5.05.2015 г.

ЧАЛДООКУ - НАЙ-МАЛКАТА ГОЛЯМА ПЛАНИНА

...В тази планина има толкова много красота. Не само очи са нужни обаче, за да я види човек. Защото обикновено най-красивото и истинското се "вижда" със сърцето. Без него няма как да я усетим... Най-красивото не е скрито. То е около нас, дори по-близо отколкото си мислим. Но трябва да притежаваме онази чудна "дарба" - да можем да чувстваме, да вдишваме, да усещаме зараждащия се живот... 

Уморени от безкрайните студове, снегове и виелици през вече отиващата си зима, нямаме търпение да се потопим в безбрежното източнородопско море от зеленина и пролетни аромати. Само за два дни успяваме да колекционираме толкова много емоции, спомени и красиви гледки, че чак се чудим къде ги побираме...

Май е любимият ми месец от годината. Гората се преобразява за броени дни и когато това стане, човешкото око осъзнава колко много му е липсвало именно онова свежо и хрупкаво светло зелено, накацало смело по всички дървета, дарявайки ги с приказно очарование. В такива моменти си задавам въпроса "Дърветата имат ли души?", плод на многодневни мои разсъждения. "Имат, разбира се!", изведнъж в мислите ми се прокрадва тази от тях, изблъсквайки всички останали. Самият факт, че ни карат да се чувстваме толкова добре, даряват ни с щастие, спокойствие и мъдрост, отдават ни безрезервно голяма част от положителната си енергия, говори само едно, а именно, че имат огромни души. Килимите от хрупкава трева, поляните с цветя, върху които се трудят пчели, пеперуди и бръмбари, създават допълнително приятно усещане, галещо човешките сетива по най-нежен начин.

Затъжени за зеленина и свежест, инстинктивно се запътваме към най-затънтените родопски махалички, където се надяваме, че ще задоволим тази си жизненоважна потребност - да съзерцаваме. Първата от поредицата забравени махали носи странното име Зака. До преди година до нея не е имало дори нормален път. Едва наскоро бил асфалтиран, но въпреки това очарованието на селцето и китната природа около него са останали непокътнати. Колкото и странно да звучи, няколко коминчета на спретнатите бели къщурки все още димят. Макар че вече е май.



Пейзажите край нас ни действат съживяващо. Зимната летаргия е пагубно нещо. Осъзнаваме, че тези красиви и зареждащи гледки могат да се използват като лекарство за лечението на редица болести.

Китното селце Китница ме очарова толкова силно, че съжалявам защо не съм го посещавал по-рано преди, при положение, че съм минавал стотици пъти край него. Зеленина, измежду която срамежливо надничат малки каменни къщурки с купи изсушено сено в дворовете пред тях, щастливи кокошки и петли, котараци, дебнещи плячка във високата вече трева, ухания на треви и билки, които ме връщат в детството. Това е Китница. Този, който му е дал това име навремето, наистина не е сбъркал.




Едва няколко часа сме се наслаждавали на зеленината, а вече се чувстваме като нови. Под Китница се намира чашата на язовир Кърджали - мястото, където възнамеряваме да нощуваме. За да сме близо до отправната си точка през утрешния ден. Макар небето да е покрито с плътна облачна пелена и от висините да започват да капят първите капки дъжд, настроението ни не може да бъде помрачено. Няма начин. Намираме удобен залив с равно местенце на левия му бряг, където решаваме да стъкмим лагера си.

Когато съм в планината, се чувствам свободен. И върша всичко с лекота. Не ме притеснява фактът, че трябва да събера подобаващ куп с дърва за нощта. Ситният дъжд съвсем скоро преминава в една идея по-силен пролетен дъжд, но аз се намирам във вълшебна дъбова гора, събирайки на няколко малки купчета паднали клони и съчки. Убеден съм, че нощта ще е топла и няма да има нужда от толкова много дърва, но все пак решавам, че имаме нужда от доза огнено очарование. Да ни гали и да нашепва напевите си в тази неповторима пролетна нощ.

Само след час дъждът спира и всички признаци за лошо време отлитат на изток, понесени от вятъра. Небето е ясно отново. Изпича чудно слънце, което огрява утрешната ни цел по силно привлекателен начин. Време е за почивка, огънят е разпален, а ние блажено отпускаме уморените си тела край него. Играта на вечерните сенки започва с пълна сила. Човек просто трябва да стои и да й се диви.







Пелената на нощта ни обгръща съвсем скоро. Засилваме лагерния огън и продължаваме да се наслаждаваме на танца на пламъците му, докато в клоните над нас няколко синигера сякаш изнасят своя бенефис. И те, душичките, затъжени за пролет, топлина и свежест...

Изгрява и една чудна луна. Луна, която не може да бъде описана с простички думи. Луна, която заслужава майсторското слово на някой велик автор. Вплела диска си в ефирните перести облаци. Оставам сам край огъня, потънал в хубави пролетни разсъждения. Две малки жълти очички наблюдават мен и моя момент на щастие иззад рехавите клони на млада къпина...


Потъваме в сън. Нощта е неочаквано топла и изпълнена с птичи песни.

Свежият полъх на вятъра нахлува през прозорчето на палатката ми и погалва лицето ми в ранни зори. Нямам търпение да излезна, за да се насладя на пропуснатите слънчеви мигове от вчерашния ден. Дробовете ми се изпълват със свеж въздух, наситен с озон, ухания на диви цветя и позитивизъм. А и очакванията ми за днешния ден са много големи.

Закусваме край все още димящата главня в огнището, след което подготвям каяка за пускане на вода. Това ще е първото му сериозно плаване след значителната зимна почивка, затова трябва да се уверя, че всичко с него е наред. Уви, оказва се, че има повреда в левия му борд, която първоначално ме стряска. За миг плановете ми за деня рухват пред очите ми. Но след трезво претегляне на ситуацията намираме решение за временното му възкресяване. Макар и рисковано, решаваме, че плановете са, за да бъдат осъществявани.

Багажът на двама ни е събран в неголяма раница. Каякът се разклаща, развълнуван вероятно от това, че отново поема на път заедно с нас, и навлиза в дълбоки води. Вятърът по средата на водното огледало е доста силен и течението, което създава, ни завърта на 180 градуса няколко пъти. Но всичко е въпрос на тренинг. Само след 100 метра вече греба като истински професионалист.

Финалът на днешния ден ще бъде грандиозен. Такива са очакванията ми не само за него обаче. Първото изпитание пред нас е да открием тайнствен водопад, познат на малцина, който се намира в дъното на един от дълбоките заливи по северния бряг на язовир Кърджали. Детайлното проучване по топографската карта си е свършило работата, затова не се затрудняваме твърде много в ориентацията си. След като сме пресекли водната площ, се движим в близост до брега, за да можем да наблюдаваме кипящия по сушата живот. Големите зелени гущери се припичат на камъните, като с невероятен усет и инстинкт за самосъхранение се скриват в дълбоките скални процепи, още щом дочуят в далечината първите плясъци на развълнуваното ми гребло.




Лястовиците планират смело над безбрежната водна шир, а белите петна по надвисналите над водата скали ни подсказват къде тези божи твари са построили гнездата си. В тази си част северният бряг на язовира и див. И почти отвесен. На места над главите ни има скални козирки дори, които ни се струват идеални за катерене през топлата част на годината.

В един миг и двамата забелязваме раздвижване на брега, буквално на десетина метра от нас. Нужни са ни няколко секунди за да успеят мозъците ни да асимилират гледката. Чевръста видра излиза от водата, изкачва се на малка скала, но подплашена от нас, прави опит да се изкачи по-високо по гладкия скалист бряг. Движението на каквото и да било създание по тези гладки пясъчници би било изключително трудно. Може би само дивите кози биха изпитвали истински комфорт тук. И въпреки всичко, с огромна воля, видрата успява да преодолее това препятствие и потъва в дъбовата зеленина на брега. Гледката ни зарежда с адреналин.

Ляво на борд! Навлизаме в дълбокия залив в търсене на водопада. О, каква божествена красота. Очите ми не са виждали подобни скални форми досега. Странно е, че съм наблюдавал този залив доста пъти, но едва сега си давам сметка, че проучването от разстояние не може да се сравни с усещането да навлезнеш с нищожния каяк под тези скални исполини, възвисяващи се стотици метри над главата ти. Чувството в нас в този момент би могло да се опише само с една дума - екзалтация... Странно е да се намираме тук сега, при положение, че стотици пъти сме били на отсрещния цивилизован бряг. Но тук е друго. Във въздуха витае усещането, че на това място важат суровите природни закони.

Изкарваме каяка на брега и го слагаме на сенчесто и леко скрито място едновременно. Въпреки че знаем, че тук просто няма кой да пипа. Оставяме и раницата с всичкия багаж в каяка, за да бъдем по-мобилни. Теренът крие изненади и препятствия - големи скални късове, паднали в дерето Бог знае кога, дървета, изпочупени от дивите хали, вилнеещи тук през зимата, както и множество хлъзгави участъци от коритото на рекичката.







Със съжаление виждаме, че деренцето е почти пресъхнало. Закъснели сме с десетина дни. Ако бяхме дошли преди седмица - две, щяхме да останем много приятно изненадани. И въпреки всичко този факт не успява да помрачи прекрасното ни настроение. На всяка крачка виждаме костенурки, включително и новородени костенурчета, големи колкото кибритена кутийка, гущери, смоци и всякакви живинки. Тук е раят за тях.

Достигаме в подножието на мистичния водопад, който все пак ни сюрпризира приятно със струйките прохладна вода, която се излива от петнайсетина метра височина. Под него се образува неголямо вирче, за чиито разхладителни и изцелителни способности през летния зной само можем да си мечтаем.


Кратка почивка под прохладните водни струи и последващо връщане към каяка. Да, чака ни немалко гребане, а вече е доста горещо. Но предстоящите приключения ни вдъхват сили и воля да продължим. До по-следващия залив, където отново ще трябва да скрием плавателния си съд и да поемем на дълъг път. Преди да акостираме обаче, на брега на залива ни очаква друга изненада - старо гробище, наполовина залято от язовира. Започваме да гадаем. Дали това е тайнственото гробище на село Аврамово, погълнато от водите на строящия се язовир преди повече от 50 години. Или пък е гробището на друго село, изцяло останало потопено...




Отново намираме добро място за лодката, изваждаме я на брега и я маскираме с дъбови клонки, оставяйки гребла и спасителни жилетки в нея. Взимаме само раницата, защото ни предстои няколкочасов преход. До един мечтан връх. Чалдооку. Една изключително различна и неповторима част от Родопите, която съвсем спокойно може да бъде наречена планина в планината. Нямаща нищо общо с околния терен, растителност и животински свят. Планина, която ме бе запленила още при първото ми идване на това място в далечната 1999 година.

Първите метри от изкачването ни са доста тежки. Не ни изморява рязката промяна в надморската височина, а по-скоро - гъстата растителност, с която трябва да се борим непрестанно, ако искаме да запазим очите си виждащи. Пътеки има, но са основно животински, а за да се движи човек по тях, трябва да бъде постоянно приведен и винаги нащрек. За щастие скоро този кошмар свършва. Излизаме на ръба на голото било. Набираме височина изключително бързо. Справка в топографската карта ни показва, че трябва да преодолеем значителните 640 метра разлика във височината.

Придвижването ни към върха не е трудно. Или желанието ни да достигнем до него е прекалено силно. Но някак си неусетно набираме височина и топим километри. Заобиколени от божествени гледки във всички посоки. Заобиколени от живот и зеленина. Усещането е несравнимо. Всяка скала е с неповторима форма. Намираме и доста полускъпоценни камъни. Под нас остават къщите на обезлюденото село Аврамово - разрушени, полуразрушени и няколко все още здрави постройки, които сякаш ни приканят да наминем покрай тях, да поседнем под някоя стара череша и да си поговорим. Като че ли имат нужда от компанията ни. Решаваме, че на слизане от върха задължително ще се отклоним и ще минем през селото. А то е сгушено така уютно, че на човек му се иска да остане там завинаги, скрит от човешките суети, злобата и лицемерието...







Вятърът във височина брули лицата ни. Добре, че имаме връхни дрехи. Същият този вятър, духащ към нас, ни дарява с рядката емоция да наблюдаваме млада сърничка на неголямо разстояние от нас, в продължение на няколко минути. Животинчето не ни усеща, а и за наше учудване не ни забелязва. Насладата от гледката ни зарежда с още повече адреналин - доза, дошла като по поръчка, за да ни зареди със сили за последните метри до върха.



Горе сме! Нямам думи. Панорамата е 360-градусова. Чалдооку се оказва върховен връх. Различен. Неповторим. Родопски и същевременно - не дотам.







Слизането ни по обратния път е скоростно. Само че, нали знаете, че обикновено скоростните слизания носят опасности със себе си. И този път не направи изключение. С бързата си крачка, движейки се почти в галоп, настъпвам по опашката тлъста пепелянка, която се припича на слънце, маскирана добре в камъните. За щастие съм по-бърз от нея и змията, съскайки заплашително, се отдалечава на безопасно разстояние. Сигурно вече ще има едно наум за високоскоростни бегачи, нарушаващи спокойствието й и ще доживее дните си в постоянна тревога от нова среща с някой заблуден турист...


На следващото ребро се отклоняваме вдясно към Аврамово. Вече виждаме и къщичките му - самотно сгушени сред зеленината. Селото е разположено на голямо плато с прекрасна гледка, но прекъсването на пътя до него след построяването на язовир Кърджали става причина за обезлюдяването му през 60-те години. Днес там живее един-единствен човек, при това - не постоянно. Как ли побира в душата си цялата тъга по затритото селце?! Не успяваме да се срещнем с него въпреки желанието ни. Явно в този момент не е тук. В двора на къщичката му намираме само една уморена крава, преживяща кротко до стар дънер.











Почиваме край брега в залива. Преродени и същевременно натъжени. Въпрос на гледна точка. В нашата си България сме. Онази истинската, която носим в сърцата си. Онази с приказната природа, която ни дава сили да бъдем. Но същевременно онази, която има нужда и от нас, за да пребъде. В последните минути преди отплаването ни до отсрещния бряг и потеглянето ни към дома мислено благодарим на Бог за вдъхновението, с което ни дарява през отминалите дни. И за шанса да идваме по тези места отново и отново.

Няма коментари:

Публикуване на коментар