27.07.2014 г.

ГОЛЯМА СЮТКЯ - ПО-ВИСОКО ОТ ВЪРХА

Отвори ли човек картата на Родопите, ще види съвсем ясно, че в тази мистична планина има две територии, само две територии, които все още биха могли да се нарекат девствени и недокоснати от човешка ръка. Първата се намира на запад от язовир Боровица, като крайните й западни части достигат до Лъки и село Манастир. Втората, за която ще ви разкажа сега, е заключена между село Побит камък, Каратепе (Черновръх) и Грашево на запад и прохода Картала и язовирите Голям Беглик,  Беглика и Тошков чарк на изток. Това са огромни по площ територии, като именно размерите им, както и липсата на населени места, са причините природата там все още да е в първичния си вид. 

ДЕН I: ДА ПЪТУВАШ ОЗНАЧАВА ДА ПРИТЕЖАВАШ СВЕТА

Тръгвам на път с малко багаж, като не пропускам да взема каяка със себе си. През този сезон е мой верен спътник. Посоката ми е ясна - язовирите между Доспат и Батак, но преди да достигна до тях внезапно погледът ми е прикован от интересна гледка вляво от мен - прясно окосена поляна с четири щъркела на нея. Не ме привличат те, а това зад тях - придошлата река Сърнена - най-мощният ляв приток на река Доспат. Пътувал съм оттук стотици пъти, но никога досега и през ум не ми е минавало, че освен за риболов и фотография, реката става и за други интересни занимания.




Участъкът от един километър от реката - от моста на главен път Доспат - Борино до съоръжението "Шахта Змеица" се оказва превъзходен за каране на каяк в средно бързи води. Почти не губя време. Паркирам колата на удобна морава и започвам да се подготвям за гребане. Решавам, че за загрявка ще тръгна от "Шахта Змеица" срещу течението и ще греба до моста. Първите пръски студена, планинска вода започват да обливат лицето ми. Не е лесно да се гребе срещу течението, тъй като водата е доста и на няколко места прави опит да ме изхвърли към брега. Не се давам на силата й и след кратко, но изключително интензивно гребане достигам до моста. Тук има праг, който няма как да бъде преминат.

Сега идва забавната част - спускането. Очаквам го с нетърпение. С две ловки загребвания сменям посоката на движение и се втурвам стремглаво по бързеите. Удоволствието е максимално. Не трябва да се подценява нито един малък бързей, нито едно завихряне, нито един завой на реката. Трябва да си нащрек постоянно и именно това те зарежда с адреналин. Спускането е доста по-бързо, като след броени минути достигам до бента и това чудно хидротехническо съоръжение, което не пропускам да разгледам.

Изваждам каяка на поляната и се качвам на бетонната конструкция. От някъде се чува грохот на вода, но все още не успявам да доловя откъде точно идва. Вече от високо, имам по-добра видимост и преценка към ситуацията. Коритото на река Сърнена е преградено с бент, като водите й се отвеждат чрез тръбопровод към ВЕЦ "Тешел" и останалите хидроцентрали от каскадата "Доспат - Въча". За да се влее в тръбопровода обаче, водата пада от височина 97 метра в бетонен тунел, който е свързан с напорния тръбопровод Доспат - Тешел. Съоръжението е измислено толкова гениално, че ако ВЕЦ "Тешел" не работи, водата от река Сърнена се отвежда в обратна посока - към язовир Доспат, поради по-ниската му кота.



В моменти като този изпитвам особено чувство на гордост. Инженерната мисъл, допринесла за построяването на този внушителен за времето си комплекс, е гениална. С приповдигнато чувство се качвам в каяка, като внимавам силната струя, падаща в "сифона" да не ме засмуче, и отново загребвам срещу течението. Правя още една серия до моста и обратно. Чувството е несравнимо.

Ориентирам се към тръгване обаче, защото времето напредва, а имам и други цели. В Доспат се зареждам с хубав, ръчен хляб и градински домати и продължавам към Беглиците. Настроението ми е "беглишко", което означава много - много хубаво. Преминавам покрай Широка поляна, Голям Беглик и Беглика. Зелените гледки ме зареждат. Решавам да се спусна към язовир "Тошков чарк", за да се насладя на каяка за още час-два. Не откривам хубаво място за спускането му на вода обаче и след кратка разходка в местността и няколко пълни шепи с диви ягоди се връщам обратно към Беглика. Край красивата водна шир се е настанил катун с около 30 палатки - берачи на гъби и диви плодове. Хем развалят пейзажа, хем му придават известен колорит.

След десет минути паркирам колата край малката рекичка Нещерево, която протича край горското стопанство. Дошъл е ред на доматите. На фона на идиличния пейзаж - стари, дървени къщички, работни коне, пасящи край водата и дребни циганета, играещи боси в пясъка - обядвам вкусно след цялата динамика по-рано през деня. Времето е напреднало доста и се ориентирам към търсене на място за бивак. Търся съвета и на възрастен циганин, който се завърта покрай мен. Остава ужасен, след като му казвам, че ще спя сам на палатка в гората. Разказва ми как преди два дни го гонила глутница с вълци, а в гората било пълно с мечки. Думите му ме карат да се замисля малко.




За да получа информация от първа ръка, отивам и до къщичката на горските. Показват ми на голяма и доста извехтяла стенна карта, пожълтяла до неузнаваемост, по кои пътища и през кои местности трябва да премина, за да достигна до целта си през утрешния ден. Опитвам да разбера дали наистина има вълци. Горският опровергава тази информация с лека насмешка, но ме сюрпризира, че при последната таксация преброили 40 мечки.

Въпреки всичко решавам, че ще спя на открито. Просто си търся място, което да бъде една идея по-близо до горското стопанство. Харесвам си полянка край река Семиза. Намирам си дърва в близост и паля хубав огън, за да прогоня комарите. Става доста студено, а сякаш само на тях това не им прави впечатление.

Завалява дъжд. Вечерям приклекнал под една ела наблизо. Челникът ми отказва да работи. Вероятно заради последното намокряне, което преживя. Предвидливо съм взел фенер. Измивам се в реката, а водата е просто ледена. Не помня дали някога съм се къпал в по-студена вода. Лягам си рано поради студа, както и поради липсата на занимания. Утре ме очаква интересен ден.

ДЕН II: ТУРИСТИТЕ НЕ ЗНАЯТ КЪДЕ СА БИЛИ, А ПЪТЕШЕСТВЕНИЦИТЕ НЕ ЗНАЯТ КЪДЕ ОТИВАТ

В този район има стотици местности, наречени "чарк" - Мяхов чарк, Домовчиев чарк, Димов чарк, Качаков чарк и др. Мястото, където спя през изминалата вечер, се нарича Пълев чарк. Изобщо, чаркове да иска човек. Чарк означава дъскорезница или работилница за гайтани, която се задвижва с вода. В миналото тук е имало много такива. Районът е бил изключително оживен, а реките са били пълноводни.



Събуждам се в добра кондиция въпреки големия студ през нощта. Пие ми се чай, но преценям, че това ще бъде лукс и излишно забавяне с оглед на пътя, който ме очаква, и влошаването на времето, което синоптиците прогнозират, че ще се случи само след няколко часа.

Събирам палатката, която е подгизнала от влага. Чувалът ми също е мокър. Просто ги хвърлям в колата и се качвам с нея до Коларова поляна и друг един "чарк" с интересно име - Газинчев чарк. Паркирам, събирам нужните ми неща, слагам раницата на гърба и...наистина не зная накъде отивам. Поемам по стръмен, черен път, изкачващ се по левия бряг на река Семиза. Маркировка няма, а ми предстои навлизането в една от двете най-диви територии в Родопите, за която ви разказах в началото. Намирам се на самата северна граница на резерват "Беглика", а само няколко километра северно от мен е другият див и непроучен резерват - "Мантарица". Неизменен мой спътник е и мисълта за четиридесетте мечки...

С подсвиркване и викове се движа уверено, като спирам за кратки почивки. Денивелацията е убийствена, а теренът на места - доста труднопроходим. Излизам на по-главен черен път и по интуиция поемем вляво. Появява се стара маркировка в жълт цвят. Определено хората не са най-често срещаното нещо тук. Много по-чести обитатели са елените, дивите прасета и мечките. Няколко крачки по-късно се стряскам от мощни плясъци на криле. Инстинктивно посягам към спрея против мечки, закачен на раницата ми. Изплашил съм едър глухар. Секунда по-късно изпод клоните на съседния смърч излита втори, а веднага след него - трети.

Глухарите могат да бъдат срещнати в природата изключително рядко. Обитават много стари иглолистни и букови гори, като отбягват места, където минават хора. Петлите имат перфектно зрение и слух, които са изграждани още от времето на терциера. Когато настъпи размножителният период, мъжките издават чудновати и специфични звуци, които не могат да бъдат сравнени с никой друг звук в природата. При т. нар. "брусене" глухарят запушва ушните си канали за няколко секунди и именно тогава той е изключително уязвим. Тези интересни птици имат определени места за сватбуване, наречени токовища, като между мъжките индивиди понякога там се водят ожесточени борби.

Нужни са ми няколко секунди за нормализиране на нивото на адреналина, след което продължавам с изкачването. Движил съм се точно един час и десет минути с доста бързо темпо. Излизам на разклон. Вляво от мен идва пътят от долината на Мечкина река. Отбивката вдясно трябва да ме отведе до върха. Оттук до върха по целия път личат следите от копитата на много едри диви прасета. Тук - там се мяркат стъпки и на кошути. Върхът е известен като най-високо разположеното еленово сборище в България.

След още четиридесет минути стъпвам на Голяма Сюткя - третият по височина връх в Родопите след Перелик и Широколъшки снежник. Височината му е 2 186 м. Времето е приказно, но както се случва във високата планина, скапва се за броени минути. Почивам точно 12 минути, снимам, разглеждам, маркирам пътищата от върха. Сюткя е известен като един от върховете с най-много подходи и възможности за изкачване до него.






Започва да гърми, небето посивява. Не ми се иска гръмотевичната буря да ме завари в тази стара гора. Закопчавам раницата и се втурвам на бегом към ниското. Искам да измина колкото се може по-голямо разстояние преди стихията да се разрази над мен. Тя приближава, но и аз съм доста бърз. "Хайде, хайде, задръж още малко! Само още малко!" - мисля си на глас. Колената и мускулите ме болят, но след 55 минути съм при колата, в местността "Газинчев чарк". Две минути по-късно от небето се излива истински воден ад - порой, градушка и гръмотевична буря. Бързам, за да достигна до горското стопанство и да се измъкна от тази дива и негостоприемна територия. Дъждът се оказва локален, излял се е единствено тук. Само 5 километра на юг грее слънце, а горещината е лятна.




Аз съм доволен, защото успях да навляза в още една дива територия. Успях и да изляза невредим от нея, което в случая е по-важното! Започвам и да разбирам колко важно е в живота си да бъдеш ентусиазиран и когато се интересуваш от нещо, независимо какво е то, да бъдеш погълнат изцяло от него.

Няма коментари:

Публикуване на коментар