Няколко нощи подред сънувам странен сън...Вървя по криволичеща, тясна пътечка в непозната гора, а пред мен изскача катраненочерен вълк. Аз спирам, той спира, втренчваме се един в друг. Не издаваме нито звук. В мен няма страх. Не изглежда лош, но няма намерение да отстъпи. Събуждам се облян в пот. Проверявам в съновника. Там пише: "Видите ли черен вълк в съня си, заплашват ви сериозни неприятности".
След поредния подобен сън решавам, че трябва да открия къде се намира тази дива, непристъпна пътечка. Луната на падащите листа вече е започнала, а гласът на дивото се е събудил в мен. Може би именно така ще се справя с неприятностите, още преди да са настъпили.
За да откриеш Мумджидам трябва да стигнеш на края на света. И когато го сториш, ще разбереш, че трябва да ходиш още два часа по криволичеща, тясна пътечка, която на моменти просто се губи в нищото. Трябва да проявиш упоритост и търпение, докато я откриеш отново. А когато вървиш по нея, очите ти трябва да са отворени "на четири", защото урвата под теб е дълбока повече от двеста метра, а в гората над теб дебнат всякакви зверове. Това е Мумджидам. Диво място, забравено от хората. Дори и от Бога...
Родопа е гостоприемна, но не за всеки. Реши ли планината, че няма да достигнеш до целта си, просто няма да достигнеш. Независимо дали разполагаш с карта и компас, имаш добра физическа подготовка или пък психическа издръжливост. Независимо дали си най-добрият. Такова понятие тук няма.
До последно не бях сигурен дали ще успея да открия Мумджидам. Но може би сънят ми бе някакъв знак. Паркирах колата в село Три могили, току до джамията. Бях пропътувал много километри до тук. Голяма част от тях бяха по черен път. Куп интересни неща ми се случиха докато достигна целта си. Пред мен изскочи сюрия от 17 диви прасета, малки и големи, бягащи панически от някаква опасност, които ме стреснаха до безпаметност. За малко някои от тях да станат жертва на гумите ми, но диво прасе не се дава лесно. Пресякоха пътя и потънаха в шубраците така, както се бяха появили.
След няколко завоя срещнах единствения жив човек до момента - бай Пламен от село Бор. Спрях и го помолих да ме упъти, или просто да ме успокои, тъй като притеснението ми от несвършващия черен път вече започваше да взима връх. Бях карал поне 10 километра, когато гласът му прозвуча като глас на месия:
- Спокойно, има само още седем километра до селото!
- Бира пиеш ли? Я вземи една, студена е! Ти си хубав човек!, подхванах далеч по-спокоен аз.
Говорихме много. Разпитах го за всичко, което ме интересува. Бай Пламен се оказа разговорлив и ми разказа куп интересни неща. Работи като надзирател в Кормисош. Познава района отлично и ми беше доста полезен с информацията за забравените махали в тази част на планината. Сподели ми как два пъти в живота го е нападала мечка. И двата пъти се отървал на косъм. Късметлия. На изпроводяк ме предупреди да имам едно на ум, тъй като в района бродели почти 70 мечки.
След половинчасово друсане по неравния горски път, достигнах селото. Попаднах на правилния човек - кмета Емил. Прокара пръсти по билото, посочвайки ми къде трябва да мина, за да достигна до Мумджидам. Дори ми предложи да нощувам в селото. Изяви готовност да ми намери стая.
- И внимавай да не се заблудиш, защото вместо в Мумджидам ще отидеш в Карабекир или в Узунсърт. Няма да можем да те открием до пролетта!, завърши оптимистично той.
Паркирайки край джамията, се загледах в минарето й. Може би нямаше да изкара тази зима. Беше се наклонило заплашително и подскърцваше при най-малкия порив на вятъра.
Събрах необходимия ми багаж в малка раница и поех уверено напред. Движех се през приятна пътечка, под сенките на боровете. Скоро достигнах до първото място без дървета и с чудна панорама навсякъде около мен. Вдясно видях останките от няколко къщи на обезлюдената Чакър махала. На юг се появи Саръкая (Жълтата скала) с връх Чиляка над нея. Вече подредих пъзела изцяло. Именно между Чиляка и Саръкая се загубихме преди три години. На югозапад от Чакър махала видях другата "перла" - Гуне махала. И нея щях да посетя, но я оставих за следващия път.
От тук насетне пътечката прехвърли билото и започна спускане през горичка от нискорасли букчета. Бях вървял около час и по моя преценка бях по средата на пътя си до махалата. Сипеят, който се разкри под мен, бе ужасяващ. Една погрешна крачка можеше да ме отведе в урвата, без надежда за оцеляване. Скоро пред мен се показаха и първите каменни къщи. Бях сигурен, че това е Мумджидам. Засилих ход. След двадесет минути бях пред първата, най-високо разположена къща, чиято врата бе полуотворена. Помислих си, че именно тук живее единственият обитател на селото - Тунджер. Подсвирнах.
Секунда по-късно хрътките ме надушиха и грозен лай отекна в небето над Мумджидам. Кучетата бяха свикнали с неприятелите в лицето на вълците тук. В далечината забелязах човешка фигура, която тръгна към мен.
- И това ако не е Тунджер, здраве му кажи!, извиках издалече аз.
- Аз съм, да, как ме позна?, отговори усмихнато и едновременно учудено младият мъж.
- Гледах филма за теб. Щастлив човек си ти!
- Тунджер Шанбан Саид. Щастливият владетел. Саид означава щастлив на арабски!
Всичко това прозвуча от устата на Тунджер като нещо заучено. Сякаш стотици хора идваха тук и му се налагаше да го повтаря пред туристите постоянно. А всъщност в Мумджидам минаваха месеци без да дойде никой.
Тунджер отиде до чешмата, за да наточи вода за кучетата. След минути се завърна с бодра крачка.
- Хайде, заповядай, да те черпя едно кафе. Ще ме споменаваш четиридесет години!, шеговито продължи той.
Двамата се загубихме в тъмнината на стаичката му. Поседнах на дюшека на пода, а Тунджер взе две малки чашки, в които сипа кафе. Сякаш очакваше гости, та джезвето бе постоянно на печката.
- Какво правиш тук по цял ден? Не си ли самотен?, захванах с въпросите аз.
- Нямам голям избор заради животните, но времето ми минава бързо в работа.
- Поне една булка да вземеш да си намериш тук, да си имаш компания!, сякаш продължавах да ровя в раната.
- Не бих карал жена ми да гледа животни, защото знам колко тежко и отговорно е това. Майка ми цял живот гледаше животни, но наскоро почина.
Долових тъга в думите му и реших да сменя темата. Тунджер бе жаден за разговор и ме разпита за всичко, за което се сещаше. Личеше си, че е изключително интелигентен, но животът в самота сякаш не му се отразяваше добре.
- От колко години си тук, Тунджер?
- Вече пета година. Баща ми остаря и някой трябва да се грижи за животните. Считам го за дълг да му помагам. Преди двадесет години бай Шабан (баща ми) имаше 15 крави. Един ден реши да ги продаде. С парите ме изпрати в Англия. Там учех и работех. Тежко беше, но видях свят и научих доста за живота. Благодарен съм му за всичко. След това живях и работих в Швейцария. Научих английски и немски език перфектно. Дойдох си в България и работих като учител и преводач в Кърджали. Но неволята ме върна в Мумджидам.
-Какво научи по света?
- Осъзнах колко трудно се печелят пари. Разбрах, че трябва да си отговорен. Когато работех в Англия, шефът ми казваше: "От къде си ти, младеж? Най-малко ти плащам, а ти работиш най-много". "От Източна Европа съм", отговарях му аз.
Времето престанах да измервам в минути, а в чашки с кафе. Горещо, ароматно кафе, което Тунджер ми наливаше веднага след като изпиех последната глътка с живителна течност. Историята му ме грабна толкова силно, че на моменти се откъсвах от разказа му и се хвърлях в размисли за живота. Чувствах се така, сякаш прескачах през годините и пред мен се разкриваха сцени от живота му. Детството му, последвано от гурбета в чужбина и завръщането му по родните земи. Всичко това се изниза пред очите ми за броени минути.
Нерадостни са човешките съдби. Задълбавах все по-дълбоко. И Тунджер усети това. Отново опита да смени темата:
- А криза в Смолян има ли?
- Има!, отговорих. Нима не виждаш какво се случва в цялата страна. Навсякъде има криза!
В този миг осъзнах, че може би наистина не знае какво се случва.
- Само при мен няма криза! Имам си всичко. Не плащам ток, не плащам вода!
- Не плащаш, защото нямаш!
Избухнахме в смях. Атмосферата се разчупи. В този момент кучето ми нахълта в къщата на Тунджер и ни прекъсна. И то се страхуваше да стои само в пустошта. Въпреки че компания му правеха половин дузина от хрътките на младия мъж, явно не се чувстваше спокойно тук.
Излезнахме пред къщата да се разтъпчем. Исках Тунджер да ми покаже съседните махали. Осъзнах в колко диво място живее. Току пред прага на къщата му поляната свършваше и под нас зейваше дълбоката урва, която завършваше ниско с коритото на река Чамров дол. Посочи ми с пръст Гяур махала - мястото, където бе родната къщичка на баща му. Разказа ми как любимото занимание на баща му било да улавя рояци с диви пчели, да ги опитомява и да събира дъхавия им мед. Каменната къща бе само на един хвърлей от нас. Посочи ми и обезлюдената Саръкая. Колко животи се бяха изнизали тук. А сега всичко бе притихнало в тягостна самота. Сякаш нещо заседна в гърлото ми.
- Трябва да поемам по обратния път, Тунджер!, подадох му ръка, вече чувствайки го толкова близък.
- Тръгвай, защото имаш доста път. Внимавай да не замръкнеш някъде. Не е добре.
- Пак ще дойда, обещавам. Ще ти донеса хубава домашна ракия.
- Ако можеш, донеси ми шампанско. Обичам го, защото шампанско пият победителите. А аз се чувствам като такъв!
Разсмя ме. Поех по стръмния път нагоре към билото. Разгледах останалите къщички от махала Мумджидам. Навремето са били над 50, сега бяха останали едва пет.
- Нямам голям избор заради животните, но времето ми минава бързо в работа.
- Поне една булка да вземеш да си намериш тук, да си имаш компания!, сякаш продължавах да ровя в раната.
- Не бих карал жена ми да гледа животни, защото знам колко тежко и отговорно е това. Майка ми цял живот гледаше животни, но наскоро почина.
Долових тъга в думите му и реших да сменя темата. Тунджер бе жаден за разговор и ме разпита за всичко, за което се сещаше. Личеше си, че е изключително интелигентен, но животът в самота сякаш не му се отразяваше добре.
- От колко години си тук, Тунджер?
- Вече пета година. Баща ми остаря и някой трябва да се грижи за животните. Считам го за дълг да му помагам. Преди двадесет години бай Шабан (баща ми) имаше 15 крави. Един ден реши да ги продаде. С парите ме изпрати в Англия. Там учех и работех. Тежко беше, но видях свят и научих доста за живота. Благодарен съм му за всичко. След това живях и работих в Швейцария. Научих английски и немски език перфектно. Дойдох си в България и работих като учител и преводач в Кърджали. Но неволята ме върна в Мумджидам.
-Какво научи по света?
- Осъзнах колко трудно се печелят пари. Разбрах, че трябва да си отговорен. Когато работех в Англия, шефът ми казваше: "От къде си ти, младеж? Най-малко ти плащам, а ти работиш най-много". "От Източна Европа съм", отговарях му аз.
Времето престанах да измервам в минути, а в чашки с кафе. Горещо, ароматно кафе, което Тунджер ми наливаше веднага след като изпиех последната глътка с живителна течност. Историята му ме грабна толкова силно, че на моменти се откъсвах от разказа му и се хвърлях в размисли за живота. Чувствах се така, сякаш прескачах през годините и пред мен се разкриваха сцени от живота му. Детството му, последвано от гурбета в чужбина и завръщането му по родните земи. Всичко това се изниза пред очите ми за броени минути.
Нерадостни са човешките съдби. Задълбавах все по-дълбоко. И Тунджер усети това. Отново опита да смени темата:
- А криза в Смолян има ли?
- Има!, отговорих. Нима не виждаш какво се случва в цялата страна. Навсякъде има криза!
В този миг осъзнах, че може би наистина не знае какво се случва.
- Само при мен няма криза! Имам си всичко. Не плащам ток, не плащам вода!
- Не плащаш, защото нямаш!
Избухнахме в смях. Атмосферата се разчупи. В този момент кучето ми нахълта в къщата на Тунджер и ни прекъсна. И то се страхуваше да стои само в пустошта. Въпреки че компания му правеха половин дузина от хрътките на младия мъж, явно не се чувстваше спокойно тук.
Излезнахме пред къщата да се разтъпчем. Исках Тунджер да ми покаже съседните махали. Осъзнах в колко диво място живее. Току пред прага на къщата му поляната свършваше и под нас зейваше дълбоката урва, която завършваше ниско с коритото на река Чамров дол. Посочи ми с пръст Гяур махала - мястото, където бе родната къщичка на баща му. Разказа ми как любимото занимание на баща му било да улавя рояци с диви пчели, да ги опитомява и да събира дъхавия им мед. Каменната къща бе само на един хвърлей от нас. Посочи ми и обезлюдената Саръкая. Колко животи се бяха изнизали тук. А сега всичко бе притихнало в тягостна самота. Сякаш нещо заседна в гърлото ми.
- Трябва да поемам по обратния път, Тунджер!, подадох му ръка, вече чувствайки го толкова близък.
- Тръгвай, защото имаш доста път. Внимавай да не замръкнеш някъде. Не е добре.
- Пак ще дойда, обещавам. Ще ти донеса хубава домашна ракия.
- Ако можеш, донеси ми шампанско. Обичам го, защото шампанско пият победителите. А аз се чувствам като такъв!
Разсмя ме. Поех по стръмния път нагоре към билото. Разгледах останалите къщички от махала Мумджидам. Навремето са били над 50, сега бяха останали едва пет.
Движех се с доста по-висока скорост. Притеснявах се, въпреки че часът бе едва 14. Исках да достигна до Три могили навреме. Намирах се близо до Чакър махала, когато остро и късо изшумяване вляво от мен ме накара да замръзна инстинктивно. Дори това, което долових с периферното си зрение, ми бе достатъчно, за да притисна главата на кучето ниско в тревата, приклякайки до него. Едра жълтокафява мечка пресече тясната пътечка пред мен и продължи нагоре по склона. Вятърът отвя миризмата ми към нея. Усети ме и извърна глава. Разменихме погледи, но за щастие не прояви никакъв интерес към особата ми. Кучето бе свило уши и съобразително изчака опасността да премине. Определено не му се забъркваше в неприятности.
Имах куп преживявания само за няколко часа. Вървях запъхтяно по пътеката и разсъждавах почти на глас. За човешките съдби. За преходното и непреходното. Осъзнах, че в себе си носим всеки човек, когото срещнем по пътя си. Не забравяме нито едно изживяване, нито един спомен, докато остаряваме.
Достигнах в Три могили. Буцата все още стоеше в гърлото ми. Бях радостен обаче, че открих мястото от сънищата си. Минарето на старата джамия продължаваше да се клатушка заплашително и да навява в мен спомени от бъдещето.
Имах куп преживявания само за няколко часа. Вървях запъхтяно по пътеката и разсъждавах почти на глас. За човешките съдби. За преходното и непреходното. Осъзнах, че в себе си носим всеки човек, когото срещнем по пътя си. Не забравяме нито едно изживяване, нито един спомен, докато остаряваме.
Достигнах в Три могили. Буцата все още стоеше в гърлото ми. Бях радостен обаче, че открих мястото от сънищата си. Минарето на старата джамия продължаваше да се клатушка заплашително и да навява в мен спомени от бъдещето.
Няма коментари:
Публикуване на коментар