1.04.2018 г.

ЗАЩО ИСКАМ ДА ЖИВЕЯ НА СЕЛО

Есето, с което участвах в конкурса на Икономедия.

Дядо е ангел отдавна. Имам няколко спомена с него, които още тлеят в душата ми. Понякога я изгарят. Друг път са утеха. Мисля си, че именно той направи магия, с която ме накара да обичам селото като място за живот. И съм убеден, че я е направил съвсем несъзнателно – ей така, просто ме е заразил с неподправената любов към селския бит, която носеше в сърцето си приживе. Очевидно тази магия е много силна, щом 24 години след последното съзнателно лято, което прекарах на село с него, аз се чувствам така, сякаш винаги съм бил свързан със селото и с този начин на живот. 

Ако се опитам да подредя нещата хронологично, може би биха звучали приблизително така: 

Като малък прекарвах летата на моя живот в едно божествено селце в Западна България, заедно с родителите ми, сестра ми, братовчедките ми и, разбира се, баба и дядо. Бяха незабравими дни, които още ухаят и звучат в спомените ми, а носталгията по тях расте правопропорционално с напредването на годините. 

До лятната ни къща, която баба и дядо бяха построили сами с много труд, имаше кошара с овце. Първото нещо, което ме будеше сутрин, бе песента на звънчетата им. Животните от цялото село се събираха и отиваха на паша към Остри връх. Тогава нямах часовник, но когато чуех веселото им групово блеене, съпроводено от виковете на овчаря и потропванията на тояжката му по тесния асфалтов път, аз знаех, че е време за ставане. Много рядко, когато се случеше да се успя, слънчевите лъчи, надничащи в спалнята, бяха тези, които ме събуждаха. През отворения прозорец нахлуваше ухание на треви, изкъпани от лятната роса. 

Всички деца закусвахме заедно на верандата, след което не ни оставаше нищо друго освен да се впуснем в игри. Ех, безгрижни времена. На село се научих да карам колело. Обичах и късните следобеди, когато с татко отивахме на риболов до близкия язовир. Бил съм толкова наивен, но винаги успявах да хвана по някоя малка рибка с детските си познания. Ходехме пеша през безкрайни поля, насадени с царевица и слънчоглед, а по път татко ми разказваше интересни истории за дивия свят на животните. Спомням си топлината, която излъчваха слънчогледовите пити по залез слънце. Спомням си как нежните листа на царевиците галеха бузите ми, докато си проправяхме път между редовете. 

Най-много от всичко обичах прохладните утрини, в които дядо ме водеше за гъби. Беше голям познавач. Почти всеки ден поемахме към Бърдото. Носех вехти бели платненки, които попиваха росата. Бях щастлив. Дядо ми даваше насоки на кои места да търся гъби. Рядко намирах, но за сметка на това той напълваше малката си зелена торбичка с ароматни печурки. А любимото ми следобедно меню бяха печени гъби с масло, изпечени на печката с дърва. 

Вечеряхме на верандата, а падналият мрак донасяше така жадуваната прохлада за птиците и щурците. Пееха като опиянени в октавите на своята божествена лудост. Някой издояваше и последната овца в кошарата, а блеенето им ставаше все по-спокойно. Потъваха в сън. Когато станеше съвсем тъмно, поемахме на вечерна разходка по тихите селски улички. 

На село се научих на работа. Имахме неголяма нива, засята с картофи и боб, а прибирането им бе един от любимите ми моменти. Бях по детски наивен и понякога вършех недотам смислени неща, като това да погребвам врабчетата, които намирах на пътя. В един момент се оказа, че бях направил цяло врабчово гробище зад стария трансформатор, който бе любимото ми скривалище. 

Последното смислено лято, което завинаги ще остане в спомените ми, бе това на 1994-та година. Дядо обичаше футбола и заедно гледахме Световното първенство в САЩ на малкия черно-бял телевизор. А аз, навярно, съм му досаждал с глупавите си въпроси. И пак ходехме за гъби и риба. И пак карах колело. После изведнъж всичко се промени. Дядо се превърна в ангел, а щастливото ми детство свърши. 

Години наред в душата ми зееше празнина. Запълних я отчасти през 2011-та година, когато започнах да пиша дипломната си работа на тема „Обезлюдяването на селата в община Ивайловград“. Прекарах дълъг период в задълбочено проучване на темата, а желанието ми да спра този процес, се превърна в нещо като кауза. Прекарах няколко лета в издирване на села-призраци в цяла България. Документирах, описвах, снимах, събирах и запазвах артефакти. И винаги се връщах в детството си, в моето най-любимо селце. Картините край мен оживяваха, а вятърът разпръскваше уханията от детството ми. 

Защо искам да живея на село ли? 

Защото селата в милата ми България умират, а аз изпитвам чувство на дълг към тях и не искам да имат тази тъжна съдба, която все по-силно чука на селските порти. 

Защото спомените ми ме връщат все там – в безкрайните поля от злато, които галеха детското ми лице. И аз не мога да избягам от тях. Всъщност не искам да бягам! 

Защото носталгията ме убива всеки ден. Всеки път, когато се сетя за летата от детството си, в гърлото ми засяда онази проклета буца, която ми нашепва: „Тези времена никога няма да се върнат. Не и в този живот!“ И ме боли, но когато съм на село, успявам да притъпя отчасти тази болка и да се пренеса отново в онези приказни времена от миналото. 

Днес живея на село. Когато се събудя, имам щастието да виждам пасящи сърни. Мога да политам с майските мъгли. И да се измокрям до колене в лятната роса. Мога да се трудя. И да бъда щастлив. Не е като в детството ми, но ще се опитам да заразя и дъщеря си с магията на селото. Така, както някога направи дядо.