14.01.2016 г.

КОРМИСОШ - ЗЕМЯ НА ИСПОЛИНИ 2

Това, което за мен е мечта, за мнозина е лудост. Едва седмица след завръщането ми от Кормисош нещо отново ме тегли натам. Само маршрутът е различен този път. Чувството е същото. Онова хубаво чувство...да се загубиш сред девствените чукари на Родопите. Загубваш се, но намираш себе си. Да потънеш в родопската безметежност на времето. Потъваш, но изплуваш над всички дребни човешки суети. Да изпиташ онази шеметна наслада, стъпил на ръба на някоя от кормисошките бездни. Наслада, която не би изпитал никъде другаде.

Четвъртък, 07.01.2014, 15:07 ч.

Тръгваме от село Жълт камък - една от асеновградските перли, за които няма да намерите никаква информация. А селцето си струва да бъде посетено. Ако не за друго, то поне за да се докосне човек до неподправената същност на човешките взаимоотношения там. Или пък да разгледа величествените скални масиви, разположени югозападно от Жълт камък.





Чувстваме се поласкани. Посреща ни не кой да е, а самият кмет на селото - Рафика Рамадан. С интерес ни разпитва къде отиваме. Намираме и доста общи теми. Жената се оказва, че е родом от Безводно, та си говорим за свлачища, скали, човешки съдби, немотия, щастие и човечност.

Пожелава ни "на добър път", а ние се губим измежду тесните селски улички. Предварителните си изчисления на параметрите на маршрута сме направили така, че тази вечер трябва да достигнем до Узуново, а оттам - до хижа Сини връх, където ще пренощуваме. Да, и ние предпочитаме да спим на палатки, но не и днес. Температурата в 16 ч. вече е едва 2 градуса, а вятърът е бръснещ. Който е ходил в ниските части на Родопите през зимата, знае за какво иде реч.

Изкачваме се южно от селото, защото искаме да преминем покрай големите скали, южно от връх Дамбал, които са ни впечатлявали не веднъж, гледайки ги от съседни била и връхчета. Реално скалите са по-близо до село Узуново.

Разгледали част от каменните исполини, поемаме отново към следващата си цел. Решавам да погледна GPS-а чисто информативно, и...ето я поредната източнородопска мистерия. Спътниците отчитат, че местоположението ни е на 1 км североизточно от връх Дамбал. Да, ама не. Съвсем ясно виждаме върха северозападно от нас. Вероятно пак си имаме работа с геомагнитни полета, които са си често явление тук.

И, за да не губим и без това изпреварващото ни време, решаваме да търсим път до Узуново по интуиция. Все пак имаме още 7.5 км до Сини връх и едва час и малко до мръкване. Използваме стар горски път, който скоро свършва в нищото и интересното започва от тук. "Ето го срещу нас Узуново!" - възкликвам. "Да, ама виж какво дере има под нас. Трябва да се спуснем до дъното, да се изкачим по отсрещния склон и едва тогава може да се каже, че сме в Узуново!" - бързо попарва ентусиазма ми спътникът ми. Преценката и на двама ни е, че в този дол ще изгубим поне час.

Започваме спускане по улей, в който през зимата със сигурност падат лавини. Сега целият е пълен с листа, които допълнително пречат на нормалното спускане, ако изобщо може да се нарече нормално спускането по 55-60 градусов наклон.




В дъното на каньона е същинска дивотия. Дерето е един от притоците на Коджадере. Току до водата забелязваме няколко старателно маркирани от мечка дъбови дървета. Явно тук някъде е бърлогата й, защото определено хора нямат защо да идват до тук и мястото е спокойно. Може би няколко души годишно, заблудили се като нас, слизат тук. И толкова.

Пъплим по отсрещния склон, който е една идея по-благодатен от този на спускане. След близо 40-минутно изкачване виждаме покривите на къщите в Узуново. Равносметката - 1 час и 10 минути загубено в дерето време.

Време за почивка почти нямаме. Пада мрак. Леко хаотично и нервно търсим някой да ни упъти към Сини връх. В един от дворовете на два бастуна се подпира прегърбена, пълна жена. Поздравяваме я - никаква реакция! Повтаряме на по-висок тон - пак нищо! Започвам да махам с ръце, но жената не реагира. Или не чува, или не разбира български. Отказваме се, но за щастие до съседната къща виждаме мъж, който води няколко крави. Бай Реджеп. В началото леко дръпнат, но постепенно се отпуска. Дори ни кани да спим при него след като разбира плановете ни. Благодарим му докато ни извежда от селото, за да ни посочи от къде трябва да минем към хижата. "Внимавайте в тъмницата" - казва. "И да ми се обадите на връщане да пием по едно кафе!" - вече почти приглушено чуваме последните му думи. Бързаме.

Спираме и вадим челниците. Без тях вече е невъзможно да се движим. Използваме горски път, който на места съкращаваме през дъбовата гора. Край Сини връх пристигаме късно. Е, късно за този сезон, защото сме вървяли два часа в тъмнина. С облекчение виждаме светлини в далечината. До последно не бяхме сигурни дали хижата работи.

Вечеряме и лягаме, защото и утрешният ден няма да бъде за подценяване.

Петък, 08.01.2014, 09:24 ч.

Пооспали се, тръгваме към едноиммения връх. Винаги съм си представял, че е изумително красив. Хващаме пътеката за Марциганица и след половин час сме на Дългата поляна - най-красивата местност от целия преход между хижата и върха. Под нас се е разляла Горнотракийската низина със селцата в нея. Единственото неприятно през деня е суровият северен вятър, който ни брули на почти всички места с красива панорама.

След минути, благодарение на доброто ми периферно зрение, забелязвам как нещо ни наблюдава от гората. Две сърнички, сякаш излезнали от някоя книжка с картинки, навдигат вратлета и хвърлят любопитни погледи към нас, скрити зад ствола на стар бук. След секунди, с няколко скока пресичат пътя ни и се изгубват в горските дебри.

През 80-те години Дълга поляна е била мястото, където са се отстрелвали най-добрите екземпляри благороден елен от цялото Кормисошко стопанство.



Изкачването ни на върха е съпроводено с леко разочарование - много драки и липса на панорама, каквато сме очаквали. Почиваме 15 минути, скрити зад скален блок на южния склон, за да се предпазим от вятъра. Слънчево е и ако няма пориви, е изключително приятно. Правим подкрепящ обяд с част от и без това оскъдните ни хранителни запаси.

В участъка под върха губим следите на каквато и да било пътека, та се налага да правим диво, импровизирано спускане за втори път. Югозападният склон под Сини връх е най-стръмен, а за беля слизаме точно по него. Достигаме до черния път, водещ към Три могили и Изворово.

Връх Шилената чука разделя два интересни и дълбоки дола - Юрт дере и Бъчва. Това са може би едни от най-дълбоките кормисошки каньони, а скалните исполини по склоновете им вдъхват изключителен респект у всеки успял да ги зърне. В дъното на Бъчва са скрити останките и на едноименната махала - отдавна обезлюдена, за да се осигури спокойствието на ловните величия, посещавали Кормисош. Тук се наслаждаваме на скални исполини с причудливи форми, по които бродят стада диви кози, необезпокоявани от никого.



През 80-те години Кормисош е бил мястото, където комплексираните комунистически величия идвали на лов за кафява мечка. Един турчин обаче, дочул за трофейните екземпляри, които се отстрелвали в стопанството, дошъл да изпробва късмета си. И, не щеш ли, разбунил духовете, опровергавайки всички теории, че тук се стреля по мечки, които живеят в естествената си среда. Ноктите на екземпляра, който отстрелял, били с дължина 14 см. Това било възможно само, ако животното е отглеждано в затворено пространство без възможност за изминаване на големи разстояния. Мечките, които се движат активно в търсене на храна, са с по-изпилени нокти. Така доказал, че всички трофеи, убити през годините, са били отглеждани в клетки и пускани на свобода при специални случаи, за да могат ловците да задоволят жаждата си за кръв по възможно най-лесния начин. Тази история ни разказва местен човек, работил като горски в Кормисош в апогея на комунизма.

След час ходене достигаме до безспорно най-красивия връх в Кормисош - Равният камък /1 448 м./ - огромна риолитна плоча, покрай която минава старата горска пътека. От ръба на скалите до дъното на пропастта ни делят повече от 100 метра. Грандиозна гледка към долините на Хамбар дере и Рака дере. Колкото и време да прекара човек на върха, никога няма да бъде достатъчно, за да се насити на панорамата.




С напредване на югозапад теренът става все по-див. До Аква тепе ни остават около 2 часа, като преди това достигаме до подножието на връх Проглед /1 576 м./ - още едно възвишение с красива гледка. На много места между Равния камък и Проглед измежду дърветата се прокрадват свръхестествените панорами от долината на река Сушица - грандиозните скални комплекси, за които законите на гравитацията сякаш не важат.

Изморени сме. Ходили сме 16 км по силно пресечен терен. Вятърът и студът са ни изтощили допълнително. Оставащите до Аква тепе километри от пътеката са осеяни с мечи изпражнения. Успокоението е, че не са толкова пресни. Поне седмица е минала от последния обход на кафявия звяр. Доста обърнати камъни, надраскани дървета и разровени мравуняци свидетелстват за нерядкото животинско присъствие тук.

Със силно намаляващи сили подсичаме от изток обраслия във вековни смърчове Аква тепе. Броени метри ни делят от заветната ни цел - едноименния заслон, в който се надяваме, че ще успеем да пренощуваме. Излизаме на обширната поляна и с огромно облекчение виждаме, че заслонът е отключен. Студът ни е скапал.




Заслонът преди е бил туристическа хижа. След превръщането на Кормисош в огромна ловна територия, се издава забрана за използване на постройката за нуждите на туризма. Предоставят я на ловците. Днес, в случай на екстремна ситуация, мястото може да се окаже спасителен кораб за лутащия се из суровия родопски балкан турист. Такъв се оказва и за нас в тази студена зимна вечер, която предвещават розовите облаци и замръзващите под морните ни нозе кални друмища.

Първото нещо, което правим, е да запалим огън. В стаята има голямо кюмбе, което ни спасява от измръзване. Дърва има в изобилие. За минути температурата в помещението с три легла и маса за хранене се повишава с поне 15 градуса. Изсушаваме дрехи и обувки и сядаме на вечеря. Отдавна не ни се бе случвало да се намираме в средата на нищото и да разполагаме с такъв лукс. Защото в момента дървата, огънят и чайникът с вряща на печката вода са лукс, за който не сме и мечтали. Имаме покрив над главите си, за което сме най-благодарни.

Не ни е останала много храна, но закрепваме положението с топла супа и няколко блокчета шоколад. Останалите 4 блокчета оставяме за утрешния ден, в който ще се наложи да изминем обратно цялото разстояние от Аква тепе до Жълт камък.

В балкана е дълбока нощ. И тишина. Запалваме свещ. Единствените шумове край нас са от огъня, вятъра и ровещите около заслона диви прасета. А на небето са се ширнали едни звезди, едни съзвездия - оставаме без думи. И знаеш, че си на километри от цивилизацията, но си някак спокоен. В 19 ч. лягаме да поспим. Уморени сме, а и какво друго да прави човек в студена зимна нощ.

Събуждам се в 21 ч. Огънят е почти загаснал. Слагам още дърва и отново в стаята става приятно. Единствената светлина идва от игривите пламъчета, които се гонят по тавана на хижата. От кога си мечтая за подобна нощ в планината. Прекарвам повече от 5 часа, загледан в тази огнена игра. От време на време вятърът напомня за себе си, карайки стъклата по прозорците да звънтят от напрежение.

Събота, 09.01.2014, 07:00 ч.

Събужда ни алармата. Не ни се излиза от спалните чували. Стаята е изстинала и между температурата отвън и вътре няма особено голяма разлика.

Излизайки навън усещаме, че вятърът е утихнал и денят ще бъде обещаващо добър. Първите слънчеви лъчи вече огряват източния склон на връх Аква тепе. Не закусваме. Храната ни е прекалено малко, затова е по-добре да я употребим по предназначение, когато сме наистина гладни. А ни чака и дълъг път - 26 километра с голяма положителна денивелация. По-добре да тръгваме.

Може би заради дългия път, който знаем, че ни очаква, се мобилизираме и потегляме с бодра крачка към Сини връх. Спираме за кратка почивка само на Равния камък и в подножието на Сини връх.

За да си спестим изкачването до върха и слизането към хижата, търсим пътека, която го подсича от север. Съвсем късметлийската уцелваме тясна пътечка, която ни извежда на красива панорама, високо над Краставото дере.



Слизаме до хижа Сини връх с изключително бързо темпо. Вече усещаме умората в коленете, но имаме още 10 км до Жълт камък. Няма как. Денят напредва. А сме обещали на бай Реджеп да пием по кафе. Искаме да разгледаме и Узуново - селото с петима души, в което бяхме по мръкване преди два дни.







В Узуново е настанала онази позната тишина. Дървета, къщя, купи със сено, всичко е притихнало. И вятър няма. И бай Реджеп го няма. Сякаш е потънал вдън земя. Викаме, викаме, край каменната къщурка, край която го видяхме преди два дни. А дали и той не е бил като онези ангели-пазители, дето се явяват на хората в моменти на нужда, за да успокоят душите им и да им вдъхнат вяра и сили, за да продължат по пътя си...

Спускаме се към Жълт камък. Внезапен порив на вятъра раздухва шумака край нас...

2.01.2016 г.

СЪРДЕЧНИ СРЕЩИ ОТ РОДОПИТЕ

През многобройните ни пътешествия из Родопа срещнахме изключителни човеци. С главно Ч. Някои от тях вече не са сред нас. С други навярно ще се видим отново. За да се поучим от техните доброта и мъдрост и за да попием от душевна им чистота. 

Защото човешките пътища може да не водят до никъде, но понякога става така, че два човешки пътя се пресичат. А пресекат ли се, сякаш свързват хората, които са се срещнали, завинаги. Казват, че помним всички събития, които ни се случват през целия живот. Най-ярък спомен в нас ще остави простичкият и труден, но същевременно изпълнен с щастие живот, който водят повечето от планинците.

Живот, който може и трябва да ни служи за пример. Насладете се на някои от най-колоритните и болезнено истински кадри, които говорят сами...