31.12.2015 г.

КОРМИСОШ - ЗЕМЯ НА ИСПОЛИНИ


Кормисош е изключително дива и необятна територия. Докато човек не изпита ужаса от загубване посред нощ, докато не чуе шума от пращящите под тежките мечи лапи клони, докато не погледне от върха на половин километровата бездна под нозете си и докато не се почувства заклещен между живота и смъртта, не може да каже, че познава тези сурови места. Тук няма закони. Има само едно простичко правило: "Не навлизай в Кормисош, ако наистина не е наложително!"


Всяка история има своето продължение. Една седмица по-рано, в мразовитото зимно утро, се събудихме над село Паничково и докато закусвахме и подготвяхме раниците си за преход до село Мурга, югозападно от нас забелязахме интересен гол връх. 

След няколко засичания на азимута, обстойно разглеждане на топографската карта и куп справки в интернет разбирам, че това е връх Тузлата, разположен в сърцето на Кормисош, между Давидково и Лъки.

Е, вече е минала седмица. Ранно утро е. Предвещаващо ужасно добър ден. Далеч на югоизток слънцето изплува иззад Мъгленик и лъчите му започват да пълзят на запад, измествайки сянката в дълбоките кормисошки долини. Земята се събужда за живот. Намирам се на 10 км над Давидково, на разклона за Крушов чатал. Поемам на север, бавно набирайки височина.

Играта не сенките в ниското е завладяваща. Като на длан виждам огромна част от източнородопските била - всяко от тях оцветено в различен нюанс на синьото. Това е тя - съвършената палитра на Природата, в която никога няма повторение.











Потънал в опиянение от гледките, се движа бавно през стара елова гора. Краят на декември е, а аз съм по тениска. Въпреки че сутринта духаше хладен вятър, с издигането на слънцето във височина нещата се промениха значително. Движа се и вдигам шум. Не за друго, а заради гъстата популация на мечки в района. Намирам се в най-дивите дебри на Родопите. Мисля си, че ако с мен се случи нещо, сигурно ще мине поне месец докато някой ме открие, при това случайно.

Излизам от гората и започвам да пъпля по голото било. Забелязвам, че навсякъде около мен има изпражнения от елени. Оказва се, че се движа в тяхната територия. Тузлата представлява най-голямото сборище на благородни елени в целите Родопи. Всяко храстче е изядено, всяка тревичка - изпасена. Казват, че през брачния период на благородниците изкачването на върха крие истински риск. Мъжкарите са изключително агресивни и биха възприели всеки предмет, който се движи, за непосредствена заплаха или конкуренция. И съвсем естествено би последвало нападение от страна на някой едър елен.

Чувствам се превъзходно. Неописуемо. Жадувал съм за нещо подобно дълго време. А днес сякаш всички условия са в моя полза - температурата на въздуха е оптимална, видимостта е идеална, няма валежи, а и вятърът утихва все повече.

И ако досега гледката, на която успявам да се насладя, е била основно на юг и югоизток, то, в момента, в който стъпвам на върха, занемявам...Север, запад, изток и юг...Накъдето и да погледна ми се завива свят от красота. Това са Родопите. Изпепеляващи. Благодаря на Бог за това, което виждам и се моля да не умра от върховата емоция, която преживявам.



















Отправям се към съседния връх Крива чука. Подсичам връх Елварника и местността Живите блата, които ще посетя непременно в някое от следващите ми пътешествия в района, и по западния склон на рида Каракулас се спускам продължително, докато достигам до пътя, свързващ Белица и Планинско. Спирам за кратка почивка и присядам край пътя. 

Откривам още един чар на зимата - гледката. Голите дървета увеличават видимостта драстично. И ако през лятото и пролетта понякога е трябвало да влагам голяма доза въображение, за да си представя как завършва някой склон в далечината, или пък да преценя дали някоя пътека ще ме изведе на предполагаемото място, то сега е далеч по-лесно. С един поглед разкривам цялата тайна на долината на Хамбар дере. Долу, в ниското са махалите Хамбар, Стамболовци и Черневци - грижливо обезлюдени от подчинените на Тодор Живков, за да не пречат местните хора на лова на партийните величия по онова време.



Само след няколко завоя се отклонявам вдясно, поемайки по стария римски път, днес превърнал се в пътека, водещ към Родопското конче и Акватепе. И ако досега съм се движил през диви места, то сега дивотията става нечовешка. Налага се да си тананикам и да вдигам шум умишлено, защото мечите дири са на всяка крачка. Не след дълго попадам и на изпражнения.

Пътеката се изкачва плавно, набирайки височина. Излизам от гората и стъпвам на Родопското конче. Почти толкова велико е колкото пиринския си събрат. Вляво от мен урвата е дълбока почти половин километър и завършва дълбоко в долината на река Белишка. Вдясно пък е долината на Хамбар дере - една от най-самотните родопски територии. 









На места личи изключително запазената каменна настилка на римския път, използван векове наред.



Движа се бързо, а пулсът ми е учестен. Всяко шумолене ме кара да спра, да се сниша и да заема отбранителна позиция. Не, че би ми била полезна в случай, че срещу мен се изправи някоя 200-килограмова кафява мечка. Няма да имам шанс. Край пътеката има лежанки на диви животни - кози и мечки, а на няколко места откривам следи от изровени мравуняци. През есента тук е имало голямо пиршество.

В един момент ме стряска тропот от свличащи се към Хамбар дере скални отломки. Спирам и се заслушвам. Стадо диви кози. Усетили са ме. Виждам ги как подскачат от скала на скала, но успявам да хвана в кадър само две от тях. След серия подскоци, едната от тях се изляга спокойна в лежанката си и ме наблюдава от там.





Не след дълго достигам до Аква тепе. На голямата поляна има стара ловна хижа, а над нея извисява челото си едноименният връх. Обрасъл в борове. Обвит в загадки и мистерии. Наричат го още Белички връх. 

Красиво е. И спиращо дъха. И вечно. Това е Кормисош - онази дива и необятна територия, в която се крият невиждани прелести. И тайни. Като тези за Поп Богомил и Баян Мага. Земи, из които все пак е добре да бродим само ако е необходимо...

Няма коментари:

Публикуване на коментар