20.08.2014 г.

ВЕЛО АДВЕНЧЪР 2014: ЛЕНСКО-ЖЕЛЕЗАРИ-МАЛИНО-МЕДЕН БУК-ДОЛНО ЛУКОВО-КОСТИЛКОВО-ПЛЕВУН

Черните източнородопски пътища са нещо като фетиш за мен. Отварям картата, набелязвам местата, поглеждам какво ще бъде времето там през уикенда и потеглям на път, едва дочакал петъчния работен ден да приключи. Дестинацията ми е Момчилград - Крумовград - Ивайловград. И селцата около тях, разбира се. Динамиката е пълна. Преживяванията са на високо ниво.

Петъкът почти се е изтърколил, слънцето потъва дълбоко на запад, а небосводът опитва да се отскубне от хватката на маранята, в чийто плен се е намирал през целия ден. Какво друго ми остава освен да се излегна на шалтето си, да спра да мисля за грижи и проблеми и да започна да съзерцавам неповторимата родопска природа.


Намирам се между селата Сенце и Пиявец, на удобна "площадка" край пътя, от която се разкрива гледка към късата, но дълбока долинка на река Хъртица. Времето през изминалия ден е било убийствено горещо, но лекият ветрец, подухващ откъм Стръмни рид, предвещава прохладна и спокойна вечер. А това селце с чудно име мислено те пренася в някоя прясно окосена поляна. Край теб се прокрадва ухание на сено и билки. Лежиш, гледаш Млечния път и мечтаеш. Тайничко се надяваш тази вечер да не свършва. 


Съботната утрин ме прегръща с прохладата си и за разлика от друг път, сега гледам да изскоча от палатката колкото се може по-рано, защото приключенията ме зоват. Измивам се на близкото чучурче, закусвам и събирам лагера си. Потеглям към Ивайловград.



Пристигам в село Ленско в 9 часа сутринта. Бях тук преди година, но за съжаление не ми бе останало време да разгледам района. Е, сега разполагам с предостатъчно. Въздухът започва да се нагорещява заплашително, въпреки че все още е доста рано. Бях планирал маршрута си и знаех, че при всички положения ще нощувам тук. Затова не губя време в разглеждане на селото, а натъпквам всички неща, които биха ми потрябвали, в раницата си. Мятам я на гърба и настъпвам педалите. 

Преди още да съм потеглил, усещам, че селцето е някак си по-различно от другите ивайловградски села, разпростиращи се на голяма площ. Ленско е разположено в ниското, на левия бряг на малката Кестенлийска река, което на пръв поглед задушава. В последствие разбирам обаче, че не е точно така.

Руско, местен човек, когото виждам в края на селото, носи кофа с пресни, розови домати. Питам го за правилната посока към село Железари. Вмятам, че след 4-5 часа ще се върна и ще го потърся, за да си купя няколко сочни домата за вечеря. Човекът се усмихва и ми посочва къщата, в която живее.



Предстоят ми няколко километра до Железари, които, да си призная, са изключително приятно изживяване. Редуват се леки спускания и леки изкачвания. Черният път се вие между слънчогледови и тютюневи ниви, в които са прегърбени работливи селяни.


Достигам до село Железари. На центъра настава оживление. Любопитни мъже и жени подават глави от селската кръчма. Явно тук колоездачите са рядко явление. Двама - трима жители на селото ме заговарят последователно, опитвайки се да разберат колкото се може повече информация за живота ми в "отреденото" им време. В Железари живеят двадесетина души - заселници от полуостров Мала Азия, дошли тук през 1913 г.



И тук срещам изключително дружелюбни и приятелски настроени люде. Един от местните жители ме предупреждава да внимавам "за бабините зъби". Поглеждам го с недоумение, а той пояснява, че от тук до Меден бук е пълно с един вид трън, наречен така, който "пука гуми на поразия". А влезне ли в гумите, нямал изваждане. Тази информация ми идва в повече. Нося резервни вътрешни гуми, но външни нямам. Какъвто е късмета. Благодаря му и се спускам стръмно надолу към Корудере.

След половин час съм на отсрещния бряг на Корудере и зад мен остава Железари. Става много топло, а аз гледам да редувам карането с почивки и бутане, защото натоварването за сърцето в тази горещина е сериозно.


Съвсем скоро достигам и до самотното и тъжно Малино. Скелетите на къщите са погълнати от плевели и бурени. Може би това бъдеще очаква всички български села.


Оттук насетне зная, че до Меден бук следва само спускане, което си е известно успокоение за мен на фона на изпепеляващата горещина. За 20 минути достигам до Бяла река и се потапям в прохладните й води. Налага се да направя и лек, рутинен ремонт на колелото си. Използвам сенките на старите каваци.



Някак си не ми се тръгва. Под сенките се чувствам добре, а зная, че следващата отсечка от карането днес ще бъде кошмарна. Зареждам се с вода в центъра на Меден бук и потеглям отново с умерено темпо по асфалтовия път към село Долно Луково. 

Достигам до разклона за селото, но завивам вляво - хващам стария черен път към Костилково. Следват кошмарни 4 километра стръмно изкачване под изпепеляващото слънце. Часът е възможно най-неподходящият - 12 на обяд. Най-страшното минава, но предстоят още 4 километра до Костилково с малко по-лек наклон. Със сетни сили приближавам до най-високата точка - Тумбата (368 м. н. в.) и завивам вдясно към селото.

Посрещат ме плашещи пейзажи - огромно село, но село-призрак. Жителите му са го напуснали отдавна, а повечето от къщите са изравнени със земята. Прашният, черен път е единствената връзка на района със съседните селища. Преди Балканската война Костилково е било гръцко, а след присъединяването му към пределите на България гърците се изселват, като на тяхно място се заселват българи - преселници от Мала Азия. Именно затова и архитектурата в селото е особено интересна и забележителна, съчетаваща типични български и гръцки елементи.

Определят селото като сгушено между черниците и тишината. За съжаление това определение успява да се потвърди.












Разхождам се доста из обраслите улички, влизам и в сградата на старото училище, но тишината започва да става прекалено силна и да пулсира в слепоочията ми, което е сигурен знак, че трябва да си тръгвам от тук.

Прашният път се вие завой след завой. Къде по-равно, къде по-стръмно, с доста натрупана умора в коленете, успявам да стигна до Плевун в 16 часа. За мое щастие в този ден е съборът на селото. За миг в ума ми се прокрадват лъжовни мисли, че трябва да изпия поне една студена бира. До момента съм изпил 3 литра вода, а съм изгубил около 4 литра пот. Разликата трябва да се компенсира, но разумът надделява и се отказвам от тази идея, защото това значи, че няма да мога да се добера до Ленско. В Плевун почивам почти два часа, защото малко преди да влезна в селото, едва не ми прилошава от горещината. Термометърът показва 36 градуса.

Плевун е едно от големите и интересни села в община Ивайловград. Всъщност името му е Пелевун, което от гръцки означава "Стара гора". И тук гърците са оставили доста следи в историята на селото. В близост има запазено старо гръцко гробище. По време на Руско-турската освободителна война Капитан Петко Войвода и няколко четници от четата му избиват главатарите на башибозука, окупирал селото, и по този начин спасява плевунчани от жестоко клане. В центъра на селото е издигнат паметник в негова признателност.




Информирам се за посоката към село Ленско - последната отсечка от днешния тур, щраквам няколко кадъра и потеглям, доста по-освежен и отпочинал. Местен човек ми описва горски път, криволичещ между нивите. Откривам го без проблем, а пътят се оказва приказен. Личи си, че отдавна не са минавали превозни средства, защото "коловозите" му са обрасли с бурени. Придвижването не е лесно, но пък е доста приключенско. След краткото изкачване превалям билцето и започвам спускане, което трае почти половин час. Движа се в много стара и недокосната от човека дъбова гора. Истинска приказка. Отново достигам малката долинка на Корудере. Тук се залутвам леко, защото пътят се загубва внезапно и ми се налага да бутам колелото в трева до кръста, но скоро отново хващам правилната посока.


На няколко места излизам от пътя и съкращавам разстояния, карайки през ожънатите ниви. Последната отсечка, в която карам през днешния ден, напълно отговаря на представите ми за Източните Родопи - красиви, диви, запазени и чисти.

Часът наближава 19, когато влизам в Ленско. Карал съм 8 часа. Джипиесът показва изминато разстояние от 43 км. Удовлетворен от деня, оставям изкаляното колело и отивам до селския "врис" - мощен извор, бликащ изпод църквата, който не пресъхва никога. Само след минута към мен се приближава Руско. Донася ми домати и диня, отгледани в неговата градинка. Настървявам се на динята, защото съм доста обезводнен.








В центъра на селото няма много възможности за разпъване на палатка, но аз си харесвам най-хубавото място - до църквата, под стара смокиня, засадена до вриса. До палатката си правя и баня и напълвам соларния душ с вода от извора. Първото нещо е да се изкъпя. Вечерята ми се състои от домати, сирене и маслини, а за десерт изяждам цялата диня, която се оказва изключително сочна и вкусна. Докато вечерям край мен се завърта баба Згура, която започва да ме разпитва - нещо вече доста познато. Казва ми: "Много ми харесва как говориш. Учен човек си ти!" Заспивам в 21 часа и спя като къпан.

В 6.30 часа чувам стъпки край палатката, последвани от мощното: "Брат'чееед, излизай да те видя!" Решавам да се престоря, че не съм чул, но гласът е доста настоятелен. Отварям ципа, мислейки си, че това е Руско, а се оказва, че е местният овчар, солидно пийнал и все още изтрезняващ. Първо настоява да му продам палатката, а после иска да го закарам до Ивайловград, защото "съм му гостенин" и иска да отиде с мен. Виждайки категоричния ми отказ, се обръща и си тръгва, като след него кънтят думите му: "Аз ти говоря като на човек, а ти се държиш като добитък!" Опитвам се да поспя още няколко часа, защото чувствам, че имам нужда от сън. Край чешмата обаче започва да приижда народ, хората точат вода, мият се, перат... Очевидно селцето не е толкова безлюдно.

Ставам към 8.30 ч., а навън времето е доста по-различно от вчера - високата облачност и лекият ветрец са отлична и достатъчна причина пътешествието да продължи. Закусвам и отивам до двора на Руско, за да му кажа "чао", а човекът ме очаква да се събудя, сварил е кафе и е приготвил закуска. Голям човек, истински родопчанин. Оказва се, че корените му са от село Кремене. Разменяме координати и му обещавам отново да се видим скоро.

Опаковам багажите, качвам колелото на багажника и преди да тръгна от Ленско, решавам да се изкача в по-високата част на селото, да погледна местността от високо. Доста от къщите са празни и разбити, но има и такива, в които личи, че все още има живот. Влизам в една от празните постройки, която сякаш ме приканя с отворената си дървена вратичка. Първите ми стъпки стряскат кукумявчица, която впива жълтите си очи дълбоко в мен. Явно къщата е нейният дом. Отлита през един от прозорците за секунда. 





Потеглям към село Гугутка в търсене на крепостта Бял град. Селото има доста драматична история. През 1912 година турците дошли тук. Извели на площада всички българи, които не успели да избягат в планината. Наредили ги в редица и започнали да стрелят в тях. После край труповете минавал стражар и ги ритал, за да е сигурен, че са умрели. Забележел ли, че някой мърда, му казвал да стане. Ама който стане, го доубивали. Само една жена останала да лежи и се направила на умряла, та така единствена се спасила. за финал турците запалили всички къщи в селото, та оцелелите в единия ад ги чакал друг - останали без покрив. Затова дълги години след това тук имало негласно решение - който се изселва, не продава къщата си на турци.

Решавам, че ще разгледам селцето по-късно, а сега се отклонявам по черен път, който се вие край Бяла река. Достигам до Паскал чешма, където паркирам и сменям колата с колело. В търсене на крепостта се залутвам многократно, защото единствената табела се намира в центъра на селото. След това маркировка просто няма. Изкачвам се чак до село Ботурче, връщам се обратно, криввам на две места встрани от пътя, но крепост не откривам. За секунда се чувствам окрилен, когато след поредните шубраци, през които се провирам, излизам на малко куполообразно връхче, на което ври от керамика и мрамор - разорани от иманяри съвсем наскоро. Очаквам да видя и крепостта, но нея я няма. Отказвам се и се връщам при колата. Ще се идва отново в търсене на калето.






Разглеждам и село Гугутка. Прави ми впечатление, че е доста оживено, може би заради лятната ваканция на децата. Всеки родител би си мечтал отрочетата му да растат в селце като това. Следва дългият път към дома, като този път не пропускам да се изкача и до Стръмни рид (960 м. н. в.), където се намира телевизионната кула. Времето във високото е наистина различно. От запад идва много сериозна буря, и ако до този момент дъждът ми се разминава, сега вече няма накъде.








Щраквам няколко кадъра на кулата, която е с доста сериозна височина - 114 м., и се качвам в колата. Дъждът започва да се лее като из ведро. Случайно или не, по радиото зазвучава "November rain" на Guns n' Roses. Колата ми се бори с дълбоките локви по пътя към Момчилград, а удовлетворението ми е максимално - само за два дни успявам да обходя нови територии и да събера пресни впечатления от неповторимия свят на дивите Източни Родопи. Удоволствието да пътуваш е несравнимо. Особено тук. Особено сега.