24.10.2015 г.

МАХАЛИ, ЗАБРАВЕНИ ОТ БОГ: КЛЕПАЛО

Отдалечаваме се от Беласица. Дълго време наблюдавам гънките й в огледалото за обратно виждане. В мен се лутат смесени чувства. Приятните спомени от преживяното там се преплитат с тръпката от предстоящата неизвестност в Малешевската планина.

Преди да се потопим в граничната планина, решаваме да се отбием до Хераклея Синтика - археологически обект с огромен потенциал, който предстои да бъде разкрит в следващите години. Древният град е датиран от IV в. пр. Хр. Към момента археолозите са разкрили няколко стотин квадратни метра от него, иманярите - в пъти повече. Целият хълм обаче ще се окаже огромен римо-македонски град.





Сред дузината колонади и мраморни стъпала ни впечатлява огромна делва, експонирана в обекта, чието гърло е заобиколено от интересен надпис на старогръцки. Местен човек ни разказва за интересите около Хераклея Синтика. Многократно идвали археолози от цялата страна, намерили ценни находки, които обаче ненадейно изчезнали. Същият този човек, незнайно защо решава да сподели именно с нас, но ни казва, че преди години тук бил открит гроб на войн. А самият войн бил със значителен ръст - 2.30 м. Археолозите обявили, че най-вероятно не е починал от естествена смърт, а бил отровен...Мистерия, която едва ли някога ще бъде разгадана.

След кратката ретроспекция в славното историческо минало на земите ни, поемаме на запад. Към Малешевската планина и граничните махали и върхове. Имаме отвратително добър план за следващите няколко дни. Но дали ще успеем да го изпълним. Само Бог знае...

Равният път се сменя с планински, с много завои, но изключително живописен.Изкачваме се на няколкостотин метра надморска височина над долината на река Струма. Облаците в ниското танцуват призрачния си танц. Светлосенките се гонят по мрачната земя. Гледката навсякъде около нас е готическа, но това не може да помрачи настроението ни за миг. Нашата първа цел е махала Клепало - сгушена току до границата с Македония.




Преодоляваме 30-километровата планинска отсечка за повече от час и половина. Качеството на тесния път в последните километри се оказва силно незадоволително. Но така е в България и пограничните райони на страната. Не сме и очаквали да бъде по-различно. Забравата цари навсякъде. А компания и прави Мълчанката.

На няколко километра преди Клепало преминаваме през село Раздол. Интересно и същевременно призрачно селце. На пътя изскача жена на средна възраст, която ни маха усилено. Мислим, че има нужда от превоз и спираме, а тя ни моли за цигара. В последствие разбираме, че в селото има дом за жени с психически отклонения. Запратили са болните на края на държавата. За да бъдат забравени. За да не пречат. За да не ги вижда никой да си спомня за тях. Тъжна гледка. Но достатъчно поучителна за нас и за това как не искаме да изглежда България на бъдещето.


Само след няколко километра пристигаме в Клепало. И завалява дъжд. Прекарваме над два часа на сушина под импровизирано навесче в центъра на селото. Дъждът е толкова силен, че просто не можем да подадем носовете си навън. А селцето изглежда интересно и ни привлича все повече и повече. След половин час дъждът утихва и постепенно спира. Въпреки че наближава 19 ч. решаваме да се поразходим в околностите. Моментално сме посрещнати от няколко жители на селото, които ни гледат с жив интерес и започват да ни разпитват кои сме и от къде сме.

С местния дядо Борис "завръзваме" най-смислен и човечен разговор.

- Колко хора живеят в селото, дядо? Май сте доста малко?
- Хора има, моето момче, ама човеци не останаха...

Дядото въздиша и започва своя разказ за Клепало. На времето произвеждали 45 тона тютюн, а населението наброявало 400 души. Днес двете големи изкуствени езера над селото, с чиято помощ са напоявали плантациите са сухи. Хората са отчаяни и изморени. Къщите се рушат, а здравите са необитаеми и тъмни.

Изкачваме се на обширните поляни над Клепало. Поемаме към граничната бразда и близкото връхче Гробето, на българо-македонската граница. Правим грешка, защото бившият граничен път над селото е подивял и обрасъл. Тревите и папратите достигат до кръста ни. Първите крачки в тях ни измокрят напълно. Все пак се изкачваме до браздата. Ако човек няма карта, не може да познае, че с единия крак се намира в България, а с другия - в Македония. Гробето се оказва сравнително безинтересно връхче без гледка.










Слизаме по тъмно обратно в селото. Трескаво търсим място за нощувка и огън. Подслоняваме се до църквата. Под дървен навес. Всичко е толкова мокро, но все пак запалваме огън с идеята да се изсушим. Не успяваме. Поне се затопляме. Небето е ясно, но около 22 ч. отново се заоблачава. Прогнозата на синоптиците се сбъдва. Вали проливен дъжд през цялата нощ.

На сутринта се събуждаме от студа. Три градуса е. Учудваме се, че не вали сняг. Дъждът се засилва, а мъглите са налегнали Клепало. Хем красиво, хем тъжно. Мислим какво да правим. Да предприемем ли изкачване до връх Кадийца или да го отложим за пореден път. Обувките ни са чисто мокри. Дрехите - също. Играем го разумни и събираме лагера и багажа си.

Тръгваме си от Клепало. Няма камбанен звън. Няма клепало. Една баба, благоверната на бай Борис, ни догонва със сетни сили и ни дарява с торба с орехи. В знак на благодарност, че през вчерашния дъждовен ден дадохме на дядо Борис пакет с обикновени вафли с посланието: "Носи ги на булката да си подсладите живота!".

Дъждът през целия път не спира. Става още по-студено. Мъгли обвиват Малешевската планина. Дори в долината на река Струма не е по-различно. Въпреки че е с около 750 м по-ниско. Очевидно този път времето не е с нас. Нищо, оставаме с надеждата за по-добро време за изкачване на връх Кадийца. И за по-добри времена за Клепало и хората там...

14.10.2015 г.

БЕЛАСИЦА - БОЖЕСТВЕНАТА ...

Когато не си бил сред природата дълго време, започваш да губиш инстинктите си за оцеляване. Едва тогава осъзнаваш колко ценен е контактът с нея.

Часът минава 22. Правим опити да заспим в палатката, но барабаненето на дъжда по платнището не ни позволява да се отпуснем. Сякаш нещо държи телата ни под напрежение и в готовност за бягство. Преуморени от будуване, потъваме в дрямка късно след полунощ. Дрямката ни обаче не продължава дълго. Силна струя вода започва да блъска по палатката и се налага да излезнем бързо от нея, освен ако не искаме спалните чували и дрехите ни да накиснат в ледените, буйни потоци, спускащи се високо от склоновете на Беласица. Часът е  четири сутринта.

Време за местене на палатката няма. Решаваме да се подслоним под навесчето наблизо и да дремнем още час – два, след което да поемем към върха. Мушкаме се в чувалите си и запалваме единия примус да се позатоплим. Температурата е около 8 градуса. За щастие в 5 часа дъждът спира.

Ако нещо трябва да се скапе, то ще се скапе. Пристигнахме в Беласица вчера по пладне. Въпреки лошата синоптична прогноза бяхме решили да направим това приключение. Връщане назад нямаше. Все пак до последно се надявахме лошото време, или поне дъждът, да ни се размине. Приближавайки Божествената планина, загубихме надежда за хубаво време и се примирихме с неволите, които ни очакваха. Прекосихме цялото северно подножие в българската част на Беласица и избрахме за място за бивакуване и изходна точка през следващия ден село Скрът.

Разположихме се на около километър над селото, в очарователна гора от стари чинари, чиито златни листа бяха застлали мократа земя под нозете ни. Направихме приятна разходка до местността Вадиочник – място, на което според легендата са били избодени очите на част от Самуиловите войници. Именно затова според някои хора името на селото произлиза от видоизмененото „скръб“.







Всичко бе потънало в зеленина и влага. Само листата, които покриваха земята, ни припомняха, че лятото си е отишло. Именно листата обаче създаваха така приятна и меланхолична атмосфера.

Разпънахме палатката си, сготвихме си вечеря и си легнахме сравнително рано. С лягането ни започна да вали. Първоначално – леко, но в последствие дъждът се засили драстично. Когато не си бил сред природата дълго време, започваш да губиш инстинктите си за оцеляване. Едва тогава осъзнаваш колко ценен е контактът с нея. Може би не съобразихме разположението на палатката при тази недобра прогноза. Заспахме много късно, но съвсем скоро бяхме събудени от блъскащата по платнището вода, която се опита да нахлуе при нас.

Склоновете на Беласица са с изключително голям наклон. Водните потоци се спускат от височина  2 000 метра и само за няколко километра денивелацията, която преодоляват, е повече от 1 500 метра. Това ги прави изключително бързи, буйни и помитащи всичко по пътя си. За наш късмет, потока, на който попаднахме, се оказа малък, събирайки водите си в непосредствена близост до лагера ни.

Решихме да не местим палатката на друго място, а просто да се подслоним под навес наблизо и да дремнем още час – два в чувалите, топлейки се от пламъка на примуса. Дъждът утихна. Беласица потъна в дълбока тишина. Събуди ни петел от селото, който приветстваше утрото.
Пихме чай, закусихме добре и събрахме багажа си за дългия преход, който ни предстоеше днес. Въздухът бе свеж, а влагата сякаш висеше в пространството. Продължителните нощни излияния бяха превърнали пътя край нас в кално и труднопреодолимо препятствие.

Целта ни днес бе заветният връх Тумба (1 880 м.) – мястото, където се свързват границите на България, Гърция и Македония. През миналогодишното ни зимно приключение тук успяхме да се изкачим единствено до Конгур и Радомир – първенецът. Късият зимен ден и тежките условия за придвижване не ни позволиха да изминем 20-километровото разстояние от Радомир до Тумба.

Преди да тръгнем по дългия, виещ се през кестеновите гори на Беласица път към върха, се отбихме до водопад Дъбиците, разположен на живописната рекичка Свигьовица. Влагата в каньона бе още по-осезаема. За наша радост обилният валеж през нощта сега означаваше само едно – повече вода във водопада.







Поемайки към върха, взехме не много багаж със себе си. Топли дрехи, дъждобрани, челници и малко калорична храна. А, и GPS-а. И добре, че го сложихме в раницата, защото… Сякаш времето се бе успокоило. Дори слънцето се показа измежду плътната облачна пелена. Набирахме височина. Решихме да съкратим няколко от серпентините по планинския път, правен на времето от военните. Отклонихме се по тясна пътечка, която по карта трябваше да ни изведе отново на пътя, съкращавайки ни около 3 км. Оказа се грешен ход.

Достигнахме до дълбок дол, пълен с вода. Тук пътеката просто свърши. Наложи ни се да се катерим срещу течението на рекичката, за да излезнем на пътя отново. Това упражнение не само, че не съкрати разстоянието, но и удължи времето ни на придвижване към върха с около час.







Издрапахме се със сетни сили до пътя, починахме за кратко и отново тръгнахме, този път с малко по-бързо темпо, защото часовете пред нас се изнизваха неусетно. Падна мъгла. Първоначално лека. Само след няколко километра обаче пелената стана гъста като мляко. Не се виждаше абсолютно нищо, разположено на повече от 3-4 метра от нас.




Достигнахме границата на гората. Сега предстоеше още по-страшното. Вече бяхме на открито. Нямаше дървета, които да ни пазят от поривите на вятъра. Движехме се по тясна пътечка измежду клекове, та обувките и крачолите ни бавно, но сигурно започваха да накисват във вода.

Излезнахме на главното Беласишко било. Вятърът бе страшен. Който казва, че на едно място не може да съжителстват вятър и мъгла, не му вярвайте. Почти ураганните пориви не успяваха да разбутат гъстата призрачна пелена. За капак и якетата ни накиснаха от ситните капчици и водни пари около нас.

Надявахме се до последно, че има шанс мъглата да се вдигне, за да се насладим на гледката от върха към трите държави. Уви, не само, че не се вдигна, а стана много по-гъста. Трябваше да изминем около 2 км по самото било. На моменти едва се задържахме прави заради вятъра. Тук, в този ъгъл на България, границата се стеснява по много интересен начин. И много объркващ, особено в мъгливо време. Ивицата земя, принадлежаща на страната ни, изведнъж става много тясна и от двете ти страни има гранични пирамиди – българо-гръцки и българо-македонски.
Именно тук, на метри преди последното изкачване към върха, се залутахме сериозно. Без да искаме, навлезнахме в Македония. Ако не бяхме взели навигацията, със сигурност щяхме да се загубим професионално и да чакаме мъглата да се вдигне, за да намерим обратния път.

Пресякохме голямото каменно поле под върха и стъпихме на Тумба. Високата тройна пирамида бе защитата ни от бурния югозападен вятър. За съжаление не останахме горе за дълго. Нямаше какво да правим, а и метеорологичните условия не го позволяваха. Мокри почти до кости, тръгнахме обратно към ниското.





И тук, под върха, отново се залутахме. Пак това изобилие от гранични пирамиди ни накара да се зачудим накъде да поемем. Отново на помощ се притече навигацията. Този път залутването ни се оказа дори по-сериозно, защото ни бяха нужни около 20 минути ходене в източна посока, за да достигнем до одевешната ни следа на движение. Бяхме навлязли в Гърция и се намирахме на южния склон на Беласица. 

Всичко е добре, когато свършва добре. Въпреки че още не беше свършило, излизахме от мъглата и достигнахме до границата на гората. Далеч по-спокойни, спряхме за подсилващ късен обяд в местността Щаба. Часът подминаваше 16. Беше ясно, че ще стигнем до лагера си по тъмно, но това вече не ни притесняваше. Решихме да се движим единствено по пътя, без никакви отклонения по съмнителни пътечки.

Спускането по обратния път ни отне 4 часа. В 20.00 бяхме до палатката, която вече бе почти суха. Оказа се, че в ниското почти не бе валяло. Бяхме много изморени. Бързата вечеря бе последвана от измиване и лягане в палатката. Около 23 часа заваля. Продължи цяла нощ. Този път обаче бе слабо и нямаше екстремни среднощни ситуации.

Спахме до късно. Умората си каза своето. Вчера бяхме изминали точно 30 км. Положителната денивелация от почти 3 000 м, тежките атмосферни условия и студът във височина ни бяха изтощили до краен предел. Днес определено бе ден за по-лек преход.

Отправихме се към водопад Мангъро, разположен на река Липница. Приятен преход с неголяма денивелация ни изведе непосредствено под водопада. Всичко бе потънало в зеленина и влага, сякаш бе месец май. Водопадът ни изненада приятно с пада си от около 10 метра и значителното количество вода, което се изливаше от скалите над нас.





Изведнъж небето над нас се стъмни, падна мъгла и във въздуха се понесе странна мистичност. Явно отново лошото време щеше да е наш спътник. Спуснахме се обратно до лагера си. Определено ни се искаше да останем в тази божествена планина поне още ден, но лошото време имаше други намерения и план, различен от нашия.

Може би беше за хубаво. Събрахме багажа си и напуснахме село Скрът – част от Подгорието- тази приказна местност в северното подножие на Беласица. С ясната идея, че ще дойдем тук отново. Съвсем скоро. Защото когато човек започне нещо, трябва да го довърши до край. А това бе наше мото във всяко едно приключение досега. Бяхме посетили Беласица през зимата и през есента. Бяхме изкачили Конгур, Радомир и Тумба. Преживяхме много неволи, лишения и студ. Къпаха ни ледените води на половин дузина водопади в България и Македония. Нападаха ни рояци от озверели комари насред блатата в Македония. Падахме, изправяхме се и продължавахме.

Отново закапаха капки дъжд. Изпращаха ни. Поехме към Малешевската планина. Заредени с енергията на божествената Беласица. Зелените гънки, старите чинари, кестените, всички те ни казваха: „До нови срещи“…