22.09.2013 г.

ЕКСПЕДИЦИЯ ВИА ПОНТИКА: ИЗ ДНЕВНИЦИТЕ НА СКИТНИКА

Виа Понтика е наименованието на един от главните маршрути на миграция на птиците от Европа към Африка. На територията на България минава над Странджа планина. 

ДЕН

Е, отново е септември. Чакам го жадно цяла година. Последните няколко месеца не мога да си намеря място от нетърпение да потъна в гъстите, непроходими гори на планината и да отпия от ледените води на някой планински поток, непресъхнал напук на жестоката суша. Това е Странджа - дива, непокорна, непозната и зареждаща. От няколко години посвещавам този любим месец на Странджа планина. Може би защото тя също ми е любима. Септемврийска Странджа е удивително изживяване, презареждане, възможност за самосъхранение. Куп приятни спомени и емоции се надпреварват кой пръв ще достигне до мислите ми, а лютата битка помежду им кара хормоните на щастието да нахлуват в кръвта ми и да ме опияняват.

Събуждам се и първата мисъл, която изплува в съзнанието ми, е: "Тръгвам на път!". Имам цялото време на света. Тази година решавам, че ще направя приключението още по-приключенско и преди Странджа ще се разходя из Сакар и Дервентските възвишения. Натоварил съм тоновете багаж в колата още вчера - всичко необходимо за двуседмично пречистващо скитане в пустошта. 

Тръгването ми по обяд е съпътствано от някои неприятности. Зареждам на бензиностанцията и вадя дебитната си карта, за да платя. Оказва се с изтекъл срок, за който съм забравил. Поправям "грешката си" навреме, отбивайки се в банката, и си казвам: "Сигурен съм, че е на хубаво!". Тръгвам с усмивка. 

Първият ми ден е ден на адаптация. Много шофиране и сравнително малко движение. Искам да измина повечко километри до целите си. Посоката е ясна. Преди Тополовград решавам да се отбия вдясно и да се изкача до връх Вишеград-първенецът на Сакар планина, който не успяваме да изкачим при априлската ни експедиция в района. Тесният, но в добро състояние път, ме извежда пред заключен портал с надпис: "Българска армия". От караулката изскача войник и две не много приятелски настроени кучета се нахвърлят към колата ми. Разговорът ни е кратък:

- Мога ли да се изкача до връх Вишеград?, питам, правейки се на ударен аз.
- Не, защото е секретно военно поделение!
-Ама...аз не знаех, а и един овчар ми каза, че може да се изкача..., продължавам да упорствам.
-Сега вече знаеш, че не може! 

Не правя повече опити. Обръщам колата и се изгубвам под сенките на брезите по пътя си обратно. Влизам в Тополовград, като през цялото време си припомням незабравимите моменти от великденското ни скитане из Сакар. "Може би пролетта е по-добрият сезон за обиколка из тези ниски планини. Сега всичко е изгоряло и сухо.", разсъждавам почти на глас. Степният пейзаж обаче не ме прави по-малко весел. Зная, че ме очакват две седмици спокойствие. Смятам да прекарам първата седмица сам, а през втората към мен ще се присъединят още ентусиасти.


Продължавам към Елхово и Болярово, като вече започвам да се оглеждам и за място за бивак. Времето напредва. От запад се задават дъждовни облаци. Спокоен съм. Няколкото селца, през които преминавам, се оказват пренаселени с цигани, затова предпочитам да си спестя този "лукс" да бъда ограбен посред нощ от някоя бдителна банда, която е забелязала присъствието на пришелец в района. Сякаш именно това не съм съобразил. Навсякъде срещам роми. В края на деня се отправям към село Малко Шарково и едноименния язовир. И без това целите ми през следващия ден ще бъдат граничните селца на юг от Шарково. Късметът е с мен и почти от първия път уцелвам черен път, който ме извежда на брега на язовира. Красиво е. 

Следват стандартни процедури по опъване на палатка, събиране на дърва, палене на огън, къпане и вечеря. Самотата през първата вечер ми идва малко в повече, но съм сигурен, че ще свикна и от утре няма да ми прави повече впечатление. Вятърът е бурен, затова ползвам огъня колкото да си сготвя. След вечеря го изгасям, но веднага след изгасянето му идва друго зло - досадни малки мушички, които не те оставят на мира. Влизам в палатката си сравнително рано. Какво да прави сам човек в тъмната, бурна нощ? 

Малко преди полунощ ме събуждат едри капки дъжд, които започват да бият по палатката ми все по-силно и настоятелно. "Какво начало на експедицията само!", мисля си в просъница. "Нищо, тъкмо ще тествам новата си палатка!". Вали почти 4 часа. 

ДЕН II 

Събуждам се в Рая. Доволен съм от избора си снощи, а и от резултата от вчерашния "тест". Нито капка дъжд не е успяла да проникне в палатката ми. А бе поваляло доста. Меките гънки на Дервентските възвишения се въздигат нежно на юг от мен, оглеждайки се в кристално чистите води на язовира. Срещу себе си виждам обработваема земя, а вдясно от мен - красива дъбова гора. Някак си непредвидено след закуска решавам, че ще бъде грях, ако не покарам колело около язовира. През 1989 година територията около водоема е обявена за важно от орнитологична гледна точка място не само в България, но и в цяла Европа. Язовирът е дом и място за почивка на 45 вида птици, 16 от които са вписани в Червената книга на България.




Яхвам се на колелото и започвам обиколката. В началото изглежда лесно...но не е. Карам по прашен път, който се вие покрай ръкавите на язовира. Чудни панорами се откриват пред мен. Започва да напича зверски, а е едва 10 часа. Изневиделица пътят свършва и пред мен се появяват нови препятствия. Един от ръкавите завършва с коварно кално поточе, което трябва да премина, ако искам да продължа. Свалям сандалите си и ги хвърлям на отсрещния бряг. Вече няма връщане назад. Затъвам в гъста, лепкава кал почти до коленете. Преминаването ми е трудно, особено с колело над главата ми. Справям се и с това предизвикателство.

Продължавам все по-напред, но за моя неприятна изненада след всяка малка височинка, която изкача, излизат нови и нови ръкави на язовира. Лошото идва след час, когато вече няма нито път, нито пътека. Навлизам в коварна дъбова гора, която издира краката и ръцете ми. Необходим ми е час за прекосяването на по-малко от километър.

След 5 часа и половина съм на изходна точка - мястото, където нощувам предходната вечер. Ожаднял и изморен, но доволен. Съзнанието ми е наситено с великолепни гледки, коя от коя по-красива - сините води на язовира, пляскащите риби, околната зеленина.

В оставащите часове до вечерта поемам на юг. Отдавна искам да разгледам едно селце досами границата с Турция. И макар да се намирам в центъра на Дервентските възвишения, селцето носи името Странджа. Да се чудиш и да се маеш...





Селцето ме впечатлява с няколко неща - пустотата, близостта си до кльона, уникалната стара църква и една находка, която ме разсмива от сърце. След щателната ми разходка зад кльона,  покачването на разнебитена тридесетметрова вишка, разглеждането на полуограбената застава "Никола Петков" и куп снимки, които правя, малко встрани от центъра на селцето попадам на нещо уникално. Някой виден мозък е създал странен хибрид - купе от Вартбург комби и предница на стар руски УАЗ. Оставам без думи пред изобретателността на българина.


Зареден и развеселен карам към следващата ми цел - село Долно Ябълково. По пътя си преминавам през интересни села, в които кракът ми стъпва за пръв път - Вълчи извор, Горска поляна, Момина църква. Във всяко едно от тях има построени множество триетажни жилищни блокчета. Започвам да се чудя кога и защо са строени тези здания, при положение, че селата са силно обезлюдяващи се. Скоро разкривам "мистерията". През 1982 година Министерският съвет приема прословутото 22-ро постановление "Република на младостта", с което стимулира младите и здрави комсомолци да се заселят в изостаналите райони на България. Акцентът е върху Странджа и Сакар, които по това време са най-силно обезлюдени. Стотици семейства подписват договори и тръгват към този район, привлечени от субсидии, бонуси към заплатите, опрощаване на данъци, получаване на жилище, като единственото условие е да работят и живеят там поне десет години. Районът процъфтява, но само за петилетка. Идеята се оказва зле обмислена от самото си начало и остава на заден план съвсем скоро.

Достигам Долно Ябълково и макар вече слънцето да клони към залез, решавам да направя последно каране за деня до Горно Ябълково. Искам да се изморя. Натискам педалите и бързо преполовявам разстоянието от 5 километра. По средата на маршрута дочувам подсвиркване и викове, идващи от нивата вляво от мен. Оказва се местен дядо-козар, който ми дава знаци да спра.


- Виждал ли си козите ми, дядо?
- Да, долу на чешмата са, двайсетина козички и едно голямо куче!
- Да, да, да! Дано да дойдат скоро. Откъде си ти?
- От Смолян съм!, отговарям разпалено аз. Все пак за два дни това е първият ми сериозен разговор със себеподобен.
- А така, моята внучка също живее в Смолян.

Оказва се, че я познавам и бай Коста завършва разговора категорично и с тон, нетърпящ възражение: "Тази вечер ще бъдеш мой гост. Няма да спиш на палатка. Отивай да си вземеш колата, тъкмо ще ми подкараш козичките, и те чакам в центъра на селото. Няма как да се объркаш!"

Спускам се бързо до автомобила си, който съм паркирал прилежно край една от малкото чешмички в Странджа. Натоварвам колелото си и тръгвам. По пътя виждам и стадото, та се налага да карам зад него цял километър, за да ги подкарам, както съм обещал на бай Коста. А то, козешка му работа, карам зад тях и им давам зор, а те - от спокойни по-спокойни, не бързат и си дояждат пътьом към селото.

Пристигам в Долно Ябълково. Първият човек, когото срещам, се оказва кметът. Яхнал малко моторче и бръмчи из селото. Опътва ме към къщата на дядото най-любезно. Докато паркирам, бай Коста вече е вкарал козите в обора и ме подвиква сприхаво:

-Хайде, сядай на двора под асмата, аз отивам да наточа ракия.

Изведнъж от съседните къщи наскачат още двама негови приятели и се присъединяват към компанията. Поздравяват ме топло с добре дошъл, а бай Коста набързо им разказва как сме се запознали.

Дядото, може би защото е най-възрастен, всява респект на масата. Веднага разпределя задачите:
- Ти измий чашите, ти нарежи доматите!

Подчиняват му се безупречно. И аз искам да свърша нещо, но той ме срязва остро:
- Ти си ми на гости, сядай и не се притеснявай за нищо!

Няма как да не послушаш човек като бай Коста. Човек, който не търпи възражения. На пръв поглед си мислиш, че е пенсиониран военен, решил да кара старините си тук. Че е пенсиониран, пенсиониран е, но е бивш учител по математика. Живее в селото, но животът му не е спокоен, не поради друго, а поради причината, че бай Коста не може да стои на едно място. Ако не е с деветдесетте си кози, ще бъде в гората за дърва, ще пече ракия, ще ремонтира нещо по спретнатата си къщурка или ще полива лехите с доматите. Очите му, сини, нереално сини, пълни с доброта и мъдрост. Животът му не е бил лек, но човек никога не би дал реалните години на бай Коста. А те не са малко.

Само след няколко минути вече сме седнали удобно край масата, под лозата. Пред всеки от четирима ни има чаша, пълна с кайсиева ракия, а в средата на масата - огромна купа със салата от прясно откъснати розови градински домати. Да му потекат лигите на човек. А под асмата ракията и салатата са наистина сладки. За опиянението да не говорим. Главата ти се замайва приятно, а интересните истории на бай Коста не ти позволяват да откъснеш поглед от него...

Минали са почти два часа. Останали сме само двамата. Бай Коста рипва пъргаво като попарен:

-Брех, аз имам да доя кози! Ти ме чакай тук, аз за по-малко от час ще ги оправя.
-Как така, дядо? Та това са много кози!
-Ти само стой и гледай!

С изумителна сръчност бай Коста издоява животните, като оставя последната козичка за мен. Показва ми как се дои, а аз, признавам си, за пръв път държа виме в ръцете си. Справям се завидно добре. След доенето идва ред на млякото. Прецеждаме го и го поставяме в голям съд, в който само след час вече ще има сирене.

Преместваме се в къщата тъй като навън захладнява доста. Коварна планина е Странджа. Намираме се едва на 360 метра надморска височина, а навън градусите са само 12. Някак си се радвам, че не съм на палатка. Дядо Коста се пляска по челото:

-Лелеее, ами какво ще вечеряме? Та аз нямам почти нищо!

Изважда огромна буца прясно козе сирене и мек селски хляб. Та какво повече му трябва на човек. Ям като невидял. Надали някога съм опитвал по-вкусно нещо. Продължаваме и с ракията, разбира се. Бай Коста ми споделя болките си, мечтите си, надеждите си, тъгите си. Връща се назад в годините. Щастлив е, че поне тази вечер си има компания. Приключваме късно след полунощ. А сиренето вече е готово...

ДЕН III

Събужда ме бай Коста, който трябва да тръгне за Бургас. И не заради друго, а защото отива да поднови шофьорската си книжка. Изпровожда ме с шише ракия и сладки домати, за да си имам за следващите дни. Разделяме се с обещание да се видим отново. Изключително задължен и благодарен съм му.

Поемам по хлад в посока към село Кирово. В търсене на древното тракийско светилище "Големият камък". Решавам да ходя пеша. Движа се по прашен горски път. Дървосекачите не са пощадили и тази част на планината. Навсякъде край пътя има наредени хиляди кубични метри дъбови дърва. В един момент маркировката към светилището се оказва объркваща, но за щастие точно тогава чувам в близост стадо овце. Предполагам, че има овчар с тях. Коварна планина е Странджа. Вълците и чакалите с радост биха научили новината, че някое стадо е без овчар и кучета. Само това чакат, спотаени в шубраците. Навсякъде около нас.

Овчарят се оказва изключително интелигентно младо момче, което живее тук и гледа над 200 овце. Говорим си за живота почти половин час. С болка споделя как преди година и половина изтребили стадата му. Имал над 500 глави добитък и бил решен да развива стопанството си, но историята с шапа му изиграла лоша шега. Обиден е на държавата, защото според него, а и според всички други хора, с които си говоря в предишните дни, това с шапа било "измислено само и само държавата да вземе някакви милиони от Европа. Никакъв шап не е имало. Всичко е поредната конспирация".

Младият мъж завършва неоптимистично:

-Странджа няма да я има! Бай Тошо не успя да я засели, та сега ли ще стане това!

Може би е прав. Вижда се как поредната прекрасна планина отива по дяволите. Замърсяване, сеч, обезлюдяване. Продължавам по пътя си, малко унил след този разговор, но само след половин час пред мен се изправя Големият камък и забравям за всичко земно...Занемявам...Изключително гладка твърдина с височина девет метра и обиколка - 22 метра. Побит насред смесената гора, на чудно хубава полянка. Метална стълба, леко полегнала на едната му страна ме изкачва горе, където се натъквам на два огромни басейна и няколко каналчета, издълбани в гранита. Няма спор - тракийско светилище, върху което са извършвани ритуали и заклинания. Интересното на камъка е, че е "подпрян" на други два по-малки камъка. Между тях се образува процеп, под който според поверието ако се провреш три пъти, греховете ти ще се опростят. Провирам се само един път, дано поне една трета от тях да са ми опростени.


За стълбата до камъка разбирам, че е построена преди няколко години от местен човек, който загубва детето си. И то по много мистериозен начин. Детето му отива до камъка и се изкачва по стара дървена стълба. Когато решава да слезне, се оказва, че стълбата е счупена. Детето вика за помощ часове наред, но няма кой да го чуе. Слиза само, а камъкът е толкова гладък, че само при мисълта за това косата ми настръхва. Четиридесет дни по-късно умира от преживяния ужас.

По пътя си към селото се отклонявам в търсене на един от множеството долмени. Следвам стриктно описанието, което ми дава бай Коста, но долмен не откривам. Въпреки това съм удовлетворен от протичането на деня. Разделям се с Долно Ябълково и прекрасните преживявания, които имам тук. Радвам се, че съм открил още един приятел в Странджа в лицето на бай Коста.

Излизам на главния път и се отбивам до Вълчановското ханче за кратка почивка. Използвам времето, в което ям мусака, за зареждане на батериите на телефон и фотоапарат. Решавам, че искам спокоен следобед. Мислено прелиствам книгата със спомени, за да открия някое добро местенце за нощувка и почивка. Само след няколко минути се качвам в колата и потеглям в посока към село Варовник. Но не, няма да спя в селото, а няколко километра преди него. Там, където пътят пресича река Факийска. По спомен откривам една отбивка, която ме извежда стотина метра вляво от пътя, точно до реката. Райското място, където ще мога да почина, да ловя риба, да се изкъпя и да се наспя добре. Тишината тук е гарантирана.

Почти веднага слизам в реката, където опитвам късмета си в риболова на кефал с изкуствена муха - най-красивият метод на риболов на света. Улавям само един прилично голям кефал, след което рибата става подозрителна и приключвам за днес. Следобедът ми преминава изключително лежерно. Имам да свърша доста неща, но имам и време. Събирам дърва повече от час. Наслаждавам се на старите дървета и корени в гората. Нацепвам ги и се подготвям за вечерта. Опъвам палатката си след което се наслаждавам на баня с хладка вода, с която предвидливо съм напълнил соларния си душ по-рано през деня. Удоволствието ми е пълно, защото мога да се разхождам гол с часове без никой да ме види. В Странджа просто няма хора.

Вечерям вкусотии и пия ароматен чай. Лягам си още в осем. Бе динамичен ден и сега чувствам умората да пълзи към слепоочията ми. Спя сън, за който и японският император би ми завидял.

ДЕН IV

Ставам в десет. Не мога да повярвам как може да спя 14 часа. Чувствам се отвратително добре. Свежестта на въздуха ме обгръща още с отварянето на палатката. Птиците пеят, а шарената сянка на поляната се закача с въображението ми. Подухва лек ветрец, който ми напомня само едно: Жив съм и се намирам на най-прекрасното място на земята.

Мястото, на което къмпингувам, е толкова прекрасно, че не ми се тръгва. Решавам, че поне до обяд няма да мръдна от тук. След вкусната закуска слизам в реката. Ще правя free style риболов с изкуствена муха. Което означава, че ще е интересно. Пробвам вира, където хващам вчерашния кефал. Оказва се, че рибата не иска да кълве. Дали не е усетила, че това е капан?!? Тръгвам по коритото на река Факийска, която за нещастие сега е почти пресъхнала. Налага ми се да вървя цял километър, но се оказва, че си струва. Попадам на поредица от дълбоки вирове с големи камъни, където със сигурност има много риба. Надвисналите над водата клони ме карат да влезна с дрехите в средата на реката. Само с три цопвания на мухата ми хващам 3 едри кефала, които ме пълнят с адреналин. Водата ми достига до гърдите, но не усещам нито студ, нито притеснение. Истински free style риболов. Предоволен се завръщам при лагера си...И премокър...

Запалвам огън, за да изсуша дрехите си. През това време мислено си правя равносметка. Вече съм тук четвърти ден и се чувствам прероден. В главата ми няма натоварващи мисли. Вече не мисля за ежедневните проблеми. Отдал съм се на размазващо спокойствие. Две мравки се борят с огромно парче бисквита на земята до мен. Гледам ги с интерес доста дълго време.

В следобедните часове потеглям към село Голямо Буково. Остават по-малко от 24 часа до пристигането на още двама ентусиасти, с които ще кръстосваме Странджа надлъж и нашир. Голямо Буково е едно от големите села в планината. Стотина души са жителите му днес. Влизам в селото и забелязвам особено оживление. И нали съм си късметлия, оказва се, че точно днес и утре тук ще има събор - надпяване и пехливански борби. Първоначално идеята ми се струва примамлива, но съвсем скоро си спомням, че бягам именно от хорската суетня и търся спокойствие. Решавам, че ще лиша събора от присъствието си и ще се отдам на по-приятни занимания.

Докато пълня соларния си душ на чешмата, край мен е завърта местен, който заговарям. Все пак ми е необходима информация за района от първа ръка:

- Здравей, може ли да те попитам някои неща за пътищата в района?, започвам аз предпазливо.
- Давай, уцелил си човека! Аз съм Петко Горския и цял живот съм прекарал в гората. Познавам всяка пътека.

Самонадеяността му ми харесва и го разпитвам за доста неща. В последствие се оказва, че информацията, която ми дава, е безупречна. А с местните внимавам винаги, тъй като досега са ме подвеждали поне десетина пъти.

-Хайде, и довечера да дойдеш да почерпиш на събора. Само попитай за Петко Горския. Всички ме познават.

Излизам от селото, като на един от "възловите" разклони е спрял джип на Гранична полиция. Изравнявам се с тях и ги поздравявам:

-Здравейте, господа полицаи! Накъде е пътят за Белеврен?
-Ти какво ще правиш там?, избързват двамата в един глас.
-Ще се разхождам! Толкова странно ли е?
-Да, нещо си объркал посоката. Там има само гора.
-Еми аз търся точно това.
- Агале, агале, и ще стигнеш!

По-късно разбирам, че агале значи бавно.

Усмихвам се и продължавам в посоката, която са ми посочили. Искам да се изкача високо в планината и да разгледам две отдалечени и забравени селца - Белеврен и Граничар. Само километър по-напред по пътя обаче вниманието ми е привлечено от огромен вир, в който предполагам, че плуват големи рибоци. Почти в движение сглобявам мухарката и влизам във водата. Първите няколко замятания са съпроводени от подскоците на огромни риби, които определено ме заинтригуват. Сменям малката мушичка с огромен червено - черен бръмбар. Замятам под една от надвисналите върби и ударът е моментален. Въдицата ми се сгъва на две и започва да пращи. След няколко минути над водата се подава туловището на огромен кефал с червени перки. Доста се чудя дали да не го изпека на тикла за вечеря, но се смилявам, снимам го и го пускам обратно във водата.


Отново съм мокър. Не съм усетил как съм нагазил във водата почти до кръста. Излизам и се изтръсквам като куче. Тръгвам за Белеврен.

Следва сериозно изкачване в планината. Попадам в гора като от приказките. Дъбова. Зелена. Мека. Иска ми се да спра и да легна в тревата. Няколко заека подскачат пред колата ми. След тази горска приказка пътят ме извежда на поляни, но такива, каквито не съм виждал в Странджа никога досега. Огромни, зелени, медени поляни. До където стигат очите ти все поляни. Преминавам и през отключения портал на кльона.





Белеврен е селце-приказка. Някога голямо село, днес наброява едва петнадесетина жители. Белеврен е странна смесица от думи с турски и български корен. Буквално името означава бял змей. До 1903 година населението било изцяло турско, по-късно подменено от насилствено прогонени българи от Беломорска Тракия. Когато българите се заселват, избират така мястото, че да е близо до границата. Тайно се надяват един ден да могат да върнат бащините си земи.

След 1945 година обаче охраната по границата се засилва и почти цялата българска част на Странджа планина попада в гранична зона. Зад кльона остават и хората от Белеврен, като близките им висят с часове наред пред кльона само за да им отидат на гости. Това отчасти обяснява обезлюдяването на района.

Път като слънце води до Белеврен. Категорично най-хубавият път в Странджа, който съм виждал досега. Пейзажът в самото село е смесица от дивна природа и тъжни скелети на стари къщи, обитавани от призраци. Граничната бразда е на не повече от 400 - 500 метра, а бежанците, идващи от Турция, са ежедневие.

Понащраквам интересни кадри и тръгвам към Граничар. Друго странно селце на края на света. Старото му име е Тикенджа. Оказва се, че в България има няколко села с името Граничар, но може би това е най-колоритното. Спретната църквичка ме посреща на селския мегдан. И едно магаре, което лежи отегчено в прахоляка. Оказва се приятелски настроено и ми позволява да го снимам.


Връщам се обратно към Голямо Буково и решавам да нощувам край големия вир, в който ловя допреди няколко часа. Чудно местенце край реката, дърва в изобилие и удобно място за палатка. Какво повече му трябва на човек. След стандартните приготовления закачам соларния си душ на стара върба. Не съм се къпал със слънчева вода от дете. Сега имам това щастие. Удоволствието е голямо. Връщам се в детските си години.

За вечеря си приготвям кус - кус с късчета домати. От тези на бай Коста. Пия и ракия. Пак от неговата. Небето тази нощ е неповторимо. За час виждам половин дузина падащи звезди. Лежа край огъня. Студено е, но си струва. Имам чувството, че бих могъл да докосна звездите, ако протегна ръката си. Заспивам малко преди полунощ. Затоплен от ракията, от спомените и от мечтите за бъдещето.

ДЕН
V

Явно снощната топлина с която заспивам, е кратковременна. Спал съм лошо и умирам от студ. Събуждам се в 7.30 часа, а слънцето все още е далече от мястото на лагера ми. След закуска решавам да навлезна в сенчестия каньон на Селска река, или Бяла вода, както го наричат местните. Един свят, съвсем различен от околността. Малък поток, който не е пресъхнал напук на горещината и сухото лято. Поток, в чието корито кипи от живот. Място, където можеш да срещнеш десетки животински и растителни видове. Първоначалната посока, в която тръгвам, е погрешна. Мисля си, че се движа по левия бряг на дерето, ползвайки стар земен път. Оказва се обаче, че съм се отдалечил доста и се налага да се върна до изходната си точка. Решавам, че най-добре ще бъде да тръгна срещу течението, в самото речно корито.

Попадам в свят на прохладата и свежестта. Надвиснали дървета преплитат приятелски клоните си над главата ми. Старите брястове са вкопчили големите си коренища в скалистата почва край рекичката. Тук - таме се прокрадва някой лалугер, стреснат от плясъците ми във водата, а в короните на дърветата плахо се обажда кълвач. Придвижвам се бавно, използвайки дебела тояга, служеща ми за опора и проверка на дълбочината. Малката Селска река се оказва "малка коварна рекичка". След като на два пъти попадам в дълбоки вирове с вода, достигаща до гърдите ми, и без никаква друга възможност за преминаване по някой от двата бряга на потока, решавам да бъда по - внимателен. Стряскам едър сръндак, който като мен, е харесал мястото и се възползва от прохладата му в тази горещина. Селската река се оказва истински оазис насред пустинята. Водна змия вплита мощното си тяло в едно от подводните коренища, а при опита ми да я хвана и снимам, съска и напада фотоапарата ми яростно.






Изминавам повече от километър срещу течението. Достигам до няколко огромни вира, пълни с риба и подходящи за скокове и плуване. Изживяването си струва, но теренът е наистина тежък за придвижване. Наближава пладне, тръгвам обратно към колата и оттам - към селото, защото скоро ще дойдат и спътниците ми.

Съборът вече е приключил. Повтарям упражнението на селската чешма и зареждам соларния си душ. Оглеждам се за Петко Горския, но няма и следа от него. Иска ми се да го черпя една ракия, както съм обещал, макар и със закъснение, но...може би друг път.

Спътниците ми влизат в селото, вдигайки прахоляк до небето. Оживено им разказвам за приключенията си през изминалата седмица, почиваме няколко минути и поемаме на път. Имаме доста цели, които ни очакват. Първата от тях е Голямобуковският манастир.




Черен, но в добро състояние път ни извежда пред манастира след около 4-километрово каране. "Свети Живоприемен източник" е единственият действащ манастир в Странджа. Според преданията е построен през XII век върху основите на древно светилище. Святото място е посочено в съновидение, в което се явява Св. Богородица на местен човек от Голямо Буково. Боледувал дълго, оздравява след като послушва съвета на Божията майка и се измива с водата, която блика и до днес изпод манастирската черква. Предполага се, че на това място е съществувал Парорийският манастир - средище на исихастите.

Не се застояваме дълго там. Продължаваме в търсене на място за бивак. Пред колата ми изскачат 5 огромни диви прасета, които до последно стоят на пътя, сякаш нечуващи нетипичните за гората звуци на приближаващ се автомобил. Или просто не се притесняват. Те са господарите на тази гора. В последния момент се разбягват като луди във всички посоки. Правя наивен опит да тръгна тичайки към тях и да ги снимам.

Достигаме и подминаваме село Тракийци. Село, известно с факта, че е възстановено на картата на България през 1996 година. За разлика от постоянно изчезващите села. Интересна е историята на Тракийци. Създадено през 1920 година, селото е заличено през 1975. С Държавен указ 109 от 20 май 1996 година селото е възстановено. Няколко души се завръщат и подемат инициативата за възраждането му.

След продължително търсене на място за бивак се оказва, че в този район няма идеално място. Затова се спираме на неголяма поляна между Тракийци и Близнак, където въпреки всичко прекарваме една райска вечер. Отново с неповторимо небе и звезди, докосващи косите ни. А аз съм щастлив, защото не съм сам. Първата вечер, в която мога да си говоря с някого край огъня.

ДЕН VI

По-различно е, когато се събудиш и знаеш, че не си сам в пустошта. Ставаме, закусваме край огъня и поемаме на път. Достигаме до село Близнак. В центъра на селото се натъкваме на циганин на средна възраст, смело нарамил голяма резачка, и младата му жена. Видимо разликата им е поне 20 години. Но това не е най-важното. Любов да има. Заговарям го шеговито:

-Накъде с тая резачка, шефе?
-В гората, бате, дърва да свалям!
-Я ми кажи мога ли да стигна до село Младежко оттук?
-Ааа, не бате, пътя само за каруцата става.
-Ама да не ме лъжеш, защото съм шеф на РИОСВ и ще ти изпратя проверка в гората!

При тези думи мангото, усетил закачката ми, избухва в искрен смях, при който виждам, че в устата му има не повече от 3-4 зъба. Но е щастлив и без зъби.


Наистина се оказва, че оттук няма път за коли до Младежко. Затова продължаваме към Евренозово - друго "откачено" странджанско село. Отново в думата се съдържа "еврен", което означава змей. Явно змейовете са били масово разпространени из тази чудновата планина. Ако не сте виждали спирка, оградена с бодлива тел толкова грижливо, че никой да не може да влезне, то трябва да дойдете в центъра на Евренозово.

Или пътищата в Странджа стават все по-добри, или аз ставам все по-непретенциозен. До това заключение стигам, но след дълги размисли се оказва, че явно аз съм снижил критериите си. Поредната дупка, в която попадам, ме връща към реалността.

Почти час по-късно паркираме колите в центъра на село Младежко. Някак странно ми е всичко тук - и къщите, и хората, и околният пейзаж...Разбирам, че и Младежко е изкуствено създадено село с цел заселване на Странджа. Не се бавим и почти веднага поемаме към изворите на река Младежка. Определят местността като една от най-живописните в Странджа. Другото име на река Младежка е Карамлък, което означава Тъмна река. Някак си повече ми допада. Селото също носи това име до момента, в който идват "младежите". В близост до изворите са открити останки от т. нар. Голямо кале - най-голямата ранновизантийска крепост в Странджа. В целия район има 19 пещери, като най-голямата е с дължина 302 метра. Наричат някои от пещерите Леярници и съществуването им се свързва с развитието на древната металургия по тези земи.

Поемаме по пешеходния маршрут срещу течението на реката. Отклоняваме се и се изкачваме високо, до останките от старата крепост. След това се спускаме и тръгваме по едно от сухите корита тук. Изворите са наистина много, но голяма част от тях са пресъхнали сега. Вероятно през пролетта тук е цяла плетеница от реки и поточета. Личи си, че теренът е силно варовиков. Където и да погледне човек, е пълно с пещери и дупки - малки, средни и големи.

След 40 минути достигаме до може би най-мощния извор, който блика изпод стар бук. Ледената, светлосиня вода привлича погледите ни. Оказва се много приятна на вкус. Непосредствено над извора се намират два входа на голяма пещера, която решаваме да проучим след залез. Сега се отдаваме на ходене по друго сухо корито, което се оказва същински лунен пейзаж. Движим се повече от 2 километра над големия извор, но краят му не идва и не идва. А си личи, че е много вода тече тук напролет. Между скалите се виждат огромни вирове с дълбочина 4-5 метра. Може би скоро ще се напълнят и реката ще потече отново.





Харесваме си място за бивак и се връщаме при колите, за да вземем раниците и оборудването си. Наслаждаваме се на красивите вирове, в които тук - там се стрелка по някоя пъстървичка.  Времето и подходящо за снимки и прекарваме почти час в "улавяне на точния миг".

Наближава 20 часа и след вечеря си казваме: "Време е!". Обличаме гащиризоните си на ярката светлина на лагерния огън, който оставяме да гори. Един след друг се загубваме в тъмнината. Първите метри от пещерата са доста тесни и се налага да лазим повече от 20 метра в кален тесняк. Излизаме в по-широка зала с няколко прохода вляво и вдясно от нас. Нарушаваме спокойствието на десетина прилепа, които все още не са излязли на среднощен лов на насекоми. Движим се право напред и изведнъж се оказваме пред 10 - метрова пропаст, която може да бъде преодоляна само с въжета. На светлината на челниците проблясват водите на езеро, което се намира под нас. Оказва се точно, както си мисля по-рано. Големият извор не пресъхва, защото се подхранва постоянно от голямо карстово езеро.




Спускаме се в ниското и езерото се оказва...огромно. Бистрите му води позволяват на светлината да достигне до дъното му. Личи си, че дълбочината му е повече от 4 метра. На дъното се виждат големи клони и коренища. Явно при пълноводие реката вкарва доста отломки в пещерата. Обхождаме езерото по част от левия му бряг, но за да се разгледа цялото, е необходимо по - сериозно оборудване, с което не разполагаме в момента. Връщаме се по обратния път до лагера. Двата часа вътре са минали неусетно.

Подхранваме огъня с нова порция сухи дърва, които се разгарят бързо и обагрят тъмната нощ. Сега и комарите стоят далеч от нас. Скоро задрямваме от умора и се местим по палатките. Завършва един динамичен и интересен ден.

ДЕН VII

Денят е още по-чуден от вчерашния. Прекарваме 4 часа в снимане, след което събираме багажа си и тръгваме обратно към колите. Целта ни днес, а и в следващите дни, е Малко Търново. Там сме набелязали доста обекти.

Първата ни задача е музеят в града, където получаваме нужната ни информация и зареждаме батериите на техниката. След това се отправяме на "пътешествие зад кльона". Там ще нощуваме. Препоръчват ни аязмото "Света Марина Малкотърновска" в местността Кукузелов баир. В Странджа култът към Света Марина е много специфичен. Тя се почита като владетелка на огъня и змиите, а понеже тук има много змии, явно местните са имали нужда да прехвърлят чудодейни свойства на някой светец, който да ги закриля. Денят на Света Марина се чества като "лефтерски панагир", което означава, че това е празникът на момичета и момчета в предбрачна възраст. Само на този ден младежите влизат на тъмно в пещерата и се опознават. Това е асоциация за навлизане в друг етап от живота. Счита се, че Света Марина помага за лечението на много болести, особено при жените. Жени, които не могат да имат деца, приспиват в пещерата една нощ с цел да се сдобият с рожба.

След 7 километра по черен път преминаваме зад кльона и навлизаме в дълбок, тъмен дол. Именно на такива места се намират всички святи места - на тъмно и скрито. Гората е като в приказките. Едва 17 часа е, а сякаш всеки момент ще се стъмни. Докато почиваме до нас достига гласът на ходжа, приканващ към молитва. Колко близо е Турция. Настръхвам. На топографската карта виждаме, че това поточе се влива в река Резовска само километър по-надолу от нас.

Някак си мистична е цялата местност тук. Решаваме да разгледаме околността преди мръкване, като сме доста внимателни да не се натъкнем на турски бегълци, влизащи в България. Изненадите започват. Само на 5 минути от аязмото попадаме на останките на стара воденица. На един от камъните в основите й виждаме годината на построяването й - 1939. Вероятно тук е текла доста вода навремето, а и преди затварянето на границите мястото е било оживено. Все още в шубраците човек може да забележи широкия път, който е водел до тук. Решаваме, че на следващия ден ще разгледаме течението на поточето до мястото на вливането му в голямата река.



Завръщайки се при палатките, ни заварва тотална тъмнина. Високите букове закриват дори небосвода. Огънят е от сладък по-сладък. Всеки е сам с мислите си, загледан в игривите пламъчета. Нощта е студена. Спим нащрек заради предупрежденията за бегълци, които биха могли да преминат покрай лагера ни.

ДЕН VIII

С всеки изминал ден времето клони към есен. Странен е въздухът тази сутрин. Някак си по-хладен и остър, драскащ дробовете ни в първите моменти след излизането от палатките. Не губим време, защото има доста места, които сме планирали да посетим днес, а и стоейки на едно място, човек започва да изпитва студ.

В осем часа вече сме на път. Спускаме се по течението на потока. Граничните мрежи все още стоят край нас. Явно това са последните "капани" след кльона и границата е съвсем близо. Движим се внимателно, очите ни са на четири. Хора като нас тук надали идват. Но пътека има, което значи, че граничарите обикалят района редовно. Двадесет и пет минути по-късно пред нас е река Резовска. Голяма, кристално чиста и спокойна. Решаваме, че ще се движим по левия й бряг в търсене на Вълчанов мост. Решението не е от най-разумните с оглед риска, който поемаме, движейки се по самия ръб на България, както и трудността на придвижване покрай тази дива река. 

Все пак ще имаме уникалната възможност да надникнем в истинската Странджа, защото може би това е едно от последните места в планината, недокоснати от човешка ръка. Огражденията на кльона са предпазили тази ивица с ширина 3-5 километра от набезите, от сечта и от замърсяването. Чувстваме се така, сякаш сме на екватора, в амазонската джунгла. Движим се, а драките, къпините и копривите издират краката ни. На места, където пътеките свършват, влизаме в реката, но с едно наум, защото е наистина опасно. Турския бряг на река Резовска изглежда спокоен, но може би само на пръв поглед. Кой знае колко чифта очи ни наблюдават иззад зеленината, с в готовност за стрелба автомати.

След 5 километрово ходене, което ни отнема повече от два часа, в далечината забелязваме свода на Вълчанов мост.






Вълчан войвода е може би един от най-известните български хайдути. Познат е в Странджа, Сакар и дори в Стара планина. Легендите разказват, че той трупал съкровища, за да създаде независима територия в Странджа планина. Всички източници са единодушни, че е бил овчар, пасял бащините си овце. Залюбил една девойка от родното си село на име Рада. В селото обаче имало турчин на длъжност "субаш" който също много я харесвал. Той извикал Вълчан в конака си, пребил го от бой и го заплашил да не търси повече Рада. Самата нея отвлякъл и я взел за жена. Вълчан решил да зареже дотогавашния си живот. Събрал няколко младежи, набавили си оръжие и излезли в гората. Първата задача била да убият субаша. Нападнали го една нощ, убили го и взели Рада със себе си. Малко след това обаче започнало сражение с турска потеря при което Рада била простреляна и умряла. Последвали други наказателни акции срещу турски управници, позволяващи си да тормозят мирното население.

Основното занимание на дружината  били обирите на султанските хазни. Вълчан имал безценен помощник - турчин на име Кара Емин ага, който се издигнал до длъжност секретар на султана. Той го осведомявал за движението на хазните, а Вълчан ги пресрещал и обирал. По-голямата част от плячката се скривала, а с останалото хайдутите прекарвали зимите в Цариград или в родните си краища. Според една легенда султанът дотолкова се отчаял от обирите, че заповядал да се отпечатат нови пари - махмудиета. След като няколко от тези нови махмудиета били открити у Кара Емин ага, той изпаднал под подозрение и избягал от Цариград.

Вълчановият мост бил построен на река Резовска с цел да осигури преминаването и от местното население. Дотогава мост не е имало и хората от двата бряга били изключително затруднени да отидат от десния бряг към Малко Търново и от левия към Малък Самоков, Инеада и Мидия. Въпреки оплакванията, турската власт не предприемала нищо и Вълчан решил да построи мост с хайдушки пари. Избрал място, наел майстор Райчо от Малко Търново, спазарили се за 2500 гроша и строежът започнал. Турските управници били осведомени, но не се възпротивили, защото мостът щял да се построи без държавата да харчи пари, а се надявали покрай строежа да заловят и Вълчан. Според някои предания самият войвода участвал в строежа преоблечен като дюлгерин, а според други го наблюдавал от отсрещните баири и на уречено място оставял уговорените пари за строежа. Той дал пари и за освещаването на моста. Нает бил поп, поканени били турски големци от Малко Търново и Малък Самоков. След освещаването била сложена богата трапеза за работниците и гостите. 

Мостът е построен през 1800 година и е с дължина 15 метра, височина над водата - 6 метра, ширина - между 1,5 и 2 метра, колкото да минават по него товарен добитък и пешеходци, встрани - с дървен парапет. Струва 40 000 гроша, а  Вълчан завещава на църквата в Малко Търново и 20 000 гроша за поддръжката му. Докога точно е просъществувал този уникален хайдушки мост не е известно. По-късно, вече през 20 век пътят Малко Търново - Малък Самоков е чакълиран, построен е стабилен каменен мост който се ползва без особени пречки от населението по двата бряга на реката, независимо от преминаващата по средата му българо - турска граница. Неговата съдба обаче е също куриозна. Около 1947 година започва ограждане на границата и българската страна взривява своята част от моста, като на турците е обяснено че моста е разрушен от паднал гръм. 

Изключително доволни от видяното, поемаме по пътя към Света Марина. Връщането ни е по черен път и е много по-бързо от идването. След 45 минути достигаме аязмото и лагера си. А там е все така спокойно. Няма жива душа наоколо. Връщаме се в града и по описанието на приятелите ни от музея се запътваме в търсене на Мишкова нива - тракийско светилище, което също се намира зад огражденията на кльона.

Следваме описанията, но се губим многократно по множеството черни пътища, прокарани от дървосекачите в района. Така и не откриваме некропола за тричасово лутане. Решаваме да се разделим, тъй като времето напредва, и да държим връзка по радиостанциите. Който открие нещо, звъни на другия. Още час лутане без резултат. Изкачвам се високо в планината и "без да искам" се озовавам пред входа към гробницата на богинята с глава на котка и човешко тяло Бастет. Изправям се пред отвесна скала с три езерца с жълта вода. Мястото ме кара да настръхна. Според някои учени тук се намира саркофагът на Бастет, според други това е просто стар тракийски рудник. След експедициите на Людмила Живкова и мистериозното измиране на доста от участниците в разкопките, е заповядано входът, към каквото и да води той, да бъде запечатан и наводнен, за да се предпази от набези. 




Не се застоявам тук дълго. Обзема ме особено чувство. Изкачвам се още нагоре и достигам до най - високата точка в българската част на Странджа - връх Градището (710 метра). Името му идва от крепостта на върха, която е служела за охрана и наблюдателница през римски времена. Видимостта е добра. В далечината синее Черно море.

Спускам се обратно, държейки връзка с другите. Развълнувано им разказвам какво съм открил. Запътват се към мен. Срещаме се и ги насочвам към върха и гробницата, а аз се връщам обратно в ниското, за да диря Мишкова нива. 

Слънцето върви към заник. Решаваме да направим последен опит и поемаме вдясно по прашен път. След не повече от триста метра се озоваваме пред...Мишкова нива. През цялото време е била до нас. А ние изминаваме над 25 километра в търсенето й във височина. Няма случайнни неща. Явно е трябвало да достигнем и до гробницата на Бастет.

Мишкова нива е свещено място, сложен археологически комплекс, който еволюира от мегалитен паметник (долмен) до светилище. Състои се от крепост, рудници, могилен некропол, крайградска вила както и от т. нар. Голяма могила. Голяма част от камъните, разхвърлени из Мишкова нива, съдържат изображения на лица.



Със сетни сили се връщаме при колата. Навъртели над 30 километра днес, краката ни държат едва - едва. Решаваме, че най-разумно е да останем още една нощ в района, защото не сме посетили Града на мъртвите, а сили вече нямаме. Изкачваме се до старата хижа над града, от която се разкрива чудесна панорама към градчето и околните била. Някак си като подарък ни идват многото дърва и течащата вода в непосредствена близост. Толкова сме уморени, че нямаме сили да се порадваме на среднощната панорама към града. След вечеря и къпане лягаме и заспиваме като пребити.

ДЕН IX

Спя отвратително. Вероятно заради преумората вчера. Ставам в седем и запалвам огъня. Вечерта е от сравнително по-топлите. Или просто сме били облечени по-дебело. Денят не започва на добре. Извадили сме шалтетата и спалните чували от палатката. След закуска започваме да я сгъваме. В единия й ъгъл усещаме нещо меко и живо. Отваряме я отново, а вътре се оказва...малка пепелянка, влезнала на топло докато сме закусвали. Затова палатките трябва да се затварят винаги. Денят определено няма да върви добре.

Спускаме се до Малко Търново и се отбиваме към Града на мъртвите, намиращ се в местността Пропада. Нещо изумително, което виждам за пръв път в живота си. Тракийският могилен некропол се състои от 48 погребални могили. Могат да се видят два вида гробни съоръжения. Първият е т. нар. "циста" - обикновен гроб, вкопан в земята, облицован с каменни плочи и засипан с пръст. Вторите са четири различни по архитектура и време на строеж гробници. Едната е тракийска куполна гробница от VIII в. пр. Хр., други две са римски от IIIV в. и четвъртата е римска сводеста гробница, градена от камък и тухли. Има както семейни погребения, така и единични гробове.





Още в първите метри от разходката ни из дъбовата гора чувам шум зад себе си. А зад мен се намира сравнително голям камък. Предполагам, че под него се е шмугнал някой гущер и решавам да се пошегувам с Вилиан:

-Вдигни този камък да видиш какво се крие под него!

Не му е необходимо много време. Хваща камъка с две ръце и го повдига почти една педя над изпръхналата земя. С ужас виждам как на сантиметри от ръцете му се е свила огромна пепелянка, готова да атакува всеки момент. С ужас пуска камъка. Разтреперени от адреналин се отдалечаваме на няколко метра от камъка. Успокояваме се и след минути Вилиан тича към колата да вземе камерата и щеката, а аз повдигам камъка с голям кол, който използвам като лост. Змията все още е там и няма намерение да отстъпва.



Подготвяме техниката за снимане и камерата е току пред муцуната й. Прави четири опита за нападение на камерата, като я опръсква с отрова. Налага се да я почистим предпазливо след края на кадрите. Оставяме я намира и продължаваме с разходката из Града на мъртвите. Много призрачно място. Но някак си енергията, която излъчва, не е отрицателна. Дори се чувстваме комфортно там. Просто внимаваме къде стъпваме, защото втора змия за днес не е добър знак.

След приключенията в Пропада продължаваме към село Стоилово и водопада Докузак непосредствено преди него. Оказва се съвсем близо до пътя. Водопадът е малък, но изключително атрактивен. От турски името му означава "Девет извора", защото реката, която подхранва пада, извира от девет карстови извора, които не пресъхват никога. Докузак е може би единственият водопад в Странджа планина. Прекарваме сравнително кратко време край пръските на водопада, въпреки че прохладата ни действа притегателно. Все пак имаме още ходене и още места, които трябва да посетим днес.


Достигаме до село Стоилово, което според мен се оказва най-огледното странджанско селце от всички, които съм посещавал досега. Чудна гледка се открива от тук. И някак си по-различна е планината в тази си част. В далечината пред нас местен човек ни посочва Петрова нива, до където трябва да стигнем след едночасово тежко ходене по пресечен терен. Вляво от Петрова нива има странно голо било, вероятно карстово, което ще ни служи за ориентир. Едва сега успявам да си дам сметка колко коварна планина е Странджа. Надморската й височина е почти еднаква във всичките и части, което е предпоставка за трудности при ориентиране. И за изгубване, разбира се.

Тръгваме по земен път, който само след няколкостотин метра преминава в стръмна пътечка, водеща към долината на река Велека. А река Велека в тази си част се оказва приказна рекичка с бистра вода, малки бързейчета и дълбоки вирчета, пълни с риба. Пресичаме я и оттук започва изкачването към историческото място. Което се оказва не много лесна задача. В бързината си изгубваме маркираната пътека и започваме да катерим право нагоре по интуиция. Надали някой някога е минавал оттук. Натъкваме се на огромна, стара костенурка, която си преживя нещо в тревата и не показва ни най-малко притеснение от присъствието ни. Само минути по-късно Вилиан сяда да почине на стар дънер, докато аз се оглеждам за пътеката. Разклащайки дънера, изпод него изпълзява еднометров смок, който го стряска до безпаметност. Вилиан отскача, но губи равновесие и пада, започвайки да се търкаля по склона. Спира се след десетина метра. Доста време ни отнема достигането до билото, но тук вече става по - лесно. Отново хващаме маркираната пътека и усещаме, че сме съвсем близо до Петрова нива. Излизаме на огромно безлесно било. Съвсем правилно сме се ориентирали.Посреща ни бай Димо от село Стоилово, който отговаря за комплекса и музейната сбирка и идва всеки ден дотук с магаренцето си.


Разказва ни за историята на Петрова нива и ни пуска да разгледаме експозицията, въпреки че сме забравили парите си в колата. Именно тук през 1903 година се провежда конгрес на Одринския революционен кръг, на който се изработва общият план на въстаническите действия по време на Илинденско - Преображенското въстание. Днес на мястото има построен паметник - костница и параклис в памет на загиналите. Бай Димо ни показва кой път да ползваме на връщане:

-Ще се ориентирате по изпражненията на магарето къде съм минал сутринта!

Колкото и скептично да сме настроени, изпражненията се оказват отличен ориентир, който ни извежда до реката едва за 15 минути. Оттам нагоре следва изкачването до Стоилово, което почти не усещаме.

Днес сме се движили по план. Остава ни още едно интересно място - параклисът "Св. Троица" край село Визица, построен върху пещера. Времето напредва, искаме да видим и параклиса, за да можем да продължим в посока Синеморец. Пътят до Визица се оказва изпитание. Асфалтът между Малко Търново и Царево е във все по-окаяно състояние, което се влошава с всяка изминала година.

Ориентираме се отлично по пътя до параклиса, въпреки притесненията на Ивелина - директорът на музея в Малко Търново. Занемяваме при вида на параклиса, построен със странни варовикови камъни и покрит с керемиди като селска къща. Един от най-интересните в планината е. Намира се в местността Котвините. Построен е през 1870 година върху входа на естествена пещера. Влизането в нея става по каменни стъпала. Пещерата е с две разклонения. Легендата разказва как преди много години монаси - граматици влезнали в едното от разклоненията, което било забранено за влизане. Затрупали ги тонове скали, но странен глас се присънил на местен човек и му казал, че трябва да събере цялото село и да започнат да копаят веднага. Извадили ги полуживи след два дни копаене. До параклиса се намират развалините на по - стара средновековна черквица, а само на 50 метра от параклиса расте осемстотин годишен дъб лъжник.



След поредния динамичен ден вървим с бърза крачка към колата. Вдъхновени от всичко, което ни се е случило и великолепните места, които сме посетили, ходим някак си умислено. Изведнъж поглеждаме вляво и погледите ни остават приковани. Залез, невиждан досега, розов, оранжев, червен. Събрал всички нюанси на божествената палитра. Залез, който те приканя да полетиш към него. Времето от запад се влошава и вероятно цветовете в небето са дело на буря, развила се наблизо.


Вече е тъмно и търсенето на място за бивак се оказва трудна задача. Пробваме се в няколко отбивки, но не успяваме да си харесаме място. Вилиан предлага да се отбием в село Българи. Не ми се иска и се съгласявам с неохота. Лутаме се доста, но на излизане от селцето, в долния му край намираме идеално място за бърз, импровизиран бивак. Място, което си има всичко. Опъваме палатките на светлината на фаровете, взимаме си по студен душ и сядаме да похапнем. Не готвим нищо, защото предпочитаме да не палим огън. Лягаме рано и решаваме да спим до когато ни се спи на следващия ден. Без да бързаме да ставаме. След последните изключително динамични два дни заслужаваме малко почивка. Единодушни сме.

Времето от запад се подобрява и на небето грейват куп звезди.

ДЕН
X

В мен се е настанило особено приятно чувство. Може би затова, че след десетте дни в планината, сега следват няколко дни край морето. Отново така динамични, но същевременно по-лежерни. Пясъците и солената вода ни зоват. Намираме се съвсем близо до морето и още със събуждането си в село Българи усещаме влажния морски въздух, издигащ се от ниското към планината. Почти веднага след закуска събираме лагера си и поемаме на път.

Пристигаме в Синеморец. Не се бавим и слизаме на пясъчната коса, която дели река Велека от морето. Намираме морето учудващо спокойно. Прекарваме следобеда в плаж, риболов, каране на каяк и почивка. Вечерта ни омагьосва първо с облаците си, след това - със звездното небе. Часове наред лежим край палатките, които сме опънали старателно зад една дюна, предпазваща ни от вятъра. Спокойствието и безвремието са очарователни. Завършвам късно след полунощ, след като изпивам и последната капка джин-тоник. 


ДЕН XI

Събуждам се заедно с изгрева. Подавам се от палатката и виждам небето, което всеки момент се подготвя да посрещне слънцето. Сприхаво търся камерата и фотоапарата, защото по всичко си личи, че изгревът ще бъде върховен. Снимаме до безпаметност. 



След тази сутрешна еуфория закусваме и правим кратък разбор на деня. Подготвям каяка си за пускане на вода. Решавам да се кача срещу течението на река Велека, докъдето мога да се провра, тъй като в средното и горното си течение реката става коварно плитка и е пълна с дънери и клони, които биха нанесли сериозна повреда на лодката.

Камерата и фотоапаратът са с мен. Поемам на път само с малка тубичка вода. Гребането нагоре не е особено трудно поради минималното течение в тази част на реката. Греба 2 часа, като изминавам разстояние от 9 километра. Имам уникалния късмет да снимам костенурки, блажено припичащи се на полупотопените дървета край реката. Попадам и на няколко цъфтящи водни лилии. Достигам до място, препречено от огромно паднало дърво и множество водорасли. Решавам, че е по-добре да не се провирам нагоре, защото нямам никаква видимост какво ме "дебне" под водата. Съвсем реално е да попадна на остър клон, който да ме потопи за минути.




Връщането ми е кошмарно, защото ожаднявам и се схващам много, а няма удобен бряг, на който да спра и изляза за кратка почивка. Налага се да греба доста по-бързо, за да пристигна по-скоро. За беда излиза силен страничен вятър, който забавя движението ми и на няколко пъти превръща каяка ми в неуправляема кутийка. След час и четиридесет минути съм в изходната си точка, където другите ме очакват с интерес. 

След толкова усилия решавам, че ще прекарам следобеда в плаж и излежаване. За нещастие получаваме информация, че тази вечер се очаква буря. Свързваме се с приятели метеоролози, които не ни обнадеждават особено. Бурното време идва от североизток и шансът да ни подмине е минимален. Очакват се валежи, бурен вятър и гръмотевична буря. Едно зло никога не идва само. Решаваме, че трябва да сме готови да посрещнем бурята довечера. Укрепваме, подсилваме и окопаваме палатките си. В близост откриваме няколко големи парчета стар дънер, които заравяме дълбоко. Връзваме палатките за тях. Още в късния следобед времето започва да се разваля и небето посивява от тежки облаци, които се готвят да изсипят тонове дъжд върху нас. Вятърът се засилва с всяка изминала минута. Около 20 часа, когато вече е съвсем тъмно, времето изведнъж утихва. Това успокоява другите, но според мен се намираме в окото на бурята. Излежаваме се край палатките спокойно. Прохладно е, но безветрено и свежо. Лягаме около 23 часа.



Кошмарът започва в 01.52 часа, когато мощен порив на вятъра почти отлепя палатката ми от земята. Дори гравитацията не помага. Стряскам се сериозно и подавам глава навън, за да видя какво се случва. Другите също се събуждат. Навън е като в пустинна буря. Вятърът носи хиляди прашинки пясък, от които не се вижда абсолютно нищо. Небето е притъмняло и всеки момент адът ще започне. Поредният порив на вятъра е последван от мълния, която раздира нощта. Гърмът закъснява доста, което ни успокоява малко или много. Бурята е все още далече. Моята палатка трябва да поеме целият гняв на природата, тъй като е разположена първа от посоката на духане на вятъра. Налага се да поставя всички раници в единия й край, а в другия й край да легна аз. Само така ще мога да я удържа. Започва пороен дъжд, който, подпомаган от вятъра, успешно влиза между двата слоя на палатката, след което прониква и във вътрешността й. А това се случва именно от страната, от която лежа. Но в момента това няма значение. По-важно е да удържа палатката на мястото й, за да запазя поне част от багажа сух. Морето реве и макар палатките ни да са разположени само на 1,5 метра една от друга, почти не чуваме нищо от думите си. 

Поредният силен порив предизвиква най-лошото. Въженцето, с което съм завързал каяка си за един от полузаровените дънери, се къса. Каякът изчезва в тъмнината. Възможност да погледна навън обаче нямам, защото вятърът само това чака. Устисквам силом до 03.20 часа, когато бурята утихва така, както е започнала. Всичко се успокоява. Излизам за да огледам щетите. Палатките ни оцеляват, но каяка откривам на почти 40 метра от нас, преобърнат и полузаровен в пясъка. Важното е, че е здрав.

ДЕН XII

Събуждаме се сравнително късно, изтощени от безсънието снощи. А навън сякаш нищо не се е случвало. Само мокрият пясък напомня за бурната нощ. След час обаче и той изсъхва, слънцето се издига високо в небето и горещината измества спомените от вчера. Днес е последният ми ден тук, затова решавам да го изкарам пълноценно. 





До обяд се отдавам на подводно снимане в река Велека. Целта ми е да успея да уловя едрите кефали, които се припичат в плиткото и гонят малките рибки. Перките им порят водата, като на няколко пъти виждам масивните им, черни гърбове, да се подават над повърхността. Рибите са толкова огромни, че пространство край брега, обрасло с водорасли, е недостатъчно дълбоко за тях. Следобед с Вилиан се наслаждаваме на няколко часа скално катерене и рапели на скалите край устието на реката. Не ни липсва динамика и през този ден.

Експедицията за мен е към края си и само след няколко часа трябва да поема по дългия път към дома. Решавам, че имам нужда от усамотение за кратко, преди да си тръгна. Харесвам си висока скала с панорама към безкрайната водна шир. Дванадесетте дни в Странджа са отминали неусетно. Септемврийска Странджа е удивително изживяване, презареждане, възможност за самосъхранение. Не зная дали има друго място като нея. Харизматичната планина. Планината, която подарява живот и прераждане след него. Там, на запад, слънцето клони към залез, а шепата морски пясък, която държа в ръката си, изтича неусетно между пръстите ми. Странджанските ветрове брулят лицето ми. Куп приятни спомени и емоции се надпреварват кой пръв ще достигне до мислите ми, а лютата битка помежду им кара хормоните на щастието да нахлуват в кръвта ми и да ме опияняват.

5 коментара:

  1. Доста дълго и супер яко изкарване.Евала! А и снимките са добри!

    ОтговорИзтриване
  2. Прочетох го на един дъх. Продължавай все така.

    ОтговорИзтриване
  3. Много интересни места си посетил. Интересно е, че но аз бях там в края на септември и имах доста проблеми с граничарите не ми даваха да снимам никъде зад кльона. Особено за Мечи дол как си успял да се вмъкнеш не знам...то сега цялата планина е завардена.

    ОтговорИзтриване
  4. Поздравления за пътуването и за описанието! Редовете за Родопите ме трогнаха!

    ОтговорИзтриване
  5. Прекрасно! Възхитително! Заразително! И аз прочетох текста на един дъх... И толкова ми се иска да посетя поне мъничка частица от местата, които описваш! Пожелавам подобни усещания всекиму!

    ОтговорИзтриване