21.05.2015 г.

ЮРПЕК - ХРЕБЕТЪТ НА БЕЗМЪЛВИЕТО

Юрпек е планински хребет в Родопите, от който дори Бог не би ти гарантирал, че ще успееш да се измъкнеш жив. Планина с коварен релеф, липса на вода, дебнещи на всяка крачка опасности, отровни змии и глутници с озверели вълци. Именно последните определят законите тук.

Може би затова и хората са напуснали тези земи преди десетилетия. Когато вълците започнали да вземат надмощие. Останал един-единствен планинец - Фаик. Човекът, водещ непрестанна борба за правото си да живее. В Юрпек.
.....
Воден от нещо, което повечето ми познати наричат болестно състояние, та дори и лудост, отново поемам на път. Към дивите източнородопски земи. Единственото място, където мога да подаря усамотение на душата си. 

В ранния понеделнишки следобед пристигам в махала Метла - най-малката и най-отдалечена махаличка на село Долна кула. Толкова е горещо, че дори птиците по бреговете на река Крумовица са се скрили под високите тополи край бреговете й и пладнуват. Хвърлям бърз поглед на околността, но температурата е нетърпима за каквато и да била дейност на открито в момента. Намирам си сенчесто място на мегдана на Метла, където решавам да почина час-два, след което да предприема каквото и да било.






Над главата ми се намира гнездо на щъркели, нямащи особено голям избор в горещината. Малките щъркелчета са гладни, а майка им и баща им се редуват в търсене на храна. Наблюдавам ги с интерес почти час. Когато мъжкият се върне в гнездото с плячка в дългия си клюн, женската започва да трака по интересен начин, който не съм забелязвал преди. В гнездото настава оживление, което обаче трае твърде кратко - само докато гладните детски гърла погълнат някой жабешки или змийски деликатес вече всичко е замлъкнало в очакване на следващата хапка. Под самото щъркелово гнездо пък цари истинска птича дискотека. В клоните и сламата са се настанили поне две дузини врабчета, използващи голямото гнездо като дом, сушина и сянка едновременно.



Неусетно часът става четири и сякаш от някъде започва да се прокрадва лек полъх, разхлаждащ иначе неподвижния горещ въздух. Започвам да опаковам багажа си и в този момент край мен се приближава местен дядо, който се провиква отдалече: "Какво продаваш?". Явно не са свикнали хората тук с туристи като мен, защото дори след отрицателния ми отговор, че не продавам нищо, той продължава да ме гледа с любопитство.

Заговаряме се с дядото, чието име така и не разбирам.

- Искаш ли айран за хаир?

Замислям се няколко секунди, защото не успявам да схвана въпроса му, а той сприхаво повтаря същото. Всъщност ме пита дали искам да пия айрян. Е, как! Отказва ли се този еликсир в жега като днешната.

Дядото подскача чевръсто и влиза в дворчето си, потъвайки в тъмнината на зимника. Само след минута се връща при мен, носейки голяма червена паница, пълна с леден айран. Ооо, изпивам го на един дъх. Изключително освежен, благодаря на добрия човек и хвърлям раницата на гръб. А тя се оказва доста тежка. 

Поставил голям жълт шал около главата и врата си - същинска чалма, пазеща ме от все още силните слънчеви лъчи, започвам да се потя, изкачвайки първото било пред мен. Интуицията ми не ме е излъгала. Във височина започва да подухва приятен ветрец и макар залезът да е твърде далече, вечерната прохлада се чувства осезаемо.

Почивам често. Основно заради гледките. В ниското остава долината на река Крумовица, зад мен - махала Метла, а вдясно виждам къщите на съседното селце Стари чал. Първоначалният ми план да мина и през него не се оказва добър. Вече съм набрал значителна височина, която ще загубя, и ще трябва да набирам отново, което би било пагубно в горещина като днешната. Дотук теренът е сравнително проходим. Сега обаче пред мен изниква гора от келяви габъри и драки, която ми изглежда, че няма как да заобиколя. С бавно темпо напредвам крачка по крачка през нея, внимавайки къде и върху какво стъпвам. Преминавам и през нея и скоро преодолявам още едно било. 




Юрпек е характерен именно с това - неголямата му площ е нарязана от толкова дълбоки и диви долове, които правят прекосяването на целия хребет почти невъзможно. А загубването на неопитен планинар тук е съвсем реално. Залута ли се човек, може да търси помощ с дни, въртейки се в кръг. Да не говорим какво би могло да се случи, ако в пристъп на паника попадне в някое от дълбоките дерета, където необезпокоявани от никого, живеят вълците...

В Юрпек вълците имат храна в изобилие - сърните и елените. Многократно край себе си виждам останки от разкъсани и изядени животни. Някои - наскоро, други - преди година-две. Но тук времето е разтегливо понятие.

Местните хора разказват, че през отминалата година жертва на вълчи набези станали и осемдесет овце - цифра, която ме кара да замръзна и да наостря уши. "Ами да, по-лесни са за ловуване, а вълците са много умни и си набавят тази плячка, която им коства най-малко усилие", бърза да изпревари канонадата ми от въпроси, с която се готвя да засипя един от овчарите в Долна кула. "Ама наистина са умни, казвам ти, когато нося пушката в гората, усещат желязото и не се появяват, но ей на - преди месец бях със стадото, пушка не носех. Седем вълка обградиха клетите животни и отмъкнаха две в гората.", продължава да се вайка дядото...

Набрал завидна височина, под мен остава цялата речна долина. Преминавам през огромно каменно поле на върха на поредното било. Да се чуди човек от къде са се появили тези гигантски камъни тук. Всичко около мен ме кара да се удивлявам. Сядам за почивка. Почуквайки върху неголям камък с щеката до мен, изпод него изпълзява змийче. Втурва се в отчаяно бягство надолу по склона. Въпреки сушата, въпреки горещината, навсякъде кипи живот.

Попадам на останки от стари постройки, най-вероятно овчарници. Изоставени са отдавна. Край тях пасат няколко сърни. Гледката ме зарежда с адреналин и въпреки натрупаната умора продължавам напред. Водата ми започва да намалява с темпове, които ме притесняват. Налага се да компенсирам изпотяването с около половин литър живителна течност на час. Сметките ми показват, че няма да имам достатъчно запас за нощта, което налага промяна в и без това условната ми посока на движение. Отварям топографската карта, която ми показва, че на около километър от мен трябва да има чешма. Ще попълня запасите си там, след което ще търся място за бивак.




Вече съм на същинското било. Няма дървета, само огромна поляна, по която пасат десетки елени лопатари. Толкова са чувствителни. Колкото и тихо да се придвижвам, усещат всяка моя крачка, всяко дихание. Изправят глави, поглеждат ме учудено и преди да успея да включа фотоапарата си, вече са потънали в шубраците.

Разгръщам няколко клона и зад тях виждам пътечка. Картата не ме е подвела. Но сякаш е нарочно замаскирана. Каква ли мистерия се крие в края на гората. Движа се по западния склон на главното било и макар да съм потънал в стара дъбова гора, последните лъчи успяват да проникнат до земята, създавайки чудна игра на сенките. Изминавам около 400 метра и достигам до мястото, където според картата трябва да се намира чешмата. Уви, оказват се няколко стари кладенчета за водопой на животни. Предпочитам да не пия от тях, защото стъпките на дивите обитатели на гората личат в калта, а определено не искам да пия от заразена вода, в която са лежали диви прасета и вълци.

Връщам се обратно през гората до голямата поляна. Юрпек не е от местата, в които водата извира в изобилие, но въпреки това съм спокоен и зная, че моето място ме очаква. А и до мръкване има още доста време. По самото равно било се върви доста по-лесно и бързо. Изведнъж край себе си забелязвам счупени надгробни камъни и няколко изкопани гроба. Изключително странната гледка ме кара да се замисля какво е било това гробище толкова високо в планината. Може би овчарско, а може би гробището на махала Свирец, обезлюдена напълно преди повече от 50-60 години.



През малка премка се прехвърлям от източния склон на билото и изведнъж насред зеленината вляво от мен забелязвам нещо бяло. Използвам фотоапарата си, за да приближа максимално бялото петно и се обнадеждавам много. Няма спор. Това е чешма. Намира се на около половин километър от мен. Аз съм точно под връх Кючукдора, та се налага да го подсека от ляво, за да не губя повече време. Оставям връхчето за утрешния ден, а сега събирам последни сили за да достигна до чешмата и да намеря място за бивак.

Оказва се кладенец. Моят спасителен кладенец. Когато виждам, че има и кофичка със синджир, а и водата в него е достатъчно бистра и вкусна, за да може да се пие без притеснение, вече се успокоявам окончателно. Разпъвам палатката докато е още светло, вземам си разхладителен и ободряващ душ, поливайки се с кофичката, и сядам да вечерям на поляната.

Живата музика набира сила с падането на нощта. Присъствам на надпяване между щурци и славеи. На равни интервали от близката гора се обажда кукувица. А докато полумракът  все още ми позволява, на двадесетина метра от мен виждам сърна, кротко пасяща свежа трева в тази идилия.

Докато потъвам в сън, край палатката ми се приближават няколко елена, успокоени от възвърналата се тишина. Чувам стъпките им, чувам хрупането, чувам кашлянето им. Притаил съм дъх и се наслаждавам на нощта. Малката нощната музика се засилва още повече и прераства в истински бенефис. От тази нощ нататък Юрпек вече няма да е толкова негостоприемно място за мен.

Събуждам се в ранни зори. Е, изтървал съм изгрева с около половин час, но все пак ставам достатъчно рано, за да се насладя на утринната роса, изпаренията, свежия въздух и все още прохладното време. Днешният ден се очертава да бъде по-горещ и от вчерашния, затова докато закусвам, правя план какво, кога и къде ще предприема.





Решавам като за начало да се изкача до Кючукдора - малкото връхче, което вчера подсякох, за да спестя време. Зареден и отпочинал, се изкачвам сравнително бързо, като горе ме изненадват стадо коне, пасящи на воля. Настроени са приятелски и се приближават към мен, позволявайки ми да ги снимам.


Стоя горе не повече от десет минути и тръгвам обратно в търсене на път към Метла, различен от този на идване. Все пак искам да огледам района от възможно повече места. Интересен факт е, че до момента съм видял повече от 30 костенурки, при това с огромни размери. Дали Юрпек не е обиталище и на тези прастари животинки?! Поредният гигант се промъква между камънаците встрани от пътя, тръгнал незнайно накъде...




Намирам удобно място за слизане, което не ме извежда в Метла, а в съседната махала, та ми се налага да се върна по асфалт до Метла. Часът е около 10.30, а вече започва да става горещо. От Метла потеглям в посока Крумовград - Ковил - Поточница - Студен кладенец. Защото предстои ден втори на моето пътешествие в Юрпек.

Въпреки горещината днес съм твърдо решен да вървя. Отново правя ревизия на багажа си. Взел съм всичко необходимо за следващите два дни и потеглям смело в неизвестността. Предварителното проучване на картата на района ми е показало, че трябва да навлезна в Куртдере (Вълчи дол, от турски) и да се изкача високо по левия му бряг в търсене на двете мистични махали - Юрпек и Бойник. А и Куртдере винаги ме е привличало с отвесните си скални брегове и дивия ландшафт. Така че място за чудене няма.

Куртдере е дало името и на най-дивата източнородопска територия - резервата Вълчи дол. Строго охраняван район, в който се опазват колония на белоглави лешояди, най-големите в България находища на световно застрашените шипоопашата и шипобедрена костенурки, влечуги от изчезващи видове, както и много растения, включени в Червената книга на България. Разнообразният ландшафт на резервата е дал дом на вълци, диви свине, чакали, сърни и елени лопатари. 

Въпреки засушаването в Куртдере все още има доста вода. Едно от вирчетата ме съблазнява и решавам да се потопя и охладя в него преди голямото изкачване да започне. Удоволствието е несравнимо. Определено се чувствам ободрен от студената пролетна вода. 


Стръмна и обрасла, на места почти загубена пътека, ме повежда високо към Юрпек и Бойник. Едва сега си давам сметка колко недостъпни са бреговете на Куртдере. Отсрещният склон е изпъстрен със скали и скални венци. Мисля си, че човек наистина не може да достигне до тези диви места. Именно в тези скали са обиталищата на цели глутници вълци, които ги напускат единствено в търсене на плячка. Там се чувстват спокойни. 


Катеря се с бавно темпо повече от час. Хубаво е, че на места се движа под сянката на дъбовете. Слънцето прежуря. Отново съм обвил главата и рамената си със спасителния жълт шал, на който всъщност е щампован националният флаг на Мавритания - полумесец и звезда. Мислено благодаря на мавританците за този подарък, чиято спасителна сила усещам година, след като съм го придобил.

След още час нечовешки мъки излизам на огромна поляна, стряскайки десетина сърни, пладнуващи под сенките на акациите. Дошъл съм в Юрпек. Хора тук отдавна няма. Но архитектурните им шедьоври - къщи и овчарници, все още напомнят за техния горд планински живот. Подобни постройки не съм виждал никъде из родопските селца досега.









По тези поляни е пасял добитък. Много добитък. Хиляди глави крави и овце. Днес те са изместени от елените и сърните. Чувството да бъда в Юрпек е неописуемо. Това е нещото, което толкова дълго съм искал. Под мен се разкрива гледка и към сините води на язовир Студен кладенец, която допълнително разкрасява целия приказен пейзаж. Вече съм сигурен, че искам да се завърна в Юрпек...

Планът ми е да се спусна в Бойник, където да пренощувам. Промушвам се измежду шубраците и драките и след още половин час пристигам в селото. Оглеждам се за Фаик. Подсвирквам, но него го няма. Може би е на паша с животните. Всичко е толкова пусто и същевременно толкова красиво. Де да можеше да си остане такова още сто години. И тук по поляните прибягват елени и сърни. В очите им е изписан паническият ужас от срещата с човешките очи. Вероятно за много голяма част от дивеча тук това е първата среща с човек в живота им. 





Търся вода, намирам стар кладенец, който обаче е много мътен. Не ми се иска да рискувам в това пусто място. Ако се случи нещо с мен, може и да не ме открият в близките две години. А дотогава вълците отдавна ще са скрили всички "артефакти" за моето скромно съществуване...

Денят е голям. Решавам да се лиша от красотата на Бойник заради липсата на вода. В тази горещина тя е по-важна за мен. Изкачвам се отново до Юрпек. Сигурен съм, че ще се върна тук отново, затова не се сбогувам с мястото. Подсичам отдясно връхчето Кюклюка и сякаш по някакви повтарящи се закономерности, отново, когато имам нужда от вода, пред мен изскача кладенче. И много красива гледка към язовира. Две в едно. Уверявайки се, че водата е годна за пиене, веднага разбирам, че това е моето място за тази вечер. 




Почивам си подобаващо. Не бързам. Имам няколко часа до залез. Наслаждавам се на водната шир под мен. Сам с мислите и емоциите от преживяното през изминалите три дни.

Вечерта разпъвам палатката си. Времето е притихнало. Водната повърхност под мен е гладка като тепсия. Щурците пеят. Птиците им пригласят. Седя като хипнотизиран повече от два часа. Лягам си в десет. В момента, в който лягам, нещата се променят коренно. Излиза вятър. Бурен вятър, който не след дълго докарва и дъжд. Почти през цялата нощ ми се налага да държа палатката, за да не ни отнесе бурята. Спя около два часа за цялата нощ. В шест часа сутринта отварям палатката си, а навън е ад - над язовира е надвиснала оловно сива мъгла. Няма слънце. Ситни пръски дъжд обливат лицето ми. Лежа до седем часа. Ставам, събирам багажа си и закусвам. Напускам мястото на бивака си. 





Изкачвам се до малкото връхче Гюнекая, под което се намира стената на язовира. Надявам се да успея да направя няколко кадъра за архивите. Времето изведнъж просветва. Изгрява слънце. Облаците се поизместват на изток. Слизам обратно към изходната точка на приключението ми - село Студен кладенец.




В душата ми се е настанило онова жадувано спокойствие, в търсене на което дойдох тук и прекарах изминалите три дни. От планина на опасностите, Юрпек се превърна в планина на мечтаното завръщане към истинския смисъл на човешкото съществуване - връзката ни с Природата. Защото само тя е тази, която има способността да изцелява раните ни, да изслушва болките ни с вечното си безмълвие, да укротява демоните, настанили се в душите ни, да ни помага в търсенето на правилната посока и да ни подлага на смислени изпитания...

И дори да няма гаранция, че следващият път ще успея да се измъкна жив от тук, отново бих дошъл в Юрпек. Дори и с цената на това да стана част от Безмълвието...

5.05.2015 г.

ЧАЛДООКУ - НАЙ-МАЛКАТА ГОЛЯМА ПЛАНИНА

...В тази планина има толкова много красота. Не само очи са нужни обаче, за да я види човек. Защото обикновено най-красивото и истинското се "вижда" със сърцето. Без него няма как да я усетим... Най-красивото не е скрито. То е около нас, дори по-близо отколкото си мислим. Но трябва да притежаваме онази чудна "дарба" - да можем да чувстваме, да вдишваме, да усещаме зараждащия се живот... 

Уморени от безкрайните студове, снегове и виелици през вече отиващата си зима, нямаме търпение да се потопим в безбрежното източнородопско море от зеленина и пролетни аромати. Само за два дни успяваме да колекционираме толкова много емоции, спомени и красиви гледки, че чак се чудим къде ги побираме...

Май е любимият ми месец от годината. Гората се преобразява за броени дни и когато това стане, човешкото око осъзнава колко много му е липсвало именно онова свежо и хрупкаво светло зелено, накацало смело по всички дървета, дарявайки ги с приказно очарование. В такива моменти си задавам въпроса "Дърветата имат ли души?", плод на многодневни мои разсъждения. "Имат, разбира се!", изведнъж в мислите ми се прокрадва тази от тях, изблъсквайки всички останали. Самият факт, че ни карат да се чувстваме толкова добре, даряват ни с щастие, спокойствие и мъдрост, отдават ни безрезервно голяма част от положителната си енергия, говори само едно, а именно, че имат огромни души. Килимите от хрупкава трева, поляните с цветя, върху които се трудят пчели, пеперуди и бръмбари, създават допълнително приятно усещане, галещо човешките сетива по най-нежен начин.

Затъжени за зеленина и свежест, инстинктивно се запътваме към най-затънтените родопски махалички, където се надяваме, че ще задоволим тази си жизненоважна потребност - да съзерцаваме. Първата от поредицата забравени махали носи странното име Зака. До преди година до нея не е имало дори нормален път. Едва наскоро бил асфалтиран, но въпреки това очарованието на селцето и китната природа около него са останали непокътнати. Колкото и странно да звучи, няколко коминчета на спретнатите бели къщурки все още димят. Макар че вече е май.



Пейзажите край нас ни действат съживяващо. Зимната летаргия е пагубно нещо. Осъзнаваме, че тези красиви и зареждащи гледки могат да се използват като лекарство за лечението на редица болести.

Китното селце Китница ме очарова толкова силно, че съжалявам защо не съм го посещавал по-рано преди, при положение, че съм минавал стотици пъти край него. Зеленина, измежду която срамежливо надничат малки каменни къщурки с купи изсушено сено в дворовете пред тях, щастливи кокошки и петли, котараци, дебнещи плячка във високата вече трева, ухания на треви и билки, които ме връщат в детството. Това е Китница. Този, който му е дал това име навремето, наистина не е сбъркал.




Едва няколко часа сме се наслаждавали на зеленината, а вече се чувстваме като нови. Под Китница се намира чашата на язовир Кърджали - мястото, където възнамеряваме да нощуваме. За да сме близо до отправната си точка през утрешния ден. Макар небето да е покрито с плътна облачна пелена и от висините да започват да капят първите капки дъжд, настроението ни не може да бъде помрачено. Няма начин. Намираме удобен залив с равно местенце на левия му бряг, където решаваме да стъкмим лагера си.

Когато съм в планината, се чувствам свободен. И върша всичко с лекота. Не ме притеснява фактът, че трябва да събера подобаващ куп с дърва за нощта. Ситният дъжд съвсем скоро преминава в една идея по-силен пролетен дъжд, но аз се намирам във вълшебна дъбова гора, събирайки на няколко малки купчета паднали клони и съчки. Убеден съм, че нощта ще е топла и няма да има нужда от толкова много дърва, но все пак решавам, че имаме нужда от доза огнено очарование. Да ни гали и да нашепва напевите си в тази неповторима пролетна нощ.

Само след час дъждът спира и всички признаци за лошо време отлитат на изток, понесени от вятъра. Небето е ясно отново. Изпича чудно слънце, което огрява утрешната ни цел по силно привлекателен начин. Време е за почивка, огънят е разпален, а ние блажено отпускаме уморените си тела край него. Играта на вечерните сенки започва с пълна сила. Човек просто трябва да стои и да й се диви.







Пелената на нощта ни обгръща съвсем скоро. Засилваме лагерния огън и продължаваме да се наслаждаваме на танца на пламъците му, докато в клоните над нас няколко синигера сякаш изнасят своя бенефис. И те, душичките, затъжени за пролет, топлина и свежест...

Изгрява и една чудна луна. Луна, която не може да бъде описана с простички думи. Луна, която заслужава майсторското слово на някой велик автор. Вплела диска си в ефирните перести облаци. Оставам сам край огъня, потънал в хубави пролетни разсъждения. Две малки жълти очички наблюдават мен и моя момент на щастие иззад рехавите клони на млада къпина...


Потъваме в сън. Нощта е неочаквано топла и изпълнена с птичи песни.

Свежият полъх на вятъра нахлува през прозорчето на палатката ми и погалва лицето ми в ранни зори. Нямам търпение да излезна, за да се насладя на пропуснатите слънчеви мигове от вчерашния ден. Дробовете ми се изпълват със свеж въздух, наситен с озон, ухания на диви цветя и позитивизъм. А и очакванията ми за днешния ден са много големи.

Закусваме край все още димящата главня в огнището, след което подготвям каяка за пускане на вода. Това ще е първото му сериозно плаване след значителната зимна почивка, затова трябва да се уверя, че всичко с него е наред. Уви, оказва се, че има повреда в левия му борд, която първоначално ме стряска. За миг плановете ми за деня рухват пред очите ми. Но след трезво претегляне на ситуацията намираме решение за временното му възкресяване. Макар и рисковано, решаваме, че плановете са, за да бъдат осъществявани.

Багажът на двама ни е събран в неголяма раница. Каякът се разклаща, развълнуван вероятно от това, че отново поема на път заедно с нас, и навлиза в дълбоки води. Вятърът по средата на водното огледало е доста силен и течението, което създава, ни завърта на 180 градуса няколко пъти. Но всичко е въпрос на тренинг. Само след 100 метра вече греба като истински професионалист.

Финалът на днешния ден ще бъде грандиозен. Такива са очакванията ми не само за него обаче. Първото изпитание пред нас е да открием тайнствен водопад, познат на малцина, който се намира в дъното на един от дълбоките заливи по северния бряг на язовир Кърджали. Детайлното проучване по топографската карта си е свършило работата, затова не се затрудняваме твърде много в ориентацията си. След като сме пресекли водната площ, се движим в близост до брега, за да можем да наблюдаваме кипящия по сушата живот. Големите зелени гущери се припичат на камъните, като с невероятен усет и инстинкт за самосъхранение се скриват в дълбоките скални процепи, още щом дочуят в далечината първите плясъци на развълнуваното ми гребло.




Лястовиците планират смело над безбрежната водна шир, а белите петна по надвисналите над водата скали ни подсказват къде тези божи твари са построили гнездата си. В тази си част северният бряг на язовира и див. И почти отвесен. На места над главите ни има скални козирки дори, които ни се струват идеални за катерене през топлата част на годината.

В един миг и двамата забелязваме раздвижване на брега, буквално на десетина метра от нас. Нужни са ни няколко секунди за да успеят мозъците ни да асимилират гледката. Чевръста видра излиза от водата, изкачва се на малка скала, но подплашена от нас, прави опит да се изкачи по-високо по гладкия скалист бряг. Движението на каквото и да било създание по тези гладки пясъчници би било изключително трудно. Може би само дивите кози биха изпитвали истински комфорт тук. И въпреки всичко, с огромна воля, видрата успява да преодолее това препятствие и потъва в дъбовата зеленина на брега. Гледката ни зарежда с адреналин.

Ляво на борд! Навлизаме в дълбокия залив в търсене на водопада. О, каква божествена красота. Очите ми не са виждали подобни скални форми досега. Странно е, че съм наблюдавал този залив доста пъти, но едва сега си давам сметка, че проучването от разстояние не може да се сравни с усещането да навлезнеш с нищожния каяк под тези скални исполини, възвисяващи се стотици метри над главата ти. Чувството в нас в този момент би могло да се опише само с една дума - екзалтация... Странно е да се намираме тук сега, при положение, че стотици пъти сме били на отсрещния цивилизован бряг. Но тук е друго. Във въздуха витае усещането, че на това място важат суровите природни закони.

Изкарваме каяка на брега и го слагаме на сенчесто и леко скрито място едновременно. Въпреки че знаем, че тук просто няма кой да пипа. Оставяме и раницата с всичкия багаж в каяка, за да бъдем по-мобилни. Теренът крие изненади и препятствия - големи скални късове, паднали в дерето Бог знае кога, дървета, изпочупени от дивите хали, вилнеещи тук през зимата, както и множество хлъзгави участъци от коритото на рекичката.







Със съжаление виждаме, че деренцето е почти пресъхнало. Закъснели сме с десетина дни. Ако бяхме дошли преди седмица - две, щяхме да останем много приятно изненадани. И въпреки всичко този факт не успява да помрачи прекрасното ни настроение. На всяка крачка виждаме костенурки, включително и новородени костенурчета, големи колкото кибритена кутийка, гущери, смоци и всякакви живинки. Тук е раят за тях.

Достигаме в подножието на мистичния водопад, който все пак ни сюрпризира приятно със струйките прохладна вода, която се излива от петнайсетина метра височина. Под него се образува неголямо вирче, за чиито разхладителни и изцелителни способности през летния зной само можем да си мечтаем.


Кратка почивка под прохладните водни струи и последващо връщане към каяка. Да, чака ни немалко гребане, а вече е доста горещо. Но предстоящите приключения ни вдъхват сили и воля да продължим. До по-следващия залив, където отново ще трябва да скрием плавателния си съд и да поемем на дълъг път. Преди да акостираме обаче, на брега на залива ни очаква друга изненада - старо гробище, наполовина залято от язовира. Започваме да гадаем. Дали това е тайнственото гробище на село Аврамово, погълнато от водите на строящия се язовир преди повече от 50 години. Или пък е гробището на друго село, изцяло останало потопено...




Отново намираме добро място за лодката, изваждаме я на брега и я маскираме с дъбови клонки, оставяйки гребла и спасителни жилетки в нея. Взимаме само раницата, защото ни предстои няколкочасов преход. До един мечтан връх. Чалдооку. Една изключително различна и неповторима част от Родопите, която съвсем спокойно може да бъде наречена планина в планината. Нямаща нищо общо с околния терен, растителност и животински свят. Планина, която ме бе запленила още при първото ми идване на това място в далечната 1999 година.

Първите метри от изкачването ни са доста тежки. Не ни изморява рязката промяна в надморската височина, а по-скоро - гъстата растителност, с която трябва да се борим непрестанно, ако искаме да запазим очите си виждащи. Пътеки има, но са основно животински, а за да се движи човек по тях, трябва да бъде постоянно приведен и винаги нащрек. За щастие скоро този кошмар свършва. Излизаме на ръба на голото било. Набираме височина изключително бързо. Справка в топографската карта ни показва, че трябва да преодолеем значителните 640 метра разлика във височината.

Придвижването ни към върха не е трудно. Или желанието ни да достигнем до него е прекалено силно. Но някак си неусетно набираме височина и топим километри. Заобиколени от божествени гледки във всички посоки. Заобиколени от живот и зеленина. Усещането е несравнимо. Всяка скала е с неповторима форма. Намираме и доста полускъпоценни камъни. Под нас остават къщите на обезлюденото село Аврамово - разрушени, полуразрушени и няколко все още здрави постройки, които сякаш ни приканят да наминем покрай тях, да поседнем под някоя стара череша и да си поговорим. Като че ли имат нужда от компанията ни. Решаваме, че на слизане от върха задължително ще се отклоним и ще минем през селото. А то е сгушено така уютно, че на човек му се иска да остане там завинаги, скрит от човешките суети, злобата и лицемерието...







Вятърът във височина брули лицата ни. Добре, че имаме връхни дрехи. Същият този вятър, духащ към нас, ни дарява с рядката емоция да наблюдаваме млада сърничка на неголямо разстояние от нас, в продължение на няколко минути. Животинчето не ни усеща, а и за наше учудване не ни забелязва. Насладата от гледката ни зарежда с още повече адреналин - доза, дошла като по поръчка, за да ни зареди със сили за последните метри до върха.



Горе сме! Нямам думи. Панорамата е 360-градусова. Чалдооку се оказва върховен връх. Различен. Неповторим. Родопски и същевременно - не дотам.







Слизането ни по обратния път е скоростно. Само че, нали знаете, че обикновено скоростните слизания носят опасности със себе си. И този път не направи изключение. С бързата си крачка, движейки се почти в галоп, настъпвам по опашката тлъста пепелянка, която се припича на слънце, маскирана добре в камъните. За щастие съм по-бърз от нея и змията, съскайки заплашително, се отдалечава на безопасно разстояние. Сигурно вече ще има едно наум за високоскоростни бегачи, нарушаващи спокойствието й и ще доживее дните си в постоянна тревога от нова среща с някой заблуден турист...


На следващото ребро се отклоняваме вдясно към Аврамово. Вече виждаме и къщичките му - самотно сгушени сред зеленината. Селото е разположено на голямо плато с прекрасна гледка, но прекъсването на пътя до него след построяването на язовир Кърджали става причина за обезлюдяването му през 60-те години. Днес там живее един-единствен човек, при това - не постоянно. Как ли побира в душата си цялата тъга по затритото селце?! Не успяваме да се срещнем с него въпреки желанието ни. Явно в този момент не е тук. В двора на къщичката му намираме само една уморена крава, преживяща кротко до стар дънер.











Почиваме край брега в залива. Преродени и същевременно натъжени. Въпрос на гледна точка. В нашата си България сме. Онази истинската, която носим в сърцата си. Онази с приказната природа, която ни дава сили да бъдем. Но същевременно онази, която има нужда и от нас, за да пребъде. В последните минути преди отплаването ни до отсрещния бряг и потеглянето ни към дома мислено благодарим на Бог за вдъхновението, с което ни дарява през отминалите дни. И за шанса да идваме по тези места отново и отново.