19.03.2016 г.

В КАЛДЕРАТА НА ДАМБАЛЪК - ЧОБАНКА, ЧОМАКОВО, ПРАХАВИЦА И ОСТРЕНЦИ

Петър Дънов е казал: "Най-красивият момент е изгряването на Слънцето. Слънцето представя Божествения живот, който постоянно изгрява в душата." И в моята душа е изгрев. Пътувам в студената, мъглива утрин. Гъста мъгла покрива цялата околност и видимостта е почти нулева. Но първите слънчеви лъчи вече греят вътре в мен.

Новият ден пристъпя към мен с тихи стъпки. Съзнанието ми се пробужда, за да долови същината на живота. Потеглил съм на път далеч преди изгрев - в 4 часа сутринта. Планирам да посветя целия ден - от изгрев до залез в ходене и откриване на непознати-познати места. Така и става. Пред мен е още един върховен, изпълнен с магия ден в неповторимите Източни Родопи.

Потапям се в памуковата мъгла. Толкова е гъста, че дори дивите животни са изгубили способността си да чуват и виждат в подобно време. Само на 30 метра от себе си фиксирам стадо от няколко елена. Водачът им е едър мъжкар, чийто мощни рога са единственото нещо, което се вижда от него. Всъщност, по размерите им успявам да преценя, че е едър, миг преди да е потънал в "думана". Така алианите - местните хора, наричат мъглата тук. Няма как подобна гледка да не вдъхне респект и в най-смелия познавач на планината.

По предварителни планове исках да посветя днешния ден на един отдавна угаснал вулкан - Дамбалък. Бях планирал голяма обиколка в района, която щеше да започне и завърши в Летовник, щеше да премине през няколко забравени родопски махали и да ме изкачи до вулканския връх. Благодарение на добрата ми преценка, обаче, градена през годините след многократни наложителни преспивания в нищото без екипировка, заварен от тъмнината поради слабото предварително проучване на терена и надценяването на физическите ми възможности, нужни за да завърша преходите си, този път реших на време да се откажа от изкачването до Дамбалък. Затова си остана една не по-малко очарователна 20-километрова разходка до няколко уникални родопски селца, за която ще ви разкажа в следващите редове.

Кадър от отминалата зима, когато открих случайно това възхитително място.

Потеглих в 7.00 ч от село Летовник. Започнах приятно спускане на север към брега на язовир Студен кладенец. Този маршрут е един от любимите ми за лежерни разходки. И въпреки че се спусках, спирах почти на всяка крачка, защото не можех да се наситя на пролетните песни на птиците, цъфналите дръвчета и подмладяващата се трева. Мъглата започна да се вдига. Достигнах до Джерал дере. И понеже обичам импровизациите, реших да поема срещу течението му вместо да продължа към Лисиците. Тази малка промяна гарантираше една идея по-труден преход за сметка на това, че щях да разгледам каньона на Джерал - нещо, което отдавна  исках. 





Навлезнах нагоре по дъното на дола. Не очаквах да е толкова красиво. Истинско девствено дере. След около километър започнах изкачване по десния, не толкова стръмен склон на Джерал и с малко усилия стъпих на билцето. Вече нямаше и помен от мъгла, гледките към язовира станаха шеметни, а като бонус се появиха и няколко малки стада с елени и сърни. Отново се убедих колко свръх сензитивни животни са. Стадо лопатари ме забеляза от разстояние по-голямо от 300 м, при все че бях облечен с труднозабележими дрехи и се движех много внимателно.

Намирах се под Кирсетепе /връх Църква/. Преди година го бях изкачил откъм Биволяне и не останах очарован от гледката от върха, затова този път реших да си спестя усилията за нещо по-интересно. Продължих на югозапад към село Чобанка. Откритите безлесни площи изведнъж се смениха със стари дъбови гори, просечени от малки дерета с много водопади. По много дървесни стволове личаха дълбоките белези от острите шипове на рогата, които се бяха впивали стотици пъти в кората на дърветата. В тях лопатарите "чешат" израстъците си преди да ги "хвърлят" и заменят с млади рогца.




Достигнах до Чобанка и останах очарован от автентичността на мястото. Заприлича ми на Юрпек. Селцето се сътоеше от къща и два обора. Къщата очевидно бе обитаема. В двора и видях коза, която бе родила две малки яренца буквално преди минути. Мъниците бяха още мокри, а под тях висяха пъпните им връви, които майката опитваше всячески да откъсне и изяде. Явно това бе в природата на животните. Старата коза ме погледна критично и наведе заплашително глава, когато се приближих, за да снимам бебетата й. 

Бях изминал 200 м, когато дочух чановете на стадо овце. До тях стоеше жена, заобиколена от няколко огромни кучета. Приближавайки се, осъзнах злобата на кьопеците. Ако не ги беше озаптила, със сигурност щях да бъда нахапан. Казах й за яретата, но тя вече знаеше. Бе тръгнала към тях да ги види. Живеела с мъжа си тук. Били единствните обитатели на това прекрасно място. Определено не изглеждаше нещастна. 

След има-няма още 200 м видях и мъжа й. Здрависахме се. Човекът приседна на тревата. Сторих същото и поговорихме няколко минути. Определено се учуди какво правя сам-самичък тук. Разказа ми за живота и неволите им. Едва преди няколко месеца прокарали горски път до тук. Преди това "събитие", както той го нарича, само тясна пътечка водела до Чобанка. Разговорът бе приятен, но овчарят ми каза: "Ти си на разходка, но аз имам работа. Трябва да пазя яретата, защото лисиците дебнат точно това - да се разсея за миг, за да отвлекат някое новородено." Разделихме се. Отклоних се от пътя, изкачвайки се стръмно по склона към Дамбалък. След 20-минутно сизифовско драпане обаче прецених, че времето до мръкване няма да ми стигне, за да се изкача и да се върна в Летовник. 











Рязко промених курса на движение. Под мен, като плочки от домино, бяха разхвърляни къщите на Чомаково, а на един хвърлей от него се виждаше изоставената махала Прахавица, която ме привлече от пръв поглед. Рязката промяна в надморската височина се отрази на коленете ми. Стръмният склон се преодоляваше значително по-лесно посредством тичане, отколкото чрез ходене. 

Чомаково ме впечатли много с изключително красивите си къщи. Повечето за съжаление бяха пусти. Какви майсторски ръце само бяха пипали тук. По стените им нямаше една кривина. А възрастта им сигурно бе почти 100 години. В близост до селото има и два водопада - много красиви, но пресъхващи през сухия период от годината. Е, аз успях да ги видя течащи.







От тук се отправих по забравена пътека до Прахавица - село, което никой не помни. Никъде не може да се открие информация за него. Хората са го напуснали отдавна. Когато приближих обаче, видях стадо говеда и човек край тях. Махнах му и го поздравих - не реагира. След няколко метра пак погледнах към него и повторих действието, но отново нямаше никакъв резултат. Явно човекът не бе от най-дружелюбните. 

Достигнал в края на селото, застанах край съборена къща, разпознаваеми от която бяха само основите. Спрях да почина и се загледах в нея. С периферното си зрение видях как същият този човек, когото поздравих преди малко, се приближава към мен, подпирайки се на голяма сопа. Отново го поздравих. За трети път не получих отговор. Спря до мен и започна да говори на турски. След като го помолих да говори на български, едва разбрах въпроса му "Какво правиш тук?". Наистина, нужно бе много време да го убедя, че не съм дошъл с лоши помисли. И все пак, в края на тирадата ми отново ми каза, че му изглеждам съмнителен.

Може би успях да разсея първоначалните му съмнения, та се заприказвахме. Черпих го с фъстъци и най-странното бе, че съвсем усърдно събра всички ядки, които паднаха в листата, когато пълнех шепата му. Определено му харесаха. Попитах го на колко години е, но дали поради незнание на числата или поради друга причина, ми отговори, че е на 18. А беше около 40. В следващия един час той бе плътно до мен - дали за да е сигурен, че съм напуснал пределите на каменното му царство и няма да се върна отново, или заради желанието му да се представи като добър домакин, но след като го попитах как да стигна до Летовник, той остана неотлъчно до мен. Не че не знаех как да стигна в действителност, но нали трябваше да поддържам разговора и да го накарам да забрави за "злите ми намерения". 

А поддържането на разговор с него бе кошмарно мъчно. На 100 думи на турски човекът знаеше по една на български. И ща - не ща, следващия час прекарахме в безсмислен българо-турски диалог, от който разбрах единствено, че има три кошера, че някакви хора от съседните села са идвали да крадат от меда му, че миналото лято видял огромен смок, уплашил се и избягал, и че два вълка изяли едно от теленцата му. Всичко друго премина покрай мен и се изпари като сутрешната мъгла. А човекът наистина искаше да ми разкаже толкова много. 

Странна работа. И малко тъжна. Когато дойде време да се разделим, високо над Юджек дере, на час и половина път от къщата му, той ме попита: "Имаш ли хляб?" Сякаш ме прободе с нож. Нямах хляб. Наистина. Нямах и пари, които да му дам, за да си купи хляб. А и за какво ли биха му били тези безполезни хартийки в пустошта...

Изкачих вододелното било между Чукун дере и Джерал дере с доста зор. Вече усещах умора, излезна и неприятен студен вятър, който изцеждаше силите ми допълнително. Скоро достигнах и до другата обезлюдена махала - Остренци. Тук вече никой не живееше. Гледката бе още по-тъжна. Стърчаха само скелетите на няколко отдавна изоставени къщи и старата селска чешма, чийто мемориален надпис сочеше, че е построена в далечната 1948-ма година.







От Остренци до Летовник ме деляха само километър и половина. Превалих последното билце и вече видях къщите на селото. Още едно младо лопатарче пробяга пред мен, подплашено от шума на съчките, пукащи под краката ми. Вече правех мислената равносметка за изминалия ден - 10 часа ходене от изгрев до залез, изминати 20 км, върхова наслада и адреналин от гледки, срещи и преживявания....

Какво повече му трябва на човек?! Достатъчен му е един изпепеляващ изгрев. Всичко друго е дим...

7.03.2016 г.

ЗА СИВ КЛАДЕНЕЦ С ЛЮБОВ

Отдавна си мечтаех да спя под старото дърво, край старата, изнемощяла черквица в село Сив кладенец. Някои неща са просто трудни за описване, знаете. Е, и това непреодолимо усещане в мен е също така странно, но с времето започна да се засилва без да успявам да открия каквото и да било логично, лирично или научно обяснение за растежа му.

Притегателно за мен е да се разхождам сред руините на домовете човешки, в които са израстнали не един и двама души. Гротескно е дори удоволствието, което парчетата на човешките души и късчетата погубена надежда, които се търкалят по земята заедно с керемиди, стъкла, стари снимки, детски играчки, писма и покъщнина, пораждат в моята изкривена психика... 

Та, идеята на другаря ми Вилиан дойде, както се казва в играта на табла, дюшеш. "Хайде да отидем и да огледаме храма, да видим дали все още има надежда за неговото запазване." - каза той с кънтящ глас, а думите му достигнаха до ушите ми и още преди да съм асимилирал напълно смисъла им, съзнанието ми навърза следните асоциации: "Сив кладенец", "църква", "река", "палатки", "спокойствие" и "презареждане"...

Само три дни по-късно, след мръкване, успели да преминем през "щита" на граничните проверки, които ни загубват почти час, влизаме в Сив кладенец по калната главна улица. Вчера тук е имало същински воден ад. Това, разбира се, няма как да ни уплаши.

Ех, били сме тук преди около година. Колко бързо се изнизва времето зад нас и колко безсилни сме да го спрем. Господи, какво небе се е изблещило над главите ни. Стоим като вцепенени на неголемия селски площад. Липсва ни компанията на стария "МагазинЪ", който времето не пощади и срути след проливен дъжд по-миналата година. Сив кладенец винаги ще си остане за мен като най-добрият филмов декор в България. Мястото, което въпреки пустотата и самотата си, те дарява с много и все хубави емоции. Някой може да ме обори, но при мен определено чувството е такова.

Топло за сезона е. Пием по ракийка. Няма как на такова място човек да не пийне. Алкохолът тук изостря всички твои сетива. Не те стопля. Топлиш се от разпиляната любов. Тя е навсякъде. По уличките, между къщята, дебне те край старата селска пещ, до кладенеца...навсякъде. Тя те топли. Хората са си отишли от тук, но са оставили любовта. А за да са я оставили, навярно един ден ще се върнат...

Спим като къпани. До черквичката. Без камбана е, но на сутринта се будим от църковен звън. Дълбок, душевен, дали не е предзнаменувание, че след толкова години глуха тишина отново ще се чуе малката църковна камбана, а повеят ще понесе звъна й из Лудоречието.

Закусваме, а докато го правим, имаме интересни срещи - с полицаи от Гранична полиция, с местен овчар, със семейство от Бургас, които идват в Сив кладенец в почивните си дни. Сякаш това ни пътешествие е посветено на срещите, на контакта с хората. Селото ни е изненадвало винаги - този път с интересната история за човека, непознат никому, който дошъл и няколко дни ремонтирал сам паметника с имената на жертвите от 27.09.1913 г., когато башибозукът опожарява църквата. След ремонта просто си тръгнал.

Преди години, в безснежен зимен ден, възкликнах: "Какво щастие е да срещнеш човек по тези земи!", когато видях едничък в цялата околност овчар, пасящ животните си край реката. Тогава думите му "Не, синко, това не е щастие! Това е цяло събитие!", сякаш ме прорязаха с нож. 

Колкото и зле да е демографската картинка тук, все пак виждам надежда. Хора, които започват да се завръщат. Хора, които коват...всъщност коват не е точната дума...по-скоро, които жънат щастието си тук. Като групата от 20-тина немци, заселили се в Одринци. Само за няколко месеца селцето е променило облика си. Все повече стават спретнатите къщички, а край селото няма необработена земя. Добре де, не можеше ли това да го направят българи, та трябваше да дойдат немци, за да ни покажат връзката между човека и земята. Няма нищо, дано повече нашенци се увлекат по тези хубави начинания. 

Потегляме на разходка, приятна, пролетна, топла. Край Одринци ни нападат шест каракачански кучета. Пазят стадото от 200 кози, собственост на немците. Разговорлива германка дотичва, карайки им се. Разприказваме се. Определят селото и района като едно от най-добрите места за живеене в света. Без ток, без обхват на мобилните телефони. Уверяваме се колко лесен може да бъде живота ни. Просто ние го живеем по трудния начин. 

Достигаме до мястото, където събират водите си двете магически реки - Бяла и Луда, и потеглят в красивия си танц към Одринското поле. Ту див, ту питомен. Личат следите от последното прииждане на водната стихия - почти 6 метра над сегашното ниво на водата.

Търсим водопада край село Белополяне. Не го намираме въпреки указанията на местна жена. Долът, в който се намира падалото, е див и обрасъл с драки. Оставяме за следващия път с нежелание. Искаше ни се да снимаме мястото и да се опитаме да го популяризираме. 

Вървим през пейзажи от приказките - скали, сипеи, потоци, дъбови гори. Всичко има своя чар. Дори драките, които не щадят раниците и кожата по ръцете ни. Изкачваме се до върха на най-високото възвишение в района - Коджакая, или Кожака, както го наричат местните. Интересна пещера има тук. 

Влизаме един по един. А долу - подземен дворец. Казвам долу, защото денивелацията е около 10 метра, та се налага да се спускаме внимателно. Внимаваме и с прилепите. Доста интересни образувания висят над главите ни, но голяма част от тях са изпочупени.

Белополянската пещера е открита от военните, когато правели траншейни окопи в района. Изведнъж земята под нозете им поддала и между скалите зейнал неголям скален отвор. Излизаме, а към нас се приближава човек. И той търси пещерата. Влизал като малък, но бил забравил къде е входът й. Е, с наша или без наша помощ си спомня почти всички галерии и разклонения, но не желае да влезне. Съзнанието му се е променило през годините до степен, при която изпитва неприятно чувство от тесни пространства.

Показва ни пътеката към Одринци и Сив кладенец по южния склон на Коджакая. Само първите стотина метра са проходими. След това навлизаме в същинска джунгла. Малко диво прасенце пробягва стремглаво пред нас. Гората е дъбова - богата на храна. Слизаме в Одринци. Същите тези хора са прибрали козите. Издоили са ги. Занимават се с други дейности. Поздравявят ни приятелски, когато преминаваме край тях.

Тази вечер спим край Долно Луково. Поредната божествена нощ, озарена от танците на лагерния огън. Дърва има в изобилие. Последното прииждане на Бяла река е довлякло хиляди кубици сухи дърва, които поддържат отличен огън.

Гората е пълна с живот. Пронизващият писък на совата до полунощ е заместен от воя на чакалите. Много са. И не са далеч от лагера ни. Но, какво от това?! Когато си изживял мечтата си. Да спиш край някоя черквица, а в душата ти да звучи камбанен звън, дори и в камбанарията й да няма камбана...