16.04.2017 г.

СЕВЕРНОТО ПОДНОЖИЕ НА ЧЕПЪН ПЛАНИНА. ПЕТ МАНАСТИРА ЗА ЕДИН ДЕН. ЧАСТ II

ВТОРО ДЕЙСТВИЕ. ЗАБРАВЕНИТЕ РЕЛСОВИ ПЪТИЩА ВОДЯТ ДО ЗАБРАВЕНИ МАНАСТИРИ

Спал едва 4 часа, ставам и подавам глава от палатката. Луната се готви да потъне зад Големи рид – пак там, където вчера потъна и слънцето. Събирам лагера си и потеглям. Тоалета ще го правя край някой манастир, защото в Беренде така или иначе няма селска чешма.


Утрото е свежо, небето – ясно. Прогнозата за днес е, че има вероятност да превали, но това не ме плаши. Дълго време се бях подготвял за това пътуване към себе си. Многократно начертавах и преначертавах маршрута си. Четох книги и статии, разгадавах старите карти. Именно гъстотата на манастирите в този край на България бе основната причина, която ме бе довела тук. Особено сега, дни преди Великден, имах нужда от подобна пречистваща разходка.

Спускам се по забравен горски път, водещ до съседното село Беренде извор и жп линията Калотина – Станянци. Вече повече от 15 години пътнически превози по нея не се извършват. Обслужва единствено открития рудник за лигнитни въглища край село Станянци, при което по нея преминава влак не повече от 2 пъти дневно.




Достигам до релсовия път, който следва голяма част от меандрите на река Нишава. Красотата, която ме обгръща от всички страни, е убийствена. Скалните форми са умопомрачителни. Движа се с добро темпо, а цялото ми същество е завладяно от мисълта за манастирите, които ми предстои да посетя. Не след дълго вляво от себе си дочувам кучешки лай. Успявам да различа повече от две кучета, което ме навежда на мисълта, че идват от Чепърлянската света обител. След още няколко метра, които изминавам, стряскам сърна и сръндак, легнали съвсем близо до релсите. Още едно доказателство, че мястото е изключително спокойно. 

Напускам жп линията и обрасъл път ме отвежда до манастирската порта на манастир „Света Параскева“. Той е възстановен през 1920 г., след като в съня на местен човек от близкото село Липинци се явява Света Петка и му посочва мястото, където да започнат градежа. Там, в местността Църквището, от незапомнени времена е съществувало ранно християнско оброчище, в чиито основи са открити византийски надгробни камъни, датирани от VI в.

Влизам и сякаш попадам в Рая. Чувствам се така, като че ли съм направил първата плаха стъпка към пречистването на душата си. Преминавам покрай стопанските постройки – неизменна част от всеки манастир, вляво от мен остават манастирската черквица, кладенецът, няколко оброчни кръста и камбанарията и се изправям пред дома на свещеника. Не го виждам, но дочувам стъпки недалеч. Вероятно неговите.









Посядам на камък под старата камбана и се отпускам, гален от топлината на слънчевите лъчи. Все пак съм събирал студ цяла нощ, а допреди по-малко от половин час носех и зимна шапка. Сега съм огрян божествено. След минути чувам глас зад гърба си. Стопанинът на манастира се приближава, загърнат с хавлия. Вероятно е правил сутрешния си тоалет, а ранната ми поява сякаш го е подразнила. Оказва се много набожен човек. Укорява ме многократно за нещата, за които го питам. Не се задържам много. Обстановката е повече от приятна, но леко нападателният му тон по отношение на моето невежество в сферата на религията взема превес и ме кара да продължа по пътя си. 

Времето се затопля осезателно. Сутрешният повей в каньона на река Нишава вече е утихнал. Слънцето се издига високо и ръси щедро от благодатната си топлина навред. Достигам до Разбоишкия манастир „Въведение Богородично“. Портичката му е затворена. Тихо е. И тъжно. Оглеждам околността. Подвиквам с надежда, че все пак тук има стопанин, който се е улисал в ежедневната си работа. Грешал съм. Няма никого. 

Отключено е. Самотата е пропълзяла навсякъде, а атмосферата ме връща в първата половина на XX век. Кирпичените постройки тънат в разруха. Вече я няма белотата на прясно варосаните стени. На един от чардаците виждам портрет на Васил Левски. Той и съратникът му Матей Преображенски отсядали тук неведнъж в миналото. Точният период на съграждане на манастира не е ясен, но скалните пещери в района били обитавани от монаси-отшелници още през XII - XVI век. Още тогава църквата остава извън пределите на обителта, съградена в скална ниша на отсрещния бряг на река Нишава. На една от фасадите й има добре запазени стенописи от XVI в., изобразяващи сцени от Страшния съд.















Три пъти манастирът е бил разрушаван, а всички монаси били изклани при последното нападение. От 1902 до 1947 г. обителта е необитаема и пуста. Тогава се заселват три монахини, които, заедно с помощта на местните хора възстановяват голяма част от стопанските и жилищни постройки. През 2007 г. умира последната монахиня, полагала грижи за обителта до последния си дъх.

Имам време да се разходя навсякъде. Единствено в църквичката не успявам да вляза, но видяното ме кара да настръхна и да направя втората крачка към себеосъзнаването и пречистването на душата си…

Няма коментари:

Публикуване на коментар