20.08.2013 г.

ПРИКЛЮЧЕНИЯ В ЧУДИНСКА ПЛАНИНА. ЗАБРАВЕНИТЕ МАХАЛИ ЖЕРАВИНО, БОБЕШИНО И КОПРИВА

Западните покрайнини са не по-малко интересна част на България. Някои сравняват Краището с Кавказ. Попадаме на подобен надпис на една от малкото крайпътни чешми. "Краище - особен край, див като Кавказ". Така възкликва Константин Иречек след Освобождението. Може би е имал право.

Краище днес е една от най-бързо застаряващите и обезлюдяващи се територии на България, а навремето е бил един от най-населените райони. Редица села са откъснати от територията на България и днес се намират в сръбско, други са поделени между България и Сърбия. Такова е село Жеравино, за което ще ви разкажа след малко. Трети са останали на българска територия. За жалост обаче вече са без население или в най-добрия случай - една - две баби и един - двама дядовци кретат на доизживяване, забравени от хората и света. 

Чудинска планина е пример за планина, събрала по малко от всички тези села. Изобщо, странно - чудна планина.

Напускаме Кюстендил и караме в посока Гюешево. Пътят - прав като струна. Изкачва се, после се спуска, но имаш чувството, че от града ще видиш границата. Завиваме вдясно, в посока Долно село. Пътят, все по-живописен, се вие като ранена змия сред поля и хълмове. След малко усещаме, че навлизаме в планината. Представям си колко красив би бил пейзажът през есента. Гората - все още широколистна. Край пътя преобладават брезичките. Кавказка приказка. 

След селото ни спират полицаи от Гранична полиция. Гледат ни странно. 
- Накъде така, момчета?
- Към Жеравино!
- Жеравино!!!, поправя ударението единият от тях. Май сте се объркали! Тук туристи не идват, а и да дойдат, просто няма какво да видят!
- Е, може и да сте прав, г-н полицай, но за нас е важно чувството, че ще се намираме в западния край на България!

След рутинната проверка ги молим да ни упътят. Обясняват ни важни детайли - за пътя, за селото, за границата. 

- И внимавайте да не влезнете в Сърбия, защото границата вече не си личи!, приглушено добавя полицаят. 

Достигаме Бобешино - селце с петима жители и огромна застава в центъра му. Все още действаща. Ще разглеждаме по-късно. Оттук нагоре пътят към Жеравино е черен. И много прашен. Караме цели 5 километра по здрав, но с много завои и голямо изкачване път. Личи си, че полицаите сноват тук денонощно. По средата му срещаме две жени, пасящи козички край пътя. Гледат ни изключително подозрително.

- Здравейте! Има ли още много до Жеравино?, питам аз.
- Има... Ама вие при кого отивате там?
- При никого, отиваме за да разгледаме селото!, добавям.
- Хм!... Има много завои нагоре...Ама зависи какво търсите...
- Нищо конкретно не търсим...

Получава се някакъв безсмислен диалог, който ме изнервя. Решавам, че няма смисъл да я убеждавам, че не сме обирджии, калайджии, мародери или дезертьори. Продължаваме с мръсна газ през прахоляка. След поредното изкачване вляво от нас се показва църквата, точно както ни описаха граничните полицаи. Но освен нея, друга постройка не виждаме. Очаквахме поне няколко къщи. Уви...

Църквата се оказва, че си е цяла трикорабна базилика "Свети Георги", построена преди 120 години върху основите на по-малка църквичка. Доста време се въртим около нея в желанието си да я снимаме. Дори изправяме полуизгнила дървена стълба, за да можем да надникнем през малкото прозорче, разположено над централния вход на храма. Втрещяваме се, след като виждаме череп с два кръстосани кокала под него, изографисан на олтара.



Продължаваме по черен път, обрасъл с бурени, очевидно водещ към границата. След 300 метра достигаме до полуизтрита табела, на която пише "Държавна граница. Забранено преминаването на хора и автомобили". Понеже се нямаме за хора обаче, напускаме Обетованата земя и попадаме в сръбско. Но все още не знаем. Изминаваме около 100 метра и пред нас изскачат няколко къщи, но още на пръв поглед си личи, че не са типични български къщи. Оказва се, че това е сръбската половина от село Жеравино. За жалост доста по-населена от нашата. С периферното си зрение забелязвам движение на малко хълмче на около 350 метра от нас. Оказва се джип на сръбската гранична полиция, в който влизат трима полицаи и потеглят по пътя. Идват за нас. Гледали са ни гадовете през цялото време. Няма място за суетене и колебания. Плюем си на петите и вдигаме прахоляк, по-голям от този на джипа. Въпрос на метри е да се върнем в България, защото ще си спестим доста неприятности.


Успяваме. Разменяме си по няколко погледа, подобни на онези, които раненият бик хвърля подир тореадора.

- Яд ги е, че няма да пришият поредната звезда на пагоните си!, подмятам към Вилиан...
- Ох, ако ни бяха хванали с тези контрабандни цигари, цяло небе щяха да си направят от звездите! 

Избухваме в смях. Наблизо се намира тройната пирамида, където се срещат границите на България, Сърбия и Македония, но решаваме, че вече ни следят зорко и не желаем повече неприятности. Връщаме се обратно към Бобешино, но въпреки че наближава 19 часа, решаваме да разгледаме и забравената махала Коприва.

Убийствено приятен черен път. Обрасъл с трева до кръста. Сякаш не са минавали хора с години. Изоставени керпичени къщи навсякъде около нас. Неокосени поляни. Необрани сливи. Никакви признаци на живот. Изведнъж се оказва, че сме в "центъра" на селото. Около единствената къща кипи живот - няколко котарака се облизват. Вероятно току що са яли попара с прясно мляко и мек, домашно приготвен хляб. Няколко овчици се стряскат от нас. Явно наистина тук не идват хора. От градинката край къщата изскачат дядо и баба. Дядото - типичен кюстендилски старец, жилав и див, с чувство за хумор, зажаднял да си поговори с някого. Веднага завързваме разговор, прескачайки от тема на тема. Иска ни се да разберем колкото се може повече неща за живота тук. Бабата обаче се оказва типична кюстендилска сприхава, мнителна и досадна старица, която не спира да мърмори под носа си. Всяка негова дума е последвана от глухото й боботене: "Хайде, тръгвай, имаме да вършим още работа!". Кой ли знае каква работа щяха да вършат.


От дядото разбираме, че животът тук не никак лек. Зимно време дори колата с хляба не идвала, та се налагало да ходи да я пресреща в Бобешино. Ама и вълците станали доста последните зими, та вече откровено се притеснявал за живота си. Кавказка приказка.

След като принудително сладкият ни разговор е прекъснат, поемаме обратно към Бобешино, където планираме да нощуваме. Харесваме си чудна полянка с няколко крушови дървета, току пред кметството. След щателно претърсване откриваме и чешма с течаща вода - нещо, което се случва рядко в този сезон тук. Предусещам прохладния душ. Някак си обаче пейзажът ни напомня на филм на ужасите. Стари тухлени постройки, разхвърлени небрежно по моравата. Изпочупените им прозорци пробуждат любопитството ни. По подовете са разхвърлени артефакти от близкото минало, когато тук е кипял живот - стари, черно-бели снимки, писма, военни книжки. Сякаш обитателите са се изпарили. Или нещо ги е накарало да съберат багажа си и да се махнат от тук за броени часове.






Подготвяме лагера си и сядаме на не дотам удобна пейка с масичка, сковани току под една от крушите. Вечеряме. Намираме се на 900 метра над морското равнище, хладно е. Вечерята ни е прекъсната от двамата гранични полицаи, които паркират край нас и ни осветяват с фаровете си.

- Здравейте, момчета! Идваме да проверим дали не сте се изгубили.
- Не, не, всичко е наред! Заповядайте да похапнем заедно!, подканва ги Вилиан.
- Благодарим, но ще тръгваме. Ще вечеряме в заставата. Само наминахме да ви видим.

Разделяме се по живо, по здраво с граничарите.

За късмет тази нощ е нощта на персеидите. След вечеря се излягаме на шалтетата си, като студенината на земята се усеща дори през тях. Небето е от онези небеса, които те карат да гледаш втренчено и да се опитваш да не мигаш. Толкова много звезди. Толкова много красота, събрана на едно място. Сякаш млечният път е толкова близо, че човек би могъл да го докосне с ръка. За двадесет минути виждам 12 падащи звезди. Става ми студено и се мушкам в палатката.

Сутринта е доста прохладна. Все още е август, но сякаш есента е дошла. Гоним слънцето. Опитваме се да не пропуснем нито един негов лъч. Закусваме на крак, защото снощната ни масичка е в сянка. Наблюдаваме катериците, играещи си по високите борове. Премръзнали, и те се опитват да се стоплят. Кавказка приказка.

След като събираме лагера си, напускаме чудното село Бобешино и Чудинска планина и поемаме в търсене на един не дотам популярен водопад - Полска Скакавица. Препоръчват ни го двамата гранични полицаи, които току що са сменили "нашите хора" от вчера. Не пропускат да ни спрат и да ни запишат в тефтера си. Заговаряме се, след което ни дават указания как най-лесно да стигнем до водопада.

Час по-късно жегата е непоносима. Нищо общо със снощи и сутринта. А ние се спускаме по стръмна пътека, която би следвало да води към Полска Скакавица. След 40 - минутно ходене се спускаме под самия водопад и...ахваме.





Високо над главите ни, по отвесната скала се спускат водите на поточе, което за този сезон си е доста пълноводно. А само до преди час съм настроен изключително резервирано към предложението на граничните. Сега обаче оценям, че си е струвало ходенето и потенето в горещината. Водопадът е висок 53 метра. Повечето водопади намаляват височината си с времето, като любопитен факт за Полска Скакавица е, че не само, че височината му не намалява, а напротив - расте, поради специфичния варовиков строеж на скалата, по която непрекъснато се отлагат нови и нови наслаги. Казват, че това е единственият подобен водопад в страната.

Не пропускаме да се поразхладим в студените му води. Вилиан се изкачва по опасно стръмна и тясна пътечка, водеща под самото падало. Аз обаче оставам долу и след като се завръща, поемам срещу течението. Сякаш съм избрал по-лесния, интересен и приятен път. Промушвам се през пещери, изкачвам се по няколко водопада, газя в дълбоки вирове. Всичко това повишава адреналина ми до краен предел.

Завършваме експедицията си именно с водопада Полска Скакавица. Черешката на тортата.

Чудна е Чудинската планина. Само за два дни ни дарява с незабравими емоции. Насладата ни е пълна. Като в Кавказка приказка.




4 коментара:

  1. Није лепо да српску граничну милицију називаш гадови. Они исто тако, као и бугарска гранична полицја, само врше своју дужност!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Показва липса на култура. Автора да се засрами!!!

      Изтриване
    2. Анонимен21 май 2015 г., 2:55

      А чий го дърви "српску граничну милицију" у чужда земя?

      Изтриване
  2. АвторЪТ не би се засрамил...Поне не докато коментиращите не се научат да пишат грамотно!!!

    ОтговорИзтриване