13.10.2014 г.

ОСТРОВ ИМБРОС - ВЕТРОВЕ, СОЛ И ДИВА ПРИРОДА

Воден от неутолима жажда за приключения и нови открития се отправям към един интересен остров в Егейско море. Остров с интересна история, изключително запазена природа и гостоприемни хора. Все още непопулярен сред масовите туристи, Гьокчеада, или Имброс (до 1923 г) е най-големият турски остров и същевременно най-западната точка на страната. 

Имброс и съседният по-малък остров Тенедос (Бозджаада) са единствените големи егейски острови, които остават в рамките на Турция след разпада на Османската империя. Гьокчеада е с дължина 31 километра и ширина - 13 км. Сред 9-те хиляди жители на Имброс все още има около 250 гърци, които живеят тук постоянно.

Стратегическото местоположение на острова е една от причините достъпът до него да бъде силно ограничен в продължение на 50 години. Именно това обаче е запазило природата тук, а строителството на големи сгради е забранено със закон до 2020 година. Островът е сертифициран в сферата на биопроизводството на зехтин, маслини и други култури.

В ранното септемврийско утро потеглям към Гьокчеада - отдавана планирано и жадувано приключение. За да спестя километри, решавам да мина през Гърция. Все пак ме очаква доста път. Всичко върви по план, а Гърция се оказва добър избор за пътуването. Прекосявам я за два часа и половина и само четиридесет минути, след като съм подминал Александруполис, достигам до граничния пункт Ипсала, през който влизам в Турция.

От тук следват интересни градове и пейзажи. Наближавам Кешан - първият голям град след границата. Отнякъде се носят аромати на печени пилета и вкусни билки и подправки, но в следващия момент забелязвам, че преминавам покрай много голяма промишлена зона, в която се мяркат няколко химически завода. Измамно вкусната миризма идва от тях. Няма спор.

Перфектният път се вие, вие, докато в един момент се спуска в ниското. Вече се намирам на полуостров Галиполи и след още няколко десетки километра вляво от мен се разкрива гледка към спокойната водна шир на Дарданелите. Съвсем ясно виждам Азия, а корабите, които преминават през протока, са огромни.

Галиполският полуостров остава в световната история като сцена на едно от най-драматичните сражения по времето на Първата световна война между силите на Антантата и Османската империя. На 25 април 1915 г. е направен десант на полуострова, но съглашенските части са отблъснати от Османската армия. На 6 август е осъществен нов десант, но настъплението е спряно от османските войски, командвани от германския генерал Ото Лиман фон Зандерс. Великобритания и Франция подценяват възможностите на победената в Балканската война османска армия и дават огромни жертви. Битката за Галиполи се смята за едно от най-кървавите сражения по време на Първата световна война. По време на боевете загиват повече от 131 000 души от двете воюващи страни, а 262 000 души са ранени или безследно изчезнали.

Наближавайки Еджеабат, вдясно от себе си забелязвам интересно военно гробище и паркирам колата, за да го разгледам. Посреща ме любезен турчин, с когото се разбираме на развален английски. Оказва се, че това е мемориал на загиналите турски войници именно в тези битки. Учудвам се колко много хора спират и влизат в гробището. Вероятно голяма част от тях са далечни близки на загиналите младежи.




Потеглям отново и само след няколко минути, на два километра преди Еджеабат се отбивам вдясно, в посока към малкото пристанище Кабатепе. Всичко върви по план. Часът е 15, а следващият ферибот е в 16 часа. Ще имам време за кратка почивка преди плаването. Паркирам колата на опашката, която вече се е образувала в очакване на кораба към Имброс. А той е пристигнал току що и от зиналата му паст излизат разнообразни по големина автомобили, автобуси и камиони. Хапвам сандвич, пия една студена вода, правя няколко снимки на пристанището, след което идва време за потегляне. Намествам колата във вътрешността на ферибота с помощта на любезния екипаж, а самият кораб изглежда доста нов. В това се убеждавам окончателно след няколко минути, когато започва да се отдалечава от пристанището със завидна скорост.





Плаването трае един час и половина, но е толкова приятно и въобще не се усеща. Прекарвам цялото време на палубата. Вятърът е силен, но много топъл, а чайките кръжат над нас в очакване на някоя вкусна хапка храна. Ето го и острова! Всъщност той се вижда през цялото време, но приближавайки към него, детайлите се разкриват все повече и повече. Поглеждайки вдясно, виждам облак със странна форма на фона на безоблачното небе. Вглеждам се още по-внимателно и забелязвам силуета и на Самотраки - скалист, самотен и непристъпен. Наистина божествен.



Пристигаме на пристанището Кузулиман (Агнешкото пристанище) в Гьокчеада, а тук цари един различен свят. Спокоен, хармоничен и подреден, без суета и без напрежение. Фериботът ни разтоварва, а аз спирам на пристана и стоя там дълго време, взирайки се ту в хълмовете, ту в безкрайната морска шир. Като хипнотизиран съм от спокойствието, което цари тук. След час се отправям към едноименното градче Гьокчеада, което тук наричат Меркез (от турски - център). Гьокчеада е основното населено място на острова, в което живеят около 6 500 души. Останалата част от населението е разпределена в още десетина селца, които, колкото и странно да ви се стори, са разположени във вътрешността на острова поради непрестанните набези на пиратите в миналото.

Една от първите ми задачи е да си купя храна за вечеря. Спирам се пред малко магазинче, което ме привлича с множеството подправки, подредени в бурканчета по рафтовете на витрината. Купувам си сирене, домати и маслини. И вкусен турски хляб, разбира се. Алкохол няма, колкото и да ми се пие бира. Примирявам се.

След като имам и вечеря, се отправям спокойно към първата си цел - селцето Ешелек, в чиито околности възнамерявам да спя. Преди да достигна до целта си, спирам и се наслаждавам дълго на Туз гьолю (Соленото езеро), което е едно от уникалните места на Гьокчеада. За втори път усещам как стоя неподвижно като в транс. Всичко е толкова различно, но същевременно се чувствам толкова уютно. Последните лъчи на слънцето огряват водите на езерото, които започват да розовеят, и скоро слънчевият диск потъва дълбоко на запад.






Слизам до брега, където се е оформила сериозна къмпинг зона. Плажната ивица е огромна, откривам и място с душове, които смятам да използвам в края на дългия ден. Има доста сърфисти. Казват, че тук е едно от най-добрите места за уинд и кайт сърф на света заради постоянните ветрове в района.

Прави ми впечатление големият брой военни бази, разположени навсякъде. А на брега на Туз гьолю попадам на предупредителна табела за невзривени боеприпаси от старо минно поле. Първоначално загражденията и табелите стряскат, но много бързо човек свиква с тях и се чувства прекрасно тук.


Пътувал дълго и натрупал много емоции още от първия ден, решавам да си взема душ и да разпъна палатката си на плажната ивица между морето и езерото. Сядам на шалтето си за вечеря. Явно сиренето, което съм си купил преди четири часа, е толкова истинско, че вече е започнало да се вкисва. Странна работа. Задоволявам се с маслини, домати и вкусен турски хляб. Лягам си рано, защото нямам кой знае какви занимания, а и умората си казва думата. Луната е толкова силна, че едва не "пробива" палатката ми. Наспивам се добре.

Посреща ме прекрасно утро. Всъщност не знам кой кого посреща. Събуждам се точно преди изгрев и излизам от палатката в момента, когато слънчевият диск изплува от изток. Днес ми предстои интересен ден. Планирал съм да посетя доста места. И ето, че приключенията започват. На около 200 метра от мен, в езерото, забелязвам няколко розови фламинга. Забравям за предупредителните табели и започвам приближаване към тях в стил американски пехотинец. Фламингите са една от гордостите на острова и си заслужава да бъдат снимани. Същевременно са изключително чувствителни и предпазливи и дори най-лекият шум би ги изплашил. Успявам да се приближа неочаквано близо дори за самия мен. Влизам в езерото, а то не е никак дълбоко. Щраквам няколко кадъра и се връщам при бивака.




За закуска ям сушено грозде, произведено на острова. Едро и вкусно. Яхвам се на колелото и започвам обиколката на острова. Отправям се на запад, където пейзажът е просто изумителен. В последствие осъзнавам, че тази част на острова е една от най-красивите. Гола и осеяна с тръни, които не ти позволяват да изминеш нито метър встрани от пътя. Застлана с огромни вулканични камъни. Въпреки това неповторима. Стотици хиляди овце и кози кротко пасат в пустошта. Не какво да е, а...тръни. Според местните животните са общо сто хиляди, като овцете са се приспособили към суровия терен и се придвижват бързо и пъргаво като диви кози. Освен това издават доста странни гърлени звуци, видят ли, че се приближаваш към тях.

На Гьокчеада има повече от 60 параклиса и църкви. Ако човек попадне тук неочаквано, просто няма как да разбере, че се намира на турска територия. Толкова е самобитно и автентично. След преминаването на острова под турско владение нито една църква или параклис не е бил разрушен. Останалото гръцко население стопанисва и отваря храмовете по празници. Интересен факт е, че в село Зейтинли (Агиос Теодорос, гр. име) е роден Вселенският Патриарх Вартоломей. Всяко лято той се връща в родното си място, от където води службите си.

Пътят се вие толкова идилично измежду камъните и маслиновите горички, изкачва се, спуска се, отново се изкачва. А след всяко изкачване се разкрива неподозирано красива гледка към безкрайната средиземноморска шир. Онзи типичен тесен и едрозърнест турски път, който те хваща за ръка и те повежда напред без да ти казва накъде сте се запътили. Шепотът на камъните около теб обаче ти подсказва, че пътешествието ще си струва....










Преминавам покрай няколко красиви плажа - Кокина, Капъкая, Лазкою и Уурлу. Харесвам си местенце на последния плаж, където прекарвам следобеда. Плажът е почти безлюден. Само две местни жени, забулени с кърпи и облечени с шлифери, се плацикат близо до сушата, поставили предпазливо по един надуваем пояс на кръста си. Едно дете и двама мъже, вероятно част от компанията, се къпят на известно разстояние от тях. Жените се радват на водата така, сякаш за пръв път виждат море.

С достигането си до Уурлу пресмятам, че съм обходил целия южен бряг на Имброс. Голяма красота. Натискам педалите и бързам да се прибера при колата преди залез, за да мога да поснимам. Неусетно изминавам почти тридесетте километра по приятния асфалтов път. Преминавайки край една от военните бази до пътя, аскерите на портала ме поздравяват приятелски. Явно са ме запомнили от сутринта. А и тук не минават много хора. За днешното си 55-километрово пътешествие съм се разминал с по-малко от десет коли.

Времето се влошава внезапно. Излиза бурен вятър. От североизток започва да притъмнява, а светкавиците и гръмотевиците зачестяват с всяка изминала минута. Идва буря. Скривам се в една самобитна плажна кръчмичка, където ям мерджимек - традиционната турска чорба от червена леща. Слава Богу, продават и бира. Изпивам първа, втора, трета в очакване бурята да отмине. Това обаче не се случва. Малко преди полунощ решавам да легна в колата. Опъването на палатка в този вятър би означавало моменталното й скъсване. Набързо превръщам малкото рено в кемпер и заспивам удобно.



Събуждам се рано, а времето е все така бурно. Спомням си, че през цялата нощ вали и духа силен вятър, който ме буди няколко пъти. Не губя време и се отправям към източния бряг на острова, където се намира раят за кайт сърфистите. Още от далече забелязвам няколко крила в небесата. Когато пристигам на брега, оставам като вцепенен. Морето е пълно с кайтъри, които цепят водната повърхност със сериозна скорост. Голяма красота. Прекарвам няколко часа по плажа в снимане и в опити да достигна до един странно голям полуостров, който се вдава изкушаващо в морето. И той обаче се оказва заградена военна база.







Следобед се впускам в ново приключение. Този път биатлон - с кола и с колело. Потеглям към Ширинкьой и Дерекьой. Оставам изненадан колко различен е релефът край Ширинкьой. Планината се отдръпва на север, отстъпвайки площ на огромно поле, засадено с царевица и слънчоглед. Интересен факт за селото е, че от 150 къщи 129 са на изселници от Кърджалийско и Лудогорието.

Започвайки изкачване към Дерекьой, идва друга изненада. Западните склонове са гъсто обрасли с борови гори. Почти непроходими. Има и много питейна вода. Разбирам от местните, че Гьокчеада е четвъртият остров в света по запаси на сладка вода. Има изградени няколко големи язовира, в които се събират водите на множеството извори.




Паркирам колата на няколко километра преди Дерекьой. Качвам се на колелото и се спускам по 7-километров черен път. Оставам като вцепенен, защото на самото било виждам ясно запазените следи от древен, много древен път. Вероятно византийски. Снимам и поемам с бясна скорост на север. Според картата черният път в не много добро състояние би следвало да води към един закътан плаж Мармарос. През цялото време карам под сянката на боровете. За пръв път откакто съм на Гьокчеада, виждам пчелни кошери. А изненадата ми е пълна, когато вдясно от пътя забелязвам боровинки. Най-високата точка на острова е малко над 600 метра, а по моя преценка мястото, на което се намирам в момента, е на около 450 метра надм. вис.







Слизам до брега, където откривам сгушен плаж, но доста каменист. Не съм впечатлен чак толкова много, затова почти веднага запъплям обратно към колата. Преобладава бутане, карането е по-малко. Нужен ми е час, за да се върна обратно на върха. Качвам колелото на багажника и започвам пешеходната разходка из Дерекьой. То е доста странно село. Гръцко е, но повечето къщи са обезлюдени, вратите и прозорците им са изкорубени и само каменните им скелети стърчат, разхвърлени по склоновете на планината.

Харесвам си точка във височина - малко хълмче, на което забелязвам бяла къщичка. Параклис е със сигурност. Решавам да не вървя по пътя и за да спестя време тръгвам право нагоре, промушвайки се измежду големите вулканични камъни. Стряскам цели стада овце и кози, които си пасат кротко заедно. Горещината и камъните предполагат, че на острова е пълно със змии. Уви, преди години пуснали таралежи, които изяли почти всичко. За четири дни не се натъквам на нито едно влечуго. Попадам на малка смокинова горичка. Смокините са узрели, някои дори вече са започнали да падат. Толкова вкусни смокини не съм ял никога преди. А на Гьокчеада никой не ги бере. Изкачвам се на върха, а оттам се вижда цялото село, съставено от две големи махали. За съжаление повечето къщи наистина са обезлюдени.







Разхождам се из по-малката дерекьойска махала. Много е симпатична. Тук порутените къщи са по-малко, но все пак ги има. Изведнъж над главата ми се чува страшен шум, поглеждам нагоре и в този момент жиците за високо напрежение се заклащат, изпъват се като струни и се късат. Чувам грозното пращене на няколко дървени стълба, които се чупят като солети около мен. Стряскам се много и веднага се отдалечавам от мястото, като в първия момент не мога да си обясня какво се е случило. Минава ми през ум, че може би е имало земетресение. Връщайки се при колата обаче разбирам каква била истината. Голям камион не е съобразил височината си и е събрал всички жици в селото с каросерията си. За щастие всичко се бе разминало без пострадали.



Тръгвам си от Дерекьой със смесени чувства, но сякаш тъгата преобладава. Следват още две изключително интересни гръцки селца - Зейтинли и Тепекьой. Тепекьой сякаш е разположено на покрива на света. Гледката от върха над него е просто зашеметяваща.





В близост се намира и най-високата точка на Имброс - Иляс тепе (672 м.) Досещате ли се обаче какво има там? Военно поделение с радарна станция. Достъпът е строго забранен, а табелите с нарисувани аскери с автомати определено биха отказали всеки, запътил се нагоре. Преминавам и покрай най-големия язовир на острова - Гьокчеада. Приключенията за деня са достатъчни. Решавам да се настаня и да нощувам на брега на язовира. До залез има няколко часа, които посвещавам в приятна разходка край прохладните води на изкуственото езеро. Намирам си и хубава борова горичка, застлана с иглички. Времето се успокоява, небето се изчиства от облаците и по всичко си личи, че предстои вълшебна вечер.

Така и се оказва. Спал съм дълбоко и до късно. Събуждам се, а край мен е същинска идилия - жужат пчелички, пеят птички, плискат се вълнички. Отново се задава дъждовен фронт, което не ме стряска особено. Събирам багажа и се изкачвам до колата, която е на около 300 метра от мен. За изминалите дни се убеждавам, че тук няма никаква опасност някой да пипа или краде. Дори да остави човек колата си отключена в продължение на дни, гарантирано никой няма и да си помисли да я докосне. Отправям се към "меркеза", за да затворя кръга. Днес посвещавам на Гьокчеада, Калекьой, Бадемли и Йени Бадемли.









До обед прекарвам в градчето, разхождам се, снимам, купувам си традиционни продукти - леща, зехтин, чай, подправки. Откривам уникална църква. Обядвам мерджимек и адана кебап - истински деликатеси. Започва да вали, този път тихо и без вятър. Раздялата ми с острова приближава, но преди да стане факт, се отправям към Калекьой. Това селце е с истински туристически облик. Крайбрежна уличка с уютни ресторанти и кафенета, яхтено пристанище и страхотна гледка към остров Самотраки. А над главите ви се извисява старото кале, от където идва и името на селцето. На върха до калето има изградена панорамна тераса, на която може да пиете чай или турско кафе, взирайки се в морската шир.

Прекарвам доста дълго в Калекьой и Бадемли. Откривам и страхотен плаж. Хваща ме яд, че не съм го намерил по-рано. Но, всичко по реда си, както казват хората. Възхитен съм от видяното през отминалите дни. Зареден съм от гледките и преживяванията.

Зашеметен от красотата на върха до крепостта, се залисвам и едва не изпускам ферибота. С нетипична и невписваща се в островното спокойствие бързина тръгвам към Агнешкото пристанище. Не че няма и по-късни фериботи, но предпочитам да тръгна по-рано, защото времето се влошава и има възможност, макар и малка, някои от фериботите да бъдат отложени. А все пак имам още места, планирани за посещение.











Пристигам в последната възможна минута. Опашката е огромна. Касиерът ми казва любезно, но категорично, че трябва да чакам следващия кораб след два часа, защото този вече бил претоварен. Оставайки единствена кола на пристанището обаче, членовете на екипажа се смиляват и дават знак на касиера да ми продаде билет. Изключително щастлив съм от този факт.

Морето на връщане към Кабатепе е доста по-бурно. Постепенно се отделяме от острова и вълнението в открито море се засилва. Отново прекарвам цялото време на палубата, вперил поглед назад, към Гьокчеада. Сигурен съм, че ще се върна тук отново.




Слизайки на пристанището, не се бавя и потеглям веднага, защото имам 300 километра до границата с Малко Търново. Имам идея за няколко дневна разходка и в турска Странджа, която обаче претърпява провал. През целия път от Гелиболу през Кешан, Узункьопрю и Къркларели ме вали пороен дъжд. На няколко пъти спирам встрани от пътя, защото чистачките ми не смогват. Влизам по тъмно в Лозенград (Къркларели). Градът е доста голям. Обърквам се с ориентацията, но спирайки на бензиностанцията, за да заредя с последните турски лири, които са ми останали, помпиерът, както наричат бензинджията там, ми показва посоката, която трябва да поема, за да излезна на главния път за България.

В първите километри след Къркларели няма признаци за валеж. Карам по перфектен път, който си е цяла магистрала. А от тук започва Странджа. Веднага правя сравнение със странджанските пътища в България. Двадесетина километра преди границата обаче от небето се излива невиждан потоп. Карам на магия. Часът наближава 22. Непосредствено след тукашното селце Дерекьой (в Турция има поне десет населени места с това име) решавам да отбия при първа възможност встрани от пътя и да се огледам за място, на което въпреки силния дъжд ще имам възможност да разпъна палатката си под клоните на дърветата и да пренощувам. Уморен съм. Ето, че тази първа възможност идва. Преди поредния десен завой виждам отбивка с чешма до пътя. Влизам в нея и в следващата секунда фаровете на изтерзаната ми кола осветяват група от около 40 сирийци, наклякали един до друг в този студен дъжд и опитващи се да се топлят взаимно. Някак си тази гледка ме стряска и ми идва в повече. Вече не си представям как бих спал в планината без да я познавам и без да знам кой броди наоколо.

Решавам, че ще се спи в България. Все пак съм близо. Ето и ГКПП-то. Измокрям се до кости докато премина през всички гишета. За капак се оказва, че съм пропуснал едно, та се налага да се върна и да се редя на друга опашка. А граничният пункт няма традиционния покрив, който сме свикнали да виждаме на повечето места. И сега в този дъжд...Що псувни изяждат всички, особено красивата туркиня, която ме изпраща повторно на опашката. Влизам в България. Някак си незатъжен за родната действителност, първата ми среща с човека, който събира по 5 лева за дезинфекция на автомобилите, ме отвращава още повече. Подава главата си през малкото прозорче, а вътре в стаята му не се вижда нищо от цигарения дим. Не е пропуснал да се закичи със златен ланец, а в думите му човек веднага долавя подигравката: "Дай ми 5 лева, пък ако искаш може и да не минаваш за дезинфекция в този дъжд!"

Повтарям си, че нищо не може и не трябва да помрачава доброто ми настроение от остров Имброс. Дори човешката простотия. Защото е преходна. Премръзнал до кости и преуморен от шофиране решавам, че е по-разумно тази нощ да не спя на палатка. Доста хладно е, а светкавиците продължават. Може би ще вали още. Посрещат ме и грозни новини за поредни наводнения и жертви в Приморско, което вече няма как да не помрачи настроението ми.

След няколко неуспешни опита намирам евтино хотелче, където за щастие има места. Следват горещ душ, вечеря и здрав сън. Защото утре е ред на големите странджански приключения.

1 коментар: