15.04.2017 г.

СЕВЕРНОТО ПОДНОЖИЕ НА ЧЕПЪН ПЛАНИНА. ПЕТ МАНАСТИРА ЗА ЕДИН ДЕН. ЧАСТ I


ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ. ОПИЯНЕНИЕТО ЧЕПЪН

Когато пристигам в Беренде, слънцето е полегнало ниско, подпирайки се с длани о рошавите гънки на Големи рид – всъщност не толкова голямо възвишение, което пази селото от студените сръбски ветрове, веещи през зимата от запад. Нивите, засяти с пшеница и овес, горят в изумруден пожар, разпален от последните ласки на слънцето. Само старият орех край селцето изглежда някак си навъсен и разсърден на света, че Природата все още не го е дарила с нова зелена одежда. Всичко останало е потънало в божествена нирвана. Няколко свраки се закачат с миналогодишните, останали необрани плодове на старата шипка край мен. 

Намирам се в тази част на България за втори път през живота си, но това, което чувствам, не се различава особено от първия път, когато стъпих тук точно преди една година. Само че сега е далеч по-силно. Бих го описал като блажено опиянение на сетивата ми, породено от съвкупността от уханията на цъфналите дръвчета, гледките към старопланинските склонове – хем сурови, хем меки, песента на птиците и шумоленето на ланшната шума под нозете ми. Идва ми да се събуя и да ходя бос през полята. 

Трябва да се огледам за подходящо за бивак място, докато е все още светло. Но не мога да спра да се движа и да се любувам. Имам чувството, че белите ми дробове се разтварят за пръв път, поемайки все още прохладния пролетен въздух. Имам чувството, че се раждам. 

Имам добро периферно зрение. Вдясно от себе си забелязвам движение. Сравнително едро животно излиза от храсталаците. Спира на засятата с жито нива и замръзва. Или по-скоро погледът му замръзва в една точка. Очевидно дебне плячка. В следващия миг вече треперя от вълнение…дива котка. За почти 20-годишния ми стаж в планините това е вторият път, в който виждам подобно животно, и първият, в който успявам да го запечатам с фотоапарата си. Вълнението, което ме „тресна“ при тази неочаквана среща, вероятно е същото по сила вълнение, което завладява човешките същества, когато се изправят пред феномени като водопада Анхел или когато зърнат Северното сияние, например.

Имам идеалните условия за наблюдение на писаната повече от пет минути, в които, с плахи стъпки и ниско приклекнал, се приближавам към нея. Вятърът духа към мен. Няма признаци, че ме е усетила. Продължава да дебне, вероятно някое заблудено пролетно мишле, което съвсем скоро попада в безмилостните й лапи. Само с едно ловко движение жертвата е изядена. За това време аз съм напреднал с тридесетина метра. В миг срещаме погледите си. Моя - човешкия, изпълнен с вълнение и любопитство, с нейния – хищния, първичния, доминиращия, в който усещам едва доловим ужас от тази непредвидена среща. Потъва в гъсталака за по-малко от секунда.

Колко странно е това явление. Никога досега, в нито една друга планина, не съм виждал така спокойни животни. По време на миналогодишното търсене на изоставения Маломаловски манастир от другата страна на билото, имах щастието да наблюдавам няколко ловуващи лисици, които не ме усетиха в продължение на 15 минути. Изводът, който направих за себе си, бе, че красотата и спокойствието тук опияняват дори животните…

Пада мрак и захладнява. Разхождам се из селцето, което е така уютно, но за съжаление – обезлюдяващо с плашещи темпове. Опитвам се да завържа разговор с един от двадесетината местни жители – опърничав дядо, поливащ градината си, но не ми се получава. Или аз съм загубил способността си да общувам през дългата и продължителна зима, или просто той е прекалено мнителен.

АНТРАКТ

Нежеланието ми да си намеря място за нощувка по светло се превръща в причина да се установя почти в центъра на село Беренде. Разпъвам палатката си и се изпъвам блажено на фона на песента на щурците и птиците. Скоро след това и едните, и другите затихват. Само аз оставам буден до късно. Как да заспи човек, когато знае, че в следващите дни го очаква истинско себеосъзнаване…













Няма коментари:

Публикуване на коментар