16.04.2016 г.

СВЕТИЛИЩЕТО НА САМОДИВИТЕ

Очевидно имаше някаква последователност във всичко, което се случваше покрай мен през последните дни. Някаква мистерия, някакво опиянение, някаква зависимост, може би. Зависимост, придобита от времето, прекарано насред дивните източнородопски земи. От тяхната чистота, енергия и съвършена хармония...
.....
Бяхме седнали край огъня. Гръб в гръб. Лявата ми страна бе топла, а дясната изстиваше с напредването на вечерта. При нея бе обратното - гореше вдясно, а среднощният пролетен хлад обсебваше тялото й отляво. И в двама ни имаше момент на вцепенение. Но и странно спокойствие. Небето тежеше над нас, заплашвайки да ни засипе с тонове звезди, които, час подир час, изглеждаха все по-ярки и сякаш се приближаваха към нас, за да ни изкушат да ги хванем и прегърнем. В поляната край нас свиреха щурци. Едва сега осъзнах, че песента им ми бе липсвала цяла зима. В храсталаците шумяха животинки и само верният четирикрак пазител на лагера ни успяваше да ги надуши и да ни преупреди с късо изръмжаване и тихичко сумтене. В един миг се изправи, настръхна и наддаде див вой.


Огънят продължаваше да се слива с небесата. Изгарящите искри танцуваха фееричния си танц към нощната паст, която ги поглъщаше безмилостно и ги превръщаше от оранжеви искрици топлина в големи, жълти звезди. Студени, но не по-малко красиви.

Кучето ни отново наддаде вой. Тъпанът започна да резонира в слепоочията ни....Може би бе започнал танцът на самодивите. Наближаваше полунощ. Само след няколко минути вцепенението ни изчезна. Влязохме в палатките и се опитахме да поспим след дългия приключенски ден.

Заспиваме. Сънувам сън. Всъщност нещо много по-странно. Дали сънят ми е нещо като предсказание или аз самият подтиквам събитията край себе си да се случват в определена последователност. Не зная, но това, което сънувам, преживявам по абсолютно същия начин една седмица по-късно...

-----

В югоизточните гънки на Родопа се е сгушило селце, наречено Белополяне. Тъжно, самотно, с хубава стара черква, варосана в бяло, и с разцъфнала слива в неголямото църковно дворче, оградено с висок каменен зид. И с няколко останали прегърбени и беззъби човечета, по чиито лица животът е оставил суровия си отпечатък. Тези човечета се лутат измежду полусрутените си къщурки като привидения в търсене на изхода. А изходът за тях е само един - да бъдат прибрани от Господ.

Разхождаме се по тесните селски улички. Изправяме се край църковната камбанария. Наоколо се носят блажени ухания - на цъфнали дървета, на пролетни цветя, на свежа трева. Заобикаляме черквицата от запад и излизаме на по-широка уличка. На невисокия тротоар са приседнали две баби. Двете сестрички баба Султана и баба Елена. На 90 и 86 години. Само преди 37 дни изпратили на оня свят най-голямата си сестра, която предала Богу дух на 94 години. Баба Елена се усмихва, когато посочва пътя към селското гробище.

Баба Султана е облечена с черно елече и кафяв вълнен пуловер, а на главата си носи светлокафява забрадка. Баба Елена носи тъмносиня кърпа, кафява пола и извехтяло карирано сако, което й е точно по мярка.














- Вие сега, докато си седите тук на слънчице, за какво си приказвате?
- За нищо, мълчим си. Или си говорим за децата. Децата, които отдавна са далеч от нас...

Тъгата те смазва. Вече няма какво да кажеш. Нито на баба Султана. Нито на баба Елена. Иска ти се да им пожелаеш щастие. Да им вдъхнеш оптимизъм. Но не, не можеш. От устата ти се отронва едно-единствено "Бъдете живи и здрави! И до нови срещи!"

- Едва ли ще има нови срещи, момче. Господ скоро ще прибере и нас. Времето наближава. Ама вие, младите, да сте живи и здрави. И да идвате по-често тук. Да не забравите това прекрасно село.

Вятърът подухва и развява крайчетата на забрадката на баба Султана. Не чувам нищо повече. А и може би не искам да чуя.

Безсилен съм да кажа каквото и да било. Опитвам се да се отдалеча бързо, да се скрия зад църковните зидове и да се слея със сенките на малкото останали хора в Белополяне. Опитвам се, ама коленете ми не ме държат. Чувството е страшно...

Изгубваме се из селските ниви. Търсим водопад - Белополянския. Търсихме го и преди, но безуспешно. Сега, може би, амбицирани да избягаме от реалността и да измием спомена за тази жестока човешка среща преди малко, крачим през прашното поле, което в миналото е давало поминък на местните хора. Днес е запустяло. Спомени навяват старите лозя. Подивели и изсъхнали. Проснали напуканата си снага във всички посоки. Изглеждат уморени.

Спускаме се до водопада. Водата е ледена. Иска ни се да се потопим в дълбокия вир и да забравим за всички хорски мъки и неволи.





Спим край Акаланското дере под Белополяне. Огънят ни опиянява. Лявата ми страна е топла, а дясната изстива с напредването на вечерта. При него е обратното - гори вдясно, а среднощният пролетен хлад обсебва тялото му отляво. И в двама ни има момент на вцепенение. Но и странно спокойствие. Небето тежи над нас, заплашвайки да ни засипе с тонове звезди, които, час подир час, изглеждат все по-ярки и сякаш се приближават към нас, за да ни изкушат да ги хванем и прегърнем. В поляната край нас свирят щурци. Едва сега осъзнавам, че песента им ми бе липсвала цяла зима.

Събуждаме се. Заек пробягва край палатките ни. Свежо е. Влажно е. Слънцето се подава иззад близкия хребет и стопля кръвта ни. Закусваме с домати, маслини и сирене. Потегляме към село Каменка - едно място от сънищата, което сякаш ни е привличало от много време...

Катерим се по горещата скала, а крачка след крачка край нас изскачат изумителни чудеса. Изкачването е трудно, но усилието си струва. Стъпили на върха, осъзнаваме, че това е едно от суперсветилищата в тази част на Свещената планина, запазени от времената на траките. Стотици скални ниши, скални гъби, погребални съоръжения и издялани в камъка фигурки и надписи ни зашеметяват. Умопобъркващо е. Наричам го Светилището на самодивите. Защо ли? Не зная. Просто в съня ми е казано, че това е името на огормния скален мастодонт над село Каменка.














-----

Спя неспокойно. Самодивите приближават към палатката ни. Музиката се усилва, тъпанът бие учестено и ми натяква нещо. Нещо, което все още не успявам да разбера. Самодивско хоро се вие недалеч от лагера ни, а кучето отговаря на непознатите за него звуци с див вой. Настръхнало, то се опитва да ни събуди и изкара навън. След минути всичко затихва. Сякаш нищо не се е случило. Тишината се превръща в непробиваема завеса. Околността потъва в покой. До изгрев остават 4 часа. Топло е, но излизам и разпалвам огъня. Ровейки с пръчица в жарта зная, че след седмица отново ще поема на път. Зная, че всичко е предопределено...

Няма коментари:

Публикуване на коментар