13.05.2014 г.

ГОЛЯМОТО ИЗТОЧНОРОДОПСКО ПРИКЛЮЧЕНИЕ

Източните Родопи са едно от най-истинските, смислени и хубави неща, които ние, хората, можем да преживеем в безкрайно краткия си земен път. Казвал съм го и преди, няма друга толкова уникална планина. Или поне аз не се чувствам така уютно в нито едно друго кътче от прекрасната ни Родина. И понеже сме програмирани да търсим и да се стремим към позитивни мисли и преживявания и дълбоко в себе си се надяваме и молим те да продължават колкото се може по-дълго в живота ни и да заемат по-голяма част от съзнанието ни, мислено си правех сметка, че предстоят няколко почивни дни. Онези, майските, които толкова много обичам. Светло зелените, свежите, сочните, влажните и буреносните...Дните на стихиите и хрупащата трева...Дните на доброто настроение и пробуждащата се жажда за приключения...Няколко подобни дни, прекарани сред първичната природа на Родопа, биха били едно изключително позитивно преживяване. А споменът за тях би тлял така дълго...

СЕЛО СТАРЕЙШИНО И ПОДКОВА

Постоянната надпревара с дъждовните облаци и поройните дъждове бе в разгара си. Всеки наш ход бе съобразен с това дали ще вали и гърми или пък ще се радваме на кратки мигове безоблачно време. Издирвахме село Старейшино. Поредното селце с чудновато име, скромно сгушено край живописната река Върбица. 

В търсене на две забележителности закрачихме източно от селото, а оловносивото небе щеше да се разцепи съвсем скоро. Поемайки по живописно дере, достигнахме до Дамла кая, което в превод от турски език означава Капещият камък. Мястото е изключително популярно сред силно вярващите местни хора, като за разлика от други, те не желаят популяризирането и пропагандирането му, а сякаш го пазят ревниво само за себе си. Намира се на левия бряг на Каракая дере, като представлява цял култов комплекс от каменно провирало, водопад и капеща от скалите вода. Местните хора вярват в целебните свойства на водата, които са особено силни около Гергьовден.




Интересно е, че в близост до Дамла кая наскоро е открита и куполна гробница. Хората нарекли мястото Пунар кая, което буквално означава Скален кладенец. Тук също извира вода, за която се вярва, че притежава лековити свойства. Неслучайно дърветата около Дамла кая и Пунар кая са окичени с малки парцалчета - обикновено части от дреха на болен човек, като вярването е, че оставяйки парчето плат край извора, с него ще остане и болестта.

За съжаление, по пътя между двете забележителности от небето се чу грозен рев, а от юг приближаваше стена от дъжд, с която предпочетохме да се разминем. Не успяхме да стигнем до Пунар кая и се върнахме при колата в Старейшино. Тревогата обаче се оказа фалшива и бурята се размина. Решихме, че преди да продължим по пътя си, е добре да разгледаме село Подкова.

Тук определено няма какво да види човек. Може би единствената "забележителност" е гара "Подкова" - южният край на една от най-живописните и дълги железопътни линии в България - Русе - Подкова. В последните си километри релсовият път се движи непосредствено край брега на язовир Студен кладенец и река Върбица, преминава през няколко тунела и дава възможност за едно изключително живописно и приключенско пътешествие по релси в тази част на планината. Спряхме се на гаровия перон, а от билетното гише подаде глава единственият служител на гарата - човекът, който прави всичко тук - регулира влакове, продава билети, дава информация. Заговорихме се, а в думите му определено имаше носталгия по миналото. Днес гара "Подкова" замира. Обслужват я едва половин дузина влакове, а пътниците в тях намаляват с всяка изминала година. До средата на деветдесетте години оттук са тръгвали стотици композиции, натоварени с дървен материал, строителни и инертни материали и други суровини от Родопите.



След вдъхновението ни от Дамла кая и носталгията по отминалите времена на гарата в Подкова поехме на път. Времето бе все така динамично, ту валеше, ту печеше. Весела история. Отклонихме се по билен път, вероятно един от най-приказните в Източните Родопи, който свързва селцата Чавка, Гривяк и Гривка с по-голямото Токачка, а оттам - и с Крумовград. Очите и душите ни не можеха да се наситят на зеленината и пъстротата на пейзажа. Дъждовните капки къпеха зеленината и я правеха да изглежда от зелена по-зелена. В един момент достигнахме до малко езерце, а тесният и добре поддържан до този момент асфалтов път се разклони на два черни, кални и предизвикателни горски пътя. 



"Риск печели, риск губи!", казах аз, а спътникът ми веднага ми опонира с думите: "Риск печели, риск печели! По който и от двата пътя да поемем, със сигурност няма да съжаляваме!" Избрахме десния, който се изкачи стръмно нагоре, след това започна дълго спускане измежду поляните и градинките на работливите родопчани, които вече се трудеха усърдно на открито и нито дъжда, нито гръмотевиците можеха да ги уплашат. Само след няколко километра отново бяхме на асфалт и продължавахме да се наслаждаваме на заобикалящия ни пейзаж. Единственото, което започваше да ни безпокои, бе нестабилното време и липсата на подходящо място за бивак. Попътувахме доста докато открием "нашето" място. Подминахме Крумовград и първата интересно изглеждаща отбивка вдясно привлече вниманието ни. Пътят водеше към село Багрилци, а ние спряхме на няколко километра преди селото, край извор, наречен Акпънар (Белият кладенец). 

Влагата бе изумителна, но още по-изумително бе как минавахме между капките. Времето бе нестабилно, но дъждът или се разминаваше, или ни сварваше на места, където бяхме неприкосновени. Палатката бе разпъната край борова горичка, в която имаше изобилие от дърва, макар и доста мокри. Стъкмихме огъня криво - ляво, посгряхме се и се отдадохме на почивка. Бе дълъг и изморителен ден, изпълнен с много емоции и надпревара с бурите и времето. 


ВИС И ВЕТРУШКА

Очертаваше се интересен и непредсказуем ден. Докато закусвахме на крак, времето се смени няколко пъти - облаци, слънце и капки дъжд се изредиха за някакви си тридесет  минути. Младо орле кръжеше над близката скала, а движенията на крилете му подсказваха, че във високото има постоянен и силен вятър. Събрахме мократа палатка и се спуснахме към една от махалите на Багрилци. След кратка среща с двама местни жители - баба, която не знаеше нито дума български, но така упорито се опитваше да завърже някакъв разговор с нас, а ние я гледахме умно и на всяка нейна дума повтаряхме, че не разбираме турски, и мъж на средна възраст, който искаше да ни продаде стара каруца или по-скоро жалък остатък от нея, изразяващ се в две полуизгнили колела и ръждясало шаси "почти на безценица", поехме към обезлюденото селце Вис. 

Десетте километра приятен горски път изминаха почти неусетно и на края на втория час след тръгването ни вече бяхме в центъра на Вис. Център е силно казано. Калта на импровизирания "мегдан" достигаше до ушите ни. Измежду скелетите на полуразрушените къщи се мерна тричленно семейство, заселило се тук за да отглежда животни. 

Приказна е природата около Вис. Разположено високо над Коджадере и Бяла река, селцето действа притегателно за всеки, дръзнал да се докосне до това чудно местенце. Е, вярно, има и доза носталгия в това мислено да се завръщаш назад във времето и да виждаш какъв живот е кипял, колко много деца са израстнали тук и какъв сериозен поминък за населението е давала природата. Сега обаче е доста по-различно и по-тъжно. Здравите къщурки във Вис са едва 3-4. Всичко друго е потънало в прах и забрава. 












Почти веднага погледите ни зашариха по съседния склон, където белееха няколко къщички от село Ветрушка - също обезлюдено селце, в което се бе заселило едно семейство овчари. Докато преценяхме на око колко е разстоянието до там и колко време ще трябва да ходим, се оказа, че просто няма да ходим. Не и този път. Мощна стена от дъжд се зададе изневиделица откъм Коджаеле и ни принуди да се крием доста продължително в една от полуразрушените къщи. Крием е малко преувеличено, защото тя почти нямаше покрив и голяма част от водата, стичаща се по тиклите, намираше пътя си надолу и капеше върху главите ни. Така че, единственото, което можеше да ни се случи в момента, бе някоя нестабилна тикла да се стовари върху нас смъртоносно, или пък, гледайки към небето в избора на що-годе безопасен път, да стъпим на някой ръждясал пирон, подаващ се от разхвърлените по пода изгнили покривни греди. Така мина почти цял час от днешния ден.

Скоро дъждът спря, така както бе дошъл и ние решихме, че е най-разумно да поемем обратно към Багрилци, защото си имахме доста път обратно. Бяхме изминали две трети от пътя, когато поредната доза дъжд се изля над нас. Но късметът си беше наш верен спътник. Точно в този момент се намирахме до стара дъбова гора - огромни дървета с дебели и разкривени стъбла. Харесахме си вековен дъб, който ни служеше за "чадър" повече от половин час.

И така денят се преполови. В дъжд и ходене, в ходене и дъжд. И много, много позитивни емоции и красиви гледки. Привечер дилемата от предходния ден "къде да спим" започна да се повтаря. В търсене на място за бивак обиколихме Доборско, Падало и съседните им махали, но такова не откривахме и не отривахме. Върнахме се в посока Крумовград, като малко преди града в небето над нас се разрази истински дъждовно - огнен ад. Мълниите падаха навсякъде, а дъждът бе толкова силен, че просто се принудихме да отбием встрани от пътя и да чакаме. 

Около 19 часа небето се проясни и облаците избягаха на изток, което от своя страна доведе до захладняване. Намерихме си спокойно местенце за лагер край изоставения рудник Звездел. Пейзажът определено си беше леко лунен, но пък спокойствието беше пълно. Рудник Звездел е открит през 1955 година, като в него се е добивало основно злато и сребро. Половин век дава работа на стотици местни мъже, но през 2000 г. го затварят. Вероятно за да бъде закупен на безценица от някой големец скоро.

Чудна вечер прекарахме. Само огън не успяхме да запалим, защото влагата бе изключително сериозна. за сметка на това разбрахме, че в дерето под нас се крие доста интересен водопад. Решихме да го разгледаме на следващата сутрин.


ЗВЕЗДЕЛСКИЯТ ВОДОПАД, КРЕПОСТТА АСАРА, РИБИНО, СКАЛИТЕ КРАЙ ДРУМЧЕ И ОБИЧНИК

 Ех, че чудно време ни посрещна при излизането ни от палатките. Слънцето пече, та се пука. Закусихме светкавично и се изкъпахме на близката чешма, при което аз се спуснах в дерето, за да разгледам водопада. Ооо, оказа се интересно дере, в чиято основа имаше изходи на няколко галерии от затворения вече рудник, от които бликаха огромни количества странна на цвят вода. Водопадът се оказа отвесна скала, която свършваше в нищото. Височината на пада бе около 15 метра, като се замислих, че за пореден път сме късметлии, защото бе валяло. Може би в горещината деренцето пресъхваше напълно. Разгледах околността и определено се заредих от тази свежест наоколо.


Тръгнахме към село Рибино. Тук тече една интересна рекичка, наречена Елбасандере. В долината й се намират половин дузина интересни пещери. Още с пристигането ни в Рибино помолихме местен човек да ни упъти как да стигнем до тях. Трябваше да преминем с колата през един от бродовете на Елбасандере. Дъждовете ни изиграха лоша шега обаче и водата бе в непреодолими количества. Нямаше минаване. Не и за малкото Рено. Взехме раниците с багаж и закрачихме по черния път, преминавайки покрай сгушените махалички Самотно и Рударка. В тях сякаш нямаше жив човек. Къщите бяха в сравнително добро състояние, но определено бяха запустели. Явно стопаните им отдавна не живееха тук. Само в едно от дворчетата пролича, че има живот. Няколко чифта пъстри шалвари бяха проснати на градинския простор. От къщата изскочи жена на средна възраст, която охлади ентусиазма ни с думите, че водата е толкова много, че повечето пещери са пълни с вода. Времето определено не бе подходящо за проникване в подземното царство. Завършихме разходката си в Рударка, а слънцето започваше да пече все по-жестоко.




По обратния ни път отново спряхме край рудник Звездел, защото там се намира една от най-изумителните крепости, наречена Асара. Дори една махала с няколко къщички в югоизточното и подножие е наречена Крепост.

Крепостта е построена в периода ХІ-ХІІ в. върху основите на праисторическо светилище, в което има изсечен жертвеник с трапецовидна форма  с гробница. През 30-те години на ХХ в. тук са открити основи на средновековна църква и находки, сред които бронзов кръст и рядко срещана оловна икона. Проучванията сочат, че вероятно в този район са осъществени едни от първите опити за рудодобив от каменно-медната епоха. Укреплението е било  изградено с цел охрана на рудниците.  Средновековната крепост е охранявана от две четириъгълни кули. Частично запазена е източната кула, долният ѝ етаж е служил за цистерна, както е видно от замазката с розов хоросан. Почти целите стени на крепостта са били дървени. Имало е параклис, разположен в една от кулите, от който за запазени остатъци от степонисите. Открита е уникална икона от ХІ в. – върху основа от еленова кост са монтирани медальони на светци, с обкови от злато и сребро и ажурни инкрустации.





За величието на гледката не искам да разказвам, защото това е нещо, което трябва да се изживее. На разстояние от десетина километра виждахме всичко като на длан. Под нозете ни останаха всички околни селца и махали, а ние се чувствахме като жреци, извършващи заклинания от високата скала. Единственото по-високо от нас възвишение бе ридът Стръмни рид с телевизионната кула.

След тази изумителна емоция, която изживяхме на високата Асара, се запътихме към селцата Друмче и Обичник. Две селца, за които казват, че са сред най-китните и с най-красиво разположение в източната част на планината - така магически закътани между гънките на Родопа, че ако човек не знае къде да ги търси, може и да не успее да ги открие. Селцата са почти без население. И в двете са останали едва по двадесетина души. 

По черния път между тях има две скални светилища, които наистина си струва да бъдат посетени и проучени. Отне ни доста време докато открием едното от тях, което се оказа скрито до голямото селско гробище. За пътечката до него ни упъти местен човек, който пазеше малкото останали овчици от стадото си, след като точно преди седмица глутница вълци разкъсали и завлекли в гората 14 животни. Почти на ръба да се откажем да търсим, тъй като времето напредваше, а и се бяхме поуморили от хубави емоции, се натъкнахме на голяма отвесна скала с двадесетина трапецовидни ниши с идеална форма, като някои от тях бяха останали незавършени по неизвестна на нас, съвременните хора, мислещи се за много хитри и напреднали, причина. Адреналинът във вените ни се повиши за пореден път днес. Отвесната скала завършваше в дълбок дол, в който шумеше неголяма рекичка. Личеше си, че е доста диво, а труднодостъпният терен наистина бе предпоставка дивите животни да живеят щастливо тук. 








Поехме по обратния път към Обичник, като вдясно от нас, високо в боровата гора, зорките ни погледи бяха забелязали друга интересна скала, по която не бяхме напълно сигурни дали има скални ниши, но самата й нетрадиционна форма ни привлече силно. Отново се колебаехме дали да се изкачим до нея или да се откажем, защото боровата гора изглеждаше така, сякаш е непроходима. Преди тридесетина години склонът бе изкуствено залесен от някой "виден" лесовъд, който беше разхвърлял семената така, сякаш бе гонил норма. След първите стотина метра дърветата се разредиха и придвижването ни стана доста по-лесно. За има - няма петнадесет минути се изкачихме до скалата и останахме изумени от това, което видяхме. Огромният скален блок се оказа, че всъщност представлява нещо като "мозайка", сглобена от три или четири скални мастодонта, поставени един върху друг така прецизно, сякаш Господ ги бе наредил с огромен кран. В основата на най-голямата скала се виждаше процеп, запълнен с камъни, който според мен е бил вход към пещера, затрупан в миналото. Силна енергия "бликаше" навсякъде край скалното светилище. Оказа се, че в най-високата му част има няколко ниши, които очевидно бяха източникът на енергийното поле. 




Спускането ни бе бързо. След него дойде и изкачването към чешмата, край която бяхме паркирали колата преди няколко часа. Идилията ни накара да потърсим място за нощувка тук. Въпреки голямата влага и мочурливите поляни намерихме място, на което разпънахме палатката. Дървата се оказаха другото влажно нещо. Силом намерихме няколко по-сухи клона и дребни съчки. А докато ги събирахме, се натъкнахме на две костенурки, заровили себе си по един и същи начин в рохката пръст. Очевидно се подготвяха за снасяне на яйца.

Ядохме полуизпечени, за да не кажа полусурови, картофи на жар, но така се случва, когато няма достатъчно дърва. Вечерта бе толкова тиха, че съвсем спокойно чувахме пулса си. Докато не започна да гърми. През цялата нощ се изливаше дъжд, придружен с гръмотевици, които ту се приближаваха, ту се отдалечаваха. Аз обаче се чувствах уютно в топлия си спален чувал и ужасно мокрото време навън не ме притесняваше.


ВКАМЕНЕНАТА ГОРА И САПДЕРЕ

Свежото утро навяваше хубаво предчувствие в нас. Времето бе коренно различно от изминалата нощ. Силно слънце, което ни нашепваше само едно: "Приключенията ви очакват"...

Отбихме се до Момчилград, защото трета вечер подред сънувахме сочни домати със сирене, и лигите ни определено капеха. След това поехме в посока към селата Равен и Биволяне. Посещението ми в района бе поредното, но тук бе едно от малкото места, на които наистина откривах нови и нови неща всеки следващ път.

Този път решихме да подходим към Сап дере и Вкаменената гора от друг път. Оказа се добър избор, тъй като горещината започваше да взима връх, а сенките на високите борове ни спасяваха отчасти. След около половин час се потопихме в един различен свят, достигайки до изоставената махаличка, кацнала високо на левия бряг на Сапдере. Три - четири каменни къщурки белееха сред клоните и сякаш ни приканяха да ги посетим. На малкото плато край тях пасяха доста животни. Вероятно все пак някой живееше тук. Горещината стана непоносима. Няколко смока се стрелнаха в краката ни. Бяха толкова бързи.



Спуснахме се в каньона на реката и почти веднага се наложи да събуваме обувки и да потапяме краката си. Подейства ни добре. Днес не бързахме, затова решихме да посветим повече време на вкаменените дървета и да открием колкото е възможно повече стволове. Оказахме се доста добри и попаднахме на поне 15 от тях, като най-внушителният бе с диаметър от над два метра.

Човек не може да остане безучастен пред тази божествена, велика гледка. Умопомрачителна е възрастта на гората - повече от 30 милиона години. Втората част от "изследването" ни в района посветихме на търсене на камъни. Тук също се справихме доста добре, като открихме няколко наистина уникални скални къса с ясно отпечатани вкаменелости по тях.




Третата част се оказа най-хубавата от всички. Поне за мен. След свалените обувки просто не се сдържах и свалих всичко останало. Потопих се блажено в тази свещена река. В началото блаженството ми бе прекъснато от студа и рязката промяна в температурата, но постепенно свикнах и прекарах повече от половин час в дълбок вир. Очевидно горещината тормозеше не само мен. Сухоземна костенурка се бе изтегнала в близко вирче толкова блажено, че не искаше да помръдне. Не я изплашиха движенията ми, нито сянката ми. За пръв път виждах подобно нещо.



Денят се бе изтърколил неусетно. Бе дошло време да потърсим място за бивак, и понеже ни се искаше да останем в района по-дълго, решихме да нощуваме в махала Гъсак, край текето на Казер баба - огромна поляна с вековна дъбова гора, свято място за алианите в този район. Според местните тук е живял Казер баба. Хората вярват, че мястото е свято, защото преди години тук се разиграла любопитна случка - трима братя – малки момчета си играели в тревата. Техен роднина оставил пушката си в близост. Най-голямото от момчетата видяло животно и решило да го застреля. Вдигнал пушката инстинктивно, но без да иска я насочил към братята си. Стрелял, а куршумът не излетял. Сякаш някой ги пазел.

Мракът падна, а с него изгря една Луна. Луна за чудо и приказ. Небето бе просто изумително. Имаше звезди...А някои от тях просто падаха...Къде ли отиваха...


ХАРМАНКАЯ

Облаците започнаха да се сгъстяват още със ставането ни, образувайки тежка и непробиваема пелена. Сива. Чернееща. Наложи се да съберем палатката светкавично, защото небето щеше да се спука всеки миг. Дори не закусихме. Докато събирахме последния лагерен багаж, край нас паркира кола. Човек на средна възраст ни поздрави изключително любезно с "добре дошли" и започна да разтоварва храна и напитки. Заговорихме се и се оказа, че той е кметът на селото. Всяка година дава курбан на това място. Днес щяха да заколят 5 животни. Най-сърдечно ни покани да дойдем за обяд, когато жертвените животни са готови.

Попитах кмета за алианите и за това, което ги отличава от останалите турци, а той ми отговори хем сериозно, хем шеговито: "Ние вярваме в Аллах, Мохамед и Али. Обаче пием и ракия!" Поглеждайки реакцията ми, човекът се усмихна.А истината е, че алианите представляват затворена религиозна общност, чиито предци били разпръснати преди векове по земите на днешна България, Турция, Македония, Албания, Босна и из Близкия изток. У нас ги има от 500 години, а като такива се самоопределят почти 50 000 души, основно в Лудогорието и Източни Родопи. Непризнаването на религията им за официална е основната причина за тяхната затвореност – а тя наистина ги отличава. Алианите се причисляват към изповядващите мюсюлманство, като същевременно практикуват самобитна съвкупност от езически ритуали, шаманизъм и суфизъм. Наред с всичко останало религията им се счита за една от най-толерантните в света.

Интересен факт е, че местното източнородопско население извън няколкокото села, в които живеят алианите, не ги харесва и уважава. Кметът ни разказа, че ги наричат "казълбаши", което било обидно, особено за по-възрастните алиани. За разлика от сунитите, алианите не строят и не посещават джамии, поради причината, че обожаваният от тях Али е бил убит именно пред входа на джамия.След краткия, но изключително интересен разговор поехме към Харманкая. Там също бях ходил десетки пъти, но днешната ни цел бе по-детайлно проучване на района около това внушително светилище. Черното небе започна да изсветлява. В далечината се разви гръмотевична буря, но до нас не достигна нито капка дъжд. Към обяд вече имахме стабилно време.













Харманкая е сред най-импозантните тракийски култови обекти, представляващ огромно скално плато с две изсечени в скалата полуокръжности, разграфени така, сякаш са използвани като древна астрономическа обсерватория. Казват, че тук траките определяли лятното и зимното слънцестоене. В околностите на Харманкая някога е бил най-големият град, по-мащабен дори от Перперикон. Блазнеше ме идеята да се спусна под скалното плато. Отдавна. Бях наблюдавал и се бях опитвал да преценя височината на скалата при предишните си посещения, но така и не успявах. Затова намерих път между скалите и след няколко минути се озовах в основата на скалата.

Останах без думи. Височината й до площадката, на която бях стоял до преди малко, се оказа повече от тридесет метра. Следващият път си обещах да нося въжета, за да разгледам скалата и нишите по нея от съвсем близко разстояние. Изненадите продължаваха. Попаднах пред входа на голяма пещера с висок и тесен вход - същинска пещера утроба. Бе толкова дълбока, че дъното й бе потънало в тъмнина. Навлезнахме в нея, а подът й бе застлан с дебел слой гуано. Бе обитавана от прилепи, които намираха истинско спокойствие. Едва ли тук идваха хора.

След разтърсващото изживяване в пещерата се изкачихме отново на платото, където открих странно изсичане в един от големите камъни - такова, каквото бях видял преди около две години на една скала близо до Крумовград. Изумлението ми бе тотално. Не можех да си намеря място от вълнение. Отново се спуснах в близко деренце, където пък открих толкова потайна скала с 11 ниши, издълбани старателно в нея. Бяха насочени на югозапад.

Бях най-щастливият човек на света. Последните два дни, прекарани в района, бяха прекрасни. След подкрепителен обяд в близост до Елмалъ баба теке напуснахме Родопите, но сравнително за кратко. Само след около два часа се озовахме в едно отдавна планирано за посещение селце - Жълт камък. То също е едно от чудноватите места в тази планина. Тук имахме на разположение около час за приятна разходка в околностите, където попаднахме на фантастични скали. Сред тази дива гора човек трябваше да внимава, защото тук определено имаше мечки. Обещахме си да се завърнем отново тук, тъй като мястото предлагаше отлични възможности както за къмпингуване, така и за преходи.

Достойният завършек на поредния запомнящ се преход из Свещената планина Девическият манастир "Света Петка" край село Мулдава. На сладка раздумка под манастирската асма монахинята ни разказа интересната история на светата обител. Основан през XIV век, опожаряван многократно, в манастира често е отсядал Васил Левски. Скривалището му под бившата игуменарна е запазено до ден днешен. През 1883 г. манастирът е посетен от чешкия художник Иван Мърквичка. По време на посещението му, внезапно умира едногодишният му син. Погребват го в двора, близо до камбанарията.

Велика планина е Родопа. Страхопочитанието, което изпитах към нея и прастарата й история бе огромно. Сякаш още чувствах енергията на древните й обитатели навсякъде около себе си. Сякаш всеки камък ми нашепваше, всяко стръкче трева ме къпеше с благотворната си роса, а всеки порив на вятъра брулеше лицето ми, припомняйки ми думите на Ралф Емерсън: "Всеки природен факт е символ на някой духовен факт. Всяко явление в природата съответства на някое състояние на ума." А умът ми бе претърпял истинска метаморфоза през изминалите дни в прегръдката на планината.