22.03.2015 г.

ПЪЗЕЛЪТ НА РОДОПСКАТА ИСТОРИЯ. ЧАСТ ТРЕТА

20.03.2015


Ден трети. В повечето случаи това е денят, в който приключението клони към своя край. Изпълнен с емоции и преживявания от предходните два дни, вървя по скалистия терен, но стъпвам някак си по-лежерно. Умората е завладяла крайниците ми, и което е по-лошото - ума ми. Движенията ми са премерени. Крача предпазливо по мокрите скали. Само преди няколко часа ме бе посрещнала нова изненада - прясно навалял сняг. Контрастът с вчерашния ден е драстичен. Не, че бялата пелена бе попречила на птиците да продължат да пеят. Усещането дори бе някак странно. Нито пролетните напеви, нито цъфналият дрян, се връзваха със снежната приказка около мен.

Идеята ми да видя нещо по-различно днес се увенча с успех. Тъкмо навреме разбирам за едно едва забележимо на пръв поглед дере, което повечето хора биха подминали с лека ръка. Срещу течението му обаче се намирали два красиви водопада. Навлизам в скалист терен, който едва ли съществува на друго място в България. В продължение на няколко километра, по двата бряга на безименното и вероятно пресъхващо през летния сезон деренце, са се подредили най-причудливите вулканични скали, които някога съм виждал - с интересна форма и цвят.

Усещането, което ме завладява, е странно. Сам сред скалист пейзаж без каквато и да била растителност. Забелязвам няколко гнезда на лешояди, които стърчат тук-там по високите скали. Уви, значи все пак имало живот тук.

След кратко ходене достигам до първия водопад - същинска приказка. А след още двадесетина минути пред мен изниква и вторият, по-внушителен, голям и пълноводен водопад. Насладата за човешкото око е огромна.










Поглеждам в краката си, а там - пълно е с минерали. Каква красота. Човек може да прекара цял ден в събиране на интересни камъчета.



След като съм изминал почти два километра срещу течението, се обръщам с неохота, защото през днешния ден трябва да ми остане време и за черешката на тортата - Шан кая край забравеното село Сладкодум.

В селцето със звучното и благо име Сладкодум отдавна не "думат" сладко. Уверявам се в това, след като оставям колата в центъра на село Морянци и поемам пеша по стръмен горски път, който, според информация от местен човек, би трябвало да ме отведе в първата махала на селцето. Движил се повече от 40 минути през гората, иззад поредния завой пред мен изскачат руините на къщите от махалата. Хора няма. Сладкодум е потънало в зимно, призрачно мълчание. Предполагам, че и през лятото не е по-различно. Хората отдавна са се изселили от тук, забравяйки какъв рай са оставили зад гърба си.

Снегът става доста. Навалял е снощи. Върви се бавно. Трудно намирам и пътеката, защото няма следи, а надвисналите клони правят пейзажа да изглежда по един и същ начин навсякъде.

Поемам по интуиция, като вдясно от мен остава един мистериозен връх - Кичук хисар тепе, издигащ призрачната си снага над селото. В момента е потънал в мъгла. В миналото на върха е имало светилище, а в последствие на мястото му била построена и крепост - едно от калетата със свръх добра видимост по голяма част от долината на река Крумовица.





Целта ми е да пресека малкото седло, което планината образува между Кичук хисар тепе и съседното по-ниско връхче. Зад него трябва да се намира другата махала на Сладкодум и тракийското светилище Шан кая, или Камъка с дупката, както го наричат някои. На самото седло попадам на останките от огромно по мащабите си старо турско гробище - доказателство колко голямо село е било Сладкодум. Стърчащите над снега надгробни камъни създават доста мрачно усещане в мен.




Ето ги и къщите, или останките от тях. Спирам и притаявам дъх. Липсата на живот тук е направо плашеща. Дори птиците, които допреди два часа са били мои спътници, вече не се чуват. И тях ги няма тук. Проправям си път измежду надвисналите клони на цъфналите дрянове, покрити с тежък мокър сняг. И какво да видя - срещу мен се показва Шан кая. В целия си призрачен блясък. Триумфът на разрухата на Сладкодум, примесен с призрачността на пейзажа около Камъка с дупката е призрачен.

Първоначалната ми идея е да се изкача до самия камък, който се намира на склона точно срещу селото. Но има места, които ни действат странно отблъскващо. Така се чувствам сега. Вероятно и лошото, мрачно време и отново започващият снеговалеж допринасят за това усещане, но категорично предпочитам да разгледам Шан кая от тук.






Странният отвор в средата на камъка и множеството трапецовидни ниши, издялани по повърхността му, говорят само за едно - Шан кая е бил значимо тракийско светилище.

Връщам се със спокоен ход към село Морянци. Движа се в собствените си стъпки в снега. Опитвам се да проумея много неща. За изминалите дни съм наредил още няколко липсващи парчета в гигантския пъзел на Родопите. Може би трябва да мине малко време, за да систематизирам цялата тази информация. Единственото, което осъзнавам в момента е, че за да сглобя енигмата изцяло, трябва да дойда още стотици пъти тук.

Върху мен се изсипва снегът от надвесил се над пътя клон. Студът ме освестява... 

21.03.2015 г.

ПЪЗЕЛЪТ НА РОДОПСКАТА ИСТОРИЯ. ЧАСТ ВТОРА

19.03.2015


Предчувствието ми е за дълъг и интересен ден. Закусвам рано и в 8.30 часа потеглям на път. Планирал съм да посетя много места, а за да ми стигне светлата част на все още късия предпролетен ден, трябва да подредя програмата си добре.

С бодра крачка се отправям на изток от село Рабово, като се движа по левия бряг на могъщата река Арт. Реката, която хилядолетия наред е разцепвала планината, проправяйки своя път измежду мощните родопски вулкани. Реката, която е давала препитание и живот на хората от древните цивилизации.

В търсене на една никому неизвестна доскоро пещера-утроба се отклонявам вляво и пресичам направо през нивите. Релефът на Родопите тук е интересен - в продължение на около 5 км. по дължина на левия бряг на река Арда се е оформила ивица, плоска като тепсия, с ширина от почти един километър. Трудолюбивите хора от Рабово, Пчелари и Долно Черковище не са оставили нито метър от тази земя да пустее. Вероятно, по примера на древните цивилизации, живели по течението на река Нил и познаващи могъществото и закономерността на природните сили, приижданията и отдръпванията на реката, и зависещото от тези процеси плодородие, тази благодатна почва е била обработвана от предците ни в продължение на хилядолетия.



Белите ронливи скали в района се забелязват отдалеч. Оглеждам се и за входа на пещерата и не след дълго го фиксирам. Намира се над мен, като сравнително младо дръвче услужливо го прикрива. Изкачвам се по склона, но в един момент осъзнавам, че пещерата е останала под мен. Ориентирането отдолу изглежда детска игра, но когато си на самата скала, не е точно така. Спускам се обратно и с няколко акробатични движения се прехвърлям през последната скална козирка. Пред входа на пещерата съм. Със сигурност е издълбана и допълнително обработена от човешка ръка.

Оставам много изненадан, че от другата страна на каменната твърд има не един, а цели два изхода. Странна работа. Разположени един до друг като очи. След като ги оглеждам, вече съм убеден, че пещерата е имала култово-ритуално предназначение. Излизането от "очите" се оказва много по-лесно от влизането преди малко.





Наслаждавам се на гледката и след няколко кратки мига на съзерцание към безкрайната шир продължавам на изток, движейки се успоредно на скалния масив Ак кая. Студеното утро отдавна е зад гърба ми, земята се е разледила и ходенето сред разораната почва се превръща във все по-голямо изпитание. Не се отпускам, защото си припомням, че имам още много път.

Вдигам глава и виждам комплекса от скални гробници на стотина метра от мен. Преди три години не бях успял да ги открия, може би защото не бях проявил достатъчно търпение. Сега обаче упоритостта ми бе възнаградена. Не случайно целият район е наречен Ак кая (в превод от турски език: Бялата скала). Гробниците са били няколко на брой, като до наши дни са запазени само две. Причината е силно ронливата скала, която не е устойчива на природните стихии. По тази причина по пътя си до тук откривам и множество трапецовидни ниши, които времето е заличило почти напълно. Човешкото око може да забележи останките им само след внимателно вглеждане в камъка.





След още два километра достигам и до една от малкото връзки между двата бряга на река Арда в тази част на течението й - старият железен мост край село Долно Черковище. Преминавам на десния бряг. Изумен съм колко пълноводна е реката тук. Никога досега не съм я виждал такава - бърза, разярена, фучаща...

Веднага след моста поемам по стар черен път, водещ към още един източнородопски феномен - пещерата Гоук Ин (Гьок Ин - от турски, Небесната пещера). Потапям се в същински рай от аромати, цветове и птичи песни. Склонът вляво от мен е осеян с иглика, дряновете са цъфнали, а измежду храсталаците подскачат косове, които се стряскат при всяка моя стъпка. Пред себе си чувам водите на Дишлик дере - основният ми ориентир по пътя към пещерата. Първоначалният ми ентусиазъм е смразен при вида на пълното речно корито. Правя оглед на района. Теренът е такъв, че ако искам да продължа, трябва на всяка цена да премина на отсрещния бряг. Очевидно трябва да пресека Дишлик дере. Събувам се и навивам крачолите на панталона си до над коленете. Преминал почти половината от неголямото речно корито, водата достига почти до таза ми, намокряйки дрехите ми. От брега ме делят не повече от 3 метра, но ако продължа, това би означавало да нагазя в ледена вода до кръста. Отказвам се, защото дори тук, в най-плитката част на дерето, водата е подкопала отсрещния бряг и дълбочината й е почти метър и половина.

Връщам се на "моя си" бряг, "завоюван" от мен преди минути и посядам на камъните, за да измисля резервен план. Не мисля дълго. Продължавам срещу течението с идеята да пресека на друго, по-достъпно място. Само на 200 метра нагоре обаче съм блокиран от отвесни скали, които спускат снага до брега.

Изкачвам се високо до асфалтовия път, водещ към село Падало. Ще търся подход към Гоук Ин, този път откъм високото. Упорството ми отново е възнаградено. Откривам стара козя пътечка, която, след неимоверни усилия, търкаляне, пързаляне, драпане и драскане, ме извежда до малък десен приток на Дишлик дере. Пресичам го и...се озовавам под характерната "гоукинска" скална козирка, изпъстрена с трапецовидни ниши.

Ликувам от щастие. Изкачвам се до Небесната пещера. Арката й е внушителна. А какво ме е довело дотук? Фактът, че това е единствената открита до момента пещера, по чийто таван са издълбани ниши. Очевидно районът също е бил значително култово средище, защото в околността забелязвам няколко интересни скали и скални арки, осеяни с трапецовидните творения на древните.







Следва пъплене по козята пътечка до асфалта. Преодолявам го бързо, може би заради заряда, който ми дава адреналинът. Вървя по асфалт много малко, едва до първата чешма, след което отново се отклонявам по забравените пътеки в търсене на Попмартиновата дупка - един интересен обект със спорно предназначение. Повечето хора смятат, че това е била скална гробница, но една част от археолозите са твърдо убедени, че по-скоро това било скривалището на Поп Мартин - съратник на Вълчан войвода, известен в Източните Родопи, Сакар и Странджа.

На стотина метра преди дупката стряскам белоглав лешояд, свил гнездото си в скалите над мен. Птицата започва да кръжи тревожно около дома си, а действията й ме карат да мисля, че е много вероятно да мъти. Решавам да оставя Поп Мартиновата дупка за друг път в името на птичето спокойствие и обръщам посоката. Поемам към последната си за деня цел - голямата скална арка над река Арда.

Дивото катерене по стръмния склон продължава повече от четиридесет минути. А отдолу ми бе изглеждало толкова близо. Нападалите дървета и драки, препречващи пътя ми, ме забавят допълнително. Като всяко предизвикателство, това също се оказва, че ще си струва. Всъщност, ако човек гледа към арката от ниското, единственото, което би видял, е самата арка. Изкачи ли се горе, в основата на скалата пред него се разкриват три големи пещери, множество трапецовидни ниши, както и един скален слон. Мащабите на скалата са толкова големи, че по-дребните детайли се забелязват само когато си горе. Докато почивам край гигантския камък, си спомням за разказа на местен човек от преди няколко години. На младини бил овчар и пасял стадо от 500 овце. Когато валял дъжд или имало гръмотевична буря, човекът подслонявал добитъка на сушина в най-голямата от трите пещери докато бурята преминела.





Дивя се дълго на гледката от върха. Но времето напредва, а пътят ми в обратна посока е доста. Спускам се по склона. Решавам да съкратя последната отсечка, като излезна директно на асфалтовия път под мен. Скосеният склон край пътя обаче е най-голямото предизвикателство за уморените ми крака. Височината му от четири метра ме кара да бъда находчив. Решавам да преодолея "брега" с лице напред, като се държа за две тънки букчета - по едно във всяка ръка. Дотук добре. Но понякога човек трябва да преценя ситуациите по-добре. Букчето, което държа с дясната си длан, се оказва прекалено крехко за килограмите ми и в миг увисвам само на дръвчето отляво. Изместеният център на тежестта си казва думата. Залитам, изпускам се и се размазвам на асфалта. Ударът обират десният лакът и дясното ми коляно. Разминавам се сравнително леко за подобно падане.

Преизпълнил плана си за днешния ден, поемам по обратния път към Рабово. Очакват ме доста километри покрай брега на могъщата река Арт. Но всеки има нужда от онова свещено време, посветено само на себе си, на мислите си, на емоциите и на равносметките...

ПЪЗЕЛЪТ НА РОДОПСКАТА ИСТОРИЯ. ЧАСТ ПЪРВА

18.03.2015


Късен следобед е. До мръкване остават малко повече от два часа. Решен да се изкача до мистериозната крепост "Фраим", се подчинявам изцяло на законите на дивата природа. Напредвам бавно към връх Чолдерен, пазейки с ръка очите и главата си от многобройните драки, които използват всеки миг невнимание, за да се впият безмилостно в кожата ми до кръв. Следвам, или по-скоро опитвам да следвам една от животинските пътеки, които кипят от живот през нощта. Личи ясно, че само преди няколко часа от тук са преминали дузина сърни, вероятно подгонени от вълци. След тях, още по-дълбоките си отпечатъци в калта са оставили няколко диви прасета, ровещи за храна в тази неплодородна почва. А следите от копитата на елен, който е ритал упорито докато е изровил тревата в значителен участък край пътеката, ме навежда на мисълта, че тук вероятно се намира и еленово сборище.

Острият бодил на поредната драка раздира дланта на лявата ми ръка. Отдръпвайки се инстинктивно, шиповете задират и челото ми, а аз се чудя да се смея или да плача. Едва в началото на пътешествието си съм, а очевидно трудностите, които ми предстоят и този път, ще бъдат големи. Теренът край мен би вършил идеална работа за декор на най-дивата филмова продукция. Описан на кратко, представлява съвкупност от огромни, трудно преодолими скални блокове с тегло няколко десетки тона всеки, обгърнати от лишеи и мъхове, както и по-малки камъни, откъснали се от големите преди стотици години, и драки, къпини, келяви габъри и нискорасли дъбчета, поникнали от всички възможни дупки между скалите. Дори дивите зверове, обитаващи района, са "прокарали" пътеките си само в някои от най-безопасните за преминаване места в защитената територия.

Остра, неприятна миризма на урина ме кара да спра внезапно и да се огледам. В близост забелязвам неголям отвор между две скали, а миризмата идва именно от там. Лисича дупка, няма спор. Отдалечавам се, за да не смутя обитателите й. Продължавам нагоре и не след дълго се озовавам на върха. Познанията ми по история и археология, макар и неголеми, са ме навели на мисълта, че крепостта би трябвало да се намира в най-високата точка в района. Да, ама не. Не откривам никакви останки и след няколко кадъра към долината на древната река Арт и изгарящото слънце, снижаващо се все по-уверено зад Стръмни рид, решавам да търся обратния път към ниското.

Не е толкова лесна задача, колкото съм си мислел на идване. Добре, че имам здрав вестибуларен апарат. На няколко пъти буквално залитам и се спирам на косъм от бездната. В търсене на удобни стъпки по ръба на скалата дочувам силен шум в ниското. Обитателката на въпросната миризлива дупка се е престрашила и е излязла на вечерен лов. Не усеща човешката ми миризма, а за мен остава удоволствието да наблюдавам грациозната й осанка, виеща се между дърветата в старата гора в продължение на няколко минути. 

До скалата забелязвам сравнително дебела акация. Ако бях една идея по-нетрезво мислещ, бих имал възможността да се спусна по ствола й, опирайки се с крака в скалата, но решавам да си спестя това упражнение и да удължа престоя си горе, докато намеря нормален начин за слизане под канарата. 

Намирам се под скалата и се движа в посока към изходната си точка, когато измежду все още разсъблечените дървета забелязвам подобие на каменна ограда. Слънцето е зад мен, спускането ми е доста по-лениво в сравнение с одевешните напъни към върха, и някак си не обръщам особено внимание на "миража". Уви, след няколко минути пред мен се изправят останките от могъща крепостна стена. Застивам.

Ето я величествената крепост "Фраим", умело вградена в непристъпните скали преди хиляда години. Преди да достигнат до Мнеахос, кръстоносците престояли във Фраим в продължение на три дни. Така поне разказват летописите.

Отново обезумявам в желанието си да разгледам и докосна всичко. Всеки камък е история тук. Всяко стръкче трева е начало. Залезът не закъснява. Изкачвам се на западната скала, пазела крепостта в миналото, и изпращам Слънцето. Слизам отново долу, откривам останки от бойна кула - толкова здраво споени с хоросан, че при падането си камъните са останали цели. Откривам дълбока пещера, вероятно служила като убежище или склад за хранителни запаси. Откривам иззидани гробове и много керамика. 

В края на този завладяващ ден разбирам, че съм поставил още едно от липсващите парчета от пъзела на родопската история на мястото му. Давам си сметка, че всички трудности по пътя ми са си стрували. Заспивам вдъхновен и с големи очаквания за утрешния ден.