16.09.2012 г.
БЕЛАН КАМЪК - КАМЪКЪТ НА ВОЙНАТА
13.09.2012 г.
МАНДЖА СЪС СТРАНЕН ВКУС ИЛИ РАЗКАЗ ЗА ТРИ СПУКАНИ ГУМИ И ЕДИН ЗАКЛЮЧЕН ПОРТАЛ
Костеливата ръка на стопаджията стисна моята в знак на благодарност. Набразденото му от бръчки лице се изпъна в широка усмивка. Бе човек на възраст около 65 години, но духът му бе млад. Местен, но различен от другите. Личеше си, че е интелигентен – може би селският даскал, в добрите години, когато по селата е имало деца и училища.
Прибирах се от далечно пътешествие, но сякаш човекът искаше да си говорим и въпреки умората, която забеляза в очите ми, опита да завърже разговор:
- Благодаря ти много, че ме качи!
- За нищо! И аз пътувам на стоп и знам какво е!, отвърнах аз с усмивка.
- Ами сега от къде идеш, момче? Разкажи ми историята си!
Долових нотка на настоятелност в гласа на стареца. Отпуснах се удобно назад и започнах разказа си.
- Бях подготвял пътуването си доста дълго време. Карти, изчисления, маршрути. Няколко при това, за да имам резервен вариант в случай на непредвидени обстоятелства.
Началото на разказа ми му хареса и той се настани блажено, заслушан с любопитство.
- Исках да навлезна в сърцето на Странджа, да я прекося, да и се насладя, да бъда сам със себе си, да усетя тишината и спокойствието на това велико място. Потеглих в неделя по обед от Бургас за Малко Търново. Там щях да спя и да се подготвя за старта си. Бях разпределил по дни километрите, които щях да измина с колелото.
Натоварването бе наистина сериозно, но вярвах в себе си и бях в перфектна форма за подобно начинание. Два дни събирах чинно багажа си – палатки, спални чували, шалтета, резервни части за колелото в случай на повреда, инструменти, челници и всичко, за което се сетих.
Пристигането ми в Малко Търново бе предшествано от куп красиви панорами. И този път преминах през нови пътища, по които не бях минавал преди. Странна планина е Странджа. Особено ако успееш да надникнеш дълбоко в душата и. В пряк и преносен смисъл.
Отбих се към село Бръшлян. Исках да го разгледам. Бях чувал само суперлативи за него. Наистина се оказа китно селце, сгушено в котловина насред Странджа. С уникален въздух. И архитектура от 17ти век, която те връща назад във времето. Старото му име е Сърмашик и именно тук е било мястото, където са се положли основите на Преображенското въстание. Днес в селцето живеят около 50 души, но духът му е жив. Не прилича на другите, забравени от Господ селца в България.
Случайно попаднах на табелка, която ме отведе до бай Вълчо – производителят на мед. Прецених, че един буркан истински странджански мед би ми дошъл добре по време на тежките преходи из планината. Разказа ми любопитни неща за чудодейните свойства на меда, за селото, за живота. Интересен човек. Разделихме се с усмивка и пожелание пак да дойда и да си купя от неговия еликсир.
Поех към Малко Търново, което се оказа съвсем близо. Напазарувах си някои основни провизии и се поогледах за подходящи места за нощувка в района. Отне ми доста време, но един от черните пътища ме изведе на възвишение с интересен параклис, построен под вековен дъб. Казваше се „Божейме” (съкратено от Боже име). Казват, че в Странджа е недопустимо да преминеш покрай параклисче или манастирче, както ги наричат местните, без да спреш, да запалиш свещ или просто да се помолиш за благоволение.
Реших да нощувам тук, под големия дъб, до параклиса. Бе рано. Опънах палатката си, вечерях, насладих се на небето, което за мое притеснение започна да се заоблачава от запад. Подредих багажа си за утрешния ден и се отдадох на почивка. Заспах към 20 часа. Бе тъмно и нямах кой знае какви занимания.
Вечерта бе от онези богатите – с много песни на щурци и птици, на моменти заглушавани от дрезгавия лай на голямо куче наблизо.
ДЕН II
Няколко едри капки вода ме събудиха още преди да е дошло планираното време за ставане. Палатката ми се превиваше от влага. Бях забравил, че съм в планината, близо до голям воден басейн. Може би направих грешка, че не легнах в параклиса снощи. Бях се наспал добре – 9 часа сън ми се отразиха прекрасно. Времето бе обещаващо и след кратка закуска събрах лагера си и се спуснах до града, където оставих колата с част от багажа си. А аз – с голямата раница и колелото потеглих на път.
Имах идея да достигна Синеморец днес. Там щях да спя, а на следващия ден да се прибера по друг път обратно до Малко Търново.
Пет километровото изкачване по пътя за Царево ми се отрази добре. Прекрасна загрявка и раздвижване на всички мускули и сухожилия. Почти на върха срещу мен се зададе зеленият, до болка познат джип на Гранична полиция. Махнах на момчетата да спрат, за да ме опътят. Обясних им идеята си.
- Искам да стигна до Синеморец през Сливарово.
- Хм, и какво точно ще правиш в Сливарово? – попитаха с недоумение и едновременно с доза съмнение относно „мисията ми”.
- Искам да го разгледам и да продължа към Синеморец. – отвърнах спокойно аз.
- Добре, значи преди Сливарово ще хванеш левия път. Той ще те отведе директно в Синеморец.
Категоричният им отговор не пробуди никакво съмнение в мен. Бях още по-спокоен и ведро продължих по пътя си. Достигнах разклона за Сливарово, където се отделих от главния път. Очакваха ме 20 километра черен път до селото.
Не бе валяло отдавна и пътят бе много прашен. В един момент краката ми бяха посивели до коленете, а цветът на колелото ми вече не се виждаше. Хубавото в случая бе, че почти цялото разстояние до селото бе спускане. Скоростта ми бе добра и вече си правех сметка как в късния следобед може да се изкъпя в морето. Междувременно се обадиха и приятели от Смолян, които казаха, че тръгват към Синеморец и ще се видим там.
В средата на маршрута си видях малка табелка, която сочеше пътя към Индипасха. Реших да се спусна и да разгледам мястото. Отново се оказа само спускане – около 5 километра. За Индипасха бях слушал много и отдавна исках да го видя, но все оставаше далече от маршрутите ми.
Казват, че е едно от най-мистичните места в планината. От незапомнени времена се е ползвало като място за жертвоприношения и гадаене на бъдещето. Векове по-късно светилището било забравено и никой не можел да го открие. Легендата разказва, че местен човек имал бивол, който ослепял. Било му жал на човека да го убие, затова го пуснал на свобода. След няколко дни животното се върнало, но вече прогледнало.
Стопанинът му забелязал, че понякога биволът изчезва и го проследил. Така открили отново мястото на Индипасха. Днес там има странен извор, който блика директно изпод огромна скала. Казват, че водата наистина е лековита. Буквално в превод Индипасха означава „след Великден”. Всяка година, пет дни след Великден се прави голямо шествие до там. Интересно е, че никога слънчева светлина не огрява мястото поради гъстата растителност.
Наистина останах изумен как днес се съчетават християнски и езически обичаи на това древно място.
Поемайки по обратния път, времето ме изненада неприятно. Заваля. Едрите капки дъжд си проправиха път сред дърветата. Картинката стана съвсем комична, защото прашните до преди час крака сега се превърнаха в нещо като глинени придатъци на тялото ми. До колене бях в кал, която нямаше махане.
Върнах се отново на пътя за Сливарово и продължих с още няколко километра спускане. Преминах през един отворен портал, точно както ми бяха казали граничните полицаи, и достигнах до разклон. Вдясно бе селото, до което реших да не се спускам сега, за да пестя време, а вляво бе моят път. Всичко бе според описанието. Дори в гората вдясно от мен открих малък параклис, който бе обшит с дърво отвън и изглеждаше като беседка. Реших да почина точно тук. Бе време за обяд, имах шоколад и пакет стафиди. Половин час почивка и отново на път.
Поех по маршрута, който тук бе маркиран. Жълтата маркировка водеше до пещерата Света Марина – друго странно и свято място в Странджа. До там имаше 12 километра. Нищо работа, мислех си, докато се спусках по широкия горски път.
В един момент пътят ме изведе до огромна поляна с кошери и просто свърши. Бях навлезнал в Защитена местност Ликуди. Оттук започна интересното. След кратко суетене около кошерите открих, че пътят просто преминава в пътека и продължава надолу, пресичайки дълбоко дере.
Това, което ми се случи в следващите два часа, не го пожелавам на най-големите си врагове. Пътеката се спускаше стръмно надолу в продължение на 40 минути, в които трябваше да държа колелото си, да гледам за змии в краката си и да пазя очите си от досадните странджански мухи, които са готови да пробият очните ти ябълки само и само за да намерят влага. Четиридесет минути, в които носех колелото си на гръб, прескачайки огромни дънери, нападали върху пътеката. Четиридесет минути, в които краката и ръцете ми бяха червени от кръв заради надиранията на кожата ми.
Достигнах до дъното на дерето, което по карта се оказа, че тече на юг и само след около километър напуска територията на страната. Сега започваше още по – трудната част от начинанието – изкачването.
Почивах 5 минути и реших да поемам нагоре. Пътеката се изкачваше на серпентини, което до някъде облекчаваше огромната денивелация от над 150 метра. След един час, ни жив, ни умрял достигнах място, което предполагах, че е някакво било. Имаше и електропровод. Обнадеждих се. Но всички пътища свършваха тук. Реших да премина през гората за да потърся изход. Извиках от радост, когато отново излезнах на маркирания път, водещ към Света Марина. Оказа се, че това дере, което съм прекосил току що и което ми отне два часа време, е с дължина малко повече от два километра. Нямах думи.
Трябваше да продължавам. Пътят тук се промени значително. Стана по-труднопроходим и по краката ми нямаше място без драскотина и кръв. Не се отказах. Достигнах до малък разклон. Десният път водеше към Света Марина. Оказа се обаче, че достигането до там с колело е просто безумие. Драките бяха обхванали целия път и нямах шанс да достигна невредим до светилището.
Хвана ме яд, че трябва да продължа, но това бе по – разумното решение в случая. Оттук последваха около 7 километра ту бутане, ту каране по стръмен път, изкачващ се високо към резервата „Узунбуджак”.
Тук се наблюдаваше обратната тенденция – колкото повече вървях, толкова пътят стана по-широк и лесно достъпен. Бе 16 часа. Вече ми миришеше на море. Оставаше ми спускане до Кости, което трябваше да е някъде под мен и оттам – Бродилово и Синеморец. Грубо казано някакви си 30 – 32 км., които на фона на това, което бях преживял, бяха нищо.
Тъкмо се надявах, че иззад последния завой ще започне спускането към Кости, когато пред мен изникна...заключен портал...!!! Заключен портал...в главата ми се блъскаха куп въпроси. Защо граничните полицаи не ми казаха за това, защо трябваше да се случи точно сега, точно на мен... До последно се надявах, че катинарът е бутафорен и ще се отвори, но...уви. Бе видимо нов и надежден. А кльонът по границата с Турция е в състояние, непозволявашо да се прескочи или пък да открие човек пролука, през която да се провре.
Поех вляво, по граничната полоса. Карах около 2 километра с надеждата да открия пролука в мрежата. Не успях, но за сметка на това нещо спука задната ми гума. Не се притесних особено, защото бях подготвен, но се ядосах, че ще загубя ценно време. Отне ми около 20 минути да я сменя и да напомпя новата. Извървях пеша още няколкостотин метра по полосата с надежда да открия нещо. Нямаше изгледи за пробив.
Върнах се при колелото и реших да се спусна обратно до портала (No 13, както разбрах в последсвие, въпреки че този факт не ме стопли особено). Само след още километър обратно по пътя до ушите ми достигна неприятен звук. От спукана гума. Колко познато, нали. Но този път не една, а цели две. Нещо отново спука гумите ми...
Седнах до портала. Тишината започна да блъска болезнено в слепоочията ми. Капчиците пот по челото ми прераснаха в струйки. Изведнъж забравих за всякакви морета. Червената лампа в мен започна да свети, припомняйки ми, че трябва да се връщам обратно. Не ми се искаше да мисля какво ме чака по пътя, но това бе по-разумният вариант пред това да тръгна по неизвестен път към морето.
Събрах силите, които ми бяха останали, а те не бяха много наистина. Исках да стигна до параклиса, където обядвах. Там щях да спя. Знаех, че имам около 5 часа път дотам. Сега бе 17 часа, а само след два часа и половина в гората щеше да е тъмно.
В дивата Странджа се стъмва много по-рано от където и да било, а гъстата растителност те задушава под тежката си пелена. Иска ти се да дишаш, но нямаш въздух.
Искаше ми се да прекося поне омагьосаното дере преди да мръкне, защото знаех, че най – големите ми проблеми ще бъдат именно там. Започнах зверското спускане с колело с две спукани гуми, което в много от моментите се налагаше да нося на гръб. Смоковете вече излизаха на нощен лов и навсякъде около мен всичко шумеше и ме караше да настръхвам.
Достигнах дъното, но този път не си позволих почивка. Времето бе ценно, а знаех, че имам едночасово изкачване, докато достигна поляната с кошерите. Изкачвах се бавно, ударите на сърцето ми резонираха в слепоочията. Реших да правя 20 крачки, бутайки колелото и да почивам половин минута. В гората вече бе тъмно като в рог. Направих няколко опита за „полет” в бездната, като за щастие се спирах само на 4-5 метра надолу по склона.
Добрах се до кошерите и леко се успокоих. Позвололих си 2 минутна почивка. Чакалите също се активизираха. Започнаха да вият гладно. Може би им мирешеше на мен.
На едно от билцата намерих обхват и се обадих на подкрепящия екип, който пътуваше към морето, с молба да смени посоката си и да пристига в Сливарово. Разочароваха се, но нямах избор.
Бе 21.47 часа, когато със сетни сили се добрах до параклиса над Сливарово. Какво облекчение изпитах само. За 13 часа не бях срещнал жив човек. Странджа е една от планините, пред които изпитвам възхищение, наред с Рила и Стара Планина. Може да бъде толкова коварна и безпощадна. Може да убива.
Първото нещо, което направих, бе да постеля шалтето си и да легна в параклиса. Имах нужда от почивка и малко сън докато дойдат другите. Запалих няколко свещи за уют и топлина и се отпуснах, вече далеч по-спокоен. Изумлението ми бе пълно, когато в далечината чух ходжата от близкото село Караджадаа в Турция. Не допусках, че би се чувало толкова ясно.
Групата пристигна към 23 часа. Сякаш забравих за всички несгоди през изминалия ден.
- Не знам как ще ви се реванширам!, възкликнах аз.
- Едно нещо в живота си не разбра! На приятелите си не трябва да се реваншираш!, бе техният дружен отговор.
Вечерта премина доста оживено въпреки моята и тяхната умора от дългото пътуване. Заспахме след полунощ – аз в параклиса, други – навън, трети – по колите.
ДЕН III
Денят започна обещаващо. Събуди ме тежкото тропане по вратата на параклиса.
- Гранична полиция! Отворете вратата!
- Отворена е!, измърморих с негодувание.
Трима полицаи нахлуха в параклиса, сякаш бях обявен за национално издирване.
- Развалихте ми най-сладкия сън!
- И вие развалихте нашия!, отвърна тарторът на полицаите без да се впечатли особено.
Явно ни бяха засекли през нощта из дивите странджански пътища. Все пак имаха и уреди за нощно виждане. Знам ли.
Последваха дълги разпити кои сме, какво правим, защо спим в параклиса, при положение, че според тях било грях. Предупредиха ни дори да не крадем икони. Явно ни мислеха за пълни чергари.
Видя се, че няма да се спи. Закусихме и решихме да разгледаме Сливарово. Спуснахме се бързо до долу. Оказа се наистина райско място. Старото му име е било Кладара – дебело старо дърво, което реката носи по течението си. Днес е най-малкото и най-труднодостъпно селце в планината. Жителите му са едва 8. Намира се зад граничното съоръжение и достъпът до него е ограничен. Както сами се уверихме час по-рано. Архитекурата в селото е уникална. За жалост много от къщите се рушат.
Запознахме се с Веско, който гледа животни в селото, но по професия е граничен полицай. Разходи ни из района. Споделих му за неволите си вчера. Оправда колегите си, че може би не са знаели за заключения портал. Показа ни църквата в центъра на селото, която е заключена и също е подложена на бавно рушене.
Около селото имало много древни могили и некрополи. Има свидетелство, че се е добивало и злато. Затова днес иманярите са чести посетители в района.
По обяд поехме към Малко Търново. Предложението ми да останем още два дни в района и да разгледаме интересни места, които бях набелязал, бе отхвърлено с мнозинство. Всички искаха Синеморец. Съгласих се.
Пътят до там ни поизмори. Бе в още по-лошо състояние от последния път. Добрахме се в късния следобед. Морето ревеше с пълна сила, но бяхме решени да спим на плажа. Намерихме една дюна близо до устието на Велека, която смятахме да използваме като укритие от жестокия вятър. Опънахме и укрепихме зад нея палатките си, които устояха на поривите без проблем.
Вечерта на плажа бе от онези, магическите. Някак си спокойна, лежерна. В контраст с всичко, което се бе случило през отминалите дни. Достоен завършек на поредното странстване из Великата Странджа планина. Бях леко ядосан за това, че не успях да изпълня плана си напълно, но това бе идеален повод да дойда тук отново.
Спътникът ми вече бе станал неспокоен. Бе дошло време да слиза. Оживен от разказа ми, отговори така:
- Ние, планинците, сме твърди хора! И как иначе бихме живели, ако не са трудностите! Нали именно така ще се подготвим за другия живот!
Затръшна вратата зад себе си. С усмивка. Аз също се усмихвах, размишлявайки за случилото се по пътя си към дома.