в пръста ми, при което го пуснах инстинктивно. В първия миг нямаше болка. Само секунда по - късно от пръста ми бликна кръв. Бе успял да впие зъбите си дълбоко под кожата ми. Сред нас настъпи оживление. Започнаха да се шегуват с мен, че ще започна да виждам розови слонове и прочие. Радвах се, че се забавляват на мой гръб.


Половин час по-късно се изкачихме на върха. Палеокастро крие една древна, все още неразгадана от учените мистерия. Над 150 скални диска са разхвърляни по скалите на светилището. Една част от тях са вдлъбнати, а други - изпъкнали, символизиращи Слънцето и Луната. Изображенията нямат определена подредба и последователност. Размерите им достигат до един метър в диаметър, като някои от тях са самотници, а други са групирани. Археолозите свързват изсичането на соларните дискове с обредните действия на траките, които са в пряко отражение на почитта им към Слънцето.

Наскоро прочетох друга интересна теория, която гласи, че траките са имали връзка с египтяните. Соларните кръгове са създадени именно от тях през II - ро хилядолетие пр. Хр. по време на експедиция, водена от фараон Монтухотеп IV (Господарят на Египет). А тази теория ми се струва достоверна с оглед на това, че именно в Родопите е открит единият от няколкото каменни амулета с форма на скарабей, открити досега в света.





За капак на всичко гледката от високия хълм е внушителна. Открива се панорама към огромна част от Сакар планина. Със сигурност светилището, а в последствие и крепостта, не са изградени случайно тук.

Слизането бе доста по-лесно. Попаднахме на стар горски път, очевидно неизползван от години. За целта обаче свърши работа. За около 25 минути се върнахме при колата, която бе станала като фурна. Преди да продължим към село Мрамор, се отбихме през Тополовград за да  промият ухапаното от змията в болницата, за да разгледаме града, да се заредим с необходимите провизии, но най-вече - за по бира! Горещината бе нетърпима.

Пладне отдавна бе подминало, когато оставихме колата на края на село Мрамор и с помощта на насоките на местен човек се отправихме в търсене на една изключителна пещера - Бабини бозки. Самото име на селото подсказва, че районът е карстов. Наблизо има мраморна кариера. И много пещери, повечето от които изключителни трудни за откриване.

Похабихме доста сили и нерви докато открием "бозките". Слезнахме в долината на река Манастирска. Там се лутахме нагоре - надолу повече от два часа. Обходихме завидна площ по двата бряга на реката, но пещера така и не открихме. Към търсенето по същото време се присъединиха още четирима души от Стара Загора, които, като нас, бяха дошли специално за Бабини бозки. Те обаче се оказаха по-нетърпеливи и се предадоха рано-рано. Е, и ние поехме по обратния път, но почти до селото срещнахме овчар, който ни обясни със завидна точност къде се намира дупката. Оказа се, че единствено в тази посока не бяхме търсили. Нямаше да спя спокойно ако не я намерим, затова, въпреки умората ни, решихме да се върнем в долината и да я открием.
- Не влизайте в пещерата, така ще се залутате, че нито един от вас няма да може да излезе. Има много лабиринти!, бяха думите на дядото, на които сякаш не обърнахме нужното  внимание.

Двадесет минути по-късно, с раздрани от драките крака, приближавахме пещерата. Поречието на река Манастирска стана изключително красиво и недокоснато от човешка ръка. Старите брястове бяха привели снага ниско над водата, търсещи прохлада. Налагаше ни се да ходим почти свити, за да предпазим очите си. Вляво над четирима ни се извисяваха снежнобели мрамори - убежище на стотици птици. Движех се пръв и успях да стресна едра сърна, която лежеше наблизо. Попаднах на полянка, червенееща от диви божури. Неописуема красота. Долината се стесни и в един момент пред нас се разкри големият вход на "Бабини бозки". Нямаше време за губене. Челници, каски, фотоапарати, контролно време и...вече лазехме на колене и лакти.

Първите 20 метра бяха кошмарно тесни, след което обаче съвсем спокойно се придвижвахме полуизправени. Оказа се, че дядото бе прав. Разклоненията в пещерата бяха много. Чудехме се накъде да поемем, като същевременно внимавахме да не се объркаме. Явно някой се бе губил обаче, тъй като на едно от "кръстовищата", от което тръгваха четири галерии, имаше стрелки в син цвят, сочещи посоката на изхода. Една от галериите ни доведе до сравнително голяма зала, пълна с прилепи. Светлината от челниците наруши спокойствието им и те запърхаха притеснено около нас. Острата миризма на гуано насочи погледите ни към земята. Слоят от изпражнения, примесени с урина, бе дебел повече от десет сантиметра. Стъпил с два крака, човек потъваше значително.



Втората галерия наложи концентрацията ни, тъй като трябваше да се спуснем с голи ръце по 4 - метров отвес. Не бяхме взели въжетата. След спускането обаче се оказахме приятно изненадали. Озовахме се пред малка подземна рекичка и сравнително дълбоко езерце със сифон на дъното си, предполагам.

Поех лазейки и по трета, най-ниска галерия, която се оказа крайно интересна. Дъното й бе пясъчно, а в една малка ниша открих кости. Вероятно при пълноводие тази галерия се пълни с вода, а реката бе довлякла трупа на дребно животно, което се е заклещило между камъните. За жалост не достигнах до края й, тъй като контролното ни време изтичаше, а имахме път до изхода.

Колегата Георги ни чакаше с интерес на входа, вече леко притеснен. Дрехите ни бяха красиво изкаляни с глина и гуано. Изживяването си струваше. Треперехме от адреналин. Почти се мръкваше. Поехме по обратния път и след около 40 минути бяхме при колата, доста бодри и развеселени след успеха си. Вече се стъмни и захладня. По план трябваше да нощуваме край Устремския манастир "Света Троица".

Потеглихме натам. Искахме да открием добро място за бивак с течаща вода. Не се затруднихме особено. Или може би интуицията отново бе с нас. Достигнахме портите на манастира. Всичко бе притихнало. Не се виждаше живот. Вероятно монахините спяха вече. Вдясно от манастира попаднахме на хубава полянка край реката - отново тази красива Манастирска река. Имаше и чешма - екстра, която след днешния горещ ден ни бе крайно необходима. Единственият недостатък бе, че край реката вече бе много хладно. Ставаше течение, което не ни се понрави особено. Но нямахме избор. Бе 21.30 часа. Бяхме уморени и място за глезотии нямаше.

Добре, че имаше дърва в изобилие. Огънят поразчупи хлада и скоро се почувствахме доста по-комфортно. Вечерята ни бе деликатесна - кренвирши, печени на жар, салата от маруля, препечен хляб и ракия за затопляне. Е, вярно, че някои прекалихме с ракията и се "претоплихме" повечко, но това е тема на друг разговор.

Да го бях планирал, нямаше да се получи така - да спим на истински свято място в навечерието на Разпети петък. Лично аз усещах особен душевен комфорт. Хармония и спокойствие, които напоследък бях позабравил. Не усетихме студ през нощта.

ДЕН IV

Колко хубаво е да те събуди звън на камбани. В манастира се бяха разшетали от много рано. Подготвяха се за предстоящите празници. Веднага след като закусихме, отидохме до манастира. Искахме да го разгледаме и да се помолим за прошка.

Устремският манастир е известен още като Вакъфски или Хайдушки манастир. Основан е през XIV век. В близост до манастира съществувала скална църква, наречена "Вехтата църква". По време на иконоборството в нея се събирали за молитва местни жители, които криели иконите на апостолите Петър и Павел и на Светата Троица. Една нощ местен човек, овчар, сънувал как при него идва Свети Петър и го пита защо държат иконите в пещерата. "Тук се събираме и се молим", отвърнал козарят и допълнил "А ти кой си?". "Аз съм Свети Петър, който отваря и затваря църквите." "Дай и на мен ключ, та да отворя и аз една църква!"
Свети Петър му дал ключ, старецът продал козите си и с помощта на местните изградили църквата "Св. Св. Петър и Павел", при което старият параклис останал вграден зад олтара на храма.




Интересен факт е, че до 1909 г. манастирът бил мъжки, но същата година тук дошли 50 монахини, като за управител била избрана монахиня Евпраксия - изключително дейна, обикаляща из България и Русия за да събира средства за обителта.

Посетил съм доста манастири, но смея да твърдя, че усетих особено положителна енергия в Устремския манастир. Обзе ме спокойствие, прииска ми се да остана там...

След като разгледахме манастира, нашите спътници поеха към Ямбол, а ние се отправихме към село Радовец в търсене на Даркая - най-тясната част от каньона на река Тунджа. Още в първия половин километър обаче усетих, че нещо с колата не е наред. Слезнах и видях, че предната гума е спукана. Само това липсваше в тази жега - смяна на гума насред пътя, но нямаше как. Резервната също не ми вдъхна големи надежди, но щеше да изкара до Тополовград. Нямаше смисъл да рискуваме и да караме из пустошта с мека гума. Добре, че открихме работещ сервиз, където се оправихме бързо със смяната. Отново поехме през Орешник и Мрамор към Радовец.

Пътуването бе повече от приятно - отличен път, който не съм предполагал, че може да съществува в този отдалечен край на България. Неусетно изминахме разстоянието от 35 километра. И двамата обаче бяхме уморени. Преживелиците през последните дни си казваха думата. Бяхме сънени и почти не си говорехме. Всеки бе вглъбен в себе си. Достигайки Радовец, помолихме първия човек, когото видяхме, да ни упъти към реката и Даркая. Сякаш остана леко изненадан, че отиваме натам. Обясни ни с "хирургическа" точност откъде точно да минем, какви ориентири да използваме и докъде можем да стигнем с колата. След три  километра по черен път оставихме колата край "стария бункер", както се изрази човекът. Оттук имахме около половин километър стръмно спускане до дъното на каньона.

Даркая приютява уникално биологично разнообразие. На площ от 19 000 дка се срещат над 150 вида птици, 8 вида земноводни, 21 вида влечуги и други редки и застрашени растителни и животински видове. Мястото представлява естествено стеснение на река Тунджа, която тук протича между 30 - метрови отвесни гранитни скали. Идеално е за екстремни спортове като рафтинг и каякинг.

Спуснахме се в ниското и започнахме да се придвижваме по десния бряг на реката. В началото имаше пътека, и добре, че имаше, защото растителността бе като в същинска джунгла. Високите до кръста растения бяха истинско препятствие дори за най-опитния планинар. За капак гъмжеше от кърлежи. Краката, обувките и чорапите ни почерняха от гадинки. След като изминахме около 300 метра по брега на реката, се натъкнахме на двама рибари, които бяха категорични, че няма как да достигнем до местността оттук. Трябвало да се върнем при колата и да хванем друг път. Ентусиазмът ни се поохлади, но решихме да се върнем и да направим втори опит. Изкачването не бе така приятно като слизането, но се справихме завидно добре.

Върнахме се няколкостотин метра нагоре по черния път и отново паркирахме колата. Бяхме открили правилната отсечка. Този път ходихме доста по-дълго. Горещината бе безмилостна. Кърлежите също. На всеки 50 метра спирахме да изчистваме краката и чорапите си от нападателите. В крайна сметка достигнахме Даркая - изключително място, което обаче трябва да се посещава през зимата. Надали другаде има толкова влечуги накуп.

В плановете си бяхме включили и връх Вишеград. Постъпихме разумно обаче и решихме да го оставим за следващия път. Върхът си е все там. Ще намерим време и за него. Жегата, умората в нас - всичко това ни се отразяваше.

Приключението ни бе към края си. Сега бе време да поемаме към дома. През изминалите четири дни крачихме смело по забравените пътеки на траките. Докоснахме се до един безвъзвратно загубен и отдавна забравен свят. Свят на съвсем различни ценности. Научихме много. Сетивата ни се изостриха. Сякаш станахме малко по-добри. Най-важното, което разбрахме обаче, бе, че когато пътищата свършат, остават само следите. Може би един ден и с нас щеше да се случи същото...