20.08.2013 г.

ПРИКЛЮЧЕНИЯ В ЧУДИНСКА ПЛАНИНА. ЗАБРАВЕНИТЕ МАХАЛИ ЖЕРАВИНО, БОБЕШИНО И КОПРИВА

Западните покрайнини са не по-малко интересна част на България. Някои сравняват Краището с Кавказ. Попадаме на подобен надпис на една от малкото крайпътни чешми. "Краище - особен край, див като Кавказ". Така възкликва Константин Иречек след Освобождението. Може би е имал право.

Краище днес е една от най-бързо застаряващите и обезлюдяващи се територии на България, а навремето е бил един от най-населените райони. Редица села са откъснати от територията на България и днес се намират в сръбско, други са поделени между България и Сърбия. Такова е село Жеравино, за което ще ви разкажа след малко. Трети са останали на българска територия. За жалост обаче вече са без население или в най-добрия случай - една - две баби и един - двама дядовци кретат на доизживяване, забравени от хората и света. 

Чудинска планина е пример за планина, събрала по малко от всички тези села. Изобщо, странно - чудна планина.

Напускаме Кюстендил и караме в посока Гюешево. Пътят - прав като струна. Изкачва се, после се спуска, но имаш чувството, че от града ще видиш границата. Завиваме вдясно, в посока Долно село. Пътят, все по-живописен, се вие като ранена змия сред поля и хълмове. След малко усещаме, че навлизаме в планината. Представям си колко красив би бил пейзажът през есента. Гората - все още широколистна. Край пътя преобладават брезичките. Кавказка приказка. 

След селото ни спират полицаи от Гранична полиция. Гледат ни странно. 
- Накъде така, момчета?
- Към Жеравино!
- Жеравино!!!, поправя ударението единият от тях. Май сте се объркали! Тук туристи не идват, а и да дойдат, просто няма какво да видят!
- Е, може и да сте прав, г-н полицай, но за нас е важно чувството, че ще се намираме в западния край на България!

След рутинната проверка ги молим да ни упътят. Обясняват ни важни детайли - за пътя, за селото, за границата. 

- И внимавайте да не влезнете в Сърбия, защото границата вече не си личи!, приглушено добавя полицаят. 

Достигаме Бобешино - селце с петима жители и огромна застава в центъра му. Все още действаща. Ще разглеждаме по-късно. Оттук нагоре пътят към Жеравино е черен. И много прашен. Караме цели 5 километра по здрав, но с много завои и голямо изкачване път. Личи си, че полицаите сноват тук денонощно. По средата му срещаме две жени, пасящи козички край пътя. Гледат ни изключително подозрително.

- Здравейте! Има ли още много до Жеравино?, питам аз.
- Има... Ама вие при кого отивате там?
- При никого, отиваме за да разгледаме селото!, добавям.
- Хм!... Има много завои нагоре...Ама зависи какво търсите...
- Нищо конкретно не търсим...

Получава се някакъв безсмислен диалог, който ме изнервя. Решавам, че няма смисъл да я убеждавам, че не сме обирджии, калайджии, мародери или дезертьори. Продължаваме с мръсна газ през прахоляка. След поредното изкачване вляво от нас се показва църквата, точно както ни описаха граничните полицаи. Но освен нея, друга постройка не виждаме. Очаквахме поне няколко къщи. Уви...

Църквата се оказва, че си е цяла трикорабна базилика "Свети Георги", построена преди 120 години върху основите на по-малка църквичка. Доста време се въртим около нея в желанието си да я снимаме. Дори изправяме полуизгнила дървена стълба, за да можем да надникнем през малкото прозорче, разположено над централния вход на храма. Втрещяваме се, след като виждаме череп с два кръстосани кокала под него, изографисан на олтара.



Продължаваме по черен път, обрасъл с бурени, очевидно водещ към границата. След 300 метра достигаме до полуизтрита табела, на която пише "Държавна граница. Забранено преминаването на хора и автомобили". Понеже се нямаме за хора обаче, напускаме Обетованата земя и попадаме в сръбско. Но все още не знаем. Изминаваме около 100 метра и пред нас изскачат няколко къщи, но още на пръв поглед си личи, че не са типични български къщи. Оказва се, че това е сръбската половина от село Жеравино. За жалост доста по-населена от нашата. С периферното си зрение забелязвам движение на малко хълмче на около 350 метра от нас. Оказва се джип на сръбската гранична полиция, в който влизат трима полицаи и потеглят по пътя. Идват за нас. Гледали са ни гадовете през цялото време. Няма място за суетене и колебания. Плюем си на петите и вдигаме прахоляк, по-голям от този на джипа. Въпрос на метри е да се върнем в България, защото ще си спестим доста неприятности.


Успяваме. Разменяме си по няколко погледа, подобни на онези, които раненият бик хвърля подир тореадора.

- Яд ги е, че няма да пришият поредната звезда на пагоните си!, подмятам към Вилиан...
- Ох, ако ни бяха хванали с тези контрабандни цигари, цяло небе щяха да си направят от звездите! 

Избухваме в смях. Наблизо се намира тройната пирамида, където се срещат границите на България, Сърбия и Македония, но решаваме, че вече ни следят зорко и не желаем повече неприятности. Връщаме се обратно към Бобешино, но въпреки че наближава 19 часа, решаваме да разгледаме и забравената махала Коприва.

Убийствено приятен черен път. Обрасъл с трева до кръста. Сякаш не са минавали хора с години. Изоставени керпичени къщи навсякъде около нас. Неокосени поляни. Необрани сливи. Никакви признаци на живот. Изведнъж се оказва, че сме в "центъра" на селото. Около единствената къща кипи живот - няколко котарака се облизват. Вероятно току що са яли попара с прясно мляко и мек, домашно приготвен хляб. Няколко овчици се стряскат от нас. Явно наистина тук не идват хора. От градинката край къщата изскачат дядо и баба. Дядото - типичен кюстендилски старец, жилав и див, с чувство за хумор, зажаднял да си поговори с някого. Веднага завързваме разговор, прескачайки от тема на тема. Иска ни се да разберем колкото се може повече неща за живота тук. Бабата обаче се оказва типична кюстендилска сприхава, мнителна и досадна старица, която не спира да мърмори под носа си. Всяка негова дума е последвана от глухото й боботене: "Хайде, тръгвай, имаме да вършим още работа!". Кой ли знае каква работа щяха да вършат.


От дядото разбираме, че животът тук не никак лек. Зимно време дори колата с хляба не идвала, та се налагало да ходи да я пресреща в Бобешино. Ама и вълците станали доста последните зими, та вече откровено се притеснявал за живота си. Кавказка приказка.

След като принудително сладкият ни разговор е прекъснат, поемаме обратно към Бобешино, където планираме да нощуваме. Харесваме си чудна полянка с няколко крушови дървета, току пред кметството. След щателно претърсване откриваме и чешма с течаща вода - нещо, което се случва рядко в този сезон тук. Предусещам прохладния душ. Някак си обаче пейзажът ни напомня на филм на ужасите. Стари тухлени постройки, разхвърлени небрежно по моравата. Изпочупените им прозорци пробуждат любопитството ни. По подовете са разхвърлени артефакти от близкото минало, когато тук е кипял живот - стари, черно-бели снимки, писма, военни книжки. Сякаш обитателите са се изпарили. Или нещо ги е накарало да съберат багажа си и да се махнат от тук за броени часове.






Подготвяме лагера си и сядаме на не дотам удобна пейка с масичка, сковани току под една от крушите. Вечеряме. Намираме се на 900 метра над морското равнище, хладно е. Вечерята ни е прекъсната от двамата гранични полицаи, които паркират край нас и ни осветяват с фаровете си.

- Здравейте, момчета! Идваме да проверим дали не сте се изгубили.
- Не, не, всичко е наред! Заповядайте да похапнем заедно!, подканва ги Вилиан.
- Благодарим, но ще тръгваме. Ще вечеряме в заставата. Само наминахме да ви видим.

Разделяме се по живо, по здраво с граничарите.

За късмет тази нощ е нощта на персеидите. След вечеря се излягаме на шалтетата си, като студенината на земята се усеща дори през тях. Небето е от онези небеса, които те карат да гледаш втренчено и да се опитваш да не мигаш. Толкова много звезди. Толкова много красота, събрана на едно място. Сякаш млечният път е толкова близо, че човек би могъл да го докосне с ръка. За двадесет минути виждам 12 падащи звезди. Става ми студено и се мушкам в палатката.

Сутринта е доста прохладна. Все още е август, но сякаш есента е дошла. Гоним слънцето. Опитваме се да не пропуснем нито един негов лъч. Закусваме на крак, защото снощната ни масичка е в сянка. Наблюдаваме катериците, играещи си по високите борове. Премръзнали, и те се опитват да се стоплят. Кавказка приказка.

След като събираме лагера си, напускаме чудното село Бобешино и Чудинска планина и поемаме в търсене на един не дотам популярен водопад - Полска Скакавица. Препоръчват ни го двамата гранични полицаи, които току що са сменили "нашите хора" от вчера. Не пропускат да ни спрат и да ни запишат в тефтера си. Заговаряме се, след което ни дават указания как най-лесно да стигнем до водопада.

Час по-късно жегата е непоносима. Нищо общо със снощи и сутринта. А ние се спускаме по стръмна пътека, която би следвало да води към Полска Скакавица. След 40 - минутно ходене се спускаме под самия водопад и...ахваме.





Високо над главите ни, по отвесната скала се спускат водите на поточе, което за този сезон си е доста пълноводно. А само до преди час съм настроен изключително резервирано към предложението на граничните. Сега обаче оценям, че си е струвало ходенето и потенето в горещината. Водопадът е висок 53 метра. Повечето водопади намаляват височината си с времето, като любопитен факт за Полска Скакавица е, че не само, че височината му не намалява, а напротив - расте, поради специфичния варовиков строеж на скалата, по която непрекъснато се отлагат нови и нови наслаги. Казват, че това е единственият подобен водопад в страната.

Не пропускаме да се поразхладим в студените му води. Вилиан се изкачва по опасно стръмна и тясна пътечка, водеща под самото падало. Аз обаче оставам долу и след като се завръща, поемам срещу течението. Сякаш съм избрал по-лесния, интересен и приятен път. Промушвам се през пещери, изкачвам се по няколко водопада, газя в дълбоки вирове. Всичко това повишава адреналина ми до краен предел.

Завършваме експедицията си именно с водопада Полска Скакавица. Черешката на тортата.

Чудна е Чудинската планина. Само за два дни ни дарява с незабравими емоции. Насладата ни е пълна. Като в Кавказка приказка.




18.08.2013 г.

ЛЮБОВИЩЕ - СЕЛЦЕ ЗА МЕЧТАТЕЛИ

По принцип се паля лесно. Така стана и този път. Случайно попаднах на информация за едно мелнишко селце със звучното име Любовище. Може би не е било случайно. Трябваха ми не повече от тридесет минути, за да събера необходимата ми информация и да го включа като спирка от маршрута си. Странни села по света много, ама това ми скри шапката. Признавам си.

Комерсиалните дестинации като Мелник например вече не са ми интересни. Търся нещо по-затънтено и непознато. Подминахме най-малкия град в България с огромно удоволствие. А и жегата беше такава, че по-добре да не спира човек. Карах в посока село Рожен, когато след поредния завой видяхме малката синя табелка, водеща към Любовище. Като че ли не очаквах нищо. Или поне нищо, свързано с любов...А то, какво се оказа...

Първото нещо, което ме впечатли, бе тунелът на пътя, водещ към селото. Издълбан в една от типичните за района на Мелник пирамиди - слабоспоени пясъчници, които се рушат при най-малкото докосване. Да, ама не. Тук, през далечната 1961 местните работливи хорица прокопали с кирки и лопати 40 - метров тунел. Отнело им една година. Техника не използвали поради силно ронливият строеж на скалата. Копали упорито, за да могат да свържат селото си със света. И успели.



Второто нещо, което ме впечатли, бе самото селце. Атмосфера като в стар черно - бял американски филм за Дивия Запад. Къщи от глина, някои - цели, други - полусрутени. Двадесет жители. Няколкостотин овце и кози. Изключително красива природа.




Третото нещо, което ме впечатли, бе бай Кольо. Сигурно бихте ме упрекнали, че го наричам "нещо", ама той наистина е нещо, и то нещо голямо. Човек със завидно добра душа, изключително интелигентен и начетен, въпреки че е прекарал целия си живот на село. Човек, с когото няколко часов разговор би преминал неусетно. Човек, който може да ти разкаже удивителни неща за района.


Така и стана. Почти веднага след пристигането ни в селото, отнякъде изскочи бай Кольо, тръгнал да събира шума за овцете. Поканихме го на раздумка. Сипахме му студена бира. Човекът се разтопи от удоволствие. Разказа ни цялата история на селото. Навремето бил кмет, не пропусна нито един интересен детайл от миналото на Любовище. Дори и за името му ни разказа. Отдавна, когато селото било голямо и се състояло от две махали, в горната махала живеела красивата мома Люба. Залюбила се тя с местен момък, който живеел в долната махала. Всеки път, когато излезнела от дома и тръгнела по пътя към дома на годеника си, иззад белите завески на прозорчетата, по чардаците на селските къщи, под асмите в дворовете, всички ахвали и казвали: "Люба вижте!", та оттам се родило и името на селцето.

Така неусетно минаха почти три часа, в които бай Кольо не ни остави да скучаем. Валя проливен дъжд, но ние продължавахме да стоим на сушина и да си говорим. След като дъждът спря, решихме да разгледаме селцето и да поснимаме по залез. Небето бе обагрено в почти всички нюанси на червеното. Разходихме се почти до съседното село Кашина и почти по мръкване се върнахме в Любовище, където щяхме да нощуваме.


За огромна наша радост на пейката, където бяхме седяли допреди час, ни чакаше бай Кольо. С голяма буца прясно, домашно сирене и розови градински домати в ръце. Малко ни "понахока", че заради сладкия разговор не успял да събере шума.

Със сирене и домати ракията е още по-пивка. Бай Кольо отпи от павурчето и продължи с вълнуващите си разкази за селото и района. А доматите бяха толкова сочни...Продължихме в този дух почти до полунощ. Не ни се лягаше. Топлата августовска вечер бе наситена от песните на щурци, скакалци и всякакви други щастливи животинки. А с всяко следващо отпиване, бай Кольо ставаше все по - артистичен...

В прохладната неделна утрин изненадите продължиха. На тръгване към Сандански, бай Кольо отново ни навести и ни остави още една пита, този път отлежало сирене. Закусвахме най-вкусния кус-кус на света.

След закуска поехме на път, но селцето със звучното име Любовище остави трайни следи в нас. На пръв поглед едно обикновено селце, а всъщност такова, което те докосва. Селце, чийто шепот чуваш нощем. Селце, което те кара да се влюбиш...


15.08.2013 г.

СЛАВЯНКА - ИЗУМРУДЕНАТА ПЛАНИНА

 "А бе, момчета, имате ли си представа накъде изобщо сте тръгнали?". С тези думи се опитва да охлади ентусиазма ни баба Стойна - една от осемте жители на село Парил. След като вижда, че не се трогваме от напътствията й, маха отегчено с ръка и влиза обратно в дворчето си. Земята е суха. Не е валяло повече от месец. Дългата й до земята черна престилка вдига прах, който я кара да се закашля. Баба Стойна продължава да мърмори нещо, затръшвайки вратата на спретната си къщурка зад себе си.

23.10 часа. След половинчасово суетене край колата събираме най-необходимия ни багаж и сме готови за път. Наблягаме на водата, тъй като планината е доста суха. Малко калорична храна, топли дрехи, челници, радиостанции и комплект за оцеляване при екстремни условия. Все пак сме тук за пръв път. Не знаем с какво може да се сблъскаме. Чувството е странно. Особено сега, когато сме пристигнали по тъмно и нямаме и най-малка представа за околния пейзаж. Работили цял ден, пътували до тук 4 часа, все още имаме завидно количество енергия за да изкачим високите върхове по пътя си.

Само за няколко километра си проличава колко дива и запазена е природата тук. Огромен бухал се пъчи срещу нас на тесния, криволичещ път, водещ високо в планината. На следващия завой току, пред краката ни, пробягва голяма невестулка. Доста хора преди баба Стойна, чувайки за намеренията ни за среднощно изкачване на върховете Царев, Гоцев и Шабран, ни мислят за луди и ни казват, че никак не е добра идея да се движим в планина, която посещаваме за пръв път, пълна с пропасти, мечки, диви прасета и вълци. Планина, от която някои като нас не са имали щастието да излезнат живи. Като старшината от една от заставите, който десет дни преди да се пенсионира, пада в дълбока 400 метра урва и е намерен от колегите си на парчета. Но не бяхме били толкова път дотук, за да останем и да спим в селото.


Движим се по прашния път, западно от село Парил, разделящ Славянка и Пирин, в посока хижа Славянка. С бодра крачка, песен на уста, и челници на икономичен режим осветяваме пътя пред краката си. Всяка наша крачка е свързана с облаци прах, които се издигат зад нас. Нозете ни побеляват от фините прашинки, които полепват по тях. Движим се 4 километра и достигаме до хижата, която всъщност е стара застава. Предвидлив граничен полицай ни дава номера на хижаря Янко няколко часа по-рано, разбирайки за лудите ни намерения.

- По-добре останете да пренощувате в хижата и тръгнете към върха рано сутринта!
- Ще решим в движение!, отговарям неубедително аз.

Спираме за кратка почивка и се наслаждаваме на нощното небе. Няма другаде такова небе. Може би само в Родопите и Славянка звездите са като малки златни монети, разхвърлени из необятната шир. Успяваме да видим дори няколко падащи. Пожелаваме си безаварийно изкачване на върховете. За минути губим пътя в тъмницата и се забиваме в див дол, който определено ни плаши. Връщаме се до хижата и правим опит да събудим хижаря. Оказва се трудна задача. След двадесет минутно тропане по прозореца и викове: "Бяй Янкооо, бай Янкооо!", човекът се събужда и излиза. Приятелски настроен е и не се ядосва, въпреки че часът подминава 12 в полунощ. Показва ни пътя, признавайки си, че никога не се е качвал на върха. 

00.50 часа. Продължаваме. След половин час се намираме на Парилската седловина. С левия крак сме в Славянка, а с десния - в Пирин. Луксът свършва тук. От този момент започва тясна пътечка, която се вие сред стара букова гора. Видимостта без челник е почти нулева, а с челник виждаме едва на 7-8 метра пред краката си. Тишината е зловеща. Няма дори птици и щурци. Чуваме дишането си. Около нас светят очи на диви зверове. Може би е добре, че не знаем какви точно са зверовете. Спираме за почивка пред малък заслон. Решаваме да влезнем за два часа, след което да продължим. 

Речено - сторено. Вътре е доста по-уютно. Все пак сме между четири стени. Има печка, която не палим, две пейки и маса. Настаняваме се на по пейка. Кучето ляга под мен. След малко обаче става хладно дори тук. Все пак надморската височина е 1180 метра. Не сме взели спални чували, тъй като планът ни бе друг. Задремваме от умора.

02.27 часа. Късото изръмжаване на кучето ни стряска. Двамата скачаме като опарени. Споглеждаме се сънено. Не, не е шега. Отвън се чува силно сумтене. Кучето се свива под пейката и гласът му не се чува повече. Взимам челника в ръка и внимателно отварям прозорчето. Насочвам го и го включвам. И....ооо! На не повече от 15 метра от нас майка мечка с малко са се залисали насред малинака. Явно не са ни усетили, щом са се престрашили да дойдат чак до тук. Срещаме погледите си. За секунда, без да издаде нито звук, майката побутва с муцуна мъника по дупето и двете същества се скриват в шубраците. 

- И какво сега, ще тръгваме ли?, шегува се Вилиан.
- Ами на мен нещо ми се спи...а и ми е студено!..., отговарям му, усетил закачката.

Единодушно решаваме да останем тук до съмване, за да не дърпаме дявола за опашката, както казват старите хора. 

 05.50 часа. Със свежи сили, а и далеч по-спокойни, поемаме нагоре. Меко казано е нагоре. Наклонът е сериозен. Движим се в букова гора. Серпентините следват една след друга. Изгревът ни заварва насред гората. Яд ни е, че не успяваме да снимаме изгарящото слънце. С много пролята пот се изкачваме на първата открита местност - Вапата, голяма поляна, от която се открива гледка към Голям Царев връх. Не вярвах, че Славянка може да е толкова красива планина. Бях гледал снимки, но сега, при вида на този велик пейзаж, занемявам. Заслужено правим първата по-дълга почивка. Закусваме.



След закуска продължаваме по склона със свежи сили. Вече се движим насред чермурова гора. Славянка е една от най-пъстрите български планини. Почти двадесет ендемита растат по склоновете й, а гората от черна мура е една от най-запазените на Балканите. Поясът на планинските ливади и пасища е осеян с алиботушки чай, който в Родопите наричат мурсалски. Преди години е имало предложение името на планината да бъде променено на Китка планина именно заради богатото флористично разнообразие.



След още половин час достигаме голяма поляна, известна като Койнар. Вляво от нас остава връх Малък Койнар, а пред нас планината е като отсечена – на изток зейват дълбоките пропасти на Хамбар дере. Именно тук паднал старшината преди години. Дълбочината на пропастта наистина е шеметна – 350 – 400 метра. Оттук следва най-тежката част от маршрута ни.

Серпентина след серпентина пътят ни се вие високо в планината. Гледката към Пирин е страховита. Над връх Ореляк се задават оловно – сиви облаци. Преминаваме през голям участък, в който няма непокосено от мълния дърво. Огромните мури са почернели от миналогодишната гръмотевична буря, която не е подминала нищо по пътя си. Вероятно има нещо, което ги привлича – жила с желязна руда или някаква друга мистерия.

Пътеката ни пресича дълбок улей, който в момента е райско място за мечките – склоновете му са обрасли с малини и диви ягоди. Сега е добре, но преминаването му през зимата е кошмарно. Стотици дървета са били пометени при падането на лавини тук, а по-силните, които лавината не е успяла да изкорени, стоят грозни и разкривени, отчаяно вплели корени в каменистата земя и очакващи идването на следващата зима, която вероятно ще бъде последната в живота им. Случайно срещнат турист в района ни споделя как стигнал именно до тук посред зима, но се върнал обратно към хижата, подплашен от мощна лавина, свличаща се по склона. Най-високата част на улея завършва със скално образувание, наречено Олтара. По ирония на съдбата точно в основата на скалния венец попадаме на умрял сръндак, вероятно гонен от вълци и паднал от двадесет метровата скала в паниката си.


09.10 часа. Постепенно достигаме края на чермуровия пояс. Оттук нагоре следват още почти 300 метра денивелация, които трябва да изминем под палещото слънце, а то, на тази височина, е наистина безпощадно. Катеренето ни става все по-забавено, а въздухът – все по-рядък, което ни уморява сериозно. След 40 минути стъпваме на Голям Царев връх. Веднага разбираме, че изкачването си е струвало. Гледката, която ни подарява върхът, е очарователна. Югозападно от нас се пъчат Гоцев връх и Шабран. В далечината зад тях е Беласица – следващата ни цел.

Вилиан решава, че остава на Царев връх. Няма сили за повече ходене. Неспането и студът са ни изтощили до краен предел. Двамата с Люк почиват на върха, докато аз поемам с малка раница със спортен товар и бързо темпо към Гоцев връх. Първоначално ми се струва детска игра – „Ето го къде е Гоцев връх! За половин час съм там.”, мисля си аз. В следващия момент обаче си спомням, че чистият въздух във високата планина играе лоша шега на туристите. Винаги. Големите разстояния изглеждат по-малки. Така се случва и сега.


11.00 часа. Вървя по граничната бразда. Жегата е безмилостна. Добре, че поне духа вятър. Не искам да си представям какво е в ниското в момента. Движа се прекалено бързо. Сякаш ми се иска да стигна на върха колкото се може по-скоро. Започва сериозно спускане до премката. Разликата във височината е повече от 200 метра. На дъното спирам за кратко. Снимам диви цветя и събирам сили за изкачването, което ще е зверско. Пътеката се губи. Вървя по изчезващата вече гранична бразда. А тя е прокарана по ръба на планината. Вляво от мен е Козята стена - непристъпна пропаст в Гърция с дълбочина почти един километър. Побиват ме тръпки, когато без да искам събарям голям камък по склона. Наблюдавам го как се търкаля надолу повече от минута, до момента, в който го губя от погледа си. Чувам единствено гърмежите от свличането му. 







Катеря се с чести почивки. Спирам, за да си поема въздух, на всеки 30 метра. Напредвам доста, пред мен се изправя Гоцев връх. Изглежда толкова близо, а ми отнема цели 20 минути, за да достигна до пирамидата на върха.Стоя на върха не повече от 15 минути. Срещам се с група от 12 души, идващи откъм хижа Извора. Обменяме по някоя приказка. От там се оказва доста по-лек маршрут за изкачване до върха. 

12.45 часа. Поемам обратно към Царев връх, Вилиан и Люк. Знам, че ще е трудно изкачване. Мобилизирам се и вземам разстоянието за час и десет минути. А там ме очакват с нетърпение. Слънчасали. Хапвам сушени кайсии и поемаме обратно. До Парил ни чака много път. Уморени сме. Почти не говорим. Всеки е сам със себе си. С преживяното. С гледките от върха. Всеки преценя слабостите си. Със сетни сили достигаме до хижата, където за наша изненада има студена бира. Ловците от района са се събрали в двора. Оглеждат ни с интерес и се тюхкат, след като хижарят им казва, че сме стигнали до върха посред нощ. Споделяме им и за мечката. Не са изненадани. 

17.00 часа. Бирата ни довършва. Едва се добираме до селото. Местните ни посрещат победоносно. Сигурно ще бъдем основна тема на разговор поне седмица напред. Опъваме палатките си. Решаваме, че ни се ядат домати и сирене. Хората се оказват изключително отзивчиви. Дават ни пълна кофичка с домати, чушки и краставици, а кметът на селото ни подарява буркан с кисело мляко и голямо парче сланина. Вечеряме царски. Все пак сме си го заслужили. Заспиваме уморени в 21 часа. 



Сънищата ни са препълнени със случки от изминалия ден. Сънища за изумрудената планина. Само сладкото хъркане на кучето се чува пред палатката.