27.07.2014 г.

ГОЛЯМА СЮТКЯ - ПО-ВИСОКО ОТ ВЪРХА

Отвори ли човек картата на Родопите, ще види съвсем ясно, че в тази мистична планина има две територии, само две територии, които все още биха могли да се нарекат девствени и недокоснати от човешка ръка. Първата се намира на запад от язовир Боровица, като крайните й западни части достигат до Лъки и село Манастир. Втората, за която ще ви разкажа сега, е заключена между село Побит камък, Каратепе (Черновръх) и Грашево на запад и прохода Картала и язовирите Голям Беглик,  Беглика и Тошков чарк на изток. Това са огромни по площ територии, като именно размерите им, както и липсата на населени места, са причините природата там все още да е в първичния си вид. 

ДЕН I: ДА ПЪТУВАШ ОЗНАЧАВА ДА ПРИТЕЖАВАШ СВЕТА

Тръгвам на път с малко багаж, като не пропускам да взема каяка със себе си. През този сезон е мой верен спътник. Посоката ми е ясна - язовирите между Доспат и Батак, но преди да достигна до тях внезапно погледът ми е прикован от интересна гледка вляво от мен - прясно окосена поляна с четири щъркела на нея. Не ме привличат те, а това зад тях - придошлата река Сърнена - най-мощният ляв приток на река Доспат. Пътувал съм оттук стотици пъти, но никога досега и през ум не ми е минавало, че освен за риболов и фотография, реката става и за други интересни занимания.




Участъкът от един километър от реката - от моста на главен път Доспат - Борино до съоръжението "Шахта Змеица" се оказва превъзходен за каране на каяк в средно бързи води. Почти не губя време. Паркирам колата на удобна морава и започвам да се подготвям за гребане. Решавам, че за загрявка ще тръгна от "Шахта Змеица" срещу течението и ще греба до моста. Първите пръски студена, планинска вода започват да обливат лицето ми. Не е лесно да се гребе срещу течението, тъй като водата е доста и на няколко места прави опит да ме изхвърли към брега. Не се давам на силата й и след кратко, но изключително интензивно гребане достигам до моста. Тук има праг, който няма как да бъде преминат.

Сега идва забавната част - спускането. Очаквам го с нетърпение. С две ловки загребвания сменям посоката на движение и се втурвам стремглаво по бързеите. Удоволствието е максимално. Не трябва да се подценява нито един малък бързей, нито едно завихряне, нито един завой на реката. Трябва да си нащрек постоянно и именно това те зарежда с адреналин. Спускането е доста по-бързо, като след броени минути достигам до бента и това чудно хидротехническо съоръжение, което не пропускам да разгледам.

Изваждам каяка на поляната и се качвам на бетонната конструкция. От някъде се чува грохот на вода, но все още не успявам да доловя откъде точно идва. Вече от високо, имам по-добра видимост и преценка към ситуацията. Коритото на река Сърнена е преградено с бент, като водите й се отвеждат чрез тръбопровод към ВЕЦ "Тешел" и останалите хидроцентрали от каскадата "Доспат - Въча". За да се влее в тръбопровода обаче, водата пада от височина 97 метра в бетонен тунел, който е свързан с напорния тръбопровод Доспат - Тешел. Съоръжението е измислено толкова гениално, че ако ВЕЦ "Тешел" не работи, водата от река Сърнена се отвежда в обратна посока - към язовир Доспат, поради по-ниската му кота.



В моменти като този изпитвам особено чувство на гордост. Инженерната мисъл, допринесла за построяването на този внушителен за времето си комплекс, е гениална. С приповдигнато чувство се качвам в каяка, като внимавам силната струя, падаща в "сифона" да не ме засмуче, и отново загребвам срещу течението. Правя още една серия до моста и обратно. Чувството е несравнимо.

Ориентирам се към тръгване обаче, защото времето напредва, а имам и други цели. В Доспат се зареждам с хубав, ръчен хляб и градински домати и продължавам към Беглиците. Настроението ми е "беглишко", което означава много - много хубаво. Преминавам покрай Широка поляна, Голям Беглик и Беглика. Зелените гледки ме зареждат. Решавам да се спусна към язовир "Тошков чарк", за да се насладя на каяка за още час-два. Не откривам хубаво място за спускането му на вода обаче и след кратка разходка в местността и няколко пълни шепи с диви ягоди се връщам обратно към Беглика. Край красивата водна шир се е настанил катун с около 30 палатки - берачи на гъби и диви плодове. Хем развалят пейзажа, хем му придават известен колорит.

След десет минути паркирам колата край малката рекичка Нещерево, която протича край горското стопанство. Дошъл е ред на доматите. На фона на идиличния пейзаж - стари, дървени къщички, работни коне, пасящи край водата и дребни циганета, играещи боси в пясъка - обядвам вкусно след цялата динамика по-рано през деня. Времето е напреднало доста и се ориентирам към търсене на място за бивак. Търся съвета и на възрастен циганин, който се завърта покрай мен. Остава ужасен, след като му казвам, че ще спя сам на палатка в гората. Разказва ми как преди два дни го гонила глутница с вълци, а в гората било пълно с мечки. Думите му ме карат да се замисля малко.




За да получа информация от първа ръка, отивам и до къщичката на горските. Показват ми на голяма и доста извехтяла стенна карта, пожълтяла до неузнаваемост, по кои пътища и през кои местности трябва да премина, за да достигна до целта си през утрешния ден. Опитвам да разбера дали наистина има вълци. Горският опровергава тази информация с лека насмешка, но ме сюрпризира, че при последната таксация преброили 40 мечки.

Въпреки всичко решавам, че ще спя на открито. Просто си търся място, което да бъде една идея по-близо до горското стопанство. Харесвам си полянка край река Семиза. Намирам си дърва в близост и паля хубав огън, за да прогоня комарите. Става доста студено, а сякаш само на тях това не им прави впечатление.

Завалява дъжд. Вечерям приклекнал под една ела наблизо. Челникът ми отказва да работи. Вероятно заради последното намокряне, което преживя. Предвидливо съм взел фенер. Измивам се в реката, а водата е просто ледена. Не помня дали някога съм се къпал в по-студена вода. Лягам си рано поради студа, както и поради липсата на занимания. Утре ме очаква интересен ден.

ДЕН II: ТУРИСТИТЕ НЕ ЗНАЯТ КЪДЕ СА БИЛИ, А ПЪТЕШЕСТВЕНИЦИТЕ НЕ ЗНАЯТ КЪДЕ ОТИВАТ

В този район има стотици местности, наречени "чарк" - Мяхов чарк, Домовчиев чарк, Димов чарк, Качаков чарк и др. Мястото, където спя през изминалата вечер, се нарича Пълев чарк. Изобщо, чаркове да иска човек. Чарк означава дъскорезница или работилница за гайтани, която се задвижва с вода. В миналото тук е имало много такива. Районът е бил изключително оживен, а реките са били пълноводни.



Събуждам се в добра кондиция въпреки големия студ през нощта. Пие ми се чай, но преценям, че това ще бъде лукс и излишно забавяне с оглед на пътя, който ме очаква, и влошаването на времето, което синоптиците прогнозират, че ще се случи само след няколко часа.

Събирам палатката, която е подгизнала от влага. Чувалът ми също е мокър. Просто ги хвърлям в колата и се качвам с нея до Коларова поляна и друг един "чарк" с интересно име - Газинчев чарк. Паркирам, събирам нужните ми неща, слагам раницата на гърба и...наистина не зная накъде отивам. Поемам по стръмен, черен път, изкачващ се по левия бряг на река Семиза. Маркировка няма, а ми предстои навлизането в една от двете най-диви територии в Родопите, за която ви разказах в началото. Намирам се на самата северна граница на резерват "Беглика", а само няколко километра северно от мен е другият див и непроучен резерват - "Мантарица". Неизменен мой спътник е и мисълта за четиридесетте мечки...

С подсвиркване и викове се движа уверено, като спирам за кратки почивки. Денивелацията е убийствена, а теренът на места - доста труднопроходим. Излизам на по-главен черен път и по интуиция поемем вляво. Появява се стара маркировка в жълт цвят. Определено хората не са най-често срещаното нещо тук. Много по-чести обитатели са елените, дивите прасета и мечките. Няколко крачки по-късно се стряскам от мощни плясъци на криле. Инстинктивно посягам към спрея против мечки, закачен на раницата ми. Изплашил съм едър глухар. Секунда по-късно изпод клоните на съседния смърч излита втори, а веднага след него - трети.

Глухарите могат да бъдат срещнати в природата изключително рядко. Обитават много стари иглолистни и букови гори, като отбягват места, където минават хора. Петлите имат перфектно зрение и слух, които са изграждани още от времето на терциера. Когато настъпи размножителният период, мъжките издават чудновати и специфични звуци, които не могат да бъдат сравнени с никой друг звук в природата. При т. нар. "брусене" глухарят запушва ушните си канали за няколко секунди и именно тогава той е изключително уязвим. Тези интересни птици имат определени места за сватбуване, наречени токовища, като между мъжките индивиди понякога там се водят ожесточени борби.

Нужни са ми няколко секунди за нормализиране на нивото на адреналина, след което продължавам с изкачването. Движил съм се точно един час и десет минути с доста бързо темпо. Излизам на разклон. Вляво от мен идва пътят от долината на Мечкина река. Отбивката вдясно трябва да ме отведе до върха. Оттук до върха по целия път личат следите от копитата на много едри диви прасета. Тук - там се мяркат стъпки и на кошути. Върхът е известен като най-високо разположеното еленово сборище в България.

След още четиридесет минути стъпвам на Голяма Сюткя - третият по височина връх в Родопите след Перелик и Широколъшки снежник. Височината му е 2 186 м. Времето е приказно, но както се случва във високата планина, скапва се за броени минути. Почивам точно 12 минути, снимам, разглеждам, маркирам пътищата от върха. Сюткя е известен като един от върховете с най-много подходи и възможности за изкачване до него.






Започва да гърми, небето посивява. Не ми се иска гръмотевичната буря да ме завари в тази стара гора. Закопчавам раницата и се втурвам на бегом към ниското. Искам да измина колкото се може по-голямо разстояние преди стихията да се разрази над мен. Тя приближава, но и аз съм доста бърз. "Хайде, хайде, задръж още малко! Само още малко!" - мисля си на глас. Колената и мускулите ме болят, но след 55 минути съм при колата, в местността "Газинчев чарк". Две минути по-късно от небето се излива истински воден ад - порой, градушка и гръмотевична буря. Бързам, за да достигна до горското стопанство и да се измъкна от тази дива и негостоприемна територия. Дъждът се оказва локален, излял се е единствено тук. Само 5 километра на юг грее слънце, а горещината е лятна.




Аз съм доволен, защото успях да навляза в още една дива територия. Успях и да изляза невредим от нея, което в случая е по-важното! Започвам и да разбирам колко важно е в живота си да бъдеш ентусиазиран и когато се интересуваш от нещо, независимо какво е то, да бъдеш погълнат изцяло от него.

25.07.2014 г.

ВЕЛО АДВЕНЧЪР 2014: ВИСОКИ ЗАПАДНИ РОДОПИ

Обичам оптимистичните завършеци на срещите ми с родопчани - онези хора с чисти души:

- Ще се видим утре! - казах аз и сякаш ехото отвърна след мен: "Човек с човек се среща, планина с планина - не!". Така завърши сладката раздумка с бай Али, местен овчар, който живее в колиба между Сърница и Побит камък откакто се помни.

Добрият човек ме упъти към хубава чешма със студена вода, "каквато никога досега не съм пил". Там щях да прекарам първата нощ на родопското ми приключение. Денят се бе изнизал неусетно в пещерни приключения, а като за финал на небето изгря чудна дъга - предвестник на топла, родопска нощ, изпълнена с песни на птици и щурци.


Намирах се в местността "Черните бараки" между град Сърница и село Побит камък, в подножието на Дъбраш. В последно време бях загърбил Западните Родопи, но ето, че и техният миг бе настъпил. Имах доста амбициозни планове за следващите дни, като единственото ми притеснение бе времето. Засега бе стабилно и обещаващо добро, но все пак имах едно наум.

Ридът Дъбраш е доста интересно място - именно затова щях да му отделя подобаващо време. Той е най-западният рид на Родопите, като разположението му е специфично - намира се на територията на три области - Смолян, Благоевград и Пазарджик. Тук е и най-големият масив от брези в България, а животинският свят е изключително богат. Но освен всичко друго, едно нещо го отличава от останалите ридове и планини - чешмите. Те са навсякъде - изскачат иззад всеки завой, сгушени са всред зелените морави и човек може да ги открие дори там, където най-малко очаква.


Сега ми предстоеше вечер, в която трябваше да си отпочина и да се наспя добре, за да бъда във форма за предизвикателствата, с които щях да се сблъскам утре. 

ДЕН 2: ЧЕРНИТЕ БАРАКИ - РАНЧА - КАЯЛИЙСКИ СКАЛИ - ПОБИТ КАМЪК

Сякаш свежото утро ми действаше като магнит и ме изкара от топлата палатка в ранни зори. Бе 7.00 ч. Чистият и прохладен въздух изпълни дробовете ми още с първото дълбоко вдишване. Закусих скоростно и събрах багажа си в раницата. Бях планирал изкачване до главното било на Дъбраш и каране в западна посока до където ми стигне времето. 

Харесва ми, когато нямам точно определен план за движение, защото мога да се отклонявам където поискам, да спирам, да почивам, да разглеждам. Очертаваше се днешният ден да бъде именно такъв. Качих се на колелото и натиснах педалите. Пътят криволичеше изпод зелената пелена  на смърчовете. Не усещах никаква горещина, дори с набирането на височина започна да ми става хладно. Облаците пълзяха в небето, но засега нямаше изгледи за валежи. Вятърът бе на моя страна и прогонваше дъжда на изток от Дъбраш.

Серпентина след серпентина горският път ме издигна високо над долината на река Доспат, откривайки разкошна гледка към ниското. Склонът на рида откъм язовир Доспат е изключително стръмен и непроходим, застлан с гъсти гори, огромни скали и цели скални полета. Изключение правят черните пътища, прокарани в началото на века за нуждите на горските стопанства и водениците в района. 

Бях карал точно 6 километра, преодолявайки 400 метра денивелация, когато няколко дървени колибки ми подсказаха, че съм достигнал до местността Ранча. Тук намират подслон дървосекачи, овчари и берачи на гъби и горски плодове. Дървените къщички са като от руските приказки - с малки прозорчета с бели, дантелени перденца и оградени дворчета с цветя.


Ранча се намира на самото било, като оттук се отделят три пътя - най-левият води до Сатовча, средният - до Беслет и Ковачевица, а десният - до Каялийския връх. Посъветвах се с местен "моторист", който сякаш прелетя край мен със стария си "ИЖ". Виждайки ме, че съм спрял и гледам картата, момчето закова спирачки и се върна назад, изравнявайки се с мен:

- Къде си тръгнал? - попита ме с видимо учудване той.
- На разходка! - казвам.
- Еее, човек без работа си явно!

Сигурно младежът имаше доста работа, защото ми обясни с две думи кой път накъде води и край мен остана само миризмата на дим от изгорелите бензин и масло. Докато се чудех обаче накъде да поема, край мен се завъртя огромен каракачански кон, който като мен днес бе останал без работа. Веднага получи като награда няколко лукчета, случайно останали в раницата ми, а в знак на благодарност животното ми позира и стана главният герой в доста снимки от Ранча.



"Хайде, стига съм се чудил!", казах си мислено и се спуснах по средния път, водещ към Ковачевица. Знаех, че няма да успея да стигна до селото, но щях да карам поне до някъде. Все пак трябваше да се върна до Черните бараки по светло, за да продължа към другите интересни места, които ме очакваха. 

Поспрях за минута, за да се екипирам добре. Бях изпотен, а спускането предвещаваше да е високоскоростно, което щеше да засили усещането за студ. Пътят от тази страна на Дъбраш бе по-различен - пясъчен и много удобен за бързо каране. За десетина минути взех разстоянието от 3 километра, когато изневиделица пред мен се изпречи огромен камион, товарещ трупи. Четирима местни мъже се суетяха около него, но виждайки ме, мигновено забравиха за работата си и завързаха разговор с мен. Говорихме доста, като ми препоръчаха да се върна обратно към Ранча и да поема по пътя, водещ към Каялийските скали. Увериха ме, че ще ми хареса много повече.

Малко време ми бе нужно да се съглася. Разгледах картата, момчетата ми обясниха изключително прецизно откъде да мина и запъплих обратно по стръмния път към Ранча. Преди върха обаче се отклоних вляво по много стар път, който в самото си начало бе трудно да бъде забелязан. И той, както повечето пътчета в района, виеше под плътната прегръдка на старите борове, което не позволяваше на горещината да ме изтощава.

Идеята на момчетата, които ме упътиха, бе преди да се кача на скалите, да ги видя от съседно възвишение, "за да добия представа колко огромни са". Явно познаваха гората много добре, защото описанията им ме водеха безупречно...Засега.

След стръмно изкачване, съчетано с бутане на колелото, и последващо още по-стръмно спускане по сравнително нов горски път, достигнах до място, от където се разкри гледка на запад към скалния масив. Оказа се наистина огромен. Дори не си бях представял, че може да бъде толкова мащабен.


Каялийските скали са с височина повече от 80 метра, а възрастта им е почти 300 милиона години. Мястото е обвито в мистерия. Дали заради отдалечеността си, или поради друга причина, местността не е особено популярна и посещавана. А една от легендите гласи, че в древността в подножието на скалите се организирал пазар за размяна на злато между няколко тракийски племена, населявали Дъбраш и околностите. Наистина скалите навяваха някаква призрачност. Сега следваше изкачване до самите тях.

Карах повече от час. Изкушение, на което не успях да устоя, бяха полята с едри боровинки. Изядох десетина шепи от тях, като определено се почувствах освежен. Движейки се на запад, осъзнах, че нещо не е както трябва и вместо да се приближавам към скалите, аз се отдалечавам от тях. Карах, карах, карах и достигнах до билото, което в тази част явно бе пострадало от пожар преди години и бе залесено с млади ели. Пътят изведнъж се превърна в пътека, а вляво от себе си забелязах Каялийските скали, или по-точно малка част от тях. Веднага разбрах, че съм пропуснал някоя отбивка. А уж бях внимателен...


В далечината забелязах три силуета и забързах запъхтяно към тях. Хората бяха седнали на сянка, а близо до тях бе стадото им с говеда. Единият от мъжете потвърди опасенията ми, че съм пропуснал отбивката към скалите. За съжаление нямаше никакви табели или каквито и да било знаци, че е трябвало да поема по друг път. Гледах философски на нещата. Явно не е трябвало да отида до призрачните скали.

Добрата новина бе, че мога да продължа по пътя и да сляза в Побит камък. Това бе по-добрият вариант, отколкото връщането ми до Ранча и спускането до "Черните бараки". Двадесет минути след като превалих билото, попаднах на интересна и същевременно странна вишка - много високо съоръжение, чиято цел бе или наблюдение, или чакало за лов. Второто бе малко вероятно поради ненужно голямата височина на съоръжението за целите на лова. Оставаше ми да се чудя, но докато се чудех, запретнах ръкави и започнах изкачване по тридесетте стъпала на стръмната дървена стълба.


Усещането бе доста странно. Може би за пръв път се изкачвах на толкова високо съоръжение, изградено изцяло от дърво. Гледката от върха не бе кой знае колко впечатляваща, което ме кара да се съмнявам още повече в предназначението на дървената конструкция. Спуснах се обратно и се качих на колелото. Започна спускане, което също бе повече от странно. До Побит камък оставаха осем километра, като седем и половина от тях прекарах в диво спускане и силно стискане на спирачките. Ръцете ми се бяха протрили. Наклонът си го биваше. Вероятно пътят бе правен съвсем наскоро, а някой бе решил да го съкрати за сметка на по-големия наклон.

Влезнах в Побит камък. Насреща ми се зададе каруца, "натоварена" с 4 жени, които вероятно отиваха да събират сено в близката ливада.

- Здравейте! Нали това е Побит камък, не съм сбъркал пътя?! - попитах.
- Да, да! Точно това е...
- Най-хубавото село...

При което всички "пътници" в каруцата се ухилиха до уши и закимаха утвърдително.

Пресякох селото бързо и излезнах на асфалтовия път към Сърница. Оставаха ми последни километри колоездене за днес. Вече правех планове за стабилен обяд и студен душ на чешмата, край която бях спал снощи. Само след половин час паркирах победоносно и приседнах на полуизгнилата пейка за кратка почивка.

Обядвах и се освежих, след което потеглих към Сърница, а оттам - към язовир Голям Беглик.

ДЕН 3: ЧАТЪМА - САМОДИВСКА ПОЛЯНА - БАТЛЪБОАЗ

Събудих се в ранни зори. Всичко бе потънало във влага. Двата слоя на палатката ми бяха прилепнали от тежестта на росата по тях и върху мен капеха едри капки вода. А мъглата над водната повърхност бе само за снимки. Затова изскочих от топлия спален чувал и се втурнах по брега с фотоапарат в ръка.

 Бях пристигнал снощи около 18 часа, имах време за кратка разходка из района и за сладка раздумка край огъня с "бандата", която бе пристигнала няколко часа по-рано. Палатката ми бе "аварирала" ненадейно, та се бяха наложили някои импровизации, но всичко вървеше по мед и масло.

Сутрешният лагерен огън е изключително приятно нещо. Седях край него и пиех чай, а другите все още спяха по палатките. Колелото и каякът ми бяха в пълна бойна готовност и просто трябваше да реша накъде първо ще поема. Везните наклониха към колоездене. Щях да посветя по-голямата част от деня в обиколка на язовир Голям Беглик. Около целия язовир обикаля черен път, който се оказа идеален за колела. А три четвърти от бреговете на язовира са заети от защитените местности Чатъма, Батлъбоаз и Самодивска поляна. Именно те привлякоха вниманието ми и сега исках да ги разгледам.

Високо в планината колоезденето е песен. Чистият въздух изпълва дробовете ти, а прохладата гали лицето ти. Знаех, че ме очакват 26 км. каране, за които бях предвидил предостатъчно време. Не исках да бързам, а по-скоро да се наслаждавам на зеленината на старите иглолистни гори и синята вода, набраздявана на моменти от планинския бриз.

Язовир Голям Беглик е свързан с доста интересни факти. Построен е през 1951 г. като част от Баташкия водносилов път - първия хидроенергиен комплекс в страната. Чрез него се акумулират и използват водите на много западнородопски реки. Целият комплекс е изграден от няколко големи и други по-малки язовири - Широка поляна, Голям Беглик, Батак, Беглика, Дженевра, Тошков чарк и др.

За обслужването на този гигантски за времето си комплекс са прокарани 90 км. служебни пътища, 170 км. далекопроводи, и 115 км. телефонни линии, а земните недра са надупчени като швейцарско сирене от цели 80 км. тунели.



Колоезденето бе истинско удоволствие. Завой след завой. Залив след залив. Приказните гледки нямаха край. Трите защитени местности се оказаха доста чудновати и запазени от човешкото влияние територии. Обиколката ми отне точно три часа спокойно каране. Завърнах се при групата, мързелуваща на сянка под стара ела.

Последва кратък, подкрепящ обяд, а веднага след него се почувствах готов за нови приключения. Може би малцина знаят, че в средата на язовира се намира сравнително голям остров - див и недокоснат от човешка ръка. Природата там бе останала непроменена повече от 50 години. След като язовирът е напълнен сравнително малко хора са посетили острова.

Качих се на каяка и загребах със свежи сили. Лагерът ни се намираше сравнително близо до острова. Нужни ми бяха десетина минути и носът на лодката опря о сушата. Издърпах каяка на брега и го прикрих зад дърветата, въпреки че знаех, че няма никаква опасност да изчезне. Единствено силен порив на вятъра би могъл да го вкара във водата, но това щеше да бъде доста неприятен момент от престоя ми край този чуден язовир.

Релефът на острова е доминиращ над околните върхове, което ме накара да мисля, че на върха му е имало древно светилище. Сега само няколко минути ме деляха от момента, в който щях да се уверя с очите си дали наистина тук е имало свято място. Започнах катерене нагоре, което се оказа не дотам лесна задача. Старите дървета бяха изгнили и нападали по склоновете на целия остров, а това си бе сериозна пречка за придвижването ми до най-високата точка. Драките бяха бонус. Крака, ръце, гръб - всичко бе издрано, но не се предавах. Оставаше още малко.

И ето ме на върха. Ахнах. Нападалите дънери не успяваха да скрият могилата, която личеше съвсем ясно. За съжаление набезите на иманярите не бяха рядкост дори и тук. Изкопаните от тях дупки също бяха лесно забележими. Разхождах се много дълго време и слизайки, поех по друг път, който се оказа още по-обрасъл и труден за придвижване. В един момент в краката си видях купчинка с изпражнения на сърна. Съвсем пресни. Следващата крачка, която направих, подплаши четири сърни, които са били на метри от мен. Учудването ми бе огромно - как ли се бяха озовали тук? Дали бяха преплували до острова или някой ги бе пуснал и те живееха съвсем спокоен живот без естествени врагове тук? В следващия миг си помислих, че ако някой ги е пуснал, може би е пуснал и диви свине. Каква идилия само цареше.



Островът бе като от приказките. За себе си го кръстих именно така.

Върнах се при каяка, който си кротуваше сред зеленината, и загребах към брега. За да добия пълна представа за Приказния остров, ми оставаше още нещо - да го обиколя. Планирах това приключение за следващия ден. Адреналинът за днес ми бе достатъчен. Остатъкът от деня прекарахме в търсене на дърва, което за разлика от предната вечер, се оказа трудна задача. Борихме се почти час със стара и суха ела, която щеше да ни стигне за цялата нощ. В последния момент преди повалянето й обаче се заклещи и стана непоклатима. Задоволихме се с по-тънки дръвца, но пък раздумката край огъня ни топлеше достатъчно.

ДЕН 4: ОСТРОВЪТ НА ПРИКАЗКИТЕ

Отново се събудих много рано. На райско място като Беглика е по-добре да ставаш рано и да прекарваш повече време в съзерцание и наслада, отколкото да спиш. Уверих се в това, след като си намерих малка скаличка на самия бряг на язовира, от която се наслаждавах на водата, гората, птиците и цялата природа почти час.





След това пих чай, закусих и се качих на каяка. Следваше обиколка на Острова на приказките.
Пресякох водната шир перпендикулярно и се озовах на мястото, където вчера "паркирах ладията си". Поех на запад, като се придържах на около 20 метра от бряга, за да мога да наблюдавам сушата отдалеч и да добия представа за формите на релефа. Представях си как при следващото ми посещение тук щях да направя лагера си на острова и да си живея като цар поне една седмица.




Обиколката бе сериозно начинание. Появи се и насрещен вятър, който малко или много забавяше движението ми, и ми костваше по-голямо усилие. Но гледките, на които станах свидетел, си струваха това усилие. Северният бряг бе изпъстрен с чудновати малки заливчета, гъсто обрасли с иглолистни гори, които почти докосваха с клоните си водната шир. Катерици играеха по дърветата и подскачаха от клон на клон, щом видеха каяка ми. Сякаш се надпреварваха с мен. Оглеждах се и за сърните от вчера, но шансът да ги забележа сред тази тучна зеленина бе почти минимален. Изненадата ми бе пълна, когато на брега на един от южните заливи забелязах зеленоглава патица с три малки патета. Явно гнездото им бе наблизо. Реших да се приближа на десетина метра от тях, за да ги разгледам, но мъниците се втурнаха стремглаво, наддавайки диви крясъци, и се изгубиха във високата крайбрежна трева, а майка им ги последва.

Времето започна да се разваля. Някъде на запад прогърмя, а аз побързах да изляза на брега преди бурята, която синоптиците предвещаваха от няколко дни, да ме връхлети с цялата си мощ. Небето над Голям Беглик притъмня, но това само го направи още по-величествен и красив. Оловните облаци запълзяха тромаво по небесната шир, а мълниите приближаваха към нас.

Бе дошло време да събираме лагера си. Припомнихме си старата мъдрост: "Планината е като брака - най-сигурният начин да подходиш грешно, е да си мислиш, че можеш да ги контролираш." Забележителен финал на едно забележително пътуване - едри капки дъжд започнаха да падат край нас, карайки неокосената трева да полегне ниско.