22.03.2015 г.

ПЪЗЕЛЪТ НА РОДОПСКАТА ИСТОРИЯ. ЧАСТ ТРЕТА

20.03.2015


Ден трети. В повечето случаи това е денят, в който приключението клони към своя край. Изпълнен с емоции и преживявания от предходните два дни, вървя по скалистия терен, но стъпвам някак си по-лежерно. Умората е завладяла крайниците ми, и което е по-лошото - ума ми. Движенията ми са премерени. Крача предпазливо по мокрите скали. Само преди няколко часа ме бе посрещнала нова изненада - прясно навалял сняг. Контрастът с вчерашния ден е драстичен. Не, че бялата пелена бе попречила на птиците да продължат да пеят. Усещането дори бе някак странно. Нито пролетните напеви, нито цъфналият дрян, се връзваха със снежната приказка около мен.

Идеята ми да видя нещо по-различно днес се увенча с успех. Тъкмо навреме разбирам за едно едва забележимо на пръв поглед дере, което повечето хора биха подминали с лека ръка. Срещу течението му обаче се намирали два красиви водопада. Навлизам в скалист терен, който едва ли съществува на друго място в България. В продължение на няколко километра, по двата бряга на безименното и вероятно пресъхващо през летния сезон деренце, са се подредили най-причудливите вулканични скали, които някога съм виждал - с интересна форма и цвят.

Усещането, което ме завладява, е странно. Сам сред скалист пейзаж без каквато и да била растителност. Забелязвам няколко гнезда на лешояди, които стърчат тук-там по високите скали. Уви, значи все пак имало живот тук.

След кратко ходене достигам до първия водопад - същинска приказка. А след още двадесетина минути пред мен изниква и вторият, по-внушителен, голям и пълноводен водопад. Насладата за човешкото око е огромна.










Поглеждам в краката си, а там - пълно е с минерали. Каква красота. Човек може да прекара цял ден в събиране на интересни камъчета.



След като съм изминал почти два километра срещу течението, се обръщам с неохота, защото през днешния ден трябва да ми остане време и за черешката на тортата - Шан кая край забравеното село Сладкодум.

В селцето със звучното и благо име Сладкодум отдавна не "думат" сладко. Уверявам се в това, след като оставям колата в центъра на село Морянци и поемам пеша по стръмен горски път, който, според информация от местен човек, би трябвало да ме отведе в първата махала на селцето. Движил се повече от 40 минути през гората, иззад поредния завой пред мен изскачат руините на къщите от махалата. Хора няма. Сладкодум е потънало в зимно, призрачно мълчание. Предполагам, че и през лятото не е по-различно. Хората отдавна са се изселили от тук, забравяйки какъв рай са оставили зад гърба си.

Снегът става доста. Навалял е снощи. Върви се бавно. Трудно намирам и пътеката, защото няма следи, а надвисналите клони правят пейзажа да изглежда по един и същ начин навсякъде.

Поемам по интуиция, като вдясно от мен остава един мистериозен връх - Кичук хисар тепе, издигащ призрачната си снага над селото. В момента е потънал в мъгла. В миналото на върха е имало светилище, а в последствие на мястото му била построена и крепост - едно от калетата със свръх добра видимост по голяма част от долината на река Крумовица.





Целта ми е да пресека малкото седло, което планината образува между Кичук хисар тепе и съседното по-ниско връхче. Зад него трябва да се намира другата махала на Сладкодум и тракийското светилище Шан кая, или Камъка с дупката, както го наричат някои. На самото седло попадам на останките от огромно по мащабите си старо турско гробище - доказателство колко голямо село е било Сладкодум. Стърчащите над снега надгробни камъни създават доста мрачно усещане в мен.




Ето ги и къщите, или останките от тях. Спирам и притаявам дъх. Липсата на живот тук е направо плашеща. Дори птиците, които допреди два часа са били мои спътници, вече не се чуват. И тях ги няма тук. Проправям си път измежду надвисналите клони на цъфналите дрянове, покрити с тежък мокър сняг. И какво да видя - срещу мен се показва Шан кая. В целия си призрачен блясък. Триумфът на разрухата на Сладкодум, примесен с призрачността на пейзажа около Камъка с дупката е призрачен.

Първоначалната ми идея е да се изкача до самия камък, който се намира на склона точно срещу селото. Но има места, които ни действат странно отблъскващо. Така се чувствам сега. Вероятно и лошото, мрачно време и отново започващият снеговалеж допринасят за това усещане, но категорично предпочитам да разгледам Шан кая от тук.






Странният отвор в средата на камъка и множеството трапецовидни ниши, издялани по повърхността му, говорят само за едно - Шан кая е бил значимо тракийско светилище.

Връщам се със спокоен ход към село Морянци. Движа се в собствените си стъпки в снега. Опитвам се да проумея много неща. За изминалите дни съм наредил още няколко липсващи парчета в гигантския пъзел на Родопите. Може би трябва да мине малко време, за да систематизирам цялата тази информация. Единственото, което осъзнавам в момента е, че за да сглобя енигмата изцяло, трябва да дойда още стотици пъти тук.

Върху мен се изсипва снегът от надвесил се над пътя клон. Студът ме освестява... 

2 коментара:

  1. Здравей каде се намират тези водопади

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. По една рекичка, десен приток на река Арда, под Студен кладенец.

      Изтриване