29.07.2013 г.

МЕДЕНИ ПОЛЯНИ, ДОСПАТ, КАРАДЖА ДЕРЕ

В късния петъчен следобед поемам на път. Без план. Без карта. Без очаквания. Но с отлично настроение. Ръцете ме сърбят. В последните два месеца почти не съм излизал сред нашата прекрасна природа. Попътувах из Европа, но България си е България. Липсваше ми изключително. Дори в горещите юлски вечери на брега на езерото Балатон ми се искаше да бъда сред дивите родопски гори. Дори на брега на Коста Тропикал, току в подножието на Сиера Невада, отново си мечтаех за някое мое си местенце. Любимо. Родопско. Зареждащо.

Едва дочакал края на работния ден, карам в посока Доспат. Натоварил съм всичко необходимо - палатка, спален чувал и шалте. Имам си и прекрасна компания - кучето Люк, което си кротува на задната седалка и с удоволствие вдишва свежия боров въздух, предвещаващ няколко дни свобода. Каякът също е с мен.

Блаженство.

Карам бързо. Пристигам на брега на язовир Доспат по мръкване. Харесвам си място. За жалост дървата са кът. Налага се да върна няколко километра, където предвидливо съм набелязал горичка с доста дърва. Някои от тях нацепени и нарязани при това. Грях - не грях, натоварвам няколко пънчета. Все пак нощта ще е дълга. Само след няколко часа ще настъпи сериозен студ, с който ще трябва да се боря.



Изтървавам магическия залез в подготовка на палатката, но за сметка на това след половин час съм се излегнал удобно край огъня. С бира в ръка. Наденичките цвърчат в жарта и ме карат да огладнявам зверски. Нощта е приказна. Бях забравил какво е да дишаш въздух, наситен със смола и ухание на борове и билки.  И този път влагата не ми изневерява, и към полунощ всичко е потънало в роса. Това не помрачава настроението ми ни най-малко. Заспивам, като през нощта се будя от студ няколко пъти. 

Наспал съм се добре. Събуждам се в 9.30 часа. Спокойствието е неземно. Само няколко рибарски лодки порят водата. Почти нямам време за закуска. Хапвам набързо остатъците от снощи. Събирам лагера и поемам на път. Преди две години достигнах до село Побит камък, където открих странното светилище без аналог в България. Сега бях решен да посетя едно още по-отдалечено селце с чудното име Медени поляни.





Настроението ми е медено. Дори не съм си и представял, че в средата на нищото ще открия толкова голямо село. Винаги съм си представял, че тук живеят не повече от 50 човека. Оказва се обаче, че са цели 720. Разбирам, че селото е интересно с традиционната си носия, която е останала непроменена стотици години и се носи само и единствено в Медени поляни. Природата край селото е удивителна. Наистина медени поляни, прясно окосени, кристално чиста рекичка, образувала чудни меандри сред моравата. Селцето - разположено на малък хълм, с уютни къщички. Доста от комините димят. Може би не престават през цялата година, мисля си аз. Все пак тук е високо - почти 1450 м. над морското равнище. Разглеждам селцето. Иска ми се да продължа да се движа сред тези райски пейзажи, но всички пътища свършват тук. Или може би поне тези за нормални автомобили.

Поемам обратно към Сърница, където планирам да карам каяк цял следобяд. Преди това обаче спирам на крайпътна чешмичка. Къпя се, след което обядвам. Домат и хляб, но няма нищо по-вкусно от това. Прекарвам няколко часа и в гората между Сърница и Побит камък в търсене на диворастящи гъби. Нямам късмет, но за сметка на това нащракам страхотни кадри. Край реката попадам на огромно торфено блато. Няма как да пропусна малко приключения там. Навивам крачоли и влизам бос насред зеленината. Потъвам до над коленете. Но удоволствието от прохладата ме кара да продължа. За 20 минути изминавам не повече от 100 метра. На места сред мъховете водата е издълбала дълбоки двуметрови вирчета с кристална вода. Кучето ми попада в един от тях, но вместо да се стресне, пощурява от удоволствие. Тича из мъховете с бързина, непозволяваща му да потъне. Явно и то се наслаждава на свежестта и зеленината.





След час съм на брега на язовира. Пускам каяка на вода и започвам гребане. Тричасовата приятна разходка от село Крушата до Сърница и обратно ме изморява и решавам да поспра с приключенията за днес. Предпочитам да подготвя лагера си по-рано, за да имам повече време за бира и излежаване.

Блаженство.

Вечерта пада. Отново в приятната компания на бира, наденичка и куче. И много влага, разбира се. Но тази нощ предвещава да е по-топла. Няма вятър. Наслаждавам се на огъня до късно. Не ми се прибира в палатката. Оставам сам с мислите си.


Сутринта е по-страхотна от вчерашната, а водната повърхност - още по-гладка. Двоумя се какво да правя - гребане или разходка. Спирам се на второто. Паля колата и потеглям към Широка поляна и Караджа дере. Ще се поразходя и в този район, след което ще се прибирам. Неделя е.



Спирам малко преди Караджа дере. Решавам да се поразходя в долината на Сърнена река. Приятен черен път под старите смърчове ме води в неподозирано красиви светове, изпълнени със свежест, диви плодове и аромат на живот. Разбирам, че пътят достига почти до Змеица и през цялото време следва реката. Нямам време за целия маршрут, тъй като дължината му е 12 километра. Преценям, че ще го пробвам с колелото при първа възможност. Изведнъж пейзажът става прекалено див, а и кучето започва да се ослушва особено обезпокоително, което е сигурен знак, че е добре да се връщам.

Отскачам и до Широка поляна. Тълпите от хора там обаче ме карат да не се застоя много. Обръщам колата и потеглям към Смолян. Завършвам с вкусен обяд - кус - кус с много сирене и една бира, услужливо забравена на дъното на раницата ми при предишното скитане из света на приказките.

Блаженство...

2 коментара: