29.07.2018 г.

ОТ МАСТЕЙРА ДО КОРМИСОШ

Изминалите две седмици баха епични. Брутални. И откъм емоции, и откъм натоварване. Ударната доза допамин има невидимата способност да смаже психиката на човек понякога. Уви, удържахме на напъна и този път. Малко по-различно се получи с натоварването на телата, обаче.

Как започна всичко ли? Ами, една жестока гръмотевична буря в петък следобед се оказа безсилна да спре устрема ни към бреговете по средното течение на река Марица. Карахме уверено по матистралата към турската граница, а зад нас се вдигаха кълба от водни капчици. Пристигнахме в Харманли привечер, когато останалата част от групата вече правеше разбор на изминалия ден край лагерния огън. Е, ние го бяхме пропуснали, но това не ни обезкуражаваше. Напротив.

С падането на нощта всичко притихна. Само някоя закъсняла кукувица продължаваше да будува по клоните на високите тополи над главите ни. Песента й създаваше в нас приятно усещане за спокойствие, което, обаче, бе в леко противопоставяне с чувството на неизвестност през идния ден.

Ставането ни бе ранно. Особено моето. В последно време нямам здрав сън. Нямам обяснение каква е причината, но в повечето случаи се чувствам добре, когато се събудя в 4 или 5 сутринта и съм сам със себе си. А в този момент бях сам на брега на Марица. Вперил взор във водната шир, опитвах да попия всяка малка вълна, която утринният бриз образуваше по иначе спокойната водна повърхност. Наблюдавах танца на рибите, спринтовете на водните насекоми и борбата на две тазгодишни жабчета, които, очевидно, се учеха как да се наслаждават на предстоящия си маришки живот преди да се превърнат в плячка за някой едър сом. Майка им ги наблюдаваше от разстояние с присъща родителска интуиция, но от време на време сякаш се разсейваше и леко подсвирваше, издувайки бузките си.

След час всички станаха, закусихме и събрахме къмпингарското си оборудване. Каяци - на водата. И ето, започна се. Не бяхме гребали от миналото лято, но формата ни не бе никак лоша. В този сезон Марица тече пълноводна, скоростта й е доста прилична, а бонус за гребците са хилядите пчелояди, изкопали дупчиците си по отвесните глинести брегове от двете страни на реката. С две думи - комбинацията от средно бързо течение и красиви гледки не изморява. Зарежда очи, сърце, душа и ръце.





От Харманли до Свиленград изминахме разстояние от 40 км за 7 часа. Спирахме и да почиваме, разбира се. Няма как иначе. И дъжд ни валя, и гръмотевици ни трещяха, но същинският порой се изля на няколко километра североизточно от нас. Навярно няма да е никак приятно да се озовеш в окото на бурята докато си на вода.

Беше 16 часа, когато пред нас изправи снага мостът на Мустафа паша в Свиленград, завършен през 1529 г. от  най-великия строител в османската история - Коджа Мимар Синан. Съпътстващият микробус ни очакваше. Последва уфанзива по прибиране на екипировка. А споменът за Марица не ни даваше покой - могъща, дива, непокорна река, която проправя своя път хилядолетия наред през Сакарските подножия и Горнотракийската низина. Гребането ни по течението й ни беше първо, но със сигурност не последно.

Късметът продължаваше да е на наша страна днес. Успяхме да хванем последния влак обратно за Харманли, откъдето щяхме да вземем колата си. Във влака пътувахме добре, въпреки наводнението, което направи мократа ни екипировка, но служителите проявиха разбиране и не ни свалиха на някоя от гарите преди крайната ни цел. Умората от горещина и физическо натоварване си казваше думата, но в тази седмица бяхме решили да живеем на макс.

От Харманли поехме на изток, навлизайки в сърцето на една от любимите ми планини - Сакар. Не пропуснахме долмена край местността Фърфаловата сая до село Хлябово, но не той бе крайната ни цел за деня. Въпреки че времето започваше да се разваля за пореден път. И този път може би нямаше да ни се размине. Спомних си за едно усамотено местенце край Устремския манастир, известно ми от предишни пътешествия в района, където знаех, че наситените ни с адреналин души ще могат да си починат и да се презаредят. Не сме господари на плановете си, обаче. Оказа се, че край манастира има голям събор - нещо, което ме отврати от всички възможни страни. Виенски колела, захарен памук, евтини дрехи - елементи на екстериора, които никак, ама никак не се вписват в божествената аура на това свято място. С пълна газ обърнахме колата. Падаше мрак. Не, че беше станало кой знае какво, но умората вземаше връх, бе време за вечеря, душ и почивка, а районът от Устрем към Радовец и Студена ми бе крайно непознат. Особено по тъмно. Особено, когато трябваше да намеря място, подходящо за бивак.


Едно-две места по път ми направиха впечатление, но все нещо им липсваше - или бе много влажно, или нямаше дърва, или нямаше чешма. В пълен мрак достигнахме до Сладун. В покрайнините му попаднахме на голяма нива с няколко високи тополи в западния си край. До пътя имаше и обилно течаща чешма с ледена вода. Не бе мястото, за което си бяхме мечтали, но въпреки всички недостатъци щеше да ни послужи за почивка и възстановяване. Вятърът се усилваше и бе на ръба да го категоризираме като ураганен. Тополите хем спираха поривите му, хем бяха заплаха, надвесена над главите ни. Ами ако някой клон се откъснеше през нощта и се стовареше върху ни?! Противно на всички правила за безопасност разпънах палатката под дърветата на светлината на челника, укрепих я добре и преминах към следващата процедура - разпалване на огън.

Положихме неимоверни усилия докато го разпалим. Вятърът, колкото помагаше, толкова и пречеше. Никога преди не си бях представял, че ще се топлим с тополови съчки. Мокри при това. Имаше голям клон, който бе паднал отсечен до чешмата по една или друга причина. Разчупих го доколото бе възможно и в крайна сметка се получи доста добър огън. Държахме го нисък, за да не направим пожар във ветровитото време, но успяхме да си приготвим храна, да се стоплим и дори да сгреем вода за душ. Скоро всички несгоди бяха забравени. Окапахме от умора в палатката рано-рано. Навън ветровете не утихваха, но вътре бе достатъчно уютно.

Когато съм пребивавал в погранични райони, почти винаги съм имал горчив опит с гранични полицаи, които никога, ама никога не се съобразяват, че хората в палатките може да са изморени и да имат нужда от сън. Този път не направи изключение. В 6.55 ч. някой се развика край палатката. При това на плах английски: "Хелоу, хелоу!". Не отговорихме, което се превърна в причина за монолог от страна на полицая на български език. Когато изръмжах с цялото недоволство, на което бях способен, получих отговор:

- Какво правите там?
- Ами спим, какво да правим...- отвърнах.

Нервно отворих ципа на палатката и видях учудените физиономии на двамата гранични полицаи, чиято смяна очевидно бе към края си и по пътя към града бяха решили да направят една последна проверка. Последва бегло разглеждане на личните ни карти и обичайни въпроси, на които отговарях с неохота. Видя се, че няма да се спи, затова събрахме багажа си рано-рано. Времето бе странно - мъгла, мараня, вятър и хлад. Не бе типично за тази част на годината.





Отбихме се през Михалич и скалната църква, след което потеглихме обратно през Свиленград и Хасково към Асеновград и Смолян. Бе неделя и сякаш нещо ни подтикна да се отбием през Араповския манастир "Света Неделя" - единственият манастир в страната ни, построен по време на Турското робство. Обичам да завършвам приключенията си на някое свято място, за да благодаря, че сме живи и здрави и този път и че сме успели да се измъкнем от прегръдката на Майката Природа, която понякога може да бъде безпощадна.







В ранния следобед се бяхме прибрали, защото трябваше да починем, да разопаковаме всичкия багаж, да изсушим екипировката и да съберем наново необходимото ни, защото утре отново потегляхме - този път за Кормисош.

Кормисош - тази дива, необятна и безпощадна територия отново ме привличаше с пълна сила. Бяха изминали 5 месеца от последните ми скитания и открития в тази част на планината. Когато се замислих, се оказа, че никога досега не бях идвал тук през ранна пролет. Винаги предпочитах есента. Есенната меланхолия, която стоварва тежкия си чук върху психиката ти, не бе валидна тук. Да гледам дълбокото тъмносиньо небе, седнал на някоя скала, да слушам рева на мъжкарите-благородници, а слънцето да прежуря зад гърба ми. Но не лятното, а онова есенното, което знаеш, че съвсем скоро ще отслабне. Ще превали билото и ще се скрие, а след него ще настъпи първо хлад, а след това - студ и пълна тъмнина. И ще изгреят звезди. А легендите, разказвани от белишките пастири край огъня, ще придобиват нови измерения под натежалото от злато небе. Погледът ти ще се рее из небесата в търсене на отговори. Но дали ще ги откриеш?!

Предпочитах и зимите тук. С безнадеждно дълбокия сняг. И уханието на смола в изоставената хижа под Белички връх. Да се движа по партините на дивите животни и да чета емоциите им в пресния сняг, да се лутам между пелени от мъгла и пепелища от сняг, вдигани от ветровете над Гребенаря, а в края на деня, останал без сили, да сядам за почивка край малкото кюмбе в единствения заслон на километри разстояние от тук. И да знам, че живея сега. Не в бъдещето, нито в спомените. Тук и сега!

Та, за пръв път щях да се срещна с пролетния Кормисош. Все още усещахме мускулната треска в телата си. От една страна това бе добре, защото бяхме стегнати и решени да продължим, но от друга имахме известни притеснения колко още ще издържим на върхово натоварване. Потеглихме от Кръстов връх. Ако за другите места, на които ходя, спазвам правилото да благодаря на Господ, че ме е запазил жив в края на пътешествията си, то за Кормисош е добре да сториш това и в началото. От край време тук бродят сили, необясними за простата ни човешка същност, които не винаги са милостиви. Обвитият в легенди Караджов камък бе първата цел от днешния ни преход, през която трябваше да преминем. Огромният скален исполин е толкова внушителен, че може да бъде забелязан от космическа височина. В основата му има пещера, която най-вероятно е играела ролята на светилище или пещ от тракийски времена. Да обходиш Караджов камък в цялост са нужни поне два дни, за да успееш да го обгърнеш от всички страни. Горната му част  е платовидна, а скалните отвеси достигат до 100 м. височина. Около час прекарахме тук, но трябваше да поемаме по пътя си. Отново се изгубихме в зеленината на Кормисош, решавайки да съкратим прехода си до Хамбарташ през неизвестни никому дебри.














Под Хамбарташ спретнахме кратка почивка за обяд. Открих дори стара чешма, която не бях забелязвал досега. И за всеобща радост течеше. Не силно, но водата й бе ледено студена. След презареждането с енергия последва заобикаляне на дълбокия дол на Солакдере и в късния следобед бяхме в подножието на връх Проглед. До нашия форт - старата хижа под Белички връх ни оставаше около един час бързо ходене. Буйната пролетна зеленина бе покрила част от старите животински пътеки, които ползвах през есента и зимата тук, та придвижването на моменти бе трудно. На два пъти дори се залутахме в опит да импровизираме и се наложи връщане до изходна точка и повторно оглеждане за правилния път. Освен това дивите прасета бяха изорали огромни полета с дълбочина повече от един метър. Преминаването през подобни места, съчетано с коренищата, стърчащи от ямите, си бе предизвикателно.

В Акватепе отпочинахме заслужено. Щяхме да нощуваме тук, затова оставихме багажа си в стаичката и излезнахме да се порадваме на пролетното слънце още час. Гората се оживи по залез. Необезпокоявани от говора ни, стадо кошути излезнаха на паша на стотина метра от нас. В горния край на поляната пък видяхме сръндак, който стоя там повече от половин час. А на хвърлей разстояние от шалтетата ни бродеше самотен заек. Важната мисия, която ни предстоеше, бе да нацепим дърва, защото колкото и топло да бе през деня, само след два часа студът щеше да стане осезаем. Нямахме брадва. Но имахме здрав и остър нож. Използвахме го за кама. Доста първобитно, но в крайна сметка след половин час усилен труд и немалко пролята пот имахме два наръча борикови дърва, които щяха да ни топлят през дългата кормисошка нощ.

След вечеря направихме разбор на утрешния ден и се настанихме по леглата си, защото трябваше да възстановим сили. Бъднината беше неизвестна, т.е. нямахме ясен план къде ще може да нощуваме утре, затова почивката сега бе задължителна. Обикновено, когато съм тук, сън не ме хваща. Онази игра на огънчето по дъсчения таван на стаичката, онзи особен уют в средата на нищото, онова усещане, че си на сигурно място в една от безспорно най-дивите български територии бяха нещата, които ме превъзбуждаха от удоволствие и държаха очите ми отворени през дългата нощ, вперил поглед през мрежестия прозорец на хижичката. И този път не бе по-различно. Изпаднал съм в лек сън едва към 2 часа след полунощ, но на сутринта се чувствах превъзходно.

Закусихме леко и се сбогувахме с хижата до следващия път, когато щеше да ни приюти. Вероятно през зимата. Първоначалната ни цел за деня бе изоставеното село Бъчва, до което искахме да достигнем през един суров скален връх - Чучева каба. Ударихме на камък обаче, защото подходът към върха беше запушен от хиляди кубични метри нападала дървесина. Черните борове бяха вплели клони толкова гъсто при падането си, че за да премине човек, имаше нужда от резачка и поне два дни за прочистване на тясна просека.

След като първият ни план не проработи, наложи се да продължим покрай върховете Проглед и Равния камик, за да достигнем до стар горски път, който по интуиция знаех, че трябва да ни свали някъде около Бъчва. Ставаше доста горещо. Добре, че през повечето време се движехме под плътната пелена на смесената кормисошка гора - стари букаци и черни борове с разкривени от годините снаги ни предпазваха от прегряване. И въпреки горещината, подухнеше ли пролетният родопски вятър, доста бързо ни припомняше, че не бива да се доверяваме на все още нестабилното време.

Интуицията ми бе правилна до едно време. След това продължихме на изток по билото на Шилената чука и...стана тя каквато стана. Малко преди Чаталджевиз отново попаднахме на абсолютен блокаж - нормален човек нямаше как да продължи. Освен тази екстра, по пресните калища личаха дирите на средноголям мечок, преминал съвсем скоро в търсене на препитание. Наложи се да се върнем назад около 2 километра. Внезапно мъждряните се смениха с дъбчета, през които преминаването бе като детска игра. Заспускахме се по животинска пътека, която ту се губеше, ту отново се появяваше. Достигнахме до големия сипей, западно от Шилената чука, който се преминава доста трудно. Накрая, последните метри преди поляната на Бъчва, отново се превърнаха в същински кошмар. Драките ни изподраха, но усилията ни бяха възнаградени. Поточето бе пълноводно, накиснахме се, а водата отне умората от телата ни.















Бъчва е едно от онези места, които, наред с Хамбар, Стамболовци, Плавовица, Черневци и др. са обезлюдени след създаването на Карамуш. Не е било голямо село, но все пак поклонниците на идеята за създаване на представително ловно стопанство са допринесли за изселването на местните жители и тяхното нещастие. Днес там стърчат скелетите на три къщи. Тишината може да те проглуши. Единственото нещо, което чувахме, докато се приближавахме до селото, бе пулсът ни.

Имаше време до мръкване. Огледахме се къде може да се подслоним. Палатки не носехме, затова разчитахме на покрив над главите си. Къщите, обаче, бяха опасни за престой. Човек не знаеше дали нещо няма да се срути върху главата му. Особено докато спи. В най-далечния край на селото открихме малка каменна постройка, която е ползвана за ловно чакало. Оказа се отключена. Успокоени, че ще спим на сушина и завет, се върнахме край реката, за да отпочинем час-два. Цареше абсолютна идилия. Дори успяхме да дремнем под шарената сянка на стар орех.

Около 18 ч. тръгнахме към подслона си и в момента, когато се намирахме на не повече от 10 метра от него, чухме шума на сюрия диви прасета, които ровеха в коренищата край реката. По-интересното бе, че този шум почти се дублира с друг, идващ някъде над нас и недалеч от чакалото. Бе късо и силно изръмжаване на някоя мечка, която ни бе усетила и се отдалечаваше в гората. Нямаше как да се сбърка. Почувствахме се прекрасно, когато затворихме вратата зад себе си. Вече можеше да си отдъхнем. В чакалото имаше малка печка на дърва. Не знам какво ме накара да отворя вратичката й, но когато го направих, се натъжих. Бе пълно с перушина, а в неизчистената пепел лежаха телцата на две совички. Мъжка и женска. Вероятно едната бе паднала, а другата я е последвала. Колко ли се бяха мъчили в малкото пространство преди да умрат. Мисълта за тях ме държа почти през цялата нощ.

Имахме около два часа до мръкване. Хапнахме, след което се настанихме до прозорчетата на чакалото, за да се огледаме какво се случва навън. Само след около час, когато всички горски обитатели се бяха успокоили, а нашата миризма се бе разсеяла във въздуха, на тридесетина метра от нас се появиха десетина прасета, които чоплеха земята в търсене на храна.



След като падна мрак, нямаше какво друго да правим освен да разпънем спалните си чували на земята и да опитаме да поспим. Тази нощ бе доста ясна, имаше и луна. През малките прозорчета навлизаше лунна светлина, която ме накара да стана и да се огледам за животни в района. Цареше безметежно спокойствие.

Събудихме се рано. Днес бе последният ден от експедицията ни. Предстояха ни нови предизвикателства и неизвестни места, през които трябваше да преминем, за да се върнем в цивилизацията. Местностите Дюреците и Гаарван дол са едни от любимите територии на благородните елени. Там сватбуват и хвърлят рогата си. Движехме се изцяло през животински пътеки, изорани от прасетата. Явно популацията им тук бе огромна, защото пътеките не бяха като тези, които сме свикнали да виждаме на други места. В отделни участъци бяха широки като междуселски пътища. Наличието им бе безкрайно ценно за нас, защото в противен случай бяхме обречени. Зверско ходене и убийствени денивелации ни изведоха на най-големите сборища на благородници, недалеч от Чучева каба. Внушителната й скална осанка привличаше погледите ни през рядката борова гора. За втори път през изминалите дни се натъжих. Попаднахме на трупа на малко диво прасенце, което още бе с пижамка - пролетно-лятната окраска при новородените животни. Или бе покосено от болест, или бе пострадало от сблъсък с друго животно. Но странното бе, че нямаше външни следи от наранявания.







Преминахме през половин дузина различни ландшафти - поляни с билки, гори, по-гъсти гори, непроходими гори, скали, сипеи и бездни и в края на деня се завърнахме невредими в подножието на Кръстов връх - там, откъдето започнахме. Изминалите две седмици баха епични. Брутални. И откъм емоции, и откъм натоварване. Вече бяха към края си. А сега предстоеше почивка, вероятно не много продължителна, защото дивите дебри на България не спираха да ни зоват.