24.06.2014 г.

РОДОПИ - РИЛА...КЪДЕТО СВЪРШВА ПЪТЯТ, ИДВА БОГ

Тази пролет не ни предостави много възможности за обикаляне и приключения. Вече повече от два месеца не спираше да вали, а почти всичките ни планове бяха претърпели провал в един или друг смисъл на думата. За пореден път прогнозите бяха за дъждовно, студено и ветровито време, но вече сякаш нищо не бе в състояние да ни спре.

Поехме на път в търсене на диви и непознати села и територии в Родопите, този път обаче на запад. Няма как човек да остане безучастен пред великата природа, сътворената от Божията ръка. Главозамайващите пейзажи се изреждаха един след друг край нас, а атмосферата започваше да се "нажежава". Липсата на пътешествия си казваше думата, но ако някой би загубил форма и хъс след почти двумесечен застой, то при нас нещата стояха точно обратното. Мислено прехвърлях всички възможни места, които бихме могли да посетим по предварително начертания ни маршрут. И въпреки че на места щяха да се наложат импровизации, настроението ни бе превъзходно, а тонусът ни бе на шест. Знаехме, че ни очакват единствено хубави дни. 
...
Сърница е колоритно местенце. Малкото родопско градче с най-хубавите картофи в България днес бе оживено. Бе пазарен ден и цялото население бе излязло на покупки. Кратката ни разходка бе свързана с търсенето на истински хляб, сирене и домати. Ако човек иска да живее и да се храни здравословно, трябва да дойде в Сърница.

Продължихме към Велинград, преминавайки покрай горското селище Каратепе или както го наричаме "по нашенски" - Черновръх. Тук кипеше усилен труд. Циганите бяха построили катуните си край меандрите на река Бистрица и някак си иначе красивото кътче сега не изглеждаше толкова красиво. Зелената, сочна морава се губеше сред шарени черги, талиги, найлони и боклуци. 

Пристигнахме във Велинград и без да губим време, продължихме към Дорково. Целта ни бе крепостта Цепина. Останахме приятно изненадани, след като разбрахме, че до подножието на крепостта води добре поддържан път, което щеше да ни спести доста време и да ни даде възможност за посещение на още едно интересно място в района.




Оказа се, че Цепина не е просто средновековна крепост. През вековете тук е имало изключително силно изразена приемственост, което си личи от археологическите проучвания. Открити са останките на тракийско селище, основите на няколко църкви, базилика, жилища, водохранилища и некропол. Руски учен открива ценен мраморен релеф с образите на апостолите Петър и Павел, който днес се съхранява в Ермитажа. Според археолозите крепостта е била седалище на деспот Алексий Слав, владетел на Родопите през XII в., като по времето на неговото управление планината била наречена Славееви гори.

Времето бе с нас и макар всички прогнози да предупреждаваха за много дъжд, той просто ни заобикаляше. Склоновете западно от нас бяха побелели от пороя, който се изливаше в близост. Спуснахме се бързо и продължихме към Плиоценския парк край Дорково. В музея, изграден наскоро, са експонирани находките от най-голямото палеонтологическо находище на Балканите и второ по големина в Европа. Тук са открити части от бивни, скелети и кътници от повече от 30 вида гръбначни животни - мастодонти, трипръсти коне хипариони, древни маймуни, лъвове, тигри, елени, тапири, носорози и мечки. Ценното на находището край Дорково е, че освен разнообразието и големият брой останки от млади и възрастни животни, тук са открити и такива на млади мастодонтчета с млечни зъби.





Наистина уникален за Родопите е този музей. Почти час разглеждахме изложените експонати с интерес, като освен всичко друго, феерията от рев на маймуни, мечки, мамути и лъвове създаваше неповторима атмосфера. Преценихме, че задължително трябва да се върнем отново тук, но сега бе дошло време да продължим по пътя си. Междувременно разбрахме, че името на Дорково произлизало от гръцката дума "доркос", което означава елен.

Пътуването в дефилето от Велинград до Варвара се оказа изключително живописно. Завой след завой, тесен асфалтов път и още по-тясна железопътна линия до него, малки, самотни гарички и множество тунели. Неусетно се озовахме на 350 метра по-малка надморска височина и навлезнахме в полето при Варвара. Тук горещината бе сериозна и времето нямаше нищо общо с това високо в Родопите. Само след минути обаче отново поехме високо на юг по тесен асфалтов път, който бе потънал в зеленина.



Малката ми кола се губеше сред старите букове, надвесили клони над пътя. Наклонът бе сериозен и определено не й беше лесно. Гората не бе от често посещаваните. Точно това търсехме обаче. След около час излязохме от пояса на гората и от двете ни страни изплуваха сочни, зелени морави, застлани с диви ягоди и боровинки. Идилия. Намирахме се на височина около 1400 метра, а над нас извиси снага връх Милеви скали. Паркирахме колата край старата и неработеща хижа "Милеви скали" и тръгнахме към върха.

Казват, че Милеви скали е сред върховете с най-добра панорама в Родопите. Изкачвайки се задъхано нагоре, осъзнахме, че не са ни подвели. На север под нас остана огромна част от Родопите наред с Велинград, Дорково, Костандово, Ракитово, язовир Батак и множество селца в подножието на планината.







Върхът е обявен за исторически паметник на културата с национално значение заради сражението, разразило се през 1944 година между правителствените сили и два партизански отряда. В памет на загиналите партизани е издигната и мемориална плоча с имената им.

Неописуемата гледка от Милеви скали ни държа като приковани повече от час на върха. Поредният брулещ порив на вятъра ни припомни, че е време да се връщаме обратно към едноименната хижа и да подготвяме лагера си за приближаващата нощ.

Хапнахме вкусно на светлината на челниците. Вечерният студ обаче ни отказа да палим огън и ни изпрати в палатките рано - рано. Но...студът тази вечер бе просто подготовка за това, което предстоеше утре. Въпреки опасенията ми спахме добре чак до 9 часа.

Утринният хлад си беше истински мраз. С нежелание се измъкнахме от чувалите и отидохме на чешмата за сутрешен тоалет. Ледената вода ме накара да настръхна. Не можех да повярвам, че е краят на юни. Сякаш бързахме да слезем в ниското, където бе значително по-топло.

Спуснахме се обратно до низината за да "съберем" малко топлина и около обяд запъплихме към Юндола. Като че ли не ни стигаше студът, който бяхме натрупали през нощта. А горе...горе ни очакваше стена от мъгла. Отново се намирахме на 1400 метра над морското равнище, но времето бе много по-лошо. И не предвещаваше нищо добро. Подсилихме се с малко сурови ядки и шоколад, защото в студено време организмът изразходва много повече енергия за функционирането си.

След около половин час времето се промени драстично. Мъглата се разсея, а жаркото родопско слънце изпече над нас. Движехме се в приказна борова гора в търсене на Пашови скали. Движехме се бавно и се наслаждавахме на всичко около себе си. Мъхове, папрати, дървета - всичко бе потънало във влага. А гледката, която се разкри от Пашови скали, допълни онова приятно чувство да се намираш в Родопите.






Дълбоко в долината под скалите тече Люта река, а край нея като змия криволичи теснолинейката Септември - Добринище. Вляво и вдясно от скалите се намират селата Света Петка и Пашови. Връщайки се в центърчето на Юндола, си купуваме бурканчета с екологични продукти - гъби и горски плодове, приготвени от местните хора. Бедността тук е голяма и е добре хората да се подкрепят. От един от местните търговци разбираме, че Юндола всъщност значи "пазар за вълна".

Следобеда посвещаваме на махаличките и селцата около Юндола. Правим разходка из Рохлева, Бутрева и Горна Дъбева - махалички на пръв поглед забравени от Бога, но всъщност доста живи и населени. Прави ни впечатление, че много млади хора живеят и работят там. Изглеждат щастливи. Черешката на тортата са селата Света Петка и Аврамово, на които отделяме повече време и разглеждаме с особен интерес. Света Петка е от големите села в района с населението си от 1 500 души. Безспорен факт, че населението не само, че не намалява, а напротив - нараства, са трите детски градини и средното училище в селото. Единствено тук все още се създават килими, подобни на чипровските и котленските.




Село Аврамово оставяме последно, но му отделяме най-много време. И има защо. На един километър от него се намира най-високо разположената жп гара на Балканския полуостров - гара Аврамово, с надморска височина 1267 метра. Водени от патриотизъм и носталгия решаваме да се запознаем по-обстойно с историята на уникалната за България теснолинейна железопътна линия Септември - Добринище. Случваме и на човек, който ни разказва неща от "кухнята" - Хасан. Истински родопчанин с огромно сърце. В момента е ръководител - движение на гара Аврамово. Посреща ни повече от сърдечно и ни повежда към един от тунелите в близост до гарата. През цялото време ни разказва за историята на  линията, която датира от 1916 година. Тогава се заражда идеята за строителството й. Същинското изграждане започва през 1921 година.









За времето си жп линията е удивително постижение на инженерната мисъл. Дължината й е 125 км., като най-тежкият участък е между Велинград и Якоруда. По линията има изградени 34 тунела, най-дългият от които е No 32 с дължина 314 метра. Именно в него ходехме, докато Хасан ни разказа всички тези интересни неща. Линията е строена изцяло от местни хора, като са дадени и доста жертви по време на строителството. Най-голямата гордост на българското железопътно строителство е четириетажна серпентина, която преодолява надморска височина от 224 метра само за 9.8 км. В този участък тунелите са 17 с обща дължина над 2 000 метра.

Няма как да не изпита човек поне мъничко гордост при разказа на Хасан. Споделя ни, че съдбата на теснолинейката в бъдеще не е ясна, но едно е сигурно - ще я има поне като атракция за туристи. Не малко хора от Европа идвали само и единствено за да се повозят на влакчето.

След този забележителен завършек на 1267 метра надморска височина поехме към високата планина. Няколко километра над Юндола напуснахме пояса на гората и пред нас се изпречи великият рилски исполин Ортачал. Слънцето грееше лъжовно. На няколко места спряхме, за да се полюбуваме на панорамите към Рила, Пирин и Славянка, но всяко излизане от колата бе последвано от почти моментално връщане обратно.




Пристигнахме край язовир Белмекен. Часът клонеше към 17. До залез имаше около 4 часа, затова решихме да тръгнем към едноименния връх още днес. По информацията, която имахме, щяха да са ни нужни около 2.5 часа за изкачване и около 2 часа за връщане. Студът бе сериозен, но поне вятърът утихна.

Раниците ни чакаха в готовност на задната седалка. Екипирахме се добре, като прегледахме оборудването си и се уверихме, че не сме забравили нищо, и поехме към върха. Темпото ни бе умерено и лека - полека набирахме височина.

Както обаче сигурно се досещате, времето във високата планина никога не е такова, каквото изглежда на пръв поглед и човек винаги трябва да има едно наум, че след всяко утихване и подобряване следва яростно разгневяване. Така стана и този път. Язовирът под нас сякаш завря. Силните пориви на вятъра вдигнаха огромни вълни, което не беше добър знак. Вятърът се засилваше с всяка изминала минута. GPS-ът показа значително спадане в температурите, а прогнозите за нощта бяха доста плашещи.

С бавни темпове, много по-бавни от предвиденото, пъплехме нагоре до момента, в който преценихме, че е най-разумно да спрем и да останем там, където сме. Не бе удачно нито да се връщаме, нито да продължаваме. Намерихме сравнително дълбок улей, в който зимно време не бе препоръчително човек да остава дори за минута. Свличанията на камъни и скали говореха за сериозна лавинна дейност. Сега обаче бе спокойно. А и в улея бе единственото безветрено място, където палатките ни биха устояли на мощните ураганни пориви.

Нощта не прекарахме добре. Температурата падна до минус 3 градуса, но поне вятърът утихна. Като се изцъкли едно небе - за чудо и приказ. С много падащи звезди. Но как да стои човек извън палатката и да им се радва?!

Сутринта бе много по-различна от снощи. Въпреки лошото спане бяхме сравнително свежи. Времето бе като пресечено. Силно, но нетоплещо слънце. Хапнахме набързо и поехме нагоре, за да се раздвижим и стоплим.




Доста сняг имаше по високото. На места преспите все още бяха с дебелина повече от един метър. Отклонихме се извън пътеката и тръгнахме право към върха по югозападния му ръб, като през цялото време се наслаждавахме на язовир Белмекен под нас, който сега бе доста по-спокоен. Бе като огледало. По обяд стъпихме на върха, където ни чакаше приятна изненада. Бате Владо от Благоевград, заклет планинар и познавач на Рила, ни посрещна радостно с възгласа: "Хайде, беее! От кога чакам някого да дойде и да го почерпя с една вълшебна напитка!" Вълшебната напитка се оказа наистина вълшебна - еликсир от алпийска роза, приготвен лично от Владо. Говорихме доста дълго. Разказа ни интересни неща за планината. Никога не е излишно да се вслуша човек в разказите и съветите на по-опитните. Идеята ни за изкачването и на Сивричал не се състоя. Времето напредваше, а и умората започна да си казва думата. Разумно го оставихме за следващия път.

А сега слизахме по обратния път, със загорели от силното слънце лица и с уморени тела. Душите ни обаче бяха щастливи. Съзнанието ни бе изпълнено със спомените за всичко преживяно през изминалите дни...

И знаете ли, в този момент за себе си откривах една много силна и истинска зависимост...Открих, че там, където свършва пътят, идва Бог. В лицата на хората, които срещаме и уроците, които научаваме от срещите си с тях. Винаги...


1 коментар:

  1. Винаги чета с голям интерес твоите разкази с картинки, пренасят ме в уникалния и много красив свят на Родопите, но за музея в Дорково не мога да се съглася с теб, че е невероятен. Миналата есен го посетих и бях разочарована тотално, освен добре направения мастодонт, бивните и зъбите, които си снимал, които и аз също снимах няма абсолютно нищо запомнящо се. Не отричам, че е имало някакъв добър замисъл, архитектурата на самата сграда е интересна, цялата от дърво, направена сякаш да се впише в местността на селото. . . Очаквах да видя повече останки от костите на различни животни и т.н., но уви явно както всичко и тези останки са заминали за други музеи, а на българите е останало само да гледа снимките на намереното преди време.

    ОтговорИзтриване