13.11.2017 г.

ЗА ЕМОЦИИТЕ И СЪКРОВЕНИТЕ МИГОВЕ В ЖИВОТА НИ…

Едно интервю с приключенеца Вилиан Стефанов


Започнах да интервюирам интересни личности. Изборът ми за първия, подложен на разпит, не бе случаен. Вилиан Стефанов – дългогодишен мой приятел и спътник в редица експедиции и приключения. Познаваме се от повече от 10 години, изпитанията в планината са ни тествали и калили и знам, че Вилиан е човек, на когото мога да се доверя на 100 % и да поверя живота си в ръцете му в случай на опасност. Така е в природата. Може би затова имам и малко приятели, но са все проверени.

Защо реших Вилиан да е първият ли? Преди дни от печат излезе първата му авторска книга „Експедиция Речен път“. Прочетох я на един дъх и видях образа му в съвсем нова светлина. В книгата си авторът загърбва първичната си и дива страна и се впуска в емоционални размисли за битието ни. Може би това бе основната причина да го подтикна да разкаже и други интересни факти от живота си – такъв, какъвто е – от първо лице, без суета и излишно напудряне. 

Преди дни се завърна от Чернобил. Кой е споменът от там, който ще остане в съзнанието ти завинаги? 

Това е едно от местата на Планетата ни, които са белязани с жестока човешка трагедия. И още по-жалкото е, че тя е можело да бъде избегната. Освен незначителното облъчване (смее се), в душата ми се настани тъга. Трайно. Посещението на Чернобил бе моя мечта от доста време и съм щастлив, че я сбъднах, но сякаш нещо ме хвана за гърлото и гледките се появяват в спомените и сънищата ми почти ежедневно, будейки печал.




Какво научи за забранената зона около взривилия се реактор? 

В продължение на няколко дни, освен района на централата, посетих Припят, Чернобил и заличеното село Копачи. Сразиха ме мащабите на трагедията, връхлетяла света на 26.04.1986 г. Човек не може да си представи каква самота тегне над Припят, който в миналото е бил с население над 50 000 жители. Радиоактивната гора превзема бавно, но сигурно все по-голяма площ. А над града-призрак се е настанила тягостна тишина. В Припят е построен лунапарк, който никога не отворил врати. Откриването му е било планирано за 1-ви май, но така и не се състояло. Посетихме болницата, в която все още са складирани радиоактивните дрехи на пожарникарите, които се борили със стихията в нощта на аварията. Радиацията, която излъчват, е убийствена.

Самота и страховита тъмнина – това те дебне от всеки ъгъл на гинекологичното отделение, кино Прометей, завода за масло, полицейския участък и всяко едно полуразрушено здание, стърчащо уродливо над заразената земя.

Не подминахме и огромната база Дъга, която е била секретна и военните са пазели съществуването й в дълбока потайност. Целта й е била да засича почти мигновено балистични ракети, насочени към територията на СССР, за да има време за реакция и ответни мерки. А в село Копачи, което е заличено дни след трагедията, днес живее една-единствена старица, която се е отдала на отшелнически живот.

Та, бих обобщил наученото от посещението си така: трябва да взимаме поука от историята и никога, никога да не повтаряме грешки като тази. Такива, които е можело да бъдат предвидени и избегнати. 

Спомена радиация! Би било интересно да разкажеш няколко думи и за нея. Опасно ли е човек да пребивава в района? 

Гидовете, с които бях, ме увериха, че нивата й са далеч под опасните стойности. А това им твърдение бе подкрепено и от показанията на гайгеровия брояч, който бе неизменен мой спътник през цялото време. Тоест, не бих казал, че нивата на радиация са опасни за здравето на хората. Има места, като Червената гора например, които са силно радиоактивни и преминаването през тях е абсолютно забранено. Но през комерсиалните маршрути може да се преминава спокойно, стига човек да е облечен с дрехи с дълъг ръкав и обувки с по-дебела подметка.




Има ли пропускателен режим в местата, които посети? 

Да, цялата зона се охранява от военни. Влиза се само срещу представяне на паспорт. А на излизане всеки преминава през специална машина, която отчита има ли натрупана радиация по облеклото. Ако има – дрехите се свалят и унищожават. А в градчето Чернобил, което е на 30-тина километра от взривилия се четвърти реактор, има комендантски час. След 22.00 никой няма право да бъде извън домовете си. 

За Припят разбрахме, че е обезлюден напълно. Колко е населението на Чернобил обаче? 

Там живеят около 700 души – основно военни, които следят нивата на радиация постоянно. Те пребивават там в продължение на 50 дни. След това почиват 50 дни. 

Да сменим тази мрачна тема с нещо по-ведро! Ден преди заминаването ти за Украйна, в София се състоя премиерата на първата ти авторска книга. Залата бе препълнена с твои почитатели. Разкажи ни за представянето и за усещанията и емоциите около издаването на „Експедиция: Речен път“. 

По време на експедицията си, в която изминах разстоянието от над 380 км за по-малко от месец, пеша и с каяк по реки и язовири, аз вложих огромно количество емоции. Болка, объркване, страх, страхопочитание, вяра, атеизъм, паника, нирвана, умора, непоколебимост. Всички те се преплитаха от сутрин до мрак в съзнанието ми, спъваха ме, падах, изправях се. На моменти просто исках да се откажа. И точно в тези мигове си казвах: „Хайде, виж какво има зад онзи завой!“ или „Правиш тази експедиция заради самия себе си! Осъзнай се, стегни се и продължи! Животът рядко дава втори шанс!“. И аз продължих. И достигнах до края.

Та, нямаше как всичко, през което преминах, да не се експонира в писанията ми. Книгата е много емоционална и въздействаща – така я определят приятели и познати, които вече я прочетоха. А аз продължавам да се вълнувам като малко дете, защото това, което правя, е едно от малкото неща в този живот, в които аз виждам истински Смисъл.




В тази връзка, видях, че си посветил книгата си на един скъп за теб човек! Разкажи ни малко и за това! 

Да, реших да посветя книгата на брат ми, който почина преди години. Зная, че той бдя над мен през времето на цялата експедиция и ми помогна неведнъж. Усещах го с цялото си същество. И може би това й придава една допълнителна емоция. 

Аз те видях променен в тази книга. Познаваме се от много дълго време, но за пръв път нещо, написано от теб, ме докосва така силно! 

Не си ме познавал добре (смее се)! Да, има промяна и според мен тя се дължи на факта, че продължителното общуване с природата напоследък е изострило сетивата ми до етап, в който всяко докосване до природните красоти ме прави емоционален.




Вече си съавтор и автор на три книги от поредицата „Пътеводител на забравената България“, наскоро организира и красива, но тъжна фотоизложба, носеща името „Застинало безвремие“. Докога мислиш да представяш основно забравата, тъгата, безвремието, самотата?… 

Това са теми, които винаги са ме привличали. Не съм черноглед, нито пък реалист. Ключовите думички, които изброи във въпроса си, ме карат да се чувствам комфортно, колкото и гротескно да звучи. Притегателно за мен е уединението, което ми дават изоставените села и махали, в които времето е спряло, а завръщането в миналото ми носи душевна наслада. Допускам, че в някой от предишните си животи съм живял именно в такава махала или село. Но съм починал прекалено рано и не съм успял да се нарадвам на живота си. Защото понастоящем изпитвам необяснимо силна носталгия по подобни места.




Какво ти предстои в близко бъдеще? 

В момента на дневен ред е подготовката ми за околосветското пътешествие, което планирам да започна в средата на 2018 г. Идеята ми е да пътешествам в продължение на няколко години, като искам да посетя над 40 държави от четири континента. Предстоят ми, надявам се, незабравими мигове, преодолими препятствия и нови познанства.



Накрая, бих искал да те попитам какво носиш в сърцето си, когато тръгнеш на път? 

Винаги потеглям на път със сърце, изпълнено с ентусиазъм, отворено за доброто и открито към Човеците. По време на пътуванията си отделям все повече време за съзерцание, защото се научих, че един единствен миг, колкото и незначителен да изглежда на пръв поглед, никога няма да се повтори по същия начин, по който съм го видял и преживял тогава! Трупам и емоции. Старая се, разбира се, да бъдат позитивни, макар че не винаги това зависи само от нас. Спомени, емоции, преживявания – това са нещата, които се наслагват в съзнанието и сърцето ми и ме държат жив и в добра кондиция!

Няма коментари:

Публикуване на коментар