13.05.2014 г.

ВИС И ВЕТРУШКА

Очертаваше се интересен и непредсказуем ден. Докато закусвахме на крак, времето се смени няколко пъти - облаци, слънце и капки дъжд се изредиха за някакви си тридесет  минути. Младо орле кръжеше над близката скала, а движенията на крилете му подсказваха, че във високото има постоянен и силен вятър. Събрахме мократа палатка и се спуснахме към една от махалите на Багрилци. След кратка среща с двама местни жители - баба, която не знаеше нито дума български, но така упорито се опитваше да завърже някакъв разговор с нас, а ние я гледахме умно и на всяка нейна дума повтаряхме, че не разбираме турски, и мъж на средна възраст, който искаше да ни продаде стара каруца или по-скоро жалък остатък от нея, изразяващ се в две полуизгнили колела и ръждясало шаси "почти на безценица", поехме към обезлюденото селце Вис. 

Десетте километра приятен горски път изминаха почти неусетно и на края на втория час след тръгването ни вече бяхме в центъра на Вис. Център е силно казано. Калта на импровизирания "мегдан" достигаше до ушите ни. Измежду скелетите на полуразрушените къщи се мерна тричленно семейство, заселило се тук за да отглежда животни. 

Приказна е природата около Вис. Разположено високо над Коджадере и Бяла река, селцето действа притегателно за всеки, дръзнал да се докосне до това чудно местенце. Е, вярно, има и доза носталгия в това мислено да се завръщаш назад във времето и да виждаш какъв живот е кипял, колко много деца са израстнали тук и какъв сериозен поминък за населението е давала природата. Сега обаче е доста по-различно и по-тъжно. Здравите къщурки във Вис са едва 3-4. Всичко друго е потънало в прах и забрава. 












Почти веднага погледите ни зашариха по съседния склон, където белееха няколко къщички от село Ветрушка - също обезлюдено селце, в което се бе заселило едно семейство овчари. Докато преценяхме на око колко е разстоянието до там и колко време ще трябва да ходим, се оказа, че просто няма да ходим. Не и този път. Мощна стена от дъжд се зададе изневиделица откъм Коджаеле и ни принуди да се крием доста продължително в една от полуразрушените къщи. Крием е малко преувеличено, защото тя почти нямаше покрив и голяма част от водата, стичаща се по тиклите, намираше пътя си надолу и капеше върху главите ни. Така че, единственото, което можеше да ни се случи в момента, бе някоя нестабилна тикла да се стовари върху нас смъртоносно, или пък, гледайки към небето в избора на що-годе безопасен път, да стъпим на някой ръждясал пирон, подаващ се от разхвърлените по пода изгнили покривни греди. Така мина почти цял час от днешния ден.

Скоро дъждът спря, така както бе дошъл и ние решихме, че е най-разумно да поемем обратно към Багрилци, защото си имахме доста път обратно. Бяхме изминали две трети от пътя, когато поредната доза дъжд се изля над нас. Но късметът си беше наш верен спътник. Точно в този момент се намирахме до стара дъбова гора - огромни дървета с дебели и разкривени стъбла. Харесахме си вековен дъб, който ни служеше за "чадър" повече от половин час.

И така денят се преполови. В дъжд и ходене, в ходене и дъжд. И много, много позитивни емоции и красиви гледки. Привечер дилемата от предходния ден "къде да спим" започна да се повтаря. В търсене на място за бивак обиколихме Доборско, Падало и съседните им махали, но такова не откривахме и не отривахме. Върнахме се в посока Крумовград, като малко преди града в небето над нас се разрази истински дъждовно - огнен ад. Мълниите падаха навсякъде, а дъждът бе толкова силен, че просто се принудихме да отбием встрани от пътя и да чакаме. 

Около 19 часа небето се проясни и облаците избягаха на изток, което от своя страна доведе до захладняване. Намерихме си спокойно местенце за лагер край изоставения рудник Звездел. Пейзажът определено си беше леко лунен, но пък спокойствието беше пълно. Рудник Звездел е открит през 1955 година, като в него се е добивало основно злато и сребро. Половин век дава работа на стотици местни мъже, но през 2000 г. го затварят. Вероятно за да бъде закупен на безценица от някой големец скоро.

Чудна вечер прекарахме. Само огън не успяхме да запалим, защото влагата бе изключително сериозна. за сметка на това разбрахме, че в дерето под нас се крие доста интересен водопад. Решихме да го разгледаме на следващата сутрин.


Няма коментари:

Публикуване на коментар