21.12.2015 г.

МЪЛЧАЛИВИЯТ БОГ В ДОЛИНАТА НА АЛАГЮНЕ

Животът е като игра на домино. 
Правим избори. 
Грешим. Събаряме плочка. 
Поправяме грешките си. Но събаряме друга плочка. 
Винаги сме застрашени да сбъркаме. 
Но пък и шансът да се окажем на прав път е огромен.

Ето с такива мисли сме се запътили на поредното приключение из непознатите и забравени Родопски кътчета. Тази година е почти към края си, а ние, по една или друга причина, поради определени избори, които е трябвало да направим, сме натрупали доста неизвинени отсъствия в Училището на природата през лятото и есента. Е, за наше щастие зимата вече е дошла и отново сме в играта.

...А времето - за чудо и приказ. Да не повярва човек, че след няколко дни е Рождество. Съвсем отговорно мога да твърдя, че днес с нас е най-хубавото време от началото на годината. Почти през всички от и без това не многото на брой странствания и храсталясвания бяхме съпроводени от студ, вятър, дъжд и най-неприятното - задушаващи мъгли. А днес - слънце, пролетни температури и есенно синьо небе. Божествено и вдъхновяващо. Идеалното време да загърбиш грижите и да се впуснеш в нещо запомнящо се.



Навлизаме в най-северните гънки на Родопите и скоро дирите ни се загубват в дълбокия дол на Алагюнедереси - малка рекичка, която заедно с Дюдюклудереси дава началото на по-голямата Величка, захранваща язовир Тракиец. Именно тук, в долините на двете реки се намират едни от най-значителните тракийски култови комплекси, които някога сте виждали. А районът, въпреки че се характеризира с неголяма надморска височина и сравнителна достъпност, все още крие места, из които не е стъпвал човешки крак.

В Памуклу и Еминчауш махале цари божествено спокойствие, тишина и хармония. Свикналите с постоянния шум в големия град може да полудеят тук. Така се пошегува с нас местен дядо от Памуклу махале, виждайки ни да се наслаждаваме на гледката към низината от скала край пътя. Трудният живот на хората не е погубил нито чувството им за хумор, нито оптимизма им. Живеят скромно, гордо и щастливо.

Спускаме се до съседната Еминчауш махале. Тук живеят не повече от 4-5 човека, а каменните къщички сякаш са кацнали на ръба на долината на Алагюне. На няколкостотин метра от махаличката се намира Пармаклъ кая или Скалата с пръста. Местните я наричат така от незапомнени времена. По повърността й са издълбани повече от тридесет трапецовидни ниши, а наименованието й идва от неголям скален къс, вероятно пощаден от ерозията, или пък издялан целенасочено, удивително приличащ на пръст.





Скалата е със завидна височина и с ориентация - почти идеален юг. По повърхността й личат следите на няколко ями и жертвеници. От тук започва приятна пътека сред дъбовата гора, която през цялото време се движи високо по левия бряг на дерето и след около 3 километра завършва при водослива на Алагюне с Ночевското деренце.

И понеже сме вечно търсещи и жадни за нови приключения, решаваме да се движим в посока към Ночево, но извън пътеките. Все пак истинските красоти са далеч от местата, по които преминават масите. Преваляме билцето, което разделя долините на двете съседни рекички и след час се озоваваме в малкото селце. Голямото изкачване тепърва предстои.

Над Ночево се намира другият огромен култов комплекс от времената, когато траките са обитавали тези земи. Почти няма необработена скала. Вгледа ли се човек, ще забележи трапецовидни ниши, причудливи форми, шарапани и всякакви странности, които всъщност са странности за нас, поради ограничените ни мисловни възможности, но за предците ни всичко това е бил начин на живот и разбиране на Вселената.








Изплезваме езици по склона, но гледката и скалните форми навсякъде около нас ни карат да спираме често за да им се наслаждаваме. Едновременно с това и почиваме. Изкачваме още едно билце - това между Ночево и селцето с двама жители - Душка. Спускането от връх Калето /810 м н. в./ до Душка е трудно. Наскоро е вилнял смерч и голяма част от младите букови и брезови дървета са нападали по земята, създавайки трудности при преминаване през и без това стръмния терен. Сянката започва да пълзи по съседните била и да изяжда светлината. Слизаме в Душка около 16 ч. Селцето е толкова уютно. С двама жители е, а има цели седем махалички. Всяка от тях - с по две-три къщурки. Най-голямата махала се казва Тумбала. Вероятно навремето и тук е кипял живот. Хората са живели смислено, имали са цели и мечти, но изведнъж всичко е замряло. Или по-скоро затихнало. Неусетено за околните. По същия начин както тъмнината на нощта измества деня...



До мръкване остават около 50 минути, затова е желателно да засилим темпото си, за да успеем да се върнем до изходната си точка - Еминчауш махале. Предвидливо сме взели челниците си, но все пак колкото по-рано, толкова по-добре. Близо до местността Свети Илия и едноименното връхче пред нас изскача местен човек, търсещ загубили се животни. Въпреки притеснението си, човекът спира и ни заговаря приятелски. С болка споделя, че навремето в селото живеели 30 семейства и всички били като братя. Днес останали пет фамилии, но не минавал и ден без свади и делби. Пожелаваме му успех в търсенето, защото тук вълците са нащрек. Дано да е успял да ги изпревари.

По тъмно се завръщаме в Еминчауш махале. Мълчаливият Бог е все така осезаем тук. Само кафявото куче в крайната къщурка проръмжава, надушвайки чуждо присъствие.

Няма коментари:

Публикуване на коментар