31.12.2015 г.

КОРМИСОШ - ЗЕМЯ НА ИСПОЛИНИ


Кормисош е изключително дива и необятна територия. Докато човек не изпита ужаса от загубване посред нощ, докато не чуе шума от пращящите под тежките мечи лапи клони, докато не погледне от върха на половин километровата бездна под нозете си и докато не се почувства заклещен между живота и смъртта, не може да каже, че познава тези сурови места. Тук няма закони. Има само едно простичко правило: "Не навлизай в Кормисош, ако наистина не е наложително!"


Всяка история има своето продължение. Една седмица по-рано, в мразовитото зимно утро, се събудихме над село Паничково и докато закусвахме и подготвяхме раниците си за преход до село Мурга, югозападно от нас забелязахме интересен гол връх. 

След няколко засичания на азимута, обстойно разглеждане на топографската карта и куп справки в интернет разбирам, че това е връх Тузлата, разположен в сърцето на Кормисош, между Давидково и Лъки.

Е, вече е минала седмица. Ранно утро е. Предвещаващо ужасно добър ден. Далеч на югоизток слънцето изплува иззад Мъгленик и лъчите му започват да пълзят на запад, измествайки сянката в дълбоките кормисошки долини. Земята се събужда за живот. Намирам се на 10 км над Давидково, на разклона за Крушов чатал. Поемам на север, бавно набирайки височина.

Играта не сенките в ниското е завладяваща. Като на длан виждам огромна част от източнородопските била - всяко от тях оцветено в различен нюанс на синьото. Това е тя - съвършената палитра на Природата, в която никога няма повторение.











Потънал в опиянение от гледките, се движа бавно през стара елова гора. Краят на декември е, а аз съм по тениска. Въпреки че сутринта духаше хладен вятър, с издигането на слънцето във височина нещата се промениха значително. Движа се и вдигам шум. Не за друго, а заради гъстата популация на мечки в района. Намирам се в най-дивите дебри на Родопите. Мисля си, че ако с мен се случи нещо, сигурно ще мине поне месец докато някой ме открие, при това случайно.

Излизам от гората и започвам да пъпля по голото било. Забелязвам, че навсякъде около мен има изпражнения от елени. Оказва се, че се движа в тяхната територия. Тузлата представлява най-голямото сборище на благородни елени в целите Родопи. Всяко храстче е изядено, всяка тревичка - изпасена. Казват, че през брачния период на благородниците изкачването на върха крие истински риск. Мъжкарите са изключително агресивни и биха възприели всеки предмет, който се движи, за непосредствена заплаха или конкуренция. И съвсем естествено би последвало нападение от страна на някой едър елен.

Чувствам се превъзходно. Неописуемо. Жадувал съм за нещо подобно дълго време. А днес сякаш всички условия са в моя полза - температурата на въздуха е оптимална, видимостта е идеална, няма валежи, а и вятърът утихва все повече.

И ако досега гледката, на която успявам да се насладя, е била основно на юг и югоизток, то, в момента, в който стъпвам на върха, занемявам...Север, запад, изток и юг...Накъдето и да погледна ми се завива свят от красота. Това са Родопите. Изпепеляващи. Благодаря на Бог за това, което виждам и се моля да не умра от върховата емоция, която преживявам.



















Отправям се към съседния връх Крива чука. Подсичам връх Елварника и местността Живите блата, които ще посетя непременно в някое от следващите ми пътешествия в района, и по западния склон на рида Каракулас се спускам продължително, докато достигам до пътя, свързващ Белица и Планинско. Спирам за кратка почивка и присядам край пътя. 

Откривам още един чар на зимата - гледката. Голите дървета увеличават видимостта драстично. И ако през лятото и пролетта понякога е трябвало да влагам голяма доза въображение, за да си представя как завършва някой склон в далечината, или пък да преценя дали някоя пътека ще ме изведе на предполагаемото място, то сега е далеч по-лесно. С един поглед разкривам цялата тайна на долината на Хамбар дере. Долу, в ниското са махалите Хамбар, Стамболовци и Черневци - грижливо обезлюдени от подчинените на Тодор Живков, за да не пречат местните хора на лова на партийните величия по онова време.



Само след няколко завоя се отклонявам вдясно, поемайки по стария римски път, днес превърнал се в пътека, водещ към Родопското конче и Акватепе. И ако досега съм се движил през диви места, то сега дивотията става нечовешка. Налага се да си тананикам и да вдигам шум умишлено, защото мечите дири са на всяка крачка. Не след дълго попадам и на изпражнения.

Пътеката се изкачва плавно, набирайки височина. Излизам от гората и стъпвам на Родопското конче. Почти толкова велико е колкото пиринския си събрат. Вляво от мен урвата е дълбока почти половин километър и завършва дълбоко в долината на река Белишка. Вдясно пък е долината на Хамбар дере - една от най-самотните родопски територии. 









На места личи изключително запазената каменна настилка на римския път, използван векове наред.



Движа се бързо, а пулсът ми е учестен. Всяко шумолене ме кара да спра, да се сниша и да заема отбранителна позиция. Не, че би ми била полезна в случай, че срещу мен се изправи някоя 200-килограмова кафява мечка. Няма да имам шанс. Край пътеката има лежанки на диви животни - кози и мечки, а на няколко места откривам следи от изровени мравуняци. През есента тук е имало голямо пиршество.

В един момент ме стряска тропот от свличащи се към Хамбар дере скални отломки. Спирам и се заслушвам. Стадо диви кози. Усетили са ме. Виждам ги как подскачат от скала на скала, но успявам да хвана в кадър само две от тях. След серия подскоци, едната от тях се изляга спокойна в лежанката си и ме наблюдава от там.





Не след дълго достигам до Аква тепе. На голямата поляна има стара ловна хижа, а над нея извисява челото си едноименният връх. Обрасъл в борове. Обвит в загадки и мистерии. Наричат го още Белички връх. 

Красиво е. И спиращо дъха. И вечно. Това е Кормисош - онази дива и необятна територия, в която се крият невиждани прелести. И тайни. Като тези за Поп Богомил и Баян Мага. Земи, из които все пак е добре да бродим само ако е необходимо...

21.12.2015 г.

ПРИКАЗКА ЗА ГЮЛМЕЗИЕ

Искахме да спим на палатки снощи, но студът не го позволи. Не, че не можеше да направим компромис и да дремнем при -7 градуса, но решихме, че е по-добре да преспим в кемпера. Бяхме паркирали на километър над село Паничково, в близост до заветната ни цел - село Мурга.

В Родопите има множество обезлюдени селца и махали, но Мурга заслужава особено внимание. За него трябва да се говори с патос, уважение и любов. Не защото е поредното "празно" или "болнаво" село, криещо някогашните спомени за величие и живот. То не е празно. Камо ли болнаво. То е същинска цитадела в негостоприемната територия между Казълчерпа, Чиляка и Аква тепе. А малкото останали жители тук са достойни за възхищение и подражание. Ако някой някога ме попита къде могат да се видят истински родопчани, без колебание ще отвърна: "В Мурга!".

Та, как започна всичко? Както повечето приключения, част от голямото приключение, наречено Живот. Бяхме планирали Мурга още през миналата година, когато посетихме Оланкая. Гледката от "Раждащата се скала" към другите странни скални феномени под селото ни зарови под лъжичките и искахме в най-скоро време да "погледнем към нещата от различен ъгъл"...

Закусихме, облякохме се и тръгнахме. Времето предвещаваше да бъде дори по-топло от вчерашния запомнящ се ден. Паничково също се слави с многото си махали. Като че ли обаче най-автентична е най-високо разположената Ходжа махалар /966 м н.в./, с гледка на север към Стара планина, на северозапад - към Жълт камък и Узуново и на запад - към дебрите на Кормисош...






В Ходжа махалар ни посрещнаха няколко кучета, които първоначално се опитаха да ни сплашат, но в последствие се оказаха приятелски настроени и жадни за човешка ласка. Едва ли се радваха на кой знае колко грижи в живота си...Единствената им "функция" бе да пазят. 

Кален горски път ни изведе на няколкостотин метра над махалата, след което, преценил, че е изпълнил дълга си към нас, просто свърши. Ей така ненадейно, под Каратепе. Имахме на разположение не повече от един вариант, а именно да продължим на югоизток през див скалист участък с рехава дъбово-борова гора, в дъното на която течеше Саръташ дере. 

Всичко изглеждаше измамно лесно. Дори си помислихме, че сме открили пътека през гората. Тази мисъл не продължи дълго. След около 200 метра над нас се извиси голяма скала. В основата й открихме изкуствено издълбана пещера, досущ като тази в Саръкая под връх Чиляка. На стотина метра по-напред изведнъж това, което досега си мислехме, че е пътека, завърши под голям какък с бърлога. За наше огромно щастие празна в този момент. Каквото и да живееше тук, беше много - много голямо. Свидетелство за това бяха ноктите, изкопали входа й и зъбите, преборили се без проблем с масивното коренище, препречило отвора под скалата. 




Пресните следи на едрата кормисошка мечка, която се бе оттеглила минути преди нашето настъпление, а може би и по-рано, се запечатаха плашещо в съзнанието ни. Неоспорим факт бе, че три-четири минути преди да достигнем до "фаталния" край на пътеката, дъбакът под нас се разтресе напрегнато и в сенките му потъна кафявото туловище на голям горски обитател. Споровете ни се въртяха около благороден елен и диво прасе, но фактите вече говореха друго...

Излезнахме под връх Олукбаши и теренът стана една идея по-проходим. Вече навлизахме в онази така специфична част от Родопите, в околностите на село Мурга - безбрежни голи била с феноменални скални форми по тях и изключително дълбока и гъста речна мрежа. Терен, чието преброждане би ти коствало дни наред. Характерното при Мурга е, че е съставена от много махалички, разположени на голямо разстояние една от друга. 



Спускаме се по стръмни забравени пътеки, изкачваме се и пак се спускаме, а около нас са се ширнали Родопите. Със самотните хълмове. И махалички с по три-четири каменни къщи. Няма как да не се влюбиш. Това са места, които те омагьосват завинаги и те правят част от себе си. А ти се превръщаш в ням наблюдател на тяхната вечност. Защото именно тези места ще пребъдат. По тези земи няма фалш. Всичко е толкова истинско. И борбата за оцеляване, и самотата, и тъжната мелодия на кавала на Гюлмезие...

Продължаваме да бродим. Часове наред. А докато бродим, сякаш животите ни се преплитат с човешките съдби на хората, живяли тук. Падналите покриви на няколко къщи ни приканят да влезем и да надникнем. "Преди 1944 г тук имаше 120 къщи! А днес останахме две семейства - моето и на брат ми." Така завършва разказа си бай Салим. 

Спираме и съзерцаваме. Долу, вдясно от нас, виждаме останки от друга махала. Карабекир. Днес - напълно обезлюдена. Високо на билото, вляво, са трите къщички на Конопище. Напълно пусти. Но все още здрави. Близо до Карабекир е другият шеметен скален феномен - Калпаккая. Сякаш излезнал от сюжета на Междузвездни войни.




В далечината срещу нас забелязваме кон. С ездач. Или ездачка. Разстоянието е прекалено голямо, за да успеем да преценим. След няколко минути виждаме по-ясно. Жена е. Гюлмезие. С едната си ръка държи юздата, а с другата - малкия дървен кавал. Поздравяваме се, но разстоянието между нас все още е голямо, за да завържем разговор. Жената решава да премине напряко и след минута се изгубва между хвойните. Легенди се носят за тъжните песни, с които оглася околностите на селото. В такива моменти ми се иска да можех да прониквам в чистите души на хора като Гюлмезие. Да ги разбирам. Да си говоря с тях. За това, което чувстват и за това, което им тежи.  


"Гюлмезие ми е племенница. На времето не пожела да живее сред мъже. Затова избра Мурга. Живее тук сама." Това е едно от многото неща, които бай Салим ни споделя, приседнали на огряна от слънцето скала, недалеч от къщата му. А скалата - вероятно и тя, като повечето камъни тук, е била светилище в миналото. Издълбана и изгладена от времето, стихиите и свръхчовешките тракийски способности, за които навярно никога не ще разберем... Сега петте му козички пасат стръкчетата, които напук на природните закони, успяват да си проправят път и да поникнат измежду суровия камънак.

До къщата на Салим се намират няколко изумителни скали. Най-впечатляващата от тях носи името Саръкая /Жълтата скала/. Съвпадение или чиста случайност, но само на няколко километра зад билото на Мумджидам и Гяур махала се намира другият й събрат - Саръкая под връх Чиляка. И Саръкая край Мурга е старателно обработвана в миналото. Мистерии по тези земи колкото иска човек...





Бай Салим е роден в Мурга и е прекарал целия си живот тук. До къщата му няма път. Не знае какво е електричество. Не се оплаква. "Животът ме е научил, че лесно няма никъде. Ако не съм тук, ще съм някъде другаде. Ако не са тези трудности, ще ми се налага да се справям с други. Нищо не ни се дава даром, но и нищо не ни е случайно изпратено като изпитание. Някои хора просто трябва да се борят за щастието си по-усърдно отколкото други." 

Бай Салим нарича живота си в Мурга щастие. И как да не му се възхищава човек. От хора като него само можем да се учим. Почерпваме го с банан, а очите му засияват от радост. Едно от яренцата му се приближава до мен и лекичко започва да гриза ръката ми. Може би споделя щастливия миг на стопанина си и ми благодари по свой начин...

МЪЛЧАЛИВИЯТ БОГ В ДОЛИНАТА НА АЛАГЮНЕ

Животът е като игра на домино. 
Правим избори. 
Грешим. Събаряме плочка. 
Поправяме грешките си. Но събаряме друга плочка. 
Винаги сме застрашени да сбъркаме. 
Но пък и шансът да се окажем на прав път е огромен.

Ето с такива мисли сме се запътили на поредното приключение из непознатите и забравени Родопски кътчета. Тази година е почти към края си, а ние, по една или друга причина, поради определени избори, които е трябвало да направим, сме натрупали доста неизвинени отсъствия в Училището на природата през лятото и есента. Е, за наше щастие зимата вече е дошла и отново сме в играта.

...А времето - за чудо и приказ. Да не повярва човек, че след няколко дни е Рождество. Съвсем отговорно мога да твърдя, че днес с нас е най-хубавото време от началото на годината. Почти през всички от и без това не многото на брой странствания и храсталясвания бяхме съпроводени от студ, вятър, дъжд и най-неприятното - задушаващи мъгли. А днес - слънце, пролетни температури и есенно синьо небе. Божествено и вдъхновяващо. Идеалното време да загърбиш грижите и да се впуснеш в нещо запомнящо се.



Навлизаме в най-северните гънки на Родопите и скоро дирите ни се загубват в дълбокия дол на Алагюнедереси - малка рекичка, която заедно с Дюдюклудереси дава началото на по-голямата Величка, захранваща язовир Тракиец. Именно тук, в долините на двете реки се намират едни от най-значителните тракийски култови комплекси, които някога сте виждали. А районът, въпреки че се характеризира с неголяма надморска височина и сравнителна достъпност, все още крие места, из които не е стъпвал човешки крак.

В Памуклу и Еминчауш махале цари божествено спокойствие, тишина и хармония. Свикналите с постоянния шум в големия град може да полудеят тук. Така се пошегува с нас местен дядо от Памуклу махале, виждайки ни да се наслаждаваме на гледката към низината от скала край пътя. Трудният живот на хората не е погубил нито чувството им за хумор, нито оптимизма им. Живеят скромно, гордо и щастливо.

Спускаме се до съседната Еминчауш махале. Тук живеят не повече от 4-5 човека, а каменните къщички сякаш са кацнали на ръба на долината на Алагюне. На няколкостотин метра от махаличката се намира Пармаклъ кая или Скалата с пръста. Местните я наричат така от незапомнени времена. По повърността й са издълбани повече от тридесет трапецовидни ниши, а наименованието й идва от неголям скален къс, вероятно пощаден от ерозията, или пък издялан целенасочено, удивително приличащ на пръст.





Скалата е със завидна височина и с ориентация - почти идеален юг. По повърхността й личат следите на няколко ями и жертвеници. От тук започва приятна пътека сред дъбовата гора, която през цялото време се движи високо по левия бряг на дерето и след около 3 километра завършва при водослива на Алагюне с Ночевското деренце.

И понеже сме вечно търсещи и жадни за нови приключения, решаваме да се движим в посока към Ночево, но извън пътеките. Все пак истинските красоти са далеч от местата, по които преминават масите. Преваляме билцето, което разделя долините на двете съседни рекички и след час се озоваваме в малкото селце. Голямото изкачване тепърва предстои.

Над Ночево се намира другият огромен култов комплекс от времената, когато траките са обитавали тези земи. Почти няма необработена скала. Вгледа ли се човек, ще забележи трапецовидни ниши, причудливи форми, шарапани и всякакви странности, които всъщност са странности за нас, поради ограничените ни мисловни възможности, но за предците ни всичко това е бил начин на живот и разбиране на Вселената.








Изплезваме езици по склона, но гледката и скалните форми навсякъде около нас ни карат да спираме често за да им се наслаждаваме. Едновременно с това и почиваме. Изкачваме още едно билце - това между Ночево и селцето с двама жители - Душка. Спускането от връх Калето /810 м н. в./ до Душка е трудно. Наскоро е вилнял смерч и голяма част от младите букови и брезови дървета са нападали по земята, създавайки трудности при преминаване през и без това стръмния терен. Сянката започва да пълзи по съседните била и да изяжда светлината. Слизаме в Душка около 16 ч. Селцето е толкова уютно. С двама жители е, а има цели седем махалички. Всяка от тях - с по две-три къщурки. Най-голямата махала се казва Тумбала. Вероятно навремето и тук е кипял живот. Хората са живели смислено, имали са цели и мечти, но изведнъж всичко е замряло. Или по-скоро затихнало. Неусетено за околните. По същия начин както тъмнината на нощта измества деня...



До мръкване остават около 50 минути, затова е желателно да засилим темпото си, за да успеем да се върнем до изходната си точка - Еминчауш махале. Предвидливо сме взели челниците си, но все пак колкото по-рано, толкова по-добре. Близо до местността Свети Илия и едноименното връхче пред нас изскача местен човек, търсещ загубили се животни. Въпреки притеснението си, човекът спира и ни заговаря приятелски. С болка споделя, че навремето в селото живеели 30 семейства и всички били като братя. Днес останали пет фамилии, но не минавал и ден без свади и делби. Пожелаваме му успех в търсенето, защото тук вълците са нащрек. Дано да е успял да ги изпревари.

По тъмно се завръщаме в Еминчауш махале. Мълчаливият Бог е все така осезаем тук. Само кафявото куче в крайната къщурка проръмжава, надушвайки чуждо присъствие.