24.10.2015 г.

МАХАЛИ, ЗАБРАВЕНИ ОТ БОГ: КЛЕПАЛО

Отдалечаваме се от Беласица. Дълго време наблюдавам гънките й в огледалото за обратно виждане. В мен се лутат смесени чувства. Приятните спомени от преживяното там се преплитат с тръпката от предстоящата неизвестност в Малешевската планина.

Преди да се потопим в граничната планина, решаваме да се отбием до Хераклея Синтика - археологически обект с огромен потенциал, който предстои да бъде разкрит в следващите години. Древният град е датиран от IV в. пр. Хр. Към момента археолозите са разкрили няколко стотин квадратни метра от него, иманярите - в пъти повече. Целият хълм обаче ще се окаже огромен римо-македонски град.





Сред дузината колонади и мраморни стъпала ни впечатлява огромна делва, експонирана в обекта, чието гърло е заобиколено от интересен надпис на старогръцки. Местен човек ни разказва за интересите около Хераклея Синтика. Многократно идвали археолози от цялата страна, намерили ценни находки, които обаче ненадейно изчезнали. Същият този човек, незнайно защо решава да сподели именно с нас, но ни казва, че преди години тук бил открит гроб на войн. А самият войн бил със значителен ръст - 2.30 м. Археолозите обявили, че най-вероятно не е починал от естествена смърт, а бил отровен...Мистерия, която едва ли някога ще бъде разгадана.

След кратката ретроспекция в славното историческо минало на земите ни, поемаме на запад. Към Малешевската планина и граничните махали и върхове. Имаме отвратително добър план за следващите няколко дни. Но дали ще успеем да го изпълним. Само Бог знае...

Равният път се сменя с планински, с много завои, но изключително живописен.Изкачваме се на няколкостотин метра надморска височина над долината на река Струма. Облаците в ниското танцуват призрачния си танц. Светлосенките се гонят по мрачната земя. Гледката навсякъде около нас е готическа, но това не може да помрачи настроението ни за миг. Нашата първа цел е махала Клепало - сгушена току до границата с Македония.




Преодоляваме 30-километровата планинска отсечка за повече от час и половина. Качеството на тесния път в последните километри се оказва силно незадоволително. Но така е в България и пограничните райони на страната. Не сме и очаквали да бъде по-различно. Забравата цари навсякъде. А компания и прави Мълчанката.

На няколко километра преди Клепало преминаваме през село Раздол. Интересно и същевременно призрачно селце. На пътя изскача жена на средна възраст, която ни маха усилено. Мислим, че има нужда от превоз и спираме, а тя ни моли за цигара. В последствие разбираме, че в селото има дом за жени с психически отклонения. Запратили са болните на края на държавата. За да бъдат забравени. За да не пречат. За да не ги вижда никой да си спомня за тях. Тъжна гледка. Но достатъчно поучителна за нас и за това как не искаме да изглежда България на бъдещето.


Само след няколко километра пристигаме в Клепало. И завалява дъжд. Прекарваме над два часа на сушина под импровизирано навесче в центъра на селото. Дъждът е толкова силен, че просто не можем да подадем носовете си навън. А селцето изглежда интересно и ни привлича все повече и повече. След половин час дъждът утихва и постепенно спира. Въпреки че наближава 19 ч. решаваме да се поразходим в околностите. Моментално сме посрещнати от няколко жители на селото, които ни гледат с жив интерес и започват да ни разпитват кои сме и от къде сме.

С местния дядо Борис "завръзваме" най-смислен и човечен разговор.

- Колко хора живеят в селото, дядо? Май сте доста малко?
- Хора има, моето момче, ама човеци не останаха...

Дядото въздиша и започва своя разказ за Клепало. На времето произвеждали 45 тона тютюн, а населението наброявало 400 души. Днес двете големи изкуствени езера над селото, с чиято помощ са напоявали плантациите са сухи. Хората са отчаяни и изморени. Къщите се рушат, а здравите са необитаеми и тъмни.

Изкачваме се на обширните поляни над Клепало. Поемаме към граничната бразда и близкото връхче Гробето, на българо-македонската граница. Правим грешка, защото бившият граничен път над селото е подивял и обрасъл. Тревите и папратите достигат до кръста ни. Първите крачки в тях ни измокрят напълно. Все пак се изкачваме до браздата. Ако човек няма карта, не може да познае, че с единия крак се намира в България, а с другия - в Македония. Гробето се оказва сравнително безинтересно връхче без гледка.










Слизаме по тъмно обратно в селото. Трескаво търсим място за нощувка и огън. Подслоняваме се до църквата. Под дървен навес. Всичко е толкова мокро, но все пак запалваме огън с идеята да се изсушим. Не успяваме. Поне се затопляме. Небето е ясно, но около 22 ч. отново се заоблачава. Прогнозата на синоптиците се сбъдва. Вали проливен дъжд през цялата нощ.

На сутринта се събуждаме от студа. Три градуса е. Учудваме се, че не вали сняг. Дъждът се засилва, а мъглите са налегнали Клепало. Хем красиво, хем тъжно. Мислим какво да правим. Да предприемем ли изкачване до връх Кадийца или да го отложим за пореден път. Обувките ни са чисто мокри. Дрехите - също. Играем го разумни и събираме лагера и багажа си.

Тръгваме си от Клепало. Няма камбанен звън. Няма клепало. Една баба, благоверната на бай Борис, ни догонва със сетни сили и ни дарява с торба с орехи. В знак на благодарност, че през вчерашния дъждовен ден дадохме на дядо Борис пакет с обикновени вафли с посланието: "Носи ги на булката да си подсладите живота!".

Дъждът през целия път не спира. Става още по-студено. Мъгли обвиват Малешевската планина. Дори в долината на река Струма не е по-различно. Въпреки че е с около 750 м по-ниско. Очевидно този път времето не е с нас. Нищо, оставаме с надеждата за по-добро време за изкачване на връх Кадийца. И за по-добри времена за Клепало и хората там...

Няма коментари:

Публикуване на коментар